Дарън Шан
Циркът на кошмарите (17)

Глава шестнайсета

В неделя не се обадих на Стиви. Казах на мама и татко, че сме се скарали и затова съм си тръгнал по-рано. Те се ядосаха, най-вече защото се бях прибрал сам пеша късно вечерта. Татко заяви, че ще ми спре джобните и няма да ме пуска да излизам навън за един месец. Не спорих. Даже ми се струваше, че ми се е разминало леко. Представете си какво щеше да стане, ако бяха научили за „Циркът на кошмарите“.

Ани много си хареса подаръците. Веднага изгълта захарния памук и в продължение на часове си игра с паяка. Накара ме да й разкажа подробно за представлението. Дълго ме разпитва за артистите, как изглеждат и за изпълненията им. Когато стигнах до човека вълк и как той беше отхапал ръката на жената, Ани изплашено ококори очи.

— Лъжеш! — извика тя. — Не ти вярвам.

— Истина е!

— Закълни се!

— Заклевам се.

— В очите си?

— Заклевам се в очите си — повторих аз. — Нека плъховете ги изядат, ако лъжа!

— Еха! — възкликна тя. — Иска ми се и аз да го бях видяла. Ако пак отидеш някой път, ще ме вземеш ли?

— Разбира се — отвърнах, — но циркът едва ли идва тук толкова често. Обикаля по целия свят.

Не казах на Ани, че господин Крепсли е вампир, нито пък че Стиви иска да стане като него, но си мислех за това през целия ден. Искаше ми се да се обадя на Стиви, но не знаех какво да му кажа. Той щеше да ме попита защо не съм отишъл у тях, а аз не желаех да си призная, че съм останал в салона да го шпионирам.

Представете си само: истински вампир! Когато бях малък, вярвах в съществуването на вампири, но после родителите и учителите ме бяха убедили, че те са измислица. Ето колко струва знанието на големите!

Чудих се какви ли са всъщност вампирите, дали могат да правят всичко, както във филмите и книгите. Бях видял господин Крепсли да пренася стол във въздуха, да изскача от нищото на сцената, да пие кръв от Стиви. Какви ли други способности притежаваше? Дали можеше да се превърне в прилеп, в дим или пък в плъх? Дали имаше отражение в огледалото? Дали слънчевата светлина можеше да го убие?

Но колкото мислех за господин Крепсли, два пъти повече мислех за Мадам Окта. Мечтаех да си купя паяк като нея и да го дресирам. Така можех да си намеря работа в някой друг цирк, да обикалям по света и да преживея страхотни приключения.

Неделята незабелязано отмина. Гледах телевизия, помогнах на татко в градината и на мама в кухнята (част от наказанието, задето се бях прибрал сам в тъмното), следобед излязох на дълга разходка и мечтаех за вампири и паяци.

На другия ден беше понеделник и отново бях на училище. Отидох притеснен, не знаех как да се държа със Стиви, нито пък как щеше да се държи с мен той. Освен това не се бях наспал (човек заспива трудно, ако е видял истински вампир) и затова се чувствах уморен и направо смачкан.

Когато пристигнах, Стиви беше на двора, което беше необичайно. По принцип той рядко идваше преди мен. Стоеше встрани от останалите и очевидно ме чакаше. Поех си дълбоко дъх, приближих се и се облегнах на стената до него.

— Здрасти — казах.

— Здрасти — отвърна той. Под очите му имаше тъмни кръгове, явно през последните две нощи беше спал по-малко и от мен. — Къде изчезна след представлението?

— Вкъщи.

— Защо? — погледна ме подозрително Стиви.

— Беше тъмно и не обърнах внимание накъде съм тръгнал. Накрая се изгубих и когато най-сетне се ориентирах, бях по-близо до къщи, отколкото до вас.

Постарах се да изрека лъжата колкото се може по-убедително, виждах, че той се опитва да прецени дали казвам истината.

— Сигурно после доста си загазил — рече Стиви.

— Нямаш си и представа! — изстенах аз. — Без джобни и никакво излизане в продължение на месец! И татко ще ми възлага някакви задачи всеки ден. Но въпреки това — ухилих се аз, — си заслужаваше, нали? Циркът беше направо върхът!

Стиви продължи да ме гледа настойчиво още миг-два и явно реши, че не го лъжа.

— Да — усмихна се и той. — Беше страхотно.

Появиха се и Томи и Алан и трябваше да им разкажем всичко. Двамата със Стиви се оказахме доста добри актьори. Никой не би се досетил, че той е говорил с вампир в петък, нито пък че аз съм го наблюдавал тайно.

Но през следващите няколко часа ми стана ясно, че с приятелството ни беше свършено. Макар че като цяло Стиви вярваше на думите ми, съмнението в него оставаше. От време на време усещах как ме поглежда странно, сякаш му бях сторил нещо.

А и аз вече не исках да бъдем толкова близки. Разговорът между него и господин Крепсли ме беше изплашил. Според господин Крепсли Стиви беше лош. Това ме тревожеше. Все пак той беше готов да стане вампир и да убива хората, за да пие кръвта им. Как бих могъл да бъда приятел с такъв човек?

Следобедът отново стана дума за Мадам Окта. Не бяхме разказали подробно за господин Крепсли и неговия паяк. Страхувахме се да говорим за него, за да не изтървем нещо. Но Томи и Алан продължаваха да ни разпитват, докато не измъкнаха и последната подробност за изпълнението.

— Как ли е контролирал паяка? — зачуди се после Томи.

— А може би това не е било истински паяк — предположи Алан.

— Истински беше! — изсумтях презрително аз. — Всички артисти бяха истински. Точно затова представлението беше страхотно. Личеше си, че няма никаква измама.

— И как тогава го е контролирал? — попита отново Томи.

— Може би свирката е вълшебна — казах аз, — или пък господин Крепсли знае как да укротява паяци, както индийците укротяват змии.

— Но нали каза, че и господин Длъгнест го е командвал? — обади се Алан. — Когато Мадам Окта е била в устата на господин Крепсли?

— А, да, забравих за това. Значи свирката е била вълшебна.

— Глупости — обади се Стиви. Той беше необичайно мълчалив през целия ден, оставяше ме най-вече аз да разказвам за представлението, но пък никога не можеше да се сдържи да не покаже колко е по-умен от останалите.

— Как са го правили тогава? — настоях аз.

— С телепатия — отвърна Стиви.

— Това нещо като телефон ли е? — попита Алан.

Стиви се усмихна, а аз и Томи се разсмяхме на глас (въпреки че аз не бях сигурен какво точно означава „телепатия“, а и Томи също, обзалагам се).

— Идиот! — усмихна се Томи и шеговито сръга Алан.

— Хайде, Стиви — обадих се аз, — кажи им какво означава телепатия.

— Да четеш чужди мисли — обясни той — и да пращаш съобщения мислено, без да ги изричаш на глас. Така командваха паяка, с мислите си.

— А за какво им бяха флейтите тогава?

— Или само за пред хората — предположи Стиви, — или по-скоро за да привлекат с тях вниманието на Мадам Окта.

— Искаш да кажеш, че всеки би могъл да я контролира? — попита Томи.

— Всеки, който има ум — кимна Стиви. — Което означава без теб, Алан — добави той, но се усмихна, за да покаже, че се шегува.

— И не са нужни вълшебни флейти, нито специално обучение или нещо подобно? — продължи Томи.

— Така ми се струва — кимна Стиви.

След това говорихме за други неща — май за футбол, — но аз вече не ги слушах. Изведнъж в главата ми се беше появила нова идея и аз забравих за Стиви, вампирите и всичко останало.

Искаш да кажеш, не всеки би могъл да я контролира?

Всеки, който има ум.

И не са нужни вълшебни флейти, нито специално обучение или нещо подобно?

Така ми се струва.

Думите на Стиви и Томи отекваха в съзнанието ми отново и отново, като зациклил в уредбата диск.

Всеки можеше да командва паяка. Следователно можех и аз. Ако успеех да се докопам до Мадам Окта и да се науча да общувам мислено с нея, можех да си я отглеждам като домашен любимец и…

Не. Мечтите ми бяха глупави. Дори и да се научех да я командвам, нямаше начин тя да бъде моя. Тя принадлежеше на господин Крепсли и той за нищо на света не би се разделил с нея, нито за пари, нито за скъпоценности, нито…

Отговорът ме порази като гръм. Имаше начин да се отърва от него и да се сдобия с паяка: с изнудване! Ако заплашех вампира — че ще изпратя полицията по петите му например, — той щеше да ми го отстъпи.

Но мисълта да се изправя лице в лице с господин Крепсли ме ужасяваше. Знаех, че няма да го направя. Оставаше ми само един изход: да открадна Мадам Окта!