Дарън Шан
Циркът на кошмарите (16)

Глава петнайсета

Господин Крепсли (или Вър Хорстон, ако това беше истинското му име) се усмихна.

— Значи съм разкрит. Е, какво толкова, трябваше да го очаквам. Все някога щеше да се случи. Кажи ми, момче, кой те изпраща?

— Никой — отвърна Стиви.

Вампирът се намръщи.

— Хайде, момче — изръмжа той, — не си играй с мен! За кого работиш? Кой те праща при мен и какво иска?

— За никого не работя — настоя приятелят ми. — У дома имам много книги за вампири и чудовища. В една от тях имаше ваш портрет.

— Портрет? — повтори подозрително господин Крепсли.

— Рисунка — кимна Стиви. — Направена през 1903 година в Париж. На нея сте с някаква богата жена. Разказваше се, че двамата сте щели да се жените, но тя разбрала, че сте вампир и ви зарязала.

Господин Крепсли се усмихна.

— Напълно основателна причина, нали? Приятелите й смятаха, че си измисля, за да не падне в очите на околните.

— Но не е било измислица, нали?

— Не беше — кимна вампирът. Въздъхна, огледа го внимателно и прогърмя: — Макар че за теб щеше да е по-добре, ако беше измислица!

Ако бях на мястото на Стиви, в този миг щях да побягна. Но той дори не трепна.

— Нищо няма да ми направите — каза Стиви.

— И защо мислиш така? — попита господин Крепсли.

— Защото разказах на приятеля си и ако се случи нещо с мен, той ще отиде в полицията.

— Няма да му повярват — изсумтя вампирът.

— Сигурно — съгласи се Стиви. — Но ако ме намерят мъртъв или пък изчезна, ще трябва да направят разследване. Това едва ли ще ви хареса. Разпити, полицаи, идващи тук посред бял ден…

Господин Крепсли отвратено поклати глава.

— Деца! — извика той. — Мразя децата! Какво искаш? Пари? Скъпоценности? Правото да публикуваш историята на живота ми?

— Искам да дойда с вас — отвърна той.

Едва не паднах от балкона. Да тръгне с него?!?

— Искам да стана вампир — продължи Стиви. — Искам да ме направите вампир и да ме научите да бъда като вас.

— Ти си луд! — избухна господин Крепсли.

— Не съм.

— Не мога да превърна едно дете във вампир — рече господин Крепсли. — Ако го направя, нашите Вампир Дженералс ще ме убият.

— Кои са вашите Вампир Дженералс? — попита приятелят ми.

— Няма значение — отвърна вампирът. — Достатъчно е да разбереш, че няма как да стане. Не пием кръв от деца. Създава прекалено много проблеми.

— Добре, в такъв случай няма да ме направите вампир веднага — съгласи се Стиви. — Нямам нищо против да почакам. Ще ви стана чирак. Знам, че вампирите често имат помощници, които са наполовина хора, наполовина вампири. Ще стана като тях. Ще се старая и ще се докажа, и когато порасна достатъчно…

Господин Крепсли се взря в него замислено. Щракна с пръсти и един от столовете на първия ред полетя във въздуха и кацна на сцената. Той седна и кръстоса крака.

— Защо ти е да си вампир? — попита. — Не е много приятно. Излизаш само нощем. Хората те презират. Трябва да спиш в мръсни съборетини като тази тук. Не можеш да се ожениш, да имаш деца, да създадеш дом. Животът на вампира е ужасен.

— Не ми пука — упорито завъртя глава Стиви.

— Да не би да търсиш безсмъртие? — продължи господин Крепсли. — Ако е така, длъжен съм да те предупредя, че това е измислица. Вярно, живеем по-дълго от хората, но рано или късно и ние умираме.

— Не ми пука — повтори Стиви. — Искам да тръгна с вас. Искам да се уча. Искам да стана вампир.

— Ами приятелите ти? Няма да ги видиш никога повече. Ще напуснеш училище и никога вече няма да се върнеш тук. А родителите ти? Няма ли да ти липсват?

Стиви нещастно поклати глава и сведе поглед към пода.

— Баща ми ни е напуснал — рече той тихо. — Рядко го виждам. А мама не ме обича. Не я интересувам. Сигурно дори няма да забележи, че липсвам.

— Значи затова искаш да избягаш? Защото майка ти не те обича?

— Отчасти — кимна приятелят ми.

— След няколко години ще си достатъчно голям да си тръгнеш сам — предложи господин Крепсли.

— Не искам да чакам.

— А приятелите ти? — върна се на предишния си въпрос вампирът. Сега изглеждаше едва ли не мил, макар и малко плашещ. — Няма ли да ти липсва момчето, с което беше тук тази вечер?

— Дарън ли? — Стиви кимна. — Да, приятелите ще ми липсват, особено Дарън. Но това няма значение. Искам да стана вампир повече, отколкото ме е грижа за тях. И ако не ме вземете, ще разкажа всичко в полицията и когато порасна, ще стана ловец на вампири!

Господин Крепсли не се изсмя, а сериозно рече:

— Явно си обмислил всичко.

— Да — кимна Стиви.

— И си сигурен, че точно това е желанието ти?

— Да.

Господин Крепсли си пое дълбоко дъх.

— Ела тук — рече той. — Първо ще трябва да те пробвам.

Стиви се приближи към него. Тялото му закриваше вампира, така че не успях да видя какво точно се случи, но двамата размениха няколко думи тихо и се чу шум, сякаш котка лочеше мляко.

След това Стиви се олюля, за миг ми се стори, че ще се строполи на сцената, но все пак той успя някак си да се задържи прав. Дори няма да се опитвам да описвам колко бях изплашен. Искаше ми се да скоча и да извикам: „Спри, Стиви! Недей!“.

Но бях парализиран от страх, ужасявах се от мисълта, че ако господин Крепсли разбереше за мен, вече нищо нямаше да го спре да убие и изяде и мен, и Стиви.

Изведнъж вампирът се разкашля. Бутна Стиви настрани и се изправи. С ужас видях, че устните му са окървавени, но той веднага изплю кръвта.

— Какво става? — извика Стиви и потри лакътя, който си беше ударил при падането.

— Кръвта ти е лоша! — извика господин Крепсли.

— Как така? — попита разтреперано приятелят ми.

— Ти си лош! — продължи да крещи господин Крепсли. — Усещам злобата в кръвта ти. Ти си жесток.

— Лъжеш! — изпищя Стиви. — Върни си думите назад!

Изтича към него и се опита да го удари, но вампирът с лекота го просна на пода.

— Няма смисъл — изръмжа той. — Кръвта ти е лоша. Никога не можеш да станеш вампир!

— Защо? — разплака се Стиви.

— Защото вампирите не са злите чудовища от приказките — отвърна господин Крепсли. — Ние уважаваме живота. В теб дремят инстинкти на убиец, а ние не сме убийци. Няма да те направя вампир! Забрави го. Прибери се у дома и живей живота си.

— Не! Няма да го забравя! — извика приятелят ми. Изправи се, олюлявайки се, и размаха разтреперан пръст към високия, ужасяващ вампир. — Ще ми платиш за това! Няма значение колко време ще ми трябва. Някой ден, Вър Хорстон, ще те намеря и ще те убия, затова че ме отхвърли!

Стиви скочи от сцената и побягна към изхода.

— Някой ден! — извика той през рамо и налудничаво се разсмя.

След това Стиви изчезна и аз останах сам с вампира.

Господин Крепсли седеше, подпрял брадичка на юмруците си. Не помръдна доста дълго, но накрая изплю кървава храчка на сцената. Избърса устни с ръка, а после и с голяма кърпа.

— Деца! — изсумтя той високо, стана, отново прокара кърпата по устата си и за последен път хвърли поглед към редиците столове в залата. (Аз залегнах на пода на балкона от страх да не ме забележи.) След това се извърна и се скри зад кулисите. От устата му продължаваше да капе кръв.

Останах горе още дълго. Едва не полудях. Никога не ме е било страх толкова много. Идеше ми да хукна с всички сили навън от салона.

Но се сдържах. Изчаках, докато се уверих, че наоколо няма никой от цирковите артисти и помощниците и внимателно се промъкнах надолу по стълбите, промъкнах се през коридора и изскочих навън.

Там се спрях за миг, взрях се в луната и огледах дърветата, да не би някой вампир да се е спотаил в клоните. След това, опитвайки се да не вдигам шум, хукнах към къщи. Прибрах се у дома, а не у Стиви. В този момент изобщо не исках да го виждам. Страхувах се от него почти колкото и от господин Крепсли. Та той искаше да стане вампир! Само някой луд би искал да бъде вампир, нали?