Дарън Шан
Циркът на кошмарите (33)

Глава трийсет и втора

— Само да си мръднал — изсъска той — и ще те пронижа, без да ми мигне окото!

Познатият глас ме сепна повече, отколкото страшната закана.

— Стиви?!? — ахнах аз и вдигнах поглед към лицето му. Наистина беше той, опитваше се да изглежда смел, но всъщност беше страшно изплашен. — Стиви, какво си… — подех, но той ме сръга с кола да замълча.

— Нито дума повече! — заповяда той и се сви зад каменната плоча. — Не искам приятелят ти да ни чуе.

— Приятелят ми ли? О, имаш предвид господин Крепсли.

— Лартън Крепсли, Вър Хорстон — процеди Стиви. — Наричай го както си щеш. Той е вампир. Нищо друго не ме интересува.

— Какво правиш тук? — прошепнах аз.

— Преследвам вампири — изръмжа той и отново ме сръга с кола. — И май намерих цели двама!

— Слушай — бях по-скоро ядосан, отколкото разтревожен, тъй като ако беше твърдо решен да ме убие, щеше да го стори веднага, а нямаше да седи да си бъбрим, както става по филмите, — ако наистина възнамеряваш да забиеш този кол в сърцето ми, направи го. Но ако искаш да поговорим, го разкарай оттук. И без това ме боли всичко и не е нужно да правиш нови дупки в тялото ми.

Стиви се взря в мен, след това отдръпна оръжието с няколко сантиметра.

— Какво правиш тук? — повторих. — Как се сети да дойдеш?

— Следях те — отвърна той. — След случилото се с Алан те следях целия уикенд. Видях Крепсли да влиза у вас. Видях го как те хвърли през прозореца.

— Значи ти си се промъкнал онази нощ във всекидневната! — ахнах аз, като си припомних тайнственият среднощен посетител.

— Да — кимна Стиви. — Лекарите на бърза ръка подписаха смъртния ти акт. Но аз исках да се уверя, за да съм сигурен.

— Затова ли пъхна хартия в устата ми?

— Лакмусова хартия — поясни той. — Променя си цвета, ако я допреш до влажна повърхност, благодарение на нея лесно се познава дали човек е жив. Това и белезите по пръстите ми бяха достатъчни, за да разбера всичко.

— Значи знаеш за белезите по пръстите?

— Прочетох го в една стара книга. Същата, в която намерих и портрета на Вър Хорстон. Не го бях срещал никъде другаде и първо реших, че е поредната измишльотина. Но след като видях твоите пръсти…

Той замлъкна и вдигна глава. Дадох си сметка, че шумът от заравянето беше секнал. За миг настъпи пълна тишина. След това сред гробовете се разнесе силният шепот на господин Крепсли:

— Дарън? Къде си? Дарън?

Лицето на Стиви се сви от страх. Чувах как биеше сърцето му, лицето му се обля в пот. Не знаеше какво да прави. Не беше обмислил хубаво намеренията си.

— Тук съм — извиках аз и той подскочи.

— Къде? — попита вампирът.

— Ей тук — отвърнах и се изправих, без да обръщам внимание на кола на Стиви. — Краката ми се схванаха и полегнах.

— Добре ли си?

— Да. Ще си почина още малко и после пак ще се раздвижа. Повикайте ме, щом приключите.

Седнах и отново се озовах лице в лице със Стиви. Вече не изглеждаше толкова смел. Целият се тресеше, а върхът на кола сочеше към земята. Стана ми жал за него.

— Защо дойде тук, Стиви?

— За да те убия.

— Да ме убиеш? Но защо, за бога?

— Защото си вампир — отвърна той. — Нима това не е достатъчна причина?

— Но нали нямаше нищо против вампирите? — напомних му аз. — Та ти самият искаше да станеш вампир!

— Да — изръмжа Стиви. — Аз исках, а стана ти! Планирал си го от самото начало, нали? Казал си му, че аз съм лош. Накарал си го да ме отхвърли, за да…

— Говориш глупости — въздъхнах аз. — Никога не съм искал да бъда вампир. Съгласих се само за да ти спася живота. Ако не бях приел да му стана чирак, щеше да умреш.

— Пълна измишльотина! — изсумтя той. — А те смятах за най-добрия си приятел! Ха!

— Аз наистина съм ти приятел! — извиках. — Нищо не разбираш. Никога не бих ти сторил зло. Не харесвам това, което се случи с мен. Направих го само…

— Спести ми сълзливите си обяснения — сряза ме Стиви. — Откога го замисляш? Сигурно си отишъл при него още вечерта след представлението. И тогава си взел и Мадам Окта, нали? Дал ти я е в замяна на твоето съгласие да му бъдеш чирак.

— Не е така, Стиви, грешиш. Не е вярно. — Но той го вярваше. Виждах го в очите му. Каквото и да кажех, нямаше да промени мнението си. Беше убеден, че съм го предал. Че съм откраднал живота, за който мечтаеше. Никога нямаше да ми го прости.

— Сега си отивам — той запълзя настрани. — Мислех, че ще успея да те убия още тази вечер. Но все още съм малък. Не ми достига нито сила, нито смелост.

Но запомни добре, Дарън Шан! Ще порасна! Ще стана по-силен и по-смел. Ще посветя целия си живот на това да развия тялото и ума си и когато дойде моментът… когато съм готов… когато се въоръжа с повече знания и умения…

Ще те открия и ще те убия! — закле се Стиви. — Ще стана най-добрият ловец на вампири в света и в която и дупка да се скриеш, аз пак ще те намеря!

Ще ви преследвам чак до края на света! — Лицето му се изкриви налудничаво. — Теб и твоя господар. И когато ви намеря, ще забия стоманени пръти в сърцата ви, ще строша черепите ви и ще ги напълня с чесън. След това ще ви изгоря и ще разпръсна праха в някоя бърза река. Няма да рискувам. Ще направя всичко, за да съм сигурен, че повече няма да възкръснете от гробовете си!

Стиви замълча, измъкна нож и драсна две резки във формата на кръст на лявата си длан. Вдигна я срещу мен, от раната капеше кръв.

— Заклевам се в кръвта си! — изсъска той, извърна се и за миг изчезна в сенките на нощта.

Можеше да хукна след него, да го последвам по кървавата следа, която оставяше. Можеше да повикам господин Крепсли и заедно да го настигнем, за да сложим край на Стиви Леопард и неговите заплахи. Така и трябваше да направя.

Но не го направих. Не можех. Той ми беше приятел…