Дарън Шан
Циркът на кошмарите (28)

Глава двайсет и седма

Когато в понеделник сутринта мама остави телефонната слушалка и обяви, че Стиви е дошъл в съзнание, аз се престорих на безкрайно изненадан. Тя беше много щастлива и дори изигра един танц с мен и Ани в кухнята.

— Ей така, от само себе си? — попита татко.

— Да — отвърна мама. — Лекарите нямат обяснение, но никой не се оплаква.

— Невероятно — измърмори той.

— А може би е чудо! — обади се Ани и аз извърнах глава, за да скрия усмивката си. Какво ти чудо!

Мама излезе да види госпожа Леонард, а аз отидох на училище. На тръгване малко се страхувах дали слънцето няма да ме ослепи, но разбира се, нищо ми нямаше. Господин Крепсли ми беше казал, че ще мога да обикалям навън и през деня.

От време на време се питах дали не съм сънувал всичко. Струваше ми се невероятно. Дълбоко в себе си знаех, че е истина, но се опитвах да повярвам, че не е, и понякога успявах.

Най-много ме тревожеше мисълта, че ще трябва да понасям тялото си непроменено толкова дълго. Как щях да обясня на мама и на татко, и на всички останали? Колко глупаво щях да изглеждам след няколко години, особено в училище, когато съучениците ми щяха да са много по-едри от мен.

Във вторник отскочих да видя Стиви. Той гледаше телевизия, седнал в леглото, и ядеше шоколад. Зарадва ми се и набързо ми разказа за престоя си в болницата — с какви деликатеси го хранели, какви игри му носели сестрите, какви подаръци бил получил.

— Нямам нищо против по-често да ме хапят отровни паяци — пошегува се Стиви.

— Ако бях на твое място, не бих рискувал — отвърнах аз. — Следващия път може и да не прескочиш трапа.

Той ме погледна замислено и рече:

— Лекарите са смаяни. Нямат представа нито от какво съм бил болен, нито пък как съм оздравял.

— Не си им казал за Мадам Окта, нали? — попитах.

— Не съм — кимна Стиви. — Нямаше смисъл. А и не исках да те накисвам.

— Благодаря ти.

— Какво стана с нея? — поинтересува се той. — Какво й направи, след като тя ме ухапа?

— Убих я — излъгах. — Побеснях и я стъпках.

— Наистина ли?

— Да.

Стиви поклати глава, не ме изпускаше от очи.

— Когато се събудих, ми се стори, че виждам теб. Знам, че няма как да си бил ти, тъй като беше посред нощ. Но много ясно си го спомням. И не беше сам, до теб стоеше един мъж, висок и грозен, облечен в червено, с рижа коса и дълъг белег на лицето.

Замълчах си. Не можех да отговоря. Забих поглед в земята и стиснах юмруци.

— И не е само това — продължи той. — Сестрата, която е дошла тогава, се кълне, че в стаята е имало още двама души, един мъж и едно момче. Лекарите смятат, че й се е привидяло и не й обръщат внимание. Странно, нали?

— Адски странно — съгласих се, не смеех да го погледна в очите.

През следващите няколко дни започнах да забелязвам редица промени в себе си. Вечер ми беше все по-трудно да заспивам, будех се нощем. Слухът ми се изостри и можех да подслушвам чуждите разговори от голямо разстояние. В училище чувах гласовете в съседната стая, все едно стената изобщо не съществуваше.

Заякнах. Дори не се изпотявах, когато тичах на игрището в голямото междучасие. Никой не можеше да ме надбяга. Опознах възможностите на тялото си и се научих да го контролирам по-добре. Можех да правя с топката каквото си поисках, майсторски надлъгвах противниковите играчи. В четвъртък вкарах шестнайсет гола за половин час!

Станах и по-издръжлив. Можех да правя стотици лицеви опори и коремни преси. Не се виждаха новопоявили се мускули, но усещах как в тялото ми тече нова сила, която допреди няколко дни я нямаше. Все още не знаех на какво точно е способна тя, но нещо ми подсказваше, че няма предели пред възможностите й.

Опитвах се да прикрия новопоявилите се дарби, но не ми беше лесно. Бързината и умелото разиграване на топката обяснявах с усилени тренировки, но за останалото ми беше трудно да намеря оправдание.

Както например случилото се в четвъртък, когато удари звънецът за края на голямото междучасие. Вратарят, на когото бях отбелязал шестнайсет гола, тъкмо беше вкарал топката в игра. Тя летеше към мен и аз протегнах ръка, за да я хвана. Сграбчих я, но някак си ноктите ми се забиха в нея и я спуках!

Или пък онова, което стана после у дома по време на вечерята. Седяхме на масата, но бях разсеян, тъй като чувах как съседите ни се карат и се заслушах в спора им. За вечеря имаше пържени картофи и наденички. Изведнъж усетих, че храната е станала по-твърда. Погледнах надолу и видях, че съм отхапал вилицата и я дъвча! За щастие никой друг не забеляза и успях да изхвърля парчетата в кофата за боклук, докато миех чиниите.

Същата вечер се обади Стиви. Бяха го изписали от болницата. Лекарите му бяха казали да си почива и да тръгне на училище от другия понеделник, но той заяви, че е полудял от скука и е убедил майка си да го пусне още на следващия ден.

— Искаш да кажеш, че доброволно се натискаш да ходиш на училище? — възкликнах смаяно аз.

— Звучи шантаво, нали? — разсмя се Стиви. — Обикновено само си търся повод да си остана вкъщи, а сега, когато си имам съвсем основателна причина, бързам да тръгна на училище! Нямаш си и представа колко е тъпо да седиш затворен по цял ден. Първите два дена ми беше забавно, но да изкарам цяла седмица така… Пфу-уу!

Колебаех се дали да му призная цялата истина, не бях сигурен как ще я приеме. Той самият искаше да стане вампир и едва ли щеше да се зарадва, ако разбере, че господин Крепсли е избрал мен, а не него.

И дума не можеше да става да споделя с Ани. След като Стиви се оправи, тя дори не споменаваше за Мадам Окта, но често я улавях да ме наблюдава изпитателно. Не знам какво точно си мислеше, но вероятно беше нещо от рода на: „Стиви оздравя, но не благодарение на теб. Ти имаше възможност да го спасиш, но не го направи. Излъга и изложи на риск живота му само за да не загазиш. По същия начин ли щеше да постъпиш, ако ставаше въпрос за мен?“.

В петък Стиви беше в центъра на вниманието. Целият клас се събра около него и го умоляваше да разкаже всичко. Разпитваха го какво му е било, как е оздравял, как се е чувствал в болницата, дали са го оперирали, останали ли са му белези и така нататък.

— Не знам какво точно стана — обясни той. — Бяхме у Дарън. Седях до прозореца. Чух някакъв шум, но преди да успея да се обърна да погледна, нещо ме ухапа и аз припаднах.

Бяхме измислили тази версия, когато бях отишъл да го видя в болницата.

Целия ден се чувствах много странно. Бях разсеян в часовете, някак си не се чувствах на място. Всичко ми се струваше безсмислено. „Какво правя тук? — мислех си. — Вече не съм обикновено хлапе. Би трябвало да си изкарвам прехраната като чирак на вампира. За какво са ми сега английският, историята и географията? Не ми е тук мястото.“

Томи и Алан разказаха на Стиви за футболните ми успехи.

— Станал е бърз като вятъра — рече Алан.

— И рита като Пеле — добави Томи.

— Наистина ли? — Стиви ме изгледа странно. — И на какво се дължи тази промяна, Дарън?

— Няма никаква промяна — излъгах. — Просто тези дни имам късмет.

— Чуйте го колко е скромен! — разсмя се Томи. — Господин Далтън каза, че ще го вземе за център-нападател във футболния отбор на гимназията. Да сте чували някой на нашата възраст да е бил включен в отбора на гимназията? Няма такъв!

— Да — измърмори Стиви, — така е.

— Това са само приказки — опитах се да замажа положението аз.

— Може би — въздъхна той. — Кой знае?

По време на междучасието нарочно играх лошо. Личеше си, че Стиви подозира нещо. Едва ли се досещаше за истината, но със сигурност долавяше разликата в мен. Тичах бавно и изпусках положения, при които щях да вкарам гол и без свръхестествените си сили.

Номерът мина. В края на играта Стиви вече не ме следеше така бдително и започна отново да се шегува с мен. Но след това всичко се провали! Ето как стана.

С Алан едновременно тичахме към топката. Той изобщо не биваше да се напъва, тъй като аз бях по-близо. Но Алан е по-малък и понякога върши глупости. Поколебах се дали да не се откажа, но ми беше писнало да се преструвам. Междучасието беше към края си и исках да вкарам поне един гол. Така че реших да го надцакам. Топката беше моя и той нямаше какво да ми се пречка в краката.

В мига, в който стигнахме до нея, се сблъскахме. Алан изкрещя и политна. Аз се разсмях, спрях топката с крак и се извърнах към вратата.

Но изведнъж застинах: зърнах кръв.

Алан беше паднал лошо и си беше ожулил коляното. Раната беше дълбока и от нея течеше кръв. Той плачеше и се опитваше да я покрие със салфетка или някакво парцалче.

Някой изрита топката изпод крака ми и изчезна с нея. Изобщо не му обърнах внимание. Погледът ми беше прикован в Алан. Или по-точно в коляното му. И най-точно: в кръвта.

Направих крачка към него. После още една. Надвесих се над него. Той вдигна глава и сигурно изражението ми му се е сторило странно, тъй като спря да плаче и притеснено се взря в мен.

Паднах на колене — в онзи момент изобщо не осъзнавах какво върша, — долепих устни към раната и засмуках кръвта!

Всичко продължи не повече от няколко секунди. Стоях със затворени очи и се наслаждавах на прекрасния вкус в устата си. Не знам колко съм щял да изпия и дали съм щял да навредя на Алан. За щастие нямах възможност да разбера.

Усетих приближаването на хора и отворих очи. Играта беше спряла, всички ме гледаха ужасено. Отдръпнах устни от коляното на Алан, чудех се как да обясня на приятелите си.

В този миг ми дойде вдъхновение, скочих и разперих ръце.

— Аз съм повелителят на вампирите! — изкрещях аз. — Аз съм царят на неумиращите! Ще ви изпия кръвчицата!

Взряха се в мен смаяно и след миг избухнаха в смях. Мислеха си, че се шегувам! Че само се преструвам на вампир.

— Ти си луд, Шан! — обади се някой.

— Това е ужасно! — извика едно момиче и с отвращение изгледа как от брадичката ми капе кръв. — Трябва да те затворят в лудница!

Звънецът удари, трябваше да се върнем в клас. Бях доволен от себе си. Смятах, че съм заблудил всички. Но тогава забелязах, че един от съучениците ми е изостанал и ме наблюдава. Радостта ми помръкна. Мрачното лице на Стиви ясно показваше, че той много добре знае какво точно се беше разиграло пред очите му, и нито за миг не се беше оставил на заблудата.

Стиви знаеше всичко!