Дарън Шан
Циркът на кошмарите (27)

Глава двайсет и шеста

Господин Крепсли тръгна пръв по стълбите и изскочи навън. Вървеше уверено в мрака. Стори ми се, че сега виждам по-добре, отколкото на идване, но това можеше и да е просто защото очите ми бяха свикнали с тъмното, а не заради вампир ската кръв във вените ми.

След като излязохме, той ми заповяда да се кача на гърба му.

— Прегърни ме през врата и се дръж здраво — нареди вампирът. — Не се пускай и не прави резки движения.

Едва сега видях, че е обут с пантофи. Стори ми се странно, но си замълчах.

Когато се озовах на гърба му, той се затича. Първоначално не забелязах нищо необичайно, но постепенно си дадох сметка, че едва ли не летим покрай сградите. Краката на господин Крепсли не изглеждаха да се движат толкова бързо, по-скоро като че ли земята беше ускорила въртенето си и ние се носехме през пространството.

Стигнахме до болницата за няколко минути, а един обикновен човек би взел това разстояние най-малкото за двайсет, и то на бегом.

— Как го направихте? — попитах, докато слизах на земята.

— Скоростта е нещо относително — каза той и не даде повече обяснения, загърна червената пелерина около раменете си и се дръпна в сенките, за да не ни видят. — В коя стая е приятелят ти?

Казах му номера. Господин Крепсли вдигна глава, преброи прозорците, кимна и отново ми заповяда да се кача на гърба му. Когато се настаних, той се приближи към стената, свали пантофите си и допря пръстите на ръцете и на краката си към нея. И след това заби нокти в мазилката!

— Хмм — измърмори, — рони се, но ще ни издържи. Не се плаши, ако се подхлъзнем. Умея да се приземявам на крака. Само падане от много високо може да убие вампира.

Той се закатери, като забиваше нокти в стената и един след друг преместваше ръцете и краката. Беше бърз, след миг бяхме на перваза на прозореца на Стиви и надзърнахме вътре.

Не бях сигурен колко точно беше часът, но беше много късно. Стиви беше сам в стаята. Господин Крепсли побутна прозореца. Оказа се затворен. Той допря ръка до стъклото, а с другата щракна с пръсти.

Прозорецът се отвори! Вампирът скочи вътре. Слязох от гърба му. Той отиде да провери вратата, а аз огледах Стиви. Дишаше по-накъсано отпреди и цялото му тяло беше омотано в тръбички, отвеждащи към зловещи на вид апарати.

— Отровата е подействала доста бързо — обади се господин Крепсли, след като надникна над рамото ми. — Може и да не успеем да го спасим.

Сърцето ми изстина.

Той се наведе и повдигна клепача на едното око. Взира се в зеницата няколко секунди, след това стисна китката на дясната ръка на Стиви. Накрая изсумтя.

— Дошли сме навреме. — Аз въздъхнах облекчено. — Добре че не си чакал повече. Ако се беше забавил само още няколко часа, можеше да отпишеш приятеля си.

— Хайде, излекувайте го! — настоях аз, изобщо не исках да знам колко близо до смъртта беше Стиви.

Вампирът бръкна в един от многото си джобове и извади малка стъкленица. Обърна нощната лампа към себе си и вдигна шишенцето към светлината.

— Трябва да внимаваме — рече той. — Серумът е смъртоносен почти колкото и самата отрова. Няколко капки повече и…

Нямаше нужда да довършва изречението си.

Извъртя главата на Стиви на една страна и ме помоли да я задържа така. Долепи нокът до шията и я боцна леко. Прокапа кръв. Господин Крепсли запуши убождането с пръст и с другата ръка отвори шишенцето.

Вдигна го към устните си, сякаш се канеше да го изпие.

— Какво правите? — извиках.

— Ще го инжектирам с уста — отвърна той. — Лекарят би го направил със спринцовка, но аз така и не се научих.

— Нали не е опасно? — усъмних се. — Да не го инфектирате или заразите с някакви микроби?

Господин Крепсли се усмихна.

— Може да извикаш лекаря, ако искаш. Имай малко повече вяра в мен, правил съм го още преди дядо ти да е бил роден.

Изля серума в устата си и сякаш се изжабури с него. След това се наведе и долепи устни към убождането на шията на Стиви. За миг бузите му се издуха и после спаднаха — беше вкарал серума в тялото на Стиви.

Вампирът се изправи, избърса устни и изплю остатъка от течността на пода.

— Винаги ме е страх, че може да погълна тази гадост, без да искам — измърмори той. — Някоя нощ трябва да се запиша на курс за оказване на първа помощ и да се науча как се бият инжекции.

Преди да успея да отговоря, Стиви се размърда. Вратът му потръпна, след това главата и раменете. Ръцете и краката му се разтресоха. Лицето се сбръчка и той простена.

— Какво става? — извиках изплашено аз.

— Спокойно, всичко е наред — отвърна господин Крепсли и прибра шишенцето. — Беше на прага на смъртта. Връщането към живота не е никак приятно. Ще е болезнено, но ще живее.

— А ще има ли странични ефекти? — попитах. — Нали няма да е парализиран от кръста надолу или нещо подобно?

— Нищо няма да му има — отговори той. — В началото ще е схванат и лесно ще настива, но иначе ще си е същият както преди.

Изведнъж Стиви отвори очи и впери поглед в мен и господин Крепсли. На лицето му се изписа учудване, опита се да каже нещо, но устните не му се подчиняваха, а след това очите му отново угаснаха.

— Стиви? — прошепнах аз и го разтърсих. — Стиви?

— Това е нормално — обади се вампирът. — През нощта ще идва още няколко пъти в съзнание, макар и за кратко. На сутринта ще е добре, а следобед ще е на крака. Хайде, време е да си вървим.

— Искам да остана тук, за да съм сигурен, че ще се оправи — отвърнах.

— Или по-скоро да си сигурен, че не съм те излъгал — разсмя се той. — Утре може да дойдем пак, за да се увериш, че е добре. А сега наистина трябва да тръгваме. Ако останем…

Изведнъж вратата се отвори и се появи една сестра.

— Какво става тук? — извика тя смаяно. — Какво правите…

Господин Крепсли реагира светкавично, дръпна завивките от леглото на Стиви и ги метна върху нея. Сестрата се опита да се освободи от тях, но ръцете й се заплетоха, тя изгуби равновесие и падна.

— Хайде! — изсъска вампирът и се втурна към прозореца. — Да се махаме оттук!

Погледнах протегнатата му ръка, след това Стиви и сестрата, а накрая и отворената врата.

Господин Крепсли отпусна ръка.

— Разбирам — рече той мрачно. — Мислиш да се откажеш от споразумението ни.

Поколебах се, понечих да му отговоря, но в следващия миг — без дори да съзнавам какво върша — се извърнах и излетях през вратата.

Мислех, че ще ме спре, но той не помръдна, а само извика след мен:

— Бягай, Дарън Шан, бягай! Каквото и да правиш, няма да успееш да избягаш. Вече си създание на нощта. Вече си един от нас! Ще се върнеш. Ще лазиш на колене и ще ме молиш за помощ. Бягай, глупако, бягай!

Той избухна в смях.

Злокобният му смях ме преследваше в коридора и по стълбището, чувах го да отеква край мен дори когато изскочих през вратата навън. Не спирах да се озъртам през рамо, очаквах всеки миг вампирът да ми се нахвърли отнякъде, но по пътя до дома нямаше и следа от него.

От господин Крепсли беше останал единствено смехът, който звънтеше в ушите ми като проклятие на кудкудякаща вещица.