Дарън Шан
Циркът на кошмарите (7)

Глава шеста

Беше петък следобед, краят на учебната седмица, началото на почивните дни и всички със смях се завтекоха към домовете си, радостни, че отново са на свобода. С изключение на четирима нещастници, които се мотаеха посърнали в двора така, сякаш беше дошъл краят на света. Кои бяха те ли? Стиви Леонард, Томи Джоунс, Алан Морис и аз, Дарън Шан.

— Не е честно! — изстена Алан. — Кой е чувал за цирк, който да продава само по два билета? Каква глупост!

Бяхме съгласни с него, но нищо не можехме да направим, освен да стоим, да ровим в земята с токовете на обувките си и да гледаме сърдито.

Алан зададе на глас въпроса, който измъчваше и четирима ни:

— Е, кой ще отиде?

Спогледахме се и колебливо поклатихме глави.

— Стиви задължително — рекох. — Той даде най-много пари и купи билетите, така че му се полага, нали?

— Съгласен съм — кимна Томи.

— И аз — присъедини се Алан. Мислех, че той ще възрази, но сигурно си беше дал сметка, че няма да спечели.

Стиви се усмихна и прибра единия билет.

— А кой ще вземе другия? — попита той.

— Аз донесох листовката! — обади се веднага Алан.

— Без такива! — извиках аз. — Нека Стиви избере един от нас.

— За нищо на света! — изсмя се Томи. — Ти си най-добрият му приятел, естествено, че ще избере теб. Предлагам да се бием за билета. У дома имам боксови ръкавици.

— В никакъв случай! — изпищя Алан. Той беше дребен и никога не се биеше.

— И аз не искам да се бия — подкрепих го. Не бях страхливец, но нямах никакъв шанс срещу Томи. Баща му го учеше да се боксира, Томи тренираше у тях с истинска боксова круша и щеше да ме нокаутира още в първи рунд.

— Нека теглим жребий — предложих аз, но Томи не се съгласи. Той нямаше късмет и никога не печелеше.

Поспорихме още малко, докато на Стиви не му хрумна идея.

— Ето какво ще направим — обяви той и отвори раницата си, измъкна два листа от средата на една упражнителна тетрадка и с помощта на линия внимателно ги накъса на парчета горе-долу с размерите на билета. След това извади празната си кутия за сандвичи и сложи листчетата вътре. — Слушайте ме хубаво — продължи Стиви и размаха втория билет. — Слагам го вътре и разтърсвам кутията. Схващате ли? — Кимнахме. — Вие ще се подредите един до друг и аз ще изсипя листчетата над главите ви. Който хване билета, печели. После двамата с него ще върнем парите на останалите. Достатъчно справедливо ли ви се струва?

— Добре ми звучи — рекох аз.

— Не знам — замърмори Алан. — Аз съм най-малък. Не мога да скачам толкова високо…

— Стига си хленчил! — сряза го Томи. — Аз съм най-нисък, а не се оплаквам. Освен това билетът може да е на дъното и да падне последен, така че да остане за най-ниския.

— Добре — кимна Алан. — Но без бутане.

— Съгласен съм — казах аз. — Без грубости.

— Хайде! — подкани Томи.

Стиви затвори кутията и хубаво я разтърси.

— Пригответе се! — извика той.

Отстъпихме крачка назад и се подредихме един до друг. Аз се отдръпнах леко встрани от Томи и Алан, така че да мога да използвам и двете си ръце.

— Броя до три и отварям капака — рече Стиви. — Готови ли сте?

Кимнахме.

— Едно… — започна той, Алан трескаво избърса потта от челото си. — Две… — Пръстите на Томи потрепнаха. — Три! — изкрещя Стиви, дръпна капака и хвърли листчетата във въздуха.

Изведнъж се появи ветрец, подхвана ги и ги насочи право към нас. Томи и Алан се разпищяха и заразмахваха ръце. Нямаше как да се различи билетът сред обикновените листчета.

Тъкмо да се включа в суматохата, когато изведнъж нещо ме подтикна да постъпя по абсолютно странен начин. Струваше ми се безумно, но пък аз винаги съм вярвал, че човек трябва да следва интуицията си.

Така че затворих очи, протегнах ръце като слепец и зачаках да се случи чудо.

Сигурно знаете, че когато се опитате да повторите някой номер от филм или от книга, обикновено той не се получава. Например да направите скок с колелото или пък със скейтборда. Но понякога, точно когато най-малко го очакваш, нещо се случва.

За миг усетих как листчетата прошумоляха край пръстите ми. Бях готов да ги сграбча, но нещо ми нашепваше да не бързам. В следващата секунда в главата ми глас заповяда: „Сега!“.

Свих пръсти на мига.

Вятърът утихна и останалите листчета бавно полетяха към земята. Отворих очи, Алан и Томи бяха паднали на колене и търсеха билета.

— Няма го! — рече Томи.

— Изчезнал е! — извика Алан.

Изведнъж се спряха и вдигнаха глави към мен. Не бях помръднал. Стоях неподвижно със свити юмруци.

— Какво държиш в ръката си, Дарън? — попита тихо Стиви.

Погледнах го, не можех да отворя уста. Все едно се бях пренесъл в сън, в който не можех нито да помръдна, нито да говоря.

— Не е в него — рече Томи. — Не може да е в него! Той беше със затворени очи.

— Но все пак в ръката му има нещо — обади се Стиви.

— Отвори я — побутна ме Алан. — Дай да видим какво криеш в нея.

Погледнах Алан, после Томи, накрая Стиви. И после бавно разтворих десния си юмрук.

Беше празен.

Сърцето ми се сви. Алан се усмихна, Томи отново плъзна поглед по земята, търсеше изчезналия билет.

— А другата ръка? — настоя Стиви.

Сведох очи към левия си юмрук. Почти го бях забравил. Отворих го бавно, дори по-бавно от първия.

В дланта ми лежеше правоъгълна зелена хартийка, но аз за всеки случай я обърнах. Отпред с червени и сини букви беше изписано вълшебното име:

„Циркът на кошмарите“.

Успях! Билетът беше в мен. Щях да отида на представлението със Стиви.

— Суууууупер! — изкрещях аз и заразмахвах юмрук във въздуха. Бях спечелил!