Дарън Шан
Циркът на кошмарите (30)

Глава двайсет и девета

Последният си уикенд у дома посветих на мълчаливо сбогуване. Обиколих любимите си места — библиотеката, басейна, киното, парка, стадиона. На някои от тях бях с мама и татко, на други с Алан Морис или Томи Джоунс. Искаше ми се да прекарам повече време и със Стиви, но нямах сили да го погледна в очите.

От време на време ме връхлиташе усещането, че ме следят и целият настръхвах. Но обърнех ли се, не виждах никого. Накрая го отдадох на притеснението и престанах да му обръщам внимание.

Всяка минута в компанията на близките и приятелите ми имаше огромно значение. Вглеждах се в лицата им, вслушвах се в гласовете им, за да не ги забравя. Знаех, че няма да ги видя никога повече и това разкъсваше сърцето ми, но така трябваше да бъде. Нямаше връщане назад.

Каквото и да правеха тези два дни, не можех да им се сърдя. Целувките на мама не ме смущаваха, нямах нищо против задачите на татко, глупавите шеги на Ани не ме дразнеха.

Най-много време отделих на Ани. Тя щеше да ми липсва ужасно. Носих я на конче, въртях я във въздуха, взех я с мен, когато с Томи отидохме на стадиона. Дори си играх с куклите й!

На моменти едва се сдържах да не се разплача. Поглеждах мама, татко или Ани и си давах сметка колко ги обичам, колко пуст щеше да е животът ми без тях. Извръщах глава настрани и си поемах дълбоко дъх, за да спра сълзите. Но на няколко пъти не успях и тогава хуквах да се скрия да си поплача тайно.

Те сигурно се досещаха, че нещо не е наред. В събота вечерта мама дойде в стаята ми, зави ме, разказа ми приказки, поговорихме си. От години не го бяхме правили. И когато тя си отиде, горчиво съжалих, че не сме прекарвали повече време заедно.

Сутринта татко ме попита дали искам да си поговорим. Каза, че пораствам и възмъжавам и ми предстоят множество промени, че той ще прояви разбиране към странните ми настроения и желанието ми да бъда оставен на мира, но винаги ще е насреща, ако ми потрябва.

„Ти винаги ще си насреща, но мен няма да ме има!“ — едва не изкрещях аз, но си замълчах, само кимнах и му благодарих.

Стараех се да бъда примерен и послушен. Исках в последните си дни да оставя отлично впечатление, така че да ме помнят като добър син, брат и приятел. Не желаех да си мислят с лошо за мен, след като си тръгна.

В неделя татко предложи да ни заведе на ресторант, но аз настоях да останем вкъщи. Това щеше да бъде последната ми вечер с тях и исках да бъде нещо специално, така че след години да мога да си ни спомням заедно, у дома, като едно щастливо семейство.

Мама сготви любимото ми ястие: печено пиле с картофи и печена царевица. С Ани изцедихме пресен портокалов сок. Мама и татко си отвориха бутилка вино. За десерт имаше ягодов чийзкейк. Настроението беше страхотно. Пяхме песни, татко разказваше вицове. Мама изсвири някаква мелодия с две лъжици. Ани рецитира стихотворения. Играхме на асоциации.

Мечтаех си този ден никога да не свършва. Но разбира се, всяко нещо си има край и както винаги, слънцето залезе и мракът скри небето.

Татко си погледна часовника и обяви:

— Време е за лягане! Утре сутринта сте на училище.

Но аз не бях на училище. Никога повече нямаше да ходя на училище. Вместо да ме ободри, тази мисъл още повече ме натъжи. Това означаваше край на господин Далтън, край на приятелите, край на футбола и на училищните екскурзии.

Опитах се да забавя лягането си. Съблякох се бавно, мотах се, докато си сложа пижамата, дълго си мих ръцете, лицето и зъбите. Но когато вече нямаше накъде да отлагам, слязох във всекидневната при мама и татко. Те изненадано вдигнаха глави.

— Какво ти е, Дарън? — попита мама.

— Добре съм.

— Нали не ти е лошо?

— Добре съм — повторих аз. — Просто дойдох да ви пожелая лека нощ.

Прегърнах татко и го целунах по бузата. След това и мама.

— Лека нощ!

— Къде да го запишем? — засмя се татко и потърка бузата си. — Откога не ни е целувал за лека нощ, Анджи?

— От векове — усмихна се тя и ме погали по главата.

— Обичам ви — рекох аз. — Знам, че не съм го казвал достатъчно често, но е истина. Обичам ви и двамата, и винаги ще ви обичам.

— И ние те обичаме — отвърна мама. — Нали, Дърмот?

— Разбира се — кимна той.

— Ами кажи го тогава — настоя тя.

Татко въздъхна.

— Обичам те, Дарън — рече той и направи физиономия, за да ме разсмее. След това ме прегърна и сериозно добави: — Наистина те обичам.

Излязох от стаята, но в коридора се спрях, не исках да ги оставя, слушах ги как си говорят.

— Какво ли му е дошло на ума? — попита мама.

— Деца — изсумтя татко. — Кой може да каже какво им се върти в главите?

— Има нещо — настоя тя. — Доста странно се държи напоследък.

— Може да си е намерил гадже — предположи той.

— Може — отвърна мама, но не звучеше убедена.

Време беше да се размърдам. Страхувах се, че ако се помотая още малко, ще се втурна обратно във всекидневната и ще им разкажа всичко. А тогава те нямаше да ми позволят да осъществя плана на господин Крепсли. Щяха да заявят, че вампири не съществуват, и да се опитат да ме задържат при себе си въпреки опасността.

Замислих се как едва не ухапах Ани, знаех, че не бива да допусна да ме спрат.

Качих се бавно в стаята си. Нощта беше топла и прозорецът беше отворен. Това беше важно.

Господин Крепсли ме чакаше в гардероба. Когато чу, че затворих вратата, изскочи навън.

— Доста задушно е там вътре — оплака се той. — Горката Мадам Окта, как да не я съжали човек, задето си я принудил да прекарва толкова време в…

— Млъкнете! — извиках ядосано.

— Не е нужно да бъдеш груб — изсумтя вампирът. — Просто отбелязах един факт.

— Ами, недейте — отвърнах аз. — На вас може и да не ви харесва, но аз си го обичам. Откакто се помня, това е моят дом, моята стая, моят гардероб. И никога повече няма да ги видя. Тази вечер ми е последна тук. Няма защо да ги обиждате, нали?

— Извинявай — рече той.

Огледах за последно стаята и нещастно въздъхнах. Измъкнах изпод леглото една раница и я подадох на господин Крепсли.

— Какво е това? — попита подозрително той.

— Личните ми вещи. Дневникът ми. Снимка на цялото семейство. Разни дреболии. Няма да забележат, че липсват. Ще ми ги пазите ли?

— Добре — кимна вампирът.

— Но обещайте, че няма да надничате вътре!

— Вампирите нямат тайни един от друг — рече той, но като видя изражението ми, цъкна раздразнено с език и сви рамене. — Няма да я отварям.

— Добре — поех си дълбоко дъх. — Донесохте ли отровата?

Той кимна и ми подаде шишенце от тъмно стъкло. Надникнах вътре. Течността беше черна и гъста и миришеше гадно.

Господин Крепсли мина откъм гърба ми и сложи ръцете си на врата ми.

— Сигурен ли сте, че всичко ще мине както трябва? — попитах притеснено.

— Довери ми се.

— Винаги съм си мислел, че ако си счупиш врата, изобщо не можеш да се движиш.

— Не е така — отвърна той. — Костите не са от значение. Парализата настъпва едва когато се прекъсне гръбначният мозък. Но аз ще внимавам да не го засегна.

— Лекарите няма ли да забележат?

— Те дори няма да проверят — отговори вампирът. — Отровата дотолкова ще забави ритъма на сърцето ти, че ще бъдат сигурни, че си мъртъв. Ще видят, че вратът ти е счупен, и ще решат, че всичко е ясно. Ако беше по-голям, сигурно щяха да направят аутопсия, но лекарите не обичат да отварят деца. — След това ме погледна строго: — Питам за последно: нали знаеш какво те очаква и какво трябва да правиш?

— Да — кимнах.

— Не трябва да допускаме грешки — предупреди той. — Дори една дреболия да се обърка и с плановете ни е свършено.

— Не съм глупав! Знам какво трябва да правя! — извиках раздразнено.

— Направи го тогава.

И аз го направих.

Вдигнах шишенцето и ядосано излях течността в устата си. Беше гадна на вкус, намръщих се и потреперих, тялото ми веднага започна да изтръпва. Не усещах болка, но сякаш ледена вълна се разнесе по вените и костите ми. Зъбите ми затракаха.

Отровата подейства за по-малко от десет минути. Накрая не можех да помръдна, дробовете ми не дишаха (е, всъщност дишаха, но съвсем, съвсем бавно) и сърцето ми спря (не напълно, но ударите му изобщо не се долавяха).

— Сега ще ти счупя врата — рече господин Крепсли и завъртя главата ми на една страна. Чу се тихо щракване, но не усетих нищо, сетивата ми бяха притъпени. — Готово. Това е достатъчно. Идва ред на падането през прозореца.

Взе ме на ръце и се приближи до прозореца, там се спря да огледа навън и вдиша дълбоко.

— Трябва да те пусна от тук, за да изглежда съвсем истинско — каза той. — Доста е високо и може да си счупиш още нещо. Когато действието на отварата премине, сигурно ще те боли, но след това аз ще наместя всички счупвания. Приготви се!

Залюля ме леко и ме хвърли навън.

Полетях във въздуха като камък, мярнах размазаните очертания на стената и се стоварих по гръб на земята. Очите ми бяха отворени и се взираха във водосточната тръба.

Докато ме намерят, не ми оставаше нищо друго, освен да си лежа и да се ослушвам. След известно време мина един съсед и се приближи да провери. Не видях лицето му, но го чух как ахна, когато се надвеси над безжизненото ми тяло.

Веднага изтича от предната страна на къщата и заблъска по вратата. Викаше мама и татко. След това се разнесоха и техните гласове. Вероятно подозираха, че им е скроил номер или нещо е сгрешил. Баща ми ядосано мърмореше под нос.

Когато излязоха иззад ъгъла и ме видяха, стъпките им изведнъж секнаха. За един дълъг ужасен момент се възцари пълна тишина. След това мама и татко се втурнаха към мен.

— Дарън! — изкрещя мама и ме притисна към гърдите си.

— Пусни го, Анджи! — извика татко, дръпна ме и ме остави обратно на земята.

— Какво му е, Дърмот? — простена тя.

— Не знам. Сигурно е паднал. — Той се изправи и вдигна поглед към отворения прозорец на стаята ми. Видях как ръцете му се свиват в юмруци.

— Не помръдва! — прошепна мама, след това ме сграбчи и силно ме разтърси. — Не помръдва! — изкрещя тя. — Не помръдва! Не…

Татко отново я хвана за ръцете. Повика съседа и я побутна към него.

— Прибери я вътре — рече той нежно. — И се обади за линейка. Аз ще остана тук при Дарън.

— Той… мъртъв ли е? — попита съседът. Мама изстена и закри лице.

Татко поклати глава и нежно погали мама по рамото.

— Не е мъртъв. Просто е в кома, като приятеля си.

Тя свали ръце и с внезапно пламнала надежда възкликна:

— Като Стиви ли?

— Да — усмихна се той. — И ще се оправи, също като него. А сега иди се обади в болницата.

Мама кимна и хукна към къщи, последвана от съседа. Татко й се усмихваше, докато тя не се скри вътре, след това се надвеси над мен, вдигна клепачите да погледне зениците, хвана ме за китката, за да провери пулса. След като не откри никакви признаци за живот, той ме положи обратно на земята, приглади перчема на челото ми и направи нещо, което никога не бих очаквал от него.

Разплака се.

Ето така навлязох в нов, ужасяващ етап от живота си — смъртта.