Дарън Шан
Циркът на кошмарите (10)

Глава девета

Писъците бяха напълно излишни. Страшилището в клетката наистина изглеждаше опасно, но все пак беше оковано. Според мен хората си крещяха просто ей така, да се забавляват, както във влакче на ужасите, а не защото наистина се бяха изплашили.

Това беше човекът вълк. Той беше адски противен и целият покрит с козина. Единствено около слабините му имаше парче плат, като на Тарзан, за да се види козината по краката, корема, гърба и ръцете. Лицето му беше обрасло с дълга гъста брада. Очите му бяха жълти, а зъбите — червени.

Звярът хвана пречките на клетката и ги разтърси, като в същото време нададе силен рев. Беше доста страшен. Още повече хора се разпищяха. И аз едва не се присъединих към тях, но се сдържах, не исках да ме вземат за слабак.

Човекът вълк продължи да разтърсва клетката и да подскача насам-натам още малко, но накрая се успокои. Приклекна и седна като куче на задните си лапи, а отстрани се показа господин Длъгнест.

— Дами и господа — каза той и макар гласът му да беше тих и хрипкав, се чуваше ясно в целия салон, — добре дошли в „Циркът на кошмарите“, домът на най-забележителните човешки създания.

Нашият цирк е с древна история. Повече от пет века обикаляме от град на град и разкриваме света на гротескното на поколения наред. С годините репертоарът ни се е променял стотици пъти, но целта ни остава една: да ви изненадаме и ужасим! Нашите необикновени номера не могат да бъдат видени никъде другаде по цялата земя.

Длъжен съм да ви предупредя, че ако някой е със слабо сърце или се плаши лесно, сега е моментът да си тръгне. Сигурен съм, че сред вас има и такива, които са дошли тук с мисълта, че представлението ни е някаква шега. Вероятно те смятат, че тук на сцената ще излязат единствено маскирани като чудовища обикновени хора или в най-лошия случай безобидни джуджета. Не е така! Всички изпълнители, които ще видите тази вечер, от първия до последния, са истински. Всеки от тях е уникален. И никой не е безобиден.

С тези думи той приключи речта си и се скри. От кулисите изскочиха две красиви жени в лъскави рокли и отключиха вратата на клетката. Няколко души от публиката се спогледаха уплашено, но никой не си тръгна.

Човекът вълк излезе от клетката с ръмжене и изрева, но една от жените размаха ръка пред него и го хипнотизира. Другата се обърна към салона и с отчетлив чуждестранен акцент обяви:

— Пазете пълна тишина! Човекът вълк няма да нападне никого, докато е под наш контрол, но всеки силен звук ще го събуди и тогава той става смъртоносен!

След това те слязоха от сцената и поведоха между редовете хипнотизирания звяр. Козината му беше сивкава, той вървеше прегърбен и дланите му висяха чак до коленете.

Жените не се отделяха от него и предупреждаваха хората да не вдигат шум. Позволяваха да го докосват, но леко и внимателно. Когато минаха край нас, Стиви протегна ръка, но мен ме беше страх да не се събуди и да ме ухапе и затова се въздържах.

— Как беше? — попитах едва чуто.

— Бодеше като таралеж — отвърна Стиви и вдигна пръсти към носа си. — И мирише странно, на изгоряла гума.

Човекът вълк беше стигнал до средата на салона, когато изведнъж се чу силен трясък. Не знам откъде дойде той, но още в същия миг звярът изрева и бутна настрани жените.

Посетителите се разкрещяха и тези, които бяха най-близо, скочиха от столовете и побягнаха. Една жена обаче не успя да реагира достатъчно бързо, човекът вълк й се нахвърли и я събори на земята. Тя пищеше пронизително, но никой не посмя да й се притече на помощ. Човекът вълк я обърна по гръб и оголи зъби. Жената вдигна ръка да се предпази, но той щракна с челюсти и отхапа дланта й!

Двама от посетителите припаднаха, а останалите побягнаха с писъци. Изведнъж отнякъде изскочи господин Длъгнест и прегърна през рамо човека вълк. Той се опита да се отскубне, но собственикът на цирка прошепна нещо в ухото му и чудовището се усмири. Господин Длъгнест го поведе обратно към клетката, а асистентките с лъскавите рокли се опитаха да успокоят хората и да ги върнат по местата им.

Зрителите стояха нерешително, жената с отхапаната ръка продължаваше да крещи. От разкъсаната й китка шуртеше кръв и пръскаше по пода и по околните. Двамата със Стиви се взирахме в нея зяпнали от ужас и се чудехме дали няма да умре пред очите ни.

Господин Длъгнест скочи от сцената, взе отхапаната длан и изсвири силно. Веднага притичаха двама души в сини роби и плътно нахлупени качулки на главите. Бяха ниски, колкото мен и Стиви, но набити, с мускулести ръце и крака. Собственикът на цирка повдигна жената, прошепна й нещо в ухото и тя млъкна.

Господин Длъгнест бръкна в джоба си и извади малка кафява кожена кесия. Отвори я със свободната си ръка и поръси искрящ розов прах върху окървавената длан. След това я допря до китката и кимна на двамата в сините роби. Те измъкнаха отнякъде игли и оранжеви конци и за всеобщо смайване започнаха да я шият!

Шиха в продължение на пет-шест минути. Жената не изпитваше никаква болка, макар иглите да минаваха през плътта около цялата китка. След като свършиха, онези в сините роби прибраха иглите и останалите конци и изчезнаха. Така и не отметнаха качулките от главите си, затова не разбрах дали бяха мъже или жени. После господин Длъгнест пусна ръката и отстъпи назад.

— Раздвижете пръсти — заповяда той. Жената го гледаше объркано и сякаш не го виждаше. — Раздвижете пръсти! — повтори той и този път тя се подчини.

Пръстите трепнаха!

Всички ахнаха. Жената се взираше в дланта си, все едно не вярваше, че е истинска. Отново раздвижи пръсти. Изправи се и вдигна ръка над главата си. Разтърси я с всички сили — нищо й нямаше! Виждаха се шевовете, но кръвотечението беше спряло и пръстите като че ли напълно й се подчиняваха.

— Ще се оправите — рече господин Длъгнест. — След няколко дни конците сами ще изчезнат и дори няма да останат белези.

— Но това едва ли ще е достатъчно! — извика едър червендалест мъж и пристъпи напред. — Аз съм съпругът й и настоявам веднага да повикате лекар и полицията! Как може да пускате диво животно да се разхожда сред хората? Ами ако й беше отхапал главата?

— Щеше да умре — отвърна спокойно собственикът на цирка.

— Слушай, негоднико — поде съпругът, но господин Длъгнест го прекъсна.

— А къде бяхте вие, господине, когато човекът вълк я нападна?

— Аз ли?

— Да. Нали сте й съпруг? Седяхте до нея, когато звярът се събуди. Защо не я спасихте?

— Ами… нямаше време… не можех… не бях…

Каквото и да кажеше, нищо не можеше да му помогне, тъй като истината беше една: той беше избягал, за да спаси кожата си.

— Сега вие ме чуйте — продължи господин Длъгнест. — Нали ви предупредих в началото? Обясних ви, че може да е опасно. Нашето представление не е от онези мирни и кротки, в които нищо не може да се обърка. Случват се грешки, понякога пострадват хора, и то дори по-лошо, отколкото съпругата ви. Затова нашият цирк е забранен от закона и се налага да играем в изоставени киносалони посред нощ. В повечето случаи всичко е наред и няма пострадали. Но не гарантираме безопасността на никого.

Той се извъртя бавно в кръг и като че ли за миг успя да погледне всички посетители в очите.

— Не гарантираме безопасността на никого! — извика силно. — Вероятността да се случи друг подобен инцидент е малка, но все мак съществува. Затова ви призовавам отново: ако ви е страх, сега е моментът да си тръгнете. Вървете си, преди да е станало твърде късно!

Няколко души наистина станаха и излязоха, но повечето останаха да изгледат представлението до края, сред тях беше дори и жената отхапаната ръка.

— Искаш ли да си вървим? — попитах Стиви, като отчасти се надявах на утвърдителен отговор. Бях страшно въодушевен от случилото се досега, но и доста изплашен.

— Да не си луд? — отвърна той. — Представлението е страхотно! Ти да не искаш да се прибираме?

— Нищо подобно — излъгах аз и успях да се усмихна.

Само ако не се боях толкова да ме помислят за страхливец! Щях да си тръгна и всичко щеше да е наред. Но не, аз държах да се покажа като истински мъж и да остана до края. Ако знаете колко пъти след това съм си мечтал да бях избягал оттам с всички сили, без да обръщам глава назад…