Дарън Шан
Циркът на кошмарите (18)

Глава седемнайсета

Най-подходящият момент за кражбата на паяка беше рано сутрин. Тъй като представлението продължаваше до късно през нощта, повечето артисти от „Циркът на кошмарите“ вероятно щяха да спят поне до осем-девет часа. Щях да се промъкна в сградата, да открия Мадам Окта, да я грабна и да си плюя на петите. Ако нещо ми попречеше — например ако хората там бяха будни, — просто щях да се прибера у дома и да забравя цялата история.

По-трудният въпрос беше кой ден да избера. Сряда беше идеалният вариант — последното представление щеше да е минало предишната вечер, така че най-вероятно циркът щеше да потегли към следващата си спирка още по обед, преди вампирът да се събуди и да открие кражбата.

Но ако „Циркът на кошмарите“ си заминеше от града веднага след представлението, още през нощта? Щях да пропусна най-добрата си възможност.

Така че трябваше да го направя на следващия ден — вторник. Това означаваше, че господин Крепсли щеше да разполага с цялата нощ на вторник срещу сряда, за да търси паяка — и мен, — но аз бях готов да поема риска.

Легнах си по-рано от обичайното. Бях уморен и ми се спеше, но и твърде много се вълнувах и едва ли щях да успея да заспя. Целунах мама за лека нощ и стиснах ръката на татко. Те сигурно решиха, че се опитвам да измоля отново джобни, но всъщност го направих, защото с мен можеше се случи нещо в цирка и да не ги видя никога повече.

В стаята си имах радио с будилник, нагласих алармата за пет сутринта, сложих си слушалките на ушите и пъхнах кабела — така щях да стана навреме, без да събудя никой друг.

Заспах по-бързо, отколкото очаквах, и спах спокойно чак до сутринта. Дори и да съм сънувал нещо, не го помня.

Алармата ме стресна. Измърморих, обърнах се, станах и потърках очи. В първите няколко секунди не знаех къде се намирам, нито пък защо се будя толкова рано. После си спомних за паяка и за плана си и се усмихнах.

Усмивката ми обаче бързо изчезна, тъй като си дадох сметка, че звукът на алармата не идваше от слушалките. Вероятно насън се бях въртял и кабелът се беше измъкнал. Скочих от леглото и изключих радиото, после седнах в тъмното — слънцето още не беше изгряло — и се ослушах внимателно.

След като се уверих, че родителите ми спят, станах и бързо се облякох. Отидох до тоалетната и после понечих да пусна казанчето, но се сетих за шума, който щеше да издаде, отдръпнах ръка и треперейки, избърсах потта от челото си. Мама и татко със сигурност щяха да чуят водата. Беше ми се разминало на косъм. В сградата на цирка трябваше да внимавам повече.

Промъкнах се долу и излязох навън. Слънцето тъкмо се показваше, денят щеше да е ясен и хубав.

Вървях бързо и си тананиках, за да си вдъхна смелост. Бях кълбо от нерви и на няколко пъти едва не се отказах. Всъщност веднъж наистина спрях и поех обратно към къщи, но след това си спомних как паякът беше увиснал от брадичката на господин Крепсли и какви номера знаеше, и отново хукнах към цирка.

Не мога да обясня защо Мадам Окта беше толкова важна за мен, нито пък защо бях готов да рискувам живота си, за да се сдобия с нея. Не знам какво ме беше прихванало. Беше просто едно неистово желание, което по никакъв начин не можех да потисна.

На дневна светлина порутената стара сграда изглеждаше още по-страховита. Виждаха се пукнатините по фасадата, изгризаните от плъхове и мишки дупки, паяжините по прозорците. Потреперих и тичешком заобиколих отзад. Дворът беше пуст. Отстрани се издигаха празни стари къщи и купчини боклуци. По-късно сигурно щяха да се появят и хора, но в момента все едно бях попаднал в някой призрачен град. Не срещнах дори куче или котка.

Точно както бях предполагал, в салона можеше да се проникне откъде ли не — имах богат избор измежду двете врати и десетките прозорци.

Пред сградата бяха спрени няколко коли и каравани. По тях нямаше никакви надписи, нито плакати, но бях сигурен, че са на цирка. Изведнъж ми хрумна, че артистите най-вероятно спяха в караваните. Ако господин Крепсли беше в някоя от тях, с плана ми беше свършено.

Промъкнах се в сградата, вътре беше дори по-студено, отколкото в събота вечерта, и поех на пръсти по един дълъг коридор, след това по втори, а после и по трети. Все едно бях попаднал в лабиринт. Започнах да се тревожа дали ще успея да намеря пътя на излизане. Дали не трябваше да се върна да взема кълбо прежда, така че да знам откъде съм минал и…

Не! Вече беше твърде късно за връщане. Ако сега си тръгнех, нямаше да събера смелост да вляза втори път. Просто трябваше да запомня пътя и на излизане да стискам палци да не се изгубя.

Не открих никаква следа от цирковите изпълнители и ме загложди опасението, че съм тръгнал за зелен хайвер, че всички спят в караваните или в някой хотел наблизо. Обикалях вече двайсет минути и краката ми натежаха от умора. Може би трябваше да се откажа и да забравя за налудничавия си план.

Вече бях готов да призная поражението си и да си тръгна, когато попаднах на стълбището към сутерена. Спрях и прехапах устни, не можех да се реша да сляза. От книгите на ужасите знаех, че точно там се крият вампирите, но бях гледал и стотици филми, в които героят се спуска в подземието и там го нападат и разкъсват на парчета.

Накрая обаче си поех дълбоко дъх и тръгнах надолу. Обувките ми вдигаха шум, така че ги свалих и продължих по чорапи. В стъпалата ми се набиха тресчици, но бях толкова притеснен, че не усещах болката.

Първото, което видях долу, беше една голяма клетка. Промъкнах се към нея и надникнах през решетките. Вътре лежеше по гръб човекът вълк и хъркаше силно. Изведнъж той се размърда и измърмори нещо и аз отскочих назад. Ако се събудеше, с ръмженето си щеше да събере всички за по-малко от секунда!

В този миг кракът ми усети нещо меко и хлъзгаво. Внимателно извърнах глава и разбрах, че едва не съм настъпил момчето змия! То се беше проснало на пода, увито от своето влечуго и очите му бяха широко отворени!

Не знам как не изпищях или не припаднах, но някак си успях да запазя самообладание и това ме спаси. Макар очите му да бяха отворени, момчето спеше дълбоко. Личеше си по дишането му — то беше равномерно и спокойно.

Опитах се да не мисля какво щеше да стане, ако бях паднал върху него и змията и ги бях събудил.

Стигаше ми толкова. Огледах за последно тъмното подземие, като си обещах, че ако и сега не забележа вампира, веднага ще си тръгна. Вече бях готов да хукна обратно, когато край стената в дъното различих един голям сандък.

Всъщност той само приличаше на сандък, а аз много добре знаех какво представлява — ковчег!

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и се приближих към него. Ковчегът беше около два метра дълъг и метър широк. Дървото беше потъмняло и на петна. Тук-там беше избила плесен, в единия ъгъл шетаха семейство хлебарки.

Ще ми се да кажа, че събрах достатъчно смелост да вдигна капака и да надникна вътре, но не го направих. От самата мисъл да го докосна ме побиваха тръпки.

Потърсих клетката на Мадам Окта. Бях сигурен, че тя не е далеч от господаря си и наистина, клетката беше на пода до ковчега, покрита с голяма червена кърпа.

Вдигнах я, за да се уверя и Мадам Окта наистина беше там, коремчето й туптеше и осемте й крака трепкаха. Отблизо тя изглеждаше още по-страшна и за момент ми мина през ума, че е по-добре да не я пипам. Изведнъж цялата идея с кражбата ми се стори адски глупава, като си представих как ще докосна косматите крака или ще и оставя да се приближи към лицето ми, се разтреперих от ужас.

Но само най-големият страхливец би се отказал в този момент. Оставих клетката обратно на пода в средата на помещението. Ключът беше в ключалката и към решетката беше привързана една от вълшебните свирки.

Извадих бележката, която бях приготвил още предишната вечер. Не беше дълга, но писането й ми отне много време. Залепих я на ковчега с дъвка и я прочетох за последен път.

Господин Крепсли,

Знам кой сте и какъв сте. Мадам Окта е в мои ръце. Не я търсете. Не се връщайте никога повече в този град. В противен случай ще разкажа на всички, че сте вампир и ще бъдете убит. Не съм Стиви. Стиви не знае нищо за това. Ще се грижа добре за нея.

Естествено, не се подписах!

Може би не беше добре да споменавам Стиви, но бях сигурен, че вампирът първо за него ще се сети, така че беше редно да оневиня приятеля си.

След като закачих бележката, вече беше време да си тръгна. Взех клетката и почти тичешком изкачих стълбите, като се стараех да не вдигам шум. Обух се и изскочих горе. Оказа се по-лесно, отколкото си мислех — след мрака в сутерена, в коридора ми се стори светло като посред бял ден. Излязох навън, бавно заобиколих сградата, спрях за миг отпред да се огледам и хукнах към къщи, като оставих цирка, вампира и страха си далеч зад мен. Оставих всичко, освен Мадам Окта!