Дарън Шан
Циркът на кошмарите (21)

Глава двайсета

В събота следобед се появи Стиви. Не бяхме разговаряли цяла седмица и изобщо не го очаквах. Мама му отвори и ме повика да сляза. Видях го от стълбата, спрях се за миг и го поканих да се качи.

Стиви огледа стаята ми внимателно, сякаш не беше влизал в нея от месеци.

— Бях забравил какво е тук — каза той.

— Глупости! — отвърнах. — Нали идва преди няколко седмици?

— Струва ми се, че е било преди години. — Седна на леглото и се обърна към мен. Лицето му беше сериозно, изглеждаше самотен. — Защо ме избягваш? — попита той тихо.

— Какво искаш да кажеш? — престорих се, че не го разбирам.

— През последните две седмици страниш от мен — обясни Стиви. — В началото не бях сигурен, че е нарочно, но с всеки изминал ден прекарваш все по-малко време с мен. Дори не ми се обади, когато играхте баскетбол миналия четвъртък.

— Не си много добър в баскетбола — отговорих аз. Оправданието не беше кой знае какво, но в момента не успях да измисля по-правдоподобно.

— В първия момент не знаех какво да си мисля — продължи той, — но после разбрах всичко. Онази вечер, след представлението, не си избягал право вкъщи, нали? Скрил си се, най-вероятно горе на балкона, и си видял какво стана между мен и Вър Хорстон.

— Нищо не съм видял! — отрекох разпалено.

— Наистина ли?

— Да — излъгах аз.

— Не си бил там?

— Не съм.

— Не си ме чул да разговарям с Вър Хорстон?

— Не съм!

— Не си…

— Виж, Стиви — прекъснах го, — каквото и да се е случило между теб и господин Крепсли, то си е ваша работа. Не съм бил там, не съм го видял, не знам за какво сте си говорили. А сега…

— Не ме лъжи, Дарън.

— Не лъжа! — излъгах аз.

— Тогава откъде знаеш, че става дума за господин Крепсли?

— Ами… — прехапах език.

— Казах, че съм говорил с Вър Хорстон — усмихна се Стиви. — Ако не си бил там, откъде щеше да знаеш, че Вър Хорстон и Лартън Крепсли са един и същи човек?

Сведох глава. Седнах на леглото до него.

— Добре — кимнах, — признавам си. Бях на балкона.

— Всичко ли видя?

— Всичко. Освен какво точно правеше, докато ти смучеше кръвта, не го и чух какво прошепна тогава. Но останалото…

— Значи всичко… — въздъхна той. — И затова ме избягваш, понеже той каза, че съм лош?

— Отчасти — признах. — Но най-вече заради теб, Стиви. Та ти го помоли да те превърне във вампир! Ами ако той го беше направил и после ти се нахвърлеше върху мен? Повечето вампири първо нападат близките си, нали?

— В книгите и филмите е така — потвърди Стиви. — Но това е различно. Действителността е друга. Нямаше да те нараня, Дарън.

— Може и да си прав — поклатих глава, — а може и да не си. Работата е там, че аз не искам да разбера. Не искам вече да ти бъда приятел. Ти си опасен. Ами ако срещнеш друг вампир и той изпълни желанието ти? Ако господин Крепсли се окаже прав и ти наистина си лош…

— Не съм! — изкрещя Стиви и ме блъсна на леглото. Скочи на гърдите ми и заби пръст в лицето ми. — Вземи си думите назад! Вземи си думите назад, или ще ти откъсна главата и…

— Вземам ги! Вземам ги! — изпищях аз. Стиви ме смазваше, целият беше пламнал от гняв. Бях готов на всичко, за да го разкарам от себе си.

Той поседя на гърдите ми още няколко секунди, но след това със сумтене се отмести. Аз се изправих задъхан и потрих буза там, където ме бе натискал.

— Извинявай — измърмори Стиви. — Малко прекалих. Но последните седмици ми дойдоха в повече. Думите на господин Крепсли ме нараниха дълбоко, а и ти ме избягваше в училище. Ти си най-добрият ми приятел, Дарън, единственият, с когото мога да говоря. Не знам какво ще правя, ако сега ме изоставиш и вече няма да бъдем приятели.

Той се разплака. Наблюдавах го няколко секунди, разкъсван между страха и състраданието. След това благородството в мен надделя и аз преметнах ръка през раменете му.

— Спокойно, пак ще сме приятели — рекох. — Хайде, Стиви, недей да плачеш.

Той се опита да спре сълзите си, но не успя веднага. Накрая изсумтя:

— Изложих се като последния идиот.

— Глупости! — отвърнах. — Аз съм идиот! Трябваше да бъда до теб. Но се поддадох на страха. Изобщо не се замислих какво е трябвало да изтърпиш. Мислех единствено за себе си и за мадам… — замълчах и се намръщих.

Стиви ме погледна любопитно.

— И за кого?

— Нищо — отвърнах. — Грешка на езика.

Той изсумтя.

— Не можеш да лъжеш, Шан. Признай си веднага какво искаше да кажеш.

Огледах го внимателно, чудех се дали да му призная всичко. Знаех, че не бива, че това ще ми докара само неприятности, но изпитвах съжаление към Стиви. Освен това, исках да се похваля на някого. Исках да се изфукам с новия си домашен любимец, да покажа на какви номера го бях научил.

— Можеш ли да пазиш тайна? — попитах.

— Естествено! — изсумтя отново той.

— Голяма тайна! На никого няма да кажеш, обещаваш ли? Трябва да си остане само между нас. Ако проговориш…

— … ти ще разкажеш на всички за мен и господин Крепсли — довърши Стиви и се ухили. — Държиш ме в ръцете си. За каквото и да става дума, можеш да бъдеш сигурен, че ще си трая, дори и да не искам. Е, каква е голямата тайна?

— Чакай малко. — Станах от леглото, отворих вратата на стаята и извиках: — Мамо?

— Да? — обади се отдолу тя.

— Ще покажа на Стиви как свиря — изкрещях аз. — Искам и той да се научи, нали няма да ни безпокоите?

— Няма — обеща мама.

Затворих вратата и се усмихнах на Стиви. Той ме гледаше неразбиращо.

— Свириш ли? Голямата ти тайна е някакво си свирене?

— То е част от нея — отвърнах. — Помниш ли Мадам Окта? Паякът на господин Крепсли?

— Разбира се — отвърна Стиви. — Не й обърнах много внимание тогава, но едва ли някой може да забрави подобно чудовище. С тези космати крака, бррр!

Докато той говореше, отворих гардероба и извадих клетката. Стиви първо присви очи и след това се ококори.

— Нали не е това, което си мисля?

— Не знам — отвърнах аз и дръпнах кърпата. — Ако си мислиш, че е смъртоносен дресиран паяк, то… си познал!

— Не може да бъде! — ахна той и едва не се строполи от леглото от смайване. — Това е… тя е… откъде… Еха!

Стана ми приятно от реакцията му. Стоях над клетката, ухилен като горд баща. Мадам Окта лежеше на пода, спокойно както винаги, не обръщаше внимание нито на мен, нито на Стиви.

— Страхотен е! — прошепна той и се приближи да го разгледа. — Изглежда същият като от цирка. Не мога да повярвам, че си успял да намериш същия паяк. Откъде го изкопа? От някой магазин ли? Или от зоологическата градина?

Усмивката ми угасна.

— От цирка, естествено — казах смутено.

— От цирка? — намръщи се Стиви. — Нима са продавали и живи паяци? Не ги видях. Колко струва?

Поклатих глава.

— Не съм го купил, Стиви. Не се ли сещаш? Не разбираш ли?

— Какво?

— Това не е друг паяк — отвърнах. — Същият е. Това е Мадам Окта.

Стиви се взираше в мен, сякаш не ме беше чул. Преди да повторя, той ме изпревари.

— Същият паяк? — попита тихо с разтреперан глас.

— Да.

— Искаш да кажеш… че това е… Мадам Окта? Онази Мадам Окта?

— Да — кимнах аз и се разсмях на смаяната му физиономия.

— Това е… паякът на господин Крепсли?

— Стиви, какво ти става? Колко пъти трябва да го повторя, за да…

— Почакай малко! — прекъсна ме той и поклати глава. — Ако това наистина е Мадам Окта, как е попаднала при теб? Навън ли я намери? Или ти я продадоха?

— Никой не би продал паяк като нея — отговорих.

— И аз така мисля — кимна Стиви. — И как тогава…?

Той не довърши въпроса си.

— Откраднах я — изпъчих се гордо аз. — Отидох в цирка във вторник сутринта, открих къде я държат и се измъкнах с нея. Оставих бележка на господин Крепсли да не ме търси, като го заплаших, че в противен случай ще кажа на полицията, че е вампир.

— Ти… ти… — заекна Стиви. Беше пребледнял като платно, изглеждаше сякаш ще припадне.

— Добре ли си?

— Идиот! — изрева той. — Ти си луд! Тъпанар нещастен!

— Хей! — разтревожено извиках аз.

— Глупак! Кретен! — продължаваше Стиви. — Даваш ли си сметка какво си направил? Имаш ли някаква представа в какво си се забъркал?

— В какво? — попитах объркано.

— Откраднал си паяка от вампир! — извика Стиви. — Откраднал си от неумиращ! Какво си мислиш, че ще направи той с теб, като те хване, Дарън? Ще те напляска и ще те накара да напишеш петдесет пъти „Никога повече няма да крада“? Ще каже на родителите ти и ще поиска да не те пускат да играеш един месец? Та той е вампир! Ще ти изтръгне гръкляна и ще те хвърли за храна на паяка! Ще те разкъса на парчета и…

— Няма — прекъснах го спокойно.

— Напротив! — настоя той.

— Няма! — повторих аз. — Няма, понеже няма как да ме намери. Откраднах паяка по-миналия вторник, така че той е разполагал с почти две седмици, за да ме открие, а още няма никаква следа от него. Заминал е с цирка и никога повече няма да се върне.

— Съмнявам се — поклати глава Стиви. — Вампирите не забравят. Може да се върне, когато вече си пораснал и имаш деца.

— Ще му мисля, когато и ако това се случи — отвърнах. — За момента нищо не ме заплашва. В началото и на мен не ми се вярваше — мислех, че господин Крепсли ще ме намери и ще ме убие, — но според мен сега съм в безопасност. Така че престани да врещиш и да ме наричаш глупак.

— Ти си не просто глупак, а нещо повече — разсмя се той и поклати глава. — Смятах се за смелчага, но дори не би ми минало през ума да открадна любимеца на един вампир! Никога не съм подозирал, че си такъв. Защо го направи?

— Исках я — отговорих. — Още когато я видях на сцената, разбрах, че съм готов на всичко, за да я притежавам. И след като узнах, че господин Крепсли е вампир, си дадох сметка, че мога да го изнудя. Не е правилно, знам, но той е вампир, така че не съм постъпил много лошо, нали? Да откраднеш от лош е нещо добро, не мислиш ли?

Стиви отново се разсмя.

— Не знам дали е добро, или лошо. Но знам, че ако той дойде да си търси паяка, за нищо на света не бих искал да съм на твое място.

Обърна се отново към Мадам Окта. Доближи лице до клетката (но не толкова, че тя да го ухапе) и се загледа как коремчето й се надига и спуска.

— Пускаш ли я от клетката? — попита той.

— Всеки ден. — Взех флейтата и свирнах. Мадам Окта пропълзя няколко сантиметра напред. Стиви изпищя, отскочи назад и падна. Аз се запревивах от смях.

— Нима ти се подчинява? — ахна той.

— Мога да я накарам да направи всичко, което ни показа господин Крепсли — отвърнах аз, като се опитах да скрия гордостта си. — Съвсем лесно е. Изобщо не е опасно, стига да си достатъчно съсредоточен. Но ако позволиш мислите ти да се отнесат някъде дори и за секунда… — Прокарах пръст през гърлото си и изхриптях.

— Позволяваш ли й да плете паяжина около устата ти? — попита Стиви. Очите му искряха.

— Още не, не смея. Като си помисля, че може да се спусне надолу по гърлото ми, целият изтръпвам. Освен това ми трябва някой друг да я командва, докато плете паяжината, а досега бях сам.

— Но вече не си! — ухили се той. Скочи и плесна с ръце. — Хайде да го направим! Покажи ми как се свири и нека се пробваме. Мен не ме е страх да я пусна в устата си. Хайде, нека го направим, нека го направим!

Не можех да пренебрегна въодушевлението му. Знаех, че не е разумно да пускам Стиви при паяка веднага, първо трябваше да му дам време да го поопознае, но загърбих здравия разум и изпълних желанието му.

Казах му, че няма да му дам флейтата, докато не се е научил как да я използва, но ще му позволя да си поиграе с Мадам Окта, докато аз я командвам. Описах му какво точно възнамерявам да направя и се уверих, че е разбрал всичко до най-малката подробност.

— Най-важното е да пазиш пълна тишина — предупредих. — Не казвай нито дума. Дори не подсвирвай. Ако привлечеш вниманието ми и изгубя контрол над нея…

— Ясно — въздъхна Стиви. — Много добре знам какво ще стане. Не се тревожи. Мога да бъда тих като мишка, когато се налага.

Когато той даде знак, че е готов, аз отключих клетката и засвирих. При моята команда Мадам Окта изпълзя навън. Чух как Стиви си поема дъх, той като че ли се поизплаши от това, че тя е на свобода, но тъй като с нищо не показа, че иска да спрем, аз продължих с обичайните номера от репертоара на паяка.

След като Мадам Окта изпълни повечето от тях, й заповядах да се приближи към Стиви. През изминалата седмица с нея се бяхме научили да се разбираме доста добре. Тя беше свикнала с начина ми на мислене и изпълняваше командите ми още преди да съм ги формулирал докрай. Аз пък бях разбрал, че няколко думи са напълно достатъчни, за да й предам какво искам от нея.

Стиви наблюдаваше представлението в пълно мълчание. На няколко пъти за малко да изръкопляска, но се усети навреме. Вместо това започна да ми дава знаци с вдигнат нагоре палец и безмълвно оформяше с устни думите: „Браво!“, „Супер!“, „Върхът!“ и така нататък.

Когато настъпи моментът да включа и него, му кимнах, както се бяхме уговорили. Той преглътна, пое си дълбоко дъх и също ми кимна в отговор. Стана от леглото и пристъпи напред, като се извъртя така, че да не скрива Мадам Окта от погледа ми. След това коленичи и зачака.

Засвирих нова мелодия и мислено изпратих нова заповед. Мадам Окта се спря и се ослуша. Когато разбра какво искам от нея, тя запълзя към Стиви. Видях го, че потрепери и облиза устни. Поколебах се дали да не отложа номера за друг път и да прибера паяка в клетката, но той като че ли се поуспокои и аз продължих.

Когато Мадам Окта стъпи на крака му, той отново потрепери, но това беше нормална реакция. Мен все още ме полазват тръпки, когато усетя косматите крачета по кожата си.

Накарах я да се изкатери по врата му и да го погъделичка по ушите. Стиви едва се сдържа да не се разсмее, страхът му напълно изчезна. Сега и моята увереност нарасна и заповядах на паяка да мине към лицето му, там изпреде паяжина около очите, спусна се покрай носа и отскочи от устните.

Стиви се забавляваше не по-малко от мен. Сега, когато имах партньор, можех да правя какви ли не нови номера.

Мадам Окта беше на дясното му рамо и се подготвяше да се спусне по ръката му, когато вратата се отвори и вътре връхлетя Ани.

По принцип Ани винаги чукаше, преди да влезе. Тя беше готино хлапе, за разлика от повечето дребни досадници на нейната възраст, и възпитано чакаше да я поканя да влезе. Но онази вечер, за лош късмет, тя направо нахлу вътре.

— Ей, Дарън, къде ми е… — започна Ани и изведнъж замлъкна.

Видя Стиви и чудовищния паяк на рамото му, чиито зъби блестяха все едно се канеше да ги забие в плътта му, и реагира по най-естествения начин.

Изпищя.

Писъкът ме изкара от релси. Извърнах глава, флейтата падна от устата ми и мисловната връзка с Мадам Окта изчезна. Паякът разтърси глава, пропълзя към шията на Стиви, оголи зъби и като че ли се ухили.

Той изплашено извика и скочи. Понечи да събори Мадам Окта, но тя се сви и ръката му мина над нея. И преди Стиви да замахне отново, паякът сведе глава и с бързината на змия заби отровните си зъби във врата му.