Дарън Шан
Циркът на кошмарите (6)

Глава пета

На другата сутрин с Томи и Алан се събрахме пред училището да изчакаме Стиви, но той не се появи, преди да удари звънецът, така че ние влязохме вътре.

— Бас ловя, че не се е успал — рече Томи. — Не е успял да вземе билетите и сега не смее да се появи при нас.

— Стиви не е такъв — обадих се аз.

— Надявам се поне да ми върне листовката — рече Алан. — Дори и да не отидем на представлението, искам да я закача над леглото си…

— Не можеш да го направиш, глупако! — разсмя се Томи.

— Защо? — попита Алан.

— Защото брат ти ще я види — обясних аз.

— О, да — въздъхна унило той.

Първият час мина отвратително. Имахме география и не отговорих правилно на нито един от въпросите на госпожа Куин. А географията беше любимият ми предмет, тъй като бях натрупал доста знания покрай колекционирането на марки.

— Май снощи си стоял до късно, Дарън? — попита учителката, когато за пети път отговорих погрешно.

— Легнах си рано — излъгах.

— Съмнявам се — усмихна се тя. — Торбичките под очите ти са големи като тези в супермаркета!

Всички се разсмяха, госпожа Куин рядко се шегуваше, а и аз се присъединих към смеха, макар да беше на мой гръб.

Минутите се влачеха едва-едва, чувствах се излъган и разочарован. През цялото време си мислех за представлението, представих си, че съм на мястото на някой от цирковите актьори, а собственикът е гадняр, който бие с камшик всички, дори и да изпълнят добре номерата си. Всички го мразехме, но той беше толкова едър и зъл, че никой не смееше да му се опълчи. Един ден обаче собственикът прекали с боя, аз се превърнах във вълк и му отхапах главата. Другите актьори ме поздравиха и ме избраха за управител на цирка.

Ето така си фантазирах в час.

Няколко минути преди края вратата се отвори и кой, мислите, че влезе? Стиви! До него стоеше майка му, тя прошепна нещо на госпожа Куин, която се усмихна и кимна. След това госпожа Леонард си тръгна и Стиви седна на мястото си.

— Къде беше? — прошепнах аз.

— На зъболекар — отвърна той. — Вчера забравих да ви кажа, че имам час за тази сутрин.

— Взе ли…

— Млъкни, Дарън! — обади се госпожа Куин и аз веднага сведох глава.

По време на междучасието с Томи и Алан заобиколихме Стиви и нетърпеливо закрещяхме в хор:

— Взе ли билетите? — попитах аз.

— Наистина ли си бил на зъболекар? — обади се Томи.

— Къде ми е листовката? — намеси се Алан.

— Търпение, момчета, търпение — разсмя се Стиви и се дръпна назад. — Който много бърза, бавно стига.

— Стига де, Стиви, не се бъзикай с нас — рекох аз. — Взе ли ги или не?

— И да, и не — отвърна той.

— Как така? — изсумтя Томи.

— Ами така. Нося добри новини, лоши новини и странни новини. Кои искате да чуете първо?

— Странни новини ли? — повторих озадачено аз.

Стиви ни придърпа в единия ъгъл на двора, огледа се да провери дали някой не ни подслушва и зашепна:

— Взех парите и се измъкнах в седем часа, докато мама говореше по телефона. Изтичах до касата за продажба на билети, но знаете ли кого заварих там?

— Кого?

— Господин Далтън! — оповести той. — Заедно с двама полицаи. Те измъкнаха от касата — всъщност тя беше просто малка будка на тротоара — един нисък мъж и тогава изведнъж се чу гръм, и ги обви плътен облак пушек. А когато пушекът се разсея, дребосъкът беше изчезнал!

— И какво направиха господин Далтън и полицаите? — попита Алан.

— Огледаха касата, повъртяха се наоколо и си тръгнаха.

— И не те видяха? — попита Томи.

— Да — кимна Стиви. — Бях се скрил.

— Значи не си взел билети — въздъхнах унило.

— Не съм казвал подобно нещо — възрази той.

— Взел си ги?! — ахнах аз.

— Тъкмо си тръгвах — продължи Стиви, — когато изневиделица до мен изникна дребосъкът. Беше увит в дълго наметало, което го покриваше от главата до петите. Той забеляза листовката в ръката ми, взе я и ми даде билетите. Аз му платих и…

— Значи са в теб! — изревахме радостно в един глас.

— Да! — грейна той. След миг лицето му помръкна. — Но това не е всичко. Нали ви казах, че нося и лоши новини?

— И какви са те? — Помислих си, че ще каже, че ги е загубил.

— Мъжът ми продаде само два билета — отвърна Стиви. — Имах пари за четири, но той не ги взе. Не пророни нито дума, а само посочи с пръст онова „В сила са определени ограничения“ на листовката и след това ми даде картичка, на която пишеше, че „Циркът на кошмарите“ продава само по два билета за листовка. Предложих му още пари, имах в себе си близо седемдесет лири, но той отказа.

— И ти е продал само два билета? — смаяно възкликна Томи.

— Но това означава… — поде Алан.

— … че на представлението ще отидат само двама — довърши Стиви. Погледна ни мрачно. — А другите двама ще си останат у дома.