Дарън Шан
Циркът на кошмарите (22)

Глава двайсет и първа

От ухапването Стиви мигом застина. Писъците замряха в гърлото му, устните му посиняха, облещи очи. Като че ли цяла вечност (макар че едва ли е било повече от три-четири секунди) се олюляваше, а след това се просна на пода с разперени като на бостанско плашило ръце.

И точно това го спаси. Също както с козата в цирка, първото ухапване на Мадам Окта не го уби, а само го прати в несвяст. Докато той още беше на крака, Мадам Окта запълзя по шията му, за да намери подходящо място да забие за втори — и последен — път отровните си зъби.

Но падането му я сепна. Тя се претърколи от врата на Стиви и й трябваха няколко секунди, за да се покатери отново.

Тези няколко секунди ми бяха достатъчни.

Бях в шок, ала като я видях как изниква над рамото му като паяковидно изгряващо слънце, на секундата се отърсих от вцепенението. Наведох се и грабнах флейтата, в бързината я натиках почти в сливиците си, и засвирих с всички сили.

— Спри! — изкрещях мислено и Мадам Окта подскочи половин метър във въздуха. — Марш обратно в клетката! — заповядах аз, тя скочи от тялото на Стиви и препусна по пода. Веднага щом се озова зад решетките, аз изтичах и затворих вратичката.

След като се погрижих за паяка, хукнах към Стиви. Ани продължаваше да крещи, но нямаше как да й обърна внимание, преди да се погрижа за приятеля си.

— Стиви? — прошепнах в ухото му. — Добре ли си? Стиви?

Не последва никакъв отговор. Единствено по дишането му си личеше, че е още жив. Не говореше, не помръдваше ръце. Дори не мигаше.

Ани се приближи към мен. Вече не пищеше, но трепереше силно.

— Мъртъв ли е? — попита тя едва чуто.

— Не, разбира се! — сопнах се аз. — Не виждаш ли, че диша? Погледни, гърдите му се надигат!

— А… защо не мърда?

— Парализиран е — отвърнах. — Отровата на паяка е блокирала крайниците му. Все едно е заспал, но мозъкът му е буден и той вижда и чува всичко.

Не знаех дали това е вярно. Надявах се да е така. Ако отровата не беше засегнала сърцето и дробовете, може би наистина не беше стигнала и до мозъка. Но ако беше проникнала в черепа…

Тази мисъл беше непоносима, побързах да я прогоня.

— Не се тревожи, Стиви, ще ти помогна — рекох. — Ако те раздвижим, сигурно отровата ще се разнесе и ще отшуми.

Подхванах го през кръста и го повдигнах. Не беше лек, но не обръщах внимание на тежестта. Влачих го из стаята, раздрусвах ръцете и краката му, не спирах да му говоря, обяснявах му, че ще се оправи, че отровата от едно ухапване не е достатъчна, за да го убие, че ще оздравее.

Десет минути по-късно в състоянието му нямаше никаква промяна, а аз бях останал без сили. Пуснах го на леглото и след това внимателно го нагласих така, че да му е удобно. Клепачите му бяха вдигнати. Очите му гледаха зловещо и ме плашеха, така че ги затворих, но тогава пък Стиви заприлича на мъртвец и аз отново ги отворих.

— Ще се оправи ли? — попита Ани.

— Разбира се — опитах се да прозвуча уверено. — След малко отровата ще се разнесе и Стиви ще се събуди, свеж като краставичка. Само трябва да почакаме.

Тя едва ли ми повярва, но си замълча, седна на ръба на леглото и бдително впи поглед в лицето на Стиви. Едва тогава се зачудих защо мама още не се е качила да види какво става. Промъкнах се към отворената врата и се ослушах. Откъм кухнята долу долетя оглушителното боботене на пералня. Това обясняваше всичко — пералнята ни беше стара и раздрънкана и когато работеше, в кухнята не се чуваше абсолютно нищо друго.

Когато се върнах, Ани вече не беше на леглото. Седеше на пода и оглеждаше Мадам Окта.

— Това е паякът от цирка, нали? — попита тя.

— Да — признах.

— Отровният паяк?

— Да.

— Как попадна при теб?

— Няма значение — изчервих се.

— А как е успял да се измъкне навън?

— Аз го пуснах.

— Какво?!

— Не беше за пръв път — отговорих. — При мен е вече почти две седмици. Играя си с него през цялото време. Няма никаква опасност, стига да не се вдига шум. Ако не беше нахълтала вътре с гръм и трясък, паякът още…

— Недей! — прекъсна ме тя. — Не прехвърляй вината върху мен! Защо не си ми казал за него? Ако знаех, нямаше да нахълтам.

— Мислех да ти кажа. Но чаках да се уверя, че няма никаква опасност. И тогава дойде Стиви и… — замълчах, думите засядаха в гърлото ми.

Прибрах клетката обратно в гардероба, не можех да гледам Мадам Окта. Застанах до Ани пред леглото и впих очи в безжизненото тяло на Стиви. Стояхме така почти час.

— Не ми се вярва да се съвземе — рече накрая тя.

— Нека почакаме още малко — помолих аз.

— Не вярвам, че чакането ще помогне — настоя Ани. — Ако наистина щеше да се оправи от само себе си, вече трябваше да се е раздвижил.

— Какво разбираш ти? — троснах се грубо. — Малка си и нищо не разбираш!

— Така е — съгласи се тя спокойно. — Но и ти не разбираш повече от мен, нали? — Нещастно поклатих глава. — В такъв случай най-добре престани да се правиш на по-умен.

Сложи ръка на рамото ми и смело се усмихна, за да ми покаже, че не е искала да ме обиди.

— Трябва да кажем на мама — заяви тя. — Най-добре да я извикаме. Тя ще знае какво да прави.

— Ами ако не знае?

— Ще се наложи да го закараме в болница.

Бях наясно, че е права. Бях наясно от самото начало, но просто не исках да го призная.

— Нека почакаме още петнайсет минути — предложих. — Ако Стиви не се раздвижи, ще я извикаме.

— Петнайсет минути? — повтори тя колебливо.

— И нито секунда повече — обещах.

— Добре — съгласи се Ани.

Седяхме мълчаливо и бдяхме над приятеля си. Мислех за Мадам Окта и се чудех как ще обясня всичко на мама. На лекарите. На полицията! Дали щяха да ми повярват, че господин Крепсли е вампир? Съмнявах се. Щяха да решат, че ги лъжа. Можеше дори да ме хвърлят в затвора. Да кажат, че тъй като паякът е мой, и вината е моя. Да ме обвинят в убийство и да ме отведат от къщи!

Погледнах часовника си. Оставаха още три минути. В Стиви не се долавяше никаква промяна.

— Ани, искам да те помоля нещо.

— Какво? — погледна ме подозрително тя.

— Не казвай на никого за Мадам Окта.

— Ти наред ли си? — извика Ани. — Как ще обясниш какво се е случило?

— Нямам идея — признах. — Ще им кажа, че не съм бил в стаята. Следите от ухапването са съвсем малки, като от ужилване на пчела и все повече избледняват. Лекарите може дори да не ги забележат.

— Не можем да го направим — възрази сестра ми. — Сигурно ще трябва да изследват паяка. Или пък…

— Ани, ако Стиви умре, ще обвинят мен — обясних тихо. — Има някои неща в цялата история, които не мога да ти кажа, на никого не мога да ги кажа. Но ако се случи най-лошото, аз ще го отнеса. Нали знаеш какво става с убийците?

— Прекалено си малък, за да те съдят за убийство — отвърна колебливо тя.

— Не съм — възразих. — Няма да ме изпратят в истински затвор, а в специално заведение за деца. Ще ме държат там, докато навърша осемнайсет, а след това… Моля те, Ани — разплаках се, — не искам да отида в затвора!

Ани също се разплака. Прегърнахме се и заревахме като бебета.

— Не искам да те отведат — изхълца тя. — Не искам да те загубя.

— Обещай тогава, че няма да кажеш на никого за паяка. Прибери се в стаята си и се преструвай, че нищо не знаеш.

Сестра ми кимна тъжно и добави:

— Но няма да си мълча, ако истината може да го спаси. Ако лекарите кажат, че не могат да го излекуват, докато не разберат какво го е ухапало, ще си призная, става ли?

— Става — съгласих се.

Тя се изправи и тръгна към вратата. По средата на пътя се спря, върна се и ме целуна по челото.

— Обичам те, Дарън — рече Ани, — но е било ужасно глупаво да донесеш паяка у дома и ако Стиви умре, според мен вината ще е изцяло твоя.

Тя изтича от стаята разплакана.

Почаках няколко минути, държах Стиви за ръката и го умолявах да се събуди, да покаже поне някакви признаци на живот. Но молитвите ми останаха нечути и накрая станах, отворих прозореца (като обяснение откъде може да се е появил тайнственият нападател), поех си дълбоко дъх и изтичах надолу по стълбите, крещейки с цяло гърло.