Дарън Шан
Циркът на кошмарите (11)

Глава десета

Веднага щом господин Длъгнест се скри и посетителите се настаниха отново по местата си, на сцената излезе Александър Скелета. Неговият номер беше по-скоро смешен, отколкото страшен, но точно от това се нуждаехме, за да се поуспокоим след ужасяващото начало. По едно време случайно погледнах назад и видях двамата в сините роби, които бяха коленичили и бършеха с парцал кръвта от пода.

Александър Скелета беше най-слабият мъж, когото бях виждал. Наистина приличаше на скелет! Беше само кожа и кости. Ако не беше широката му приятелска усмивка, щеше да е зловещ.

Той танцуваше под съпровода на бърза игрива мелодия. Беше облечен като балетист и изглеждаше толкова нелепо, че веднага ни разсмя. След малко се спря и започна да усуква тялото си в невъобразими пози. Заяви, че е човек каучук и може да изкривява костите си във всички посоки.

Първо наклони глава назад, така че тя изцяло се скри, все едно беше отсечена. След това се завъртя, за да ни покаже обърнатото си наопаки лице и направи мост, като опря темето си в пода. После прихвана краката си отзад, провря се между тях и ни погледна — лицето му сякаш излизаше от корема му!

Изчака да стихне бурното ръкопляскане, което беше предизвикало това изпълнение, изправи се и заизвива тялото си все едно беше от пластилин. Усука се цели пет пъти, като накрая се чуваше как костите му пукаха от напрежението. Задържа се в това положение в продължение на минута и с невероятна скорост се разви обратно.

След това взе две палки за барабан. С едната удари ребро от лявата си страна и от отворената му уста се разнесе тон, все едно от пиано. След това затвори уста и удари ребро от другата страна. Този път звукът беше по-висок и силен.

Настройването му отне още малко време, но накрая застана с широко отворена уста и засвири. Изпълни няколко песни на „Бийтълс“, детската песничка „В Лондон мостът се руши“ и мелодии от популярни телевизионни предавания.

Александър Скелета слезе от сцената под оглушителни ръкопляскания, но така или иначе никой от цирковите артисти не излезе на бис.

След него се появи Рамъс Търбуха — колкото Александър беше слаб, толкова Рамъс беше дебел. Направо огромен! Сцената се тресеше под нозете му.

Той едва се спря на ръба, като залитна, все едно щеше да се претърколи долу в залата. Хората на първите редове скочиха, неколцина дори се дръпнаха настрани. И това беше напълно разбираемо — ако беше паднал, щеше да ги сплеска като палачинки!

След това Рамъс застана в средата на сцената и се представи:

— Здравейте. — Гласът му беше приятен, тих и леко писклив. — Казвам се Рамъс Търбуха и наистина имам търбух, подобно на някои животни, просто така съм се родил. Лекарите не знаеха какво да ме правят и ме обявиха за изрод. Затова се записах в цирка и така попаднах тук пред вас тази вечер.

Жените, които бяха хипнотизирали човека вълк, изкараха две натоварени с храна колички: сладкиши, пържени картофи, хамбургери, пакети бонбони и зеле. Имаше ястия, които никога преди не бях виждал, да не говорим, да съм опитвал.

— Ммм — премлясна Рамъс. Посочи големия часовник, който в този момент се спускаше на въже от тавана, и увисна на около три метра над главата му. — Според вас, за колко време ще успея да изям всичката тази храна? Този, който е най-близо до верния отговор, ще получи награда.

— Един час! — извика някой.

— Четирийсет и пет минути! — обади се друг.

— Два часа, десет минути и трийсет и три секунди — изкрещя трети.

Заваляха предположения от всички страни. Аз казах час и три минути, Стиви — двайсет и девет минути. Най-ниското предположение беше за седемнайсет минути.

След като приключихме с обзалаганията, часовникът затиктака и Рамъс пристъпи към количките. Омиташе чиниите като вятър. Ръцете му се движеха толкова бързо, че едва се виждаха. Устата му почти не се затваряше. Той тъпчеше храната вътре, преглъщаше и продължаваше.

Всички бяха смаяни. На мен ми стана лошо, само като го гледах. Неколцина дори повърнаха!

Накрая Рамъс глътна последната троха и часовникът над главата му спря.

Четири минути и петдесет и шест секунди! Беше изял всичката храна за по-малко от пет минути! Не можех да повярвам. Струваше ми се невъзможно, дори и за човек с животински търбух.

— Добре си хапнах — въздъхна той. — Но ако имаше още нещо сладичко за десерт…

Докато в публиката ръкопляскахме и се смеехме, асистентките с лъскавите рокли прибраха количките с празните чинии и изкараха нова, натоварена със стъклени фигурки, вилици, лъжици и парчета метал.

— Длъжен съм да ви предупредя — обяви Рамъс, — да не се опитвате да правите това вкъщи! Аз мога да поглъщам неща, които са смъртоносни за другите. Не се опитвайте да ми подражавате! Ако го направите, може да умрете!

Започна с няколко шепи гайки и болтове, които погълна, без да му мигне окото. След това разтърси огромното си шкембе и отвътре се чу дрънчене.

Изведнъж коремът му се раздвижи и надигна и той изплю болтовете и гайките. Ако бяха само един-два, щях да си помисля, че ги е скрил под езика си или отстрани в бузите, но дори и устата на Рамъс Търбуха не беше достатъчна голяма, за да скрие толкова много железа!

После изяде няколко стъклени фигурки. Сдъвкваше стъклото внимателно, преди да го погълне, като го прокарваше с чаша вода. След това дойде ред на лъжиците и вилиците. Превиваше ги на две, пускаше ги в устата си и те изчезваха в гърлото му. Обясни, че зъбите му не са достатъчно здрави, за да разтрошат метала.

Накрая погълна и една дълга метална верига и се спря да си поеме дъх. Коремът му се разтресе и заподскача. Изплаших се, помислих, че му е станало нещо, но изведнъж Рамъс се оригна и краят на веригата се показа от устата му.

Той бавно я извади и показа, че по нея са закачени всички вилици и лъжици! Беше успял да прокара веригата през пръстените в корема си! Не можех да повярвам на очите си!

Когато Рамъс се скри зад кулисите, си помислих, че нищо не би могло да надмине номера му.

Оказа се, че грешах!