Дарън Шан
Циркът на кошмарите (15)

Глава четиринайсета

Езикът на змията постоянно трептеше навън-навътре и й придаваше изключително кръвожаден вид. Тя не беше пъстроцветна, а тъмнозелена, само тук-там се виждаха по-ярки петна, но изглеждаше смъртоносна.

Хората под балкона побягнаха обратно към местата си с писъци, като по пътя хвърляха и изпускаха вещите си. Неколцина припаднаха, други се спънаха и бяха стъпкани от тълпата. Двамата със Стиви имахме късмет, че бяхме отпред — бяхме най-малките сред посетителите и в блъсканицата неминуемо щяха да ни смажат.

Когато главата на змията докосна пода на партера, отнякъде светна силен прожектор и я заслепи. Влечугото застина и се взря в светлината. Посетителите се спряха и паниката поутихна. Падналите се изправиха, за щастие, като че ли нямаше тежко пострадали.

Зад нас се чу шум. Обърнах се към сцената. На нея стоеше момче на четиринайсет-петнайсет години, кльощаво и с жълто-зелена коса. Очите му бяха много странни — дръпнати, като на змията. Беше облечено в дълга бяла роба.

Момчето изсъска нещо и вдигна ръце над главата си. Робата се свлече в краката му и в салона се разнесе смаян шепот: тялото му беше покрито с люспи!

Момчето искреше от главата до петите в зелено, златисто, жълто и синьо. Беше само по къси гащета. Обърна се, за да ни покаже гърба си, и той беше същият, само няколко нюанса по-тъмен.

Обърна се отново с лице към нас, просна се по корем и слезе от сцената пълзешком като змия. Едва тогава си спомних за „момчето змия“ от рекламата на цирка.

Долу то се изправи и пое към дъното на салона. Когато мина покрай нас, забелязах, че дланите и нозете му не бяха като на обикновените хора — пръстите на ръцете и краката му бяха съединени с тънка ципа. Приличаше малко на чудовището от един стар филм, който бях гледал — чудовището от черната лагуна.

Спря на няколко метра от колоната и легна по корем. Прожекторът, който заслепяваше змията, угасна и тя отново се раздвижи и изцяло се спусна долу. Момчето отново изсъска и влечугото спря. Спомних си как някъде бях чел, че змиите не чуват, а усещат звуците.

Момчето змия пълзеше наляво-надясно. Змията внимателно го следеше, но не нанасяше удара си. То се приближи и се спря почти до нея. Очаквах я всеки момент да му се нахвърли и едва се сдържах да не побягна с писъци.

Но момчето змия знаеше какво прави. Протегна се и я погали под брадичката със странните си слепени пръсти. След това се наведе и я целуна по носа!

Змията се нави около врата му няколко пъти, а опашката й увисна отзад на гърба му като шал.

Момчето я погали и се усмихна. Предположих, че ще обиколи салона и ще ни позволи да я докоснем, но той не го направи. Вместо това се насочи към стената в срещуположния ъгъл от вратата. Там свали змията от врата си, пусна я на пода и отново я погали под брадичката.

Този път влечугото отвори уста толкова широко, че се видяха зъбите му. Момчето змия легна по гръб на педя от него и извивайки тяло пое към змията.

— Не може да бъде! — прошепнах. — Нали няма да…

Но, да, то пъхна главата си в зиналата паст!

Застина в тази поза няколко секунди и после бавно изпълзя навън. Отново уви около себе си змията, като се завъртя няколко пъти, така че закри цялото му тяло, остана да се вижда единствено лицето. След това успя да се надигне на крака и се усмихна. Приличаше на навит килим!

— И това, дами и господа — обади се господин Длъгнест от сцената зад нас, — наистина е краят.

Той се усмихна и скочи от сцената, но не стъпи долу в партера, а изчезна в кълбо дим. Когато пушекът се разсея, го видях в дъното на залата, разтваряше завесите към изхода.

Красивите жени и загадъчните създания в сини роби стояха от двете му стани с подноси, пълни със сувенири за продажба. Ужасно съжалих, че бях похарчил всичките си пари.

Докато чакахме тълпата да се извърви, Стиви не пророни нито дума. По сериозното му изражение личеше, че все още е потънал в мисли и от опит знаех, че няма смисъл да се мъча да го заговарям. Когато изпаднеше в подобно настроение, нищо не можеше да го изтръгне от него.

Когато хората пред нас се източиха, поехме към изхода. Носех нещата, които бях купил, както и тези на Стиви, тъй като той беше толкова замислен, че щеше или да ги забрави, или да ги изгуби по пътя.

Господин Длъгнест държеше завесите на изхода разтворени и изпращаше с усмивка посетителите. Когато се приближихме, се усмихна още по-широко.

— Е, момчета — рече той, — хареса ли ви представлението?

— Страхотно беше! — отвърнах аз.

— И не ви беше страх? — попита той.

— Малко — признах си, — но не повече, отколкото другите.

Той се разсмя:

— Железни сте!

Зад нас имаше още хора, така че ние отминахме, за да не ги задържаме. Когато пристъпихме в късия коридор между завесите, Стиви се огледа, наклони глава и прошепна в ухото ми:

— Връщай се сам!

— Какво? — спрях се аз. Хората зад нас се бяха заговорили с господин Длъгнест, така че нямаше нужда да бързаме.

— Чу ме — отвърна той.

— Но защо?

— Защото аз оставам тук — каза Стиви. — Не знам как ще се развият нещата, но трябва да остана. Ще се прибера после, след като…

Той замълча и ме дръпна напред.

Минахме и през вторите завеси и излязохме в коридора с дългата маса с черна покривка. Хората отпред бяха с гръб към нас. Стиви се озърна през рамо, за да се увери, че никой не ни гледа и се шмугна под масата!

— Стиви! — изсъсках аз, притеснявах се, че може и двамата да загазим.

— Изчезвай! — прошепна той.

— Не можеш да… — подех аз.

— Послушай ме! — тросна се Стиви. — Хайде, побързай, преди да са ни хванали.

Не ми харесваше, но какво друго можех да направя? Той звучеше така, сякаш щеше да побеснее, ако не му се подчиня. И друг път го бях виждал обзет от яростен гняв, а тогава едва ли някой би искал да си има работа с него.

Поех напред, завих и продължих по дългия коридор към изхода. Вървях бавно, потънал в мисли, и разстоянието между мен и групата отпред се увеличи. Огледах се предпазливо, зад мен също нямаше никого.

И тогава забелязах вратата.

Същата, пред която се бяхме спрели на влизане — вратата към балкона. Спрях се пред нея и за последно се огледах. Бях абсолютно сам.

„Оставам! — казах си. — Не знам какво е намислил Стиви, но той е най-добрият ми приятел. Ако го очакват неприятности, аз трябва да съм до него, за да му помогна.“

И преди да имам време да размисля, отворих вратата, шмугнах се вътре, затворих я бързо и се спотаих в тъмното, а сърцето ми препускаше като на мишка, подгонена от котарак.

Стоях там цяла вечност и се ослушвах, докато и последните зрители си тръгнаха. Чувах ги как обсъждат представлението, гласовете им бяха снишени и поизплашени, но възторжени. След това настъпи тишина. Мислех, че ще доловя шум от залата, предполагах, че ще чистят и ще подреждат столовете, но в цялата сграда беше тихо като в гробище.

Качих се по стъпалата. Очите ми бяха свикнали с мрака и виждах доста ясно. Стълбата беше стара и скърцаше, страхувах се, че ще поддаде под краката ми, ще падна и ще си счупя врата, но за щастие тя издържа.

Озовах се в средата на балкона. Там беше адски мръсно, прашно и студено. Разтреперих се, но пропълзях напред.

Пред мен се разкри цялата сцена. Светлините все още не бяха угасени и виждах всичко като на длан. Но нямаше никой, абсолютно никой — нито изпълнителите, нито красивите жени, нито онези със сините роби, нито пък Стиви. Седнах и зачаках.

Пет минути по-късно забелязах една сянка да се прокрадва пълзешком по сцената. После се изправи, стигна до средата, спря и се обърна.

Стиви!

Погледна наляво, след това обърна глава надясно. Колебаеше се. Виждах го как си гризеше ноктите и се опитваше да реши накъде да поеме.

След това някъде отвисоко се обади глас:

— Мен ли търсиш?

Над сцената се спусна зловеща фигура с разперени ръце, дългата пелерина се развяваше отзад като крила.

Стиви едва не подскочи, а онзи се стовари на сцената и направи кълбо. Ужасено отстъпих крачка назад. Когато отново надникнах, нападателят се беше изправил и видях червения му костюм, рижата коса, бледата кожа и големия белег.

Господин Крепсли!

Приятелят ми се опита да проговори, но зъбите му тракаха.

— Забелязах, че ме гледаше — продължи укротителят на Мадам Окта. — Дори ахна от изненада, когато се появих на сцената. Защо?

— Ззз-ащото ззз-нам ккк-ой сте! — заекна Стиви.

— Аз съм Лартън Крепсли — отвърна зловещият мъж.

— Не — поклати глава той. — Знам кой сте наистина.

— Ами! — Господин Крепсли се усмихна, но в усмивката му нямаше и помен от веселие. — Кажи ми тогава, момчето ми — продължи той подигравателно, — кой съм аз наистина?

— Истинското ви име е Вър Хорстон — отвърна Стиви и мъжът зяпна от изумление. Но при следващите думи и моето чене увисна от изненада: — Вие сте вампир!

Последва дълга и тягостна тишина.