Кен Фолет
Скандалът Модиляни (9)

Трета глава

Джулиан лежеше буден. Късната августовска нощ бе неприятно гореща. Прозорците на спалнята бяха отворени и бе отметнал завивките, но въпреки това продължаваше да се поти. Сара лежеше с гръб към него в другия край на широкото легло. Тялото й сияеше бледо на слабата светлина на зората, сякаш му отправяше подигравателна подкана. Изобщо не помръдна, когато Джулиан стана от леглото.

Той взе чифт долни гащета от едно чекмедже и ги нахлузи. Затвори тихичко вратата на спалнята зад гърба си, мина по коридора, слезе по стълбите, прекоси дневната и отиде до кухнята. Там напълни електрическия чайник и го включи в контакта.

Думите от пощенската картичка, която прочете предишната вечер в дневната на Саманта, се въртяха неспирно в главата му като натрапчив рефрен. „Заминавам за Полио да търся един изгубен Модиляни.“ Съобщението се бе отпечатало незаличимо в съзнанието му. Точно то, а не толкова жегата, му пречеше да заспи.

Трябваше да тръгне по следите на изгубения Модиляни. Именно от това се нуждаеше — от истинска находка. Тя щеше да му създаде репутация на търговец и да привлече камара хора в галерия „Блак“. Това не съвпадаше с политиката на галерията, но нямаше значение.

Джулиан сложи пакетче чай в чашата и наля в нея вряла вода. Заигра се печално с плаващото пакетче, като го потапяше с лъжичка и гледаше как отново изплава. Модиляни бе неговата златна възможност, но не виждаше начин да я сграбчи.

Ако можеше да открие картината, лорд Кардуел щеше да му даде парите, за да я купи. Бащата на Сара бе обещал това, а на стария глупак можеше да се вярва, че ще удържи на думата си. Но Джулиан не можеше да измъкне и пени само заради една пощенска картичка от някакво шантаво момиче. А нямаше никакви пари да отиде до Италия.

Чаят бе станал тъмнокафяв, като по повърхността му имаше пяна от твърдата вода. Джулиан го занесе до бара и седна на един висок стол. Огледа кухнята — съдомиялната, печката с отделни нива, използвана само за варене на яйца, пералнята, фризера и множеството дребни електродомакински уреди. Беше вбесяващо да се намираш сред толкова много пари и да не можеш да ги използваш.

Колко щяха да му трябват? Самолетен билет, хотел, може би малко за рушвети… Всичко зависеше от това колко време ще му отнеме, докато настигне жената, подписала се като Д. Неколкостотин лири — може би хиляда. Трябваше да намери тези пари.

Докато пиеше чая, прехвърляше възможностите в ума си. Можеше да открадне някои бижута на Сара и да ги заложи, но това вероятно щеше да предизвика проблеми с полицията. Дали притежателите на заложни къщи изискваха доказателства за собственост? Добрите сигурно искаха. Не, не беше в неговата област. По-скоро можеше да подправи някой от чековете й. Но тя щеше да открие измамата още по-скоро. И при двата варианта щеше да бъде твърде рисковано да вземе сумата, която му трябваше.

Трябваше да намери нещо, което нямаше да й липсва. Нещо ценно и лесно продаваемо.

Осъзна, че може да отиде с кола до Италия. Беше открил Полио в един географски справочник — намираше се на Адриатическо море, в Северна Италия. Можеше да спи в колата.

Но тогава нямаше да може да изглежда елегантно, ако му се наложеше да води преговори. И въпреки всичко щяха да му трябват пари за гориво, храна и рушвети.

Можеше да й каже, че ще отиде с колата до Италия, а след това да я продаде. Но тогава тя щеше да открие измамата веднага след завръщането му — точно когато баща й трябваше да се изръси. Значи щеше да я заблуди, че колата е била открадната.

Точно така. Щеше да каже, че колата е била открадната — и да я продаде. Тя щеше да поиска да уведоми полицията и застрахователната компания. Но той можеше да я успокои, че вече го е направил.

Е, щеше да има известно забавяне, докато полицията уж я издирва. Застрахователната компания можеше да протака изплащането с месеци. И докато Сара разбере, че всичко е било лъжа, репутацията на Джулиан вече щеше да бъде непоклатима.

Бе твърдо решен да опита. Щеше да излезе и да намери подходящ гараж, в който да я продаде. Погледна си часовника. 8:30. Върна се в спалнята, за да се облече.

Намери сервизната книжка в едно чекмедже в кухнята, а ключовете на колата бяха там, където ги бе оставил предишната вечер.

Трябваше да направи нещо, за да изглежда всичко по-убедително. Намери лист хартия и молив и написа бележка на Сара.

„Взех колата. Няма да ме има цял ден. Работа. Дж.“

Остави бележката до кафеника в кухнята и слезе в гаража.

 

 

Отне му повече от час да мине през Уест Енд и Сити, и по Майл Енд Роуд към Стратфорд. Движението бе натоварено, а пътят — безнадеждно тесен. Когато стигна до надлеза Лейтънстоун, откри цяло стълпотворение от места, където се продаваха коли втора ръка: във витрините на магазините, на останали празни след бомбардировките участъци, при бензиностанции; изпълваха дори тротоарите.

Избра един по-голям автосалон, който се намираше на ъгъл. Отпред имаше нов на вид ягуар, а в двора отстрани — множество качествени коли последни модели. Джулиан влезе вътре.

Мъж на средна възраст миеше предното стъкло на голям форд. Носеше кожена шапка и късо, разкопчано отпред яке. Той се приближи до Джулиан с парцала и кофата в ръка.

— Доста ранно пиле сте — каза му учтиво. Имаше подчертан ийстендски акцент.

Джулиан отвърна:

— Шефът тук ли е?

Човекът охладня забележимо.

— Стои пред вас — изрече той.

Джулиан махна с ръка към колата.

— Каква цена бихте ми предложили за нея?

— За замяна?

— Не, в брой.

Мъжът отново погледна колата, направи кисела физиономия и заклати глава наляво-надясно.

— Много е трудно да се отървеш от такива — обясни той.

— Колата е хубава — възрази Джулиан.

Мъжът запази скептичното си изражение.

— На колко години е, на две?

— Осемнайсет месеца.

Търговецът я обиколи бавно, оглеждайки каросерията. Попипа една драскотина на вратата, взря се в калниците и опита твърдостта на гумите.

— Колата е хубава — повтори Джулиан.

— Може и да е, но това не означава, че ще успея да я продам — заяви мъжът, после отвори вратата откъм шофьора и седна зад волана.

Джулиан се ядоса. Това бе нелепо. Знаеше, че търговецът може да продаде мерцедеса, макар и не в собствения си автосалон. Въпросът бе колко е готов да плати.

— Искам парите в брой — каза той.

— Още не съм ви предложил нищо за нея, приятелю — отговори търговецът. Той завъртя ключа и двигателят запали. Завъртя го обратно, остави го да изгасне и отново запали. Повтори този процес няколко пъти.

— Изминала е много малко километри — вметна Джулиан.

— Километражът верен ли е?

— Разбира се.

Мъжът слезе и затвори вратата.

— Не знам — измърмори той.

— Искате ли да я покарате?

— Не.

— Как, по дяволите, можете да кажете колко струва, без да сте я карали? — избухна Джулиан.

Мъжът остана невъзмутим.

— Вие какво работите?

— Имам картинна галерия.

— Добре тогава. Оставете ме да си гледам колите, а вие се занимавайте със скапаните си картини.

Джулиан едва сдържа гнева си.

— Е, ще ми направите ли оферта?

— Май ще мога да ви дам хиляда и петстотин, но да знаете, че ви правя услуга.

— Това е направо абсурдно! Трябва да е струвала пет или шест хиляди като нова!

Очите на търговеца проблеснаха победоносно. Джулиан разбра, че се е издал, че не знае първоначалната цена на колата.

— Предполагам, че колата е ваша, щом я продавате? — попита търговецът.

— Разбира се.

— Във вас ли е сервизната й книжка?

Джулиан порови във вътрешния си джоб и му я подаде.

— Много странно име за мъж — Сара.

— Това е жена ми. — Джулиан извади една визитка и му я подаде. — Ето моето име.

Мъжът прибра картичката в джоба си.

— Извинявайте, че питам, но жена ви знае ли, че продавате колата?

Джулиан прокле наум хитростта на мъжа. Откъде разбра? Несъмнено бе съобразил, че щом един търговец на картини е дошъл в Ийст Енд, за да продава почти нов мерцедес срещу пари в брой, в тази работа сигурно имаше нещо гнило.

— Жена ми почина наскоро — обясни той.

— Разбирам. — Търговецът очевидно не му повярва. — Е, казах ви колко струва за мен.

— Не бих я продал за по-малко от три хиляди — каза Джулиан, правейки се на твърдо решен.

— Казвам хиляда и шестстотин и това е последната ми цена.

Джулиан реши, че онзи очаква от него да се пазари.

— Две хиляди и петстотин — заяви той.

Търговецът му обърна гръб и започна да се отдалечава.

Джулиан изпадна в паника.

— Добре де — извика той. — Две хиляди.

— Хиляда шестстотин и петдесет — вие решавате.

— В брой?

— Че в какво друго?

Джулиан въздъхна.

— Много добре.

— Елате в канцеларията.

Джулиан последва мъжа до другия край на двора. Двамата влязоха в сградата на някогашен магазин, който гледаше към главния път. Той седна на едно очукано дървено писалище и подписа удостоверение за продажба, докато търговецът отвори желязната каса и отброи 1650 лири в употребявани банкноти от по пет лири.

Когато понечи да си тръгне, търговецът му протегна ръка, но Джулиан не му обърна внимание и излезе навън. Беше убеден, че е бил ограбен.

Тръгна на запад, за да търси такси. Прогони мисълта за неприятната среща от ума си и на нейно място се прокрадна предпазливо въодушевление. Поне имаше парите — 1650 лири в петарки! Това бе предостатъчно за пътуването му. Чувстваше се така, сякаш вече е тръгнал.

Преговори наум версията, която щеше да представи пред Сара. Смяташе да й каже, че е ходил при хората по вътрешното обзавеждане — не, по-добре при някого, когото тя не познаваше. При един художник, който живееше в Степни. Как се казваше? Джон Смит щеше да свърши работа — със сигурност имаше премного истински хора на име Джон Смит. Влязъл в къщата и когато излязъл след час, колата била открадната.

Едно такси го подмина празно. Джулиан подсвирна и размаха ръце, но то не спря. Трябваше да бъде по-чевръст.

Хрумна му, че докато той отсъства, Сара може да се обади в полицията. Тогава работата щеше да се оплеска. Трябваше да й даде името на някое несъществуващо полицейско управление. Друго такси го приближи и той му махна.

Седна отзад, изпружи крака и размърда пръсти в обувките, за да облекчи болката от ходенето. Добре де, ами ако Сара позвънеше в Скотланд Ярд, когато откриеше, че такова управление не съществува? В крайна сметка щяха да й кажат, че колата й не е била обявявана за издирване.

Колкото повече приближаваше към дома, толкова по-безразсъден му изглеждаше целият план. Сара можеше да го обвини, че е откраднал колата й. Възможно ли е човек да бъде подведен под отговорност за кражба от собствената си жена? Ами онези приказки по време на брачната церемония — всичките си земни блага ти дарявам и така нататък? Освен това съществуваше и обвинение за губене времето на полицията.

Таксито мина по крайбрежната улица „Виктория“ и през Уестминстър. Полицията нямаше да си направи труда да се занимава със семейни свади, реши Джулиан. Но белята щеше да бъде достатъчно голяма, ако Сара разбереше какво е намислил. Веднага щеше да съобщи на баща си. Тогава Джулиан можеше да изпадне в немилост пред лорд Кардуел в критичния момент, когато щеше да се нуждае от неговите пари, за да откупи онзи Модиляни.

Прииска му се никога да не си бе помислял да продава колата. Сега му се струваше, че идеята, която рано сутринта му бе изглеждала страхотна, унищожава и последните му шансове да намери картината.

Таксито спря пред къщата със стъклени стени и Джулиан плати на шофьора с една от петарките от дебелата пачка, която бе получил от човека в гаража. Докато вървеше към входната врата, отчаяно се опитваше да измисли нещо по-добро, което да каже на жена си. Нищо не му дойде наум.

Вмъкна се тихичко в къщата. Едва минаваше единадесет и половина — Сара сигурно още не бе станала. Влезе безшумно в дневната, седна, изхлузи си обувките и се отпусна назад.

Може би щеше да бъде най-добре веднага да тръгне за Италия. Можеше да остави бележка, че няма да го има няколко дни. Тя щеше да предположи, че е взел колата. А когато се върнеше, щеше да я замотае с някаква измислица.

Внезапно се намръщи. Откакто беше влязъл, някакъв тих шум опитваше да привлече внимание му. Сега Джулиан се съсредоточи върху него и още повече се намръщи. Шумът бе като от боричкане.

Чуваше се шумолене на чаршафи, скърцане на пружините на леглото и тежко дишане. Идваше от спалнята. Предположи, че Сара сънува кошмар. Вече се канеше да извика, за да я събуди; след това обаче си спомни, че не бива да се будят внезапно хора, които сънуват. Или това се отнасяше за сомнамбулите? Реши да я види.

Изкачи половината крило стълби. Вратата на спалнята беше отворена. Джулиан погледна вътре.

Закова се на място и устата му зина от изненада. Сърцето му заби бързо от изумление и ушите му забучаха.

Сара лежеше на една страна върху чаршафите. Шията й бе извита и главата отметната назад, а направената на скъпа прическа коса лепнеше потна по лицето й. Очите й бяха затворени, а устата — отворена, и издаваше гърлене животинско ръмжене.

До нея лежеше мъж, чийто таз бе долепен до Сариния и бавно потръпваше. Мускулите на белия му задник се свиваха и отпускаха ритмично.

На леглото зад Сара лежеше втори мъж. Той имаше руса коса и бялото му лице бе малко петнисто. Неговият ханш и задникът на Сара бяха прилепени плътно като лъжици в чекмедже. Едната му ръка беше прегърнала тялото на Сара и стискаше ту едната, ту другата й гърда.

На Джулиан му просветна, че двамата мъже правят любов с нея едновременно. Това обясняваше странните бавни движения на трите тела. Загледа се ужасено.

Русият го зърна и се изкикоти.

— Имаме публика — изрече високо той.

Другият обърна бързо глава и двамата спряха да се движат.

Сара каза:

— Това е просто съпругът ми. Не спирайте, копелета, моля ви.

Тъмнокосият я хвана за таза и започна да я блъска още по-силно отпреди. Тримата загубиха интерес към Джулиан. Сара започна да повтаря: „О, да!“.

Джулиан се извърна. Чувстваше се отпаднал, повдигаше му се; но и нещо повече. Отдавна не беше виждал онова разпасано изражение на лицето на Сара. Противно на волята му, то го възбуждаше. Но следата от сексуална възбуда бе слаба и неприятна.

Отново се строполи в креслото. Тримата вече вдигаха по-голям шум, сякаш за да му се подиграят. От самоуважението му не бе останало нищо.

„Значи от това има нужда тя, за да се възбуди“, помисли си злобно той. „Изобщо не съм бил виновен. Кучка, кучка!“ Унижението му се превърна в отмъстителност.

Искаше да я унижи, както тя го бе унижила. Щеше да разкаже на света каква крава е и за сексуалните й вкусове, щеше…

Господи!

Изведнъж започна да разсъждава трезво. Почувства се, сякаш току-що е отпил голяма глътка студено шампанско. Поседя неподвижно няколко секунди, докато обмисли всичко с бясна скорост. Имаше страшно малко време.

Отвори вратата от тъмно стъкло на един шкаф до стената и извади фотоапарата си „Полароид“. Беше зареден. Закрепи му бързо светкавицата и провери дали на нея има крушки. След това нагласи механизма за фокусиране и блендата.

Гласовете от спалнята се бяха превърнали във викове и той изкачи стълбите с един-два скока. Пред спалнята изчака скрит няколко секунди. Сара издаваше дълбоки гърлени звуци, които постепенно ставаха все по-пискливи и високи — дълъг, почти детински вик. Джулиан познаваше този вик от дните, когато можеше да го изтръгва от нея.

Когато той се превърна в писък, Джулиан влезе в стаята и вдигна апарата към окото си. През визьора се виждаха трите тела, движещи се в унисон, с разкривени от напрежение или екстаз лица, награбили с ръце пълни шепи плът. Джулиан натисна копчето и за момент блесна ярка светлина. Любовниците като че ли не я забелязаха.

Пристъпи две крачки напред, същевременно превъртайки лентата. Вдигна отново апарата и направи втора снимка. После се премести по-настрани и направи трета.

Излезе бързо от стаята и отиде в дневната. Порови в едно чекмедже и намери плик за писмо. До него имаше книжка с пощенски марки. Откъсна марки за двадесет или тридесет пенса и ги залепи на плика. След това извади писалка от джоба на сакото си.

Къде можеше да ги изпрати? Една хартийка падна на пода, очевидно измъкната от джоба му заедно с писалката. Той разпозна в нея листчето, на което беше записал адреса на Саманта. Вдигна го.

Написа собственото си име като получател на адреса на Саманта. Откъсна от апарата лентата в хартиената й обвивка. Беше го купил, за да снима картини. Правеше както моментални снимки, така и негативи, но негативите трябваше до осем минути от изваждането си да бъдат потопени във вода. Джулиан отнесе лентата в кухнята и напълни една пластмасова купа с вода. Забарабани нетърпеливо по сушилника за съдове, докато образите не се появиха по целулоидната лента.

Накрая се върна в дневната с мократа лента в ръка. Тъмнокосият се появи на вратата на спалнята.

Нямаше време да пъха снимките в плика. Джулиан се хвърли към входната врата и я отвори точно в момента, в който тъмнокосият го настигна. Запокити яростно апарата в лицето на мъжа и изскочи от къщата.

Хукна по улицата. Тъмнокосият беше гол и не можеше да го последва. Джулиан пъхна негативите в плика, запечата го и го пусна в една пощенска кутия на тротоара.

Погледна снимките. Бяха много ясни. И трите лица се виждаха, и нямаше никакво съмнение какво правят.

Бавно и замислено Джулиан се върна в къщата и влезе вътре. Гласовете от спалнята бяха повишени и очевидно се караха. Джулиан затръшна входната врата, за да им извести, че се е върнал. Сетне влезе в дневната и седна, загледан в снимките.

Тъмнокосият излезе отново от спалнята, все още гол. Сара го последва, облечена в халат, а онзи с петнистото лице дойде последен, само в едни противно малки гащета.

Тъмнокосият избърса кръвта от носа с опакото на ръката си. После погледна червеното по кокалчетата си и каза:

— Бих могъл да те убия.

Джулиан му протегна снимките.

— Много си фотогеничен — заяви подигравателно той.

В тъмнокафявите очи на мъжа лумна омраза, докато разглеждаше снимките.

— Ти, мръсен малък перверзник — изрече след малко.

Джулиан избухна в смях.

Мъжът попита:

— Какво искаш?

Джулиан престана да се смее и на лицето му се появи презрително изражение. Той кресна:

— Облечете си скапаните дрехи, когато сте в къщата ми!

Мъжът се поколеба с конвулсивно свиващи се юмруци. След това се обърна и отиде в спалнята.

Другият седна на едно кресло с подвити крака. Сара извади дълга цигара и я запали с тежка настолна запалка. Вдигна снимките от мястото, където ги беше пуснал тъмнокосият. Разгледа ги набързо, накъса ги на малки парченца и ги пусна в кошчето за боклук.

Джулиан се обади:

— Негативите са на безопасно място.

Възцари се мълчание. Русият очевидно се наслаждаваше на вълнението. Накрая тъмнокосият се върна, облечен в светлокафяво сафари и бяло поло.

Джулиан се обърна към двамата мъже.

— Нямам нищо против вас — заговори той. — Не зная кои сте и не искам да знам. Няма защо да се боите от тези снимки. Никога повече не идвайте в тази къща, това е всичко. А сега се махайте.

Тъмнокосият излезе незабавно. Джулиан изчака, докато другият влезе в спалнята и излезе минута по-късно, облечен в елегантни широки вълнени панталони и късо яке.

Когато и той си отиде, Сара запали нова цигара. Накрая каза:

— Предполагам, че искаш пари.

Джулиан поклати отрицателно глава.

— Вече си ги взех — обясни той.

Сара го погледна изненадано.

— Преди всичко… това? — попита тя.

— Продадох ти колата — отвърна Джулиан.

Тя с нищо не показа да се е разгневила. В очите й едва доловимо просветна странно изражение и в ъгълчетата на устните й се появи следа от усмивка.

— Откраднал си ми колата — изрече безизразно тя.

— Предполагам — да. Технически погледнато, не съм сигурен, че един мъж може да открадне от съпругата си.

— Ами ако направя нещо по този въпрос?

— Като например?

— Бих могла да се посъветвам с баща си.

— А аз бих могъл да му покажа някои щастливи семейни снимки.

Тя кимна бавно с все още неразгадаемо изражение.

— Помислих си, че ще се стигне дотам. — После стана. — Ще се облека.

На стълбите се обърна и го погледна.

— Бележката ти… В нея пишеше, че няма да те има цял ден. Планира ли всичко това? Знаеше ли какво ще завариш, ако се прибереш по-рано?

— Не — отвърна нехайно той. — Това беше, така да се каже, щастлив удар.

Сара отново кимна и влезе в спалнята. След малко Джулиан я последва.

— Отивам в Италия за няколко дни — уведоми я той.

— За какво?

Тя изхлузи халата си, седна пред огледалото, вдигна една четка и я прокара през косата си.

— По работа.

Джулиан погледна големите, горди гърди с форма на полукълба. Образът й, как лежи с двамата мъже в леглото, се прокрадна неканен в съзнанието му — извита шия, затворени очи, страстни стонове. Очите му се насочиха към гърба, който се стесняваше рязко към талията, към цепнатината в основата на гръбнака й, към задника, отпуснат на табуретката. Усети как се възбужда от голотата й.

Приближи се, застана зад нея и сложи ръце на раменете й, загледан в отражението на гърдите й в огледалото. Ареолите на зърната й бяха тъмни и все още разширени, както преди това в леглото. Плъзна ръце надолу, докато докосна гърдите й.

Притисна тяло в гърба й, за да може тя да усети втвърдения му пенис — вулгарен сигнал, че я желае. Тя стана и се обърна.

Той я хвана грубо за ръката, отведе я до леглото и я накара да седне. После я бутна назад.

Безмълвна и покорна, тя легна по гръб на чаршафите и затвори очи.