Дарън Шан
Циркът на кошмарите (32)

Глава трийсет и първа

Докато ме спускаха в тъмната влажна дупка, звуците отгоре постепенно заглъхнаха. При удара в дъното ковчегът леко се разтресе, а после по капака забарабани хвърляната с шепи пръст.

После за дълго настъпи тишина, докато не дойдоха гробарите да ме заровят.

Първите няколко лопати пръст поразклатиха ковчега и отекнаха вътре все едно бяха камъни. Купчината пръст над мен бързо се увеличаваше и заглушаваше шума от горния свят.

Накрая едва-едва се чу тупането, когато гробарите заравниха гроба.

Последва пълна тишина.

Лежах в мрака и се вслушвах в едва чутото шумолене от слягането на пръстта, представях си как към мен запълзяват червеи. Мислех, че ще е доста страшно, но всъщност не беше. Чувствах се на сигурно място, защитен от света.

В главата ми се въртяха картини от случилото се през последните седмици, рекламната листовка на „Циркът на кошмарите“, тайнствената сила, която ме беше накарала да протегна ръка със затворени очи, за да грабна билета, първите ми впечатления от мрачния салон, студения балкон, от който гледах как Стиви разговаря с господин Крепсли.

Имаше толкова много важни моменти, в които историята можеше да тръгне по съвсем друг път. Ако не бях хванал билета, сега нямаше да лежа в гроба. Или пък ако не бях отишъл на представлението. Ако не бях останал да видя какво е намислил Стиви. Ако не бях откраднал Мадам Окта. Ако бях отхвърлил предложението на господин Крепсли…

Тези „ако“ изграждаха един изцяло нов свят, който обаче нямаше никакво значение. Стореното беше сторено. Ако можех да се върна назад…

Но не можех. Миналото беше зад гърба ми. Най-добре беше да престана да се озъртам през рамо. Време беше да го забравя и да се изправя пред настоящето и бъдещето.

След няколко часа установих, че крайниците ми се събуждат. Първо се раздвижиха пръстите, свиха се конвулсивно и ръцете паднаха от гърдите ми, където ги беше положил погребалният агент. Бавно стиснах юмруци няколко пъти, за да прогоня боцкането от изтръпналите си длани.

След това се размърдаха клепачите. Не че имаше голяма разлика дали очите ми са отворени или не — там долу си беше непрогледна тъмнина.

Със завръщането на сетивата усетих болка. При падането от прозореца си бях натъртил гърба. Дробовете и сърцето, които отдавна не бяха работили нормално, сега ме боляха. Краката ми бяха изтръпнали, вратът ми беше схванат. Единствената част от тялото, която не ме болеше, беше големият пръст на десния ми крак!

Щом започнах да дишам, изведнъж се притесних дали ще ми стигне въздухът в ковчега. Господин Крепсли ми беше казал, че в състоянието си на кома ще мога да оцелея под земята цяла седмица. Нямаше да имам нужда да дишам, да ходя до тоалетната, да ям. Но когато дробовете ми отново заработиха, си дадох сметка колко малко кислород имаше тук, под земята, и колко бързо щях да го изхабя.

Не се поддадох на паниката. Тя само щеше да учести дишането ми и така щях да използвам повече въздух. Запазих спокойствие, едва-едва си поемах дъх. Лежах неподвижно и се стремях да не мърдам, тъй като знаех, че всяко движение допълнително натоварва дробовете.

Нямаше начин да разбера колко време е минало. Опитах се да броя наум, но бързо се обърках и трябваше да започна отначало.

Пеех си песнички наум, измислях си истории. Мечтаех си да ме бяха погребали с телевизор или с радио, макар че един истински мъртвец едва ли би имал полза от тях.

Накрая, когато вече ми се струваше, че са минали векове, чух шум.

Този горе копаеше толкова бързо, все едно направо изсмукваше пръстта. Стигна до ковчега за рекордно кратко време — по-малко от четвърт час. Но ако ме питаха мен, той изобщо не беше подранил.

Почука три пъти по капака и започна да го разковава. Тази задача му отне още няколко минути, след това го отвори и пред мен се разкри най-красивото нощно небе, което бях виждал.

Поех си дълбоко дъх, надигнах се и се разкашлях. Беше тъмно, но след толкова време под земята ми се стори светло като ден.

— Как си? — попита господин Крепсли.

— Мъртъв от умора — ухилих се немощно аз.

Той също се усмихна на шегата и нареди:

— Стани да те прегледам.

Изправих се бавно, коленете ми трепереха, все едно цялото ми тяло беше набодено с иглички. Вампирът прокара пръсти по гърба ми и отпред по гърдите.

— Извадил си късмет — обяви той. — Нямаш нищо счупено. Само малко си се понатъртил, но след няколко дни ще ти мине.

Измъкна се от гроба и се наведе да ми подаде ръка. Все още бях доста скован и схванат.

— Чувствам се като боксова круша след тежка тренировка — оплаках се.

— Ще се оправиш — успокои ме господин Крепсли. — Не се безпокой, в добра форма си. Извадихме късмет, че те погребаха днес. Ако бяха изчакали още един ден, щеше да се чувстваш много по-зле.

Скочи обратно в гроба и затвори капака на ковчега. После излезе, взе лопатата и започна да го засипва с пръстта.

— Да ви помогна ли? — предложих.

— Не, само ще ме забавиш. Иди се поразходи да се раздвижиш. Ще те викна, щом свърша.

— Донесохте ли раницата ми?

Той кимна към съседната надгробна плоча, на която беше закачил раницата.

Взех я и се зачудих дали я е претърсил. По нищо не личеше да е била отваряна, но нищо не можех да кажа със сигурност. Налагаше се да му се доверя. Така или иначе, нямаше кой знае какво значение, господин Крепсли и без това знаеше всичко, което бях описал в дневника си.

Пообиколих из гробищата, разтърсвайки ръце и крака. Наслаждавах се на усещането за движение. Дори и боцкането от изтръпването беше по-приятно от безчувствеността.

Зрението ми беше станало изненадващо остро. Можех да прочета имената и датите по плочите от няколко метра разстояние. Сигурно се дължеше на вампирската кръв във вените ми. Нали вампирите прекарваха целия си живот в мрака? Знаех, че съм само наполовина вампир, но въпреки това…

Изведнъж, както си мислех за новите си способности, иззад един гроб се протегна ръка, запуши ми устата и ме дръпна на земята, незабелязано от господин Крепсли!

Разтърсих глава и понечих да изкрещя, но навреме се спрях. Нападателят беше въоръжен с чук и дебел заострен кол, насочен право към сърцето ми!