Кен Фолет
Скандалът Модиляни (4)

Трета глава

Питър Ъшър облегна велосипеда си на огледалната витрина на галерия „Диксън и Диксън“ на Бонд стрийт. Свали щипките от панталоните си и разтърси крака, за да оправи гънките. Огледа се в стъклото: евтиният костюм изглеждаше малко омачкан, но бялата риза, широката вратовръзка и жилетката му придаваха известна елегантност. Беше потен под дрехите. Пътуването от Клапъм бе дълго и горещо, но не можеше да си позволи билета за метрото.

Той преглътна гордостта си, отново реши да бъде учтив, скромен и благ, и влезе в галерията.

В приемната го доближи хубавичко момиче с очила и къса пола. „Вероятно печели повече от мен седмично“, помисли си мрачно Питър, но след това си припомни какво бе решил и потисна мисълта.

Момичето се усмихна любезно.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Бих искал да говоря с господин Диксън. Името ми е Питър Ъшър.

— Ще седнете ли, докато проверя дали господин Диксън е тук?

— Благодаря.

Питър се настани на тапицираното със зелена изкуствена кожа кресло и се загледа как девойката сяда на бюрото си и вдига телефона. Под бюрото, между колонките от чекмеджета, се виждаха коленете й. Тя се размърда на стола, краката й се разтвориха и той зърна гладката, обута в чорапи вътрешна страна на бедрата й. Запита се дали… „Не ставай глупак“, порица се сам. Тя щеше да очаква скъпи коктейли, най-добрите места в театъра, стек „Даян“ и бордо. А той можеше да й предложи някой авангарден филм в Раундхаус, а после връщане в нейното жилище с двулитрова бутилка югославски ризлинг от „Сейнсбърис“. Никога нямаше да стигне по-нагоре от тези колена.

— Бихте ли желали да отидете до кабинета? — попита момичето.

— Зная пътя — рече Ъшър, докато се изправяше.

Мина през вратата и продължи по покрития с мокет коридор към друга врата. Вътре имаше още една секретарка. Всичките тези проклети секретарки, помисли си той, не биха могли да съществуват без художниците. Тази беше по-възрастна, също толкова привлекателна и дори още по-недостъпна. Тя каза:

— Господин Диксън е страшно зает тази сутрин. Ако бъдете така любезен да поседнете за малко, ще ви уведомя, когато се освободи.

Питър отново седна и се опита да не зяпа жената. Огледа картините по стените: акварелни пейзажи, които не се различаваха особено един от друг — точно онзи тип изкуство, който го отегчаваше. Секретарката имаше големи гърди в сутиен със заострени чашки под свободния, тънък пуловер. Ами ако изведнъж се изправеше и започнеше бавно да изхлузва пуловера през главата си… Боже господи, млъкни, мозъко! Един ден щеше да нарисува някои от тези фантазии, за да се отърве от тях. Разбира се, никой нямаше да ги купи. Питър дори нямаше да поиска да ги запази. Но можеше да му се отразят добре.

Погледна часовника си. Диксън хич не бързаше. „Бих могъл да правя порнографски рисунки за мръсни списания — и по този начин се изкарват пари. Но каква проституция с дарбата на тези ръце“, помисли си той.

Секретарката вдигна телефона в отговор на тихо избръмчаване.

— Благодаря, господине — каза тя и остави слушалката. После се изправи и заобиколи бюрото. — Моля влезте — предложи на Ъшър и му отвори вратата.

Диксън се изправи при влизането на Питър. Беше висок, сух мъж с очила и излъчване на общопрактикуващ лекар. Ръкува се с госта си, без да се усмихне, и енергично го помоли да седне.

После опря лакти на старинното си писалище и попита:

— Е, какво мога да направя за вас?

Питър беше репетирал думите си през целия път дотук, докато караше колелото. Не се съмняваше, че Диксън ще го приеме, но въпреки това не искаше да обиди човека по никакъв начин.

— От известно време насам не съм доволен от начина, по който „Белгрейв“ ме представят. Чудя се дали не бихте искали да излагате мои работи.

Диксън повдигна вежди.

— Това е малко неочаквано, нали?

— Може и така да изглежда, но както вече казах, от доста време го трупам.

— Разбирам. Да видим, какво сте направили напоследък?

За момент Питър се запита дали Диксън не е чул за свадата предишната вечер. Дори и да беше така, не казваше нищо по въпроса. Питър отговори:

— „Кафява линия“ преди известно време се продаде за шестстотин лири, а „Две кутии“ — за петстотин и петдесет. — Звучеше добре, но всъщност това бяха единствените картини, които беше продал за последните осемнадесет месеца.

— Чудесно — рече Диксън. — А сега, какъв е проблемът с „Белгрейв“?

— Не съм сигурен — отвърна искрено Питър. — Аз съм художник, а не търговец. Но те като че ли изобщо не лансират работата ми.

— Хм. — Диксън изглеждаше замислен. „Прави се на труднодостъпен“, помисли си Питър. Накрая Диксън заяви: — Е, господин Ъшър, боя се, че не можем да ви вместим в програмата си. Жалко.

Питър го зяпна слисано.

— Какво имате предвид с това, че не можете да ме вместите? Преди две години всички галерии в Лондон ме искаха! — Той отметна дългата коса от лицето си. — Господи! Не можете да ми откажете!

Диксън изглеждаше нервен, сякаш се страхуваше от яростта на младия художник.

— Моето мнение е, че от известно време са ви били слагани прекалено високи цени — обясни той. — Мисля, че от нас ще бъдете също толкова недоволен, колкото и от „Белгрейв“, защото проблемът не се корени в галерията, а във вашата работа. След време цената й отново ще се повиши, но понастоящем вашите платна заслужават не повече от триста двадесет и пет лири. Съжалявам, но такова е моето решение.

Ъшър доби напрегнат, почти умоляващ вид.

— Слушайте, ако ми откажете, ще се наложи да започна да боядисвам къщи. Не разбирате ли — трябва да имам галерия, която да ме представя!

— Ще се справите, господин Ъшър. Всъщност дори ще преуспеете. До десет години ще станете един от най-търсените художници на Англия.

— Тогава защо не ме поемете?

Диксън въздъхна нетърпеливо. Намираше разговора за крайно неприятен.

— Ние не сме типът галерия, която ви трябва в момента. Както знаете, занимаваме се главно със скулптури и картини от края на деветнадесети век. Имаме подписани договори само с двама живи художници и те отдавна са се доказали. Освен това нашият стил не е вашият.

— Какво, по дяволите, означава това?

Диксън се изправи.

— Господин Ъшър, опитах се да ви откажа учтиво и да ви обясня разумно мнението си, без резки думи или ненужна прямота — повече вежливост, сигурен съм, отколкото вие бихте ми оказали. Но ме принуждавате да бъда напълно откровен. Снощи сте предизвикали ужасно неприятна сцена в „Белгрейв“. Обидили сте собственика и сте възмутили гостите му. Не желая подобни сцени в „Диксънс“. А сега ви пожелавам приятен ден.

Питър стана, свел нападателно глава напред. Понечи да заговори, но после се поколеба, врътна се и излезе.

Закрачи по коридора, прекоси фоайето и излезе на улицата. Качи се на велосипеда си и погледна нагоре към прозорците.

После кресна:

— Върви на майната си! — И се отдалечи с колелото.

Изливаше яростта си върху педалите, натискаше ги ожесточено и набираше скорост. Не обръщаше внимание на светофарите, знаците за еднопосочно движение и автобусните спирки. На кръстовищата се качваше на тротоарите, разпръскваше пешеходците и приличаше на луд с развятата от вятъра коса, дългата брада и деловия си костюм.

След известно време откри, че кара по крайбрежната улица близо до Виктория и яростта му се е поуталожила. Беше грешка изобщо да се забърква с художествени институции, реши той. Диксън беше прав: неговият стил не съвпадаше с техния. По онова време перспективата му изглеждаше съблазнителна: договорът с една от старите, свръхуважавани галерии сякаш му предлагаше постоянна сигурност. Това бе лошо за един млад художник. Може би бе повлияло на работата му.

Трябваше да си остане във второстепенните галерии, при младите бунтовници; места като „Шестдесет и девет“, която в продължение на две години представляваше огромна революционна сила, преди да фалира.

Подсъзнанието му го насочваше към Кингс Роуд и той внезапно разбра защо. Беше чул, че Джулиан Блак, бегъл познат от художественото училище, отваря нова галерия, която щеше да се нарича галерия „Блак“. Джулиан беше ярка личност: бореше се срещу общоприетото, презираше традициите в света на изкуството и страстно се интересуваше от живопис, макар самият той да бе безнадеждно некадърен художник.

Питър наби спирачки пред един магазин. Витрината му беше изпоцапана с вар, а на тротоара отвън лежаха купчина дъски. Покачен на стълба художник рисуваше фирмата. Досега беше написал: „Галерия Бла“.

Питър подпря велосипеда. Джулиан е идеалният вариант, реши той. Сигурно сега търсеше художници и ужасно щеше да се зарадва да привлече някой известен като Питър Ъшър.

Вратата не беше заключена и Питър влезе, стъпвайки по накапана с боя мушама. Стените на просторната зала бяха боядисани в бяло и един електротехник инсталираше прожектори на тавана. В другия край някакъв мъж поставяше мокет върху бетонния под.

Питър видя Джулиан веднага. Беше застанал току до входа и говореше с някаква жена, чието лице му бе смътно познато. Беше облечен в черен кадифен костюм с фльонга вместо вратовръзка. Добре подстриган, той изглеждаше доста впечатляващо, но по-скоро като чиновник в държавно учреждение.

При влизането на Питър той се обърна с вежливо изражение на лицето, сякаш се готвеше да каже: „Мога ли да ви помогна?“ Но след това очевидно го позна и възкликна:

— Мили боже, Питър Ъшър! Ама че изненада. Добре дошъл в галерия „Блак“!

Здрависаха се.

— Изглеждаш преуспял — заяви Питър.

— Необходима илюзия. Но ти наистина се справяш добре — боже господи, собствена къща, жена и бебе! Съзнаваш ли, че би трябвало да гладуваш в някоя мансарда? — И се засмя.

Питър посочи въпросително с глава към жената.

— О, извинявай — съобрази Джулиан. — Да ти представя Саманта. Познаваш я по физиономия.

Жената каза:

— Здрасти.

— Разбира се! — възкликна Питър. — Актрисата! Приятно ми е. — Той се ръкува с нея. После се обърна към Джулиан. — Виж, чудех се дали не можем да поговорим по работа за минутка.

Джулиан доби озадачен и малко предпазлив вид.

— Разбира се — отвърна той.

— Трябва да тръгвам — обади се Саманта. — Доскоро.

Джулиан й отвори вратата, после се върна и седна върху един сандък.

— Добре, стари приятелю, изплюй камъчето!

— Напуснах „Белгрейв“ — обясни Питър. — Търся ново място, където да си окачвам цапаниците, и мисля, че при теб би било идеално. Спомняш ли си колко добре работихме заедно, когато организирахме Парцаления бал? Струва ми се, че можем отново да бъдем отличен екип.

Джулиан се намръщи и погледна към витрината.

— Напоследък не се продаваш много добре, Пийт.

Питър вдигна ядно ръце нагоре.

— О, хайде, Джулиан, не можеш да ми откажеш! Ще бъда истинска печалба за теб.

Джулиан сложи ръце на раменете на Питър.

— Нека ти обясня нещо, стари приятелю. Имах двадесет хиляди лири за откриването на тази галерия. Знаеш ли колко съм похарчил до този момент? Деветнадесет хиляди. А знаеш ли колко картини съм купил? Нито една.

— И за какво отиде всичко?

— Предплата на наема, обзавеждане, боядисване, персонал, вноски за това, вноски за онова, реклама… Трудно е да се влезе в този бизнес, Пийт. Ако те взема сега, трябва да ти отделя достатъчно място — не само защото сме стари приятели, но и защото иначе ще се разнесе мълвата, че съм взел картините ти, без да ги откупя, а това би навредило на репутацията ми — знаеш колко бързо се разпространяват клюките в това общество.

— Зная.

— Но твоите работи не се продават. Пийт, не мога да си позволя да използвам скъпоценно стенно пространство за творби, които не мога да продам. През първите шест месеца на тази година фалираха четири лондонски галерии. Лесно мога да ги последвам.

Питър кимна бавно. Не изпитваше никакъв гняв. Джулиан не беше от тлъстите паразити в света на изкуството — по-скоро се намираше на дъното, заедно с художниците.

Нямаше какво повече да си кажат. Питър отиде бавно до вратата. Докато я отваряше, Джулиан извика:

— Съжалявам.

Питър отново кимна и излезе.

В седем и половина седеше на едно столче в класната стая, докато учениците влизаха един по един. Навремето, когато прие работата като учител по рисуване в местния политехникум, нямаше представа колко благодарен ще бъде един ден за двадесетте лири седмично, които тя му носеше. Преподаването беше досадно и във всеки клас имаше най-много по един хлапак с вродена искрица талант; но парите плащаха ипотеката и сметките в бакалницата, само толкова.

Седеше мълчаливо, а те се настаниха зад триножниците си и го зачакаха да им каже дали да започват, или ще им изнесе лекция. Беше ударил две питиета на път за училище — похарчването на няколко шилинга му се виждаше незначително в сравнение с бедата, застигнала кариерата му.

Беше добър учител, знаеше това: учениците харесваха явния му ентусиазъм и прямите, понякога дори жестоки оценки на рисунките им. Намираше начин да подобри работата им, дори на онези, които нямаха талант; показваше им някои трикове и им посочваше техническите грешки, освен това знаеше как да ги накара да помнят.

Половината от тях искаха да следват изящни изкуства, глупаците му с глупаци. Някой трябваше да им каже, че си губят времето — можеха да направят рисуването свое хоби и да му се наслаждават цял живот, докато работят като банкови чиновници или компютърни програмисти.

По дяволите, някой наистина трябваше да им каже.

Всички бяха тук. Питър се изправи.

— Тази вечер ще говорим за света на изкуството — започна той. — Предполагам, че някои от вас се надяват не след дълго да станат част от него.

Един-двама в залата кимнаха.

— Е, за онези, които имат подобни намерения, ето най-добрия съвет, който някой може да ви даде. Забравете тази работа. Нека ви кажа защо. Преди два месеца в Лондон бяха продадени осем картини за общо четиристотин хиляди лири. Двама от художниците са умрели в нищета. Знаете ли защо се получава така? Докато е жив, художникът се посвещава на изкуството, излива кръвта на живота си върху платното. — Питър кимна мрачно. — Мелодраматично, нали? Но е вярно. Разбирате ли, всичко, за което го е грижа, е рисуването. Но дебелаците, богаташите, светските дами, търговците и колекционерите, които търсят изгодни вложения и избягване на данъци — те не харесват работата му. Искат нещо сигурно и познато, а освен това не знаят нищо — съвсем нищичко — за изкуството. Така че не купуват и художникът умира млад. После, след няколко години, един-двама схватливи люде започват да разбират какво е имал предвид и изкупуват картините му — от приятели, на които ги е подарявал, от магазинчета за вехтории, от долнопробни галерии в Борнмът и Уотфорд. Цената на картините скача и търговците започват да ги купуват. Изведнъж художникът става, първо, модерен и, второ — добро капиталовложение. Картините му носят астрономически цени — петдесет хиляди, двеста хиляди, колкото ви дойде наум. Кой прави пари? Търговците, хитрите вложители, хората, които са имали достатъчно добър вкус, за да купят картините, преди да са станали модни. Както и собствениците на галерии и персоналът им. Всички, освен художника — защото той е мъртъв. Междувременно днешните млади художници се борят да свържат двата края. В бъдеще техните картини ще се продават за астрономически суми — но сега това не им върши никаква работа. Може би си мислите, че правителството ще вземе процент от тези големи сделки с картини и ще го използва, за да построи ателиета с нисък наем. Не. Художникът губи винаги. Нека ви разкажа за себе си. Донякъде бях изключение — работата ми започна да се продава, преди да съм умрял. Това ми позволи да взема заем за къща и да стана баща. Бях най-многообещаващият художник на Англия. Но нещата се объркаха. Бил съм „надценен“, казаха. Излязох от мода. Обноските ми бяха неподходящи за доброто общество. Изведнъж станах отчаяно беден. Отидох на боклука. О, все още имам огромен талант, казват. До десет години съм щял да бъда на върха. Но дотогава може да гладувам, да копая канали или да обирам банки. Не им пука, разбирате ли…

Питър направи пауза и за пръв път осъзна колко дълго е говорил и колко погълнат е бил от собствените си думи. Всички в стаята бяха замлъкнали, поразени от яростната, страстна и откровена изповед.

— Разбирате ли — каза накрая той, — последната им грижа е човекът, който използва дадения си от Бога талант, за да сътвори чудото на една картина — художникът.

Сетне седна на стола и се втренчи в чина пред себе си. Беше стар училищен чин с изрязани инициали и петна от старо мастило, пропити в дървото. Взря се в шарката и забеляза, че прилича на абстрактна картина.

Учениците сякаш се досетиха, че урокът е свършил и един по един станаха, събраха си нещата и излязоха. Пет минути по-късно в стаята остана само Питър, който опря глава на чина и затвори очи.

 

 

Беше тъмно, когато се прибра в малката си къщичка в Клапъм. Навремето бяха имали трудности да получат заем за нея, колкото и евтина да беше, заради старинността й. Но успяха.

Още в началото Питър се направи на майстор и превърна горния етаж в ателие, като събори вътрешните стени и изби прозорец на покрива. Тримата спяха в спалнята долу, а освен нея имаха една дневна и кухня, както и баня, и тоалетна в пристройката отзад.

Питър влезе в стаята и целуна Ан.

— Страхувам се, че си излях яда, като се разкрещях на децата — каза той.

— Няма нищо — усмихна се тя. — Лудия Мич е дошъл да те поразведри. В ателието е, а аз слязох да направя сандвичи.

Питър се качи горе. Лудия Мич наричаха Артър Мичъл, състудент на Питър от Слейд. Беше станал учител, отказвайки да се впусне в рискованото комерсиално начинание да бъде само художник. Освен това споделяше крайното презрение на Питър към света на изкуството и неговите претенции.

Когато Питър влезе, гостът тъкмо гледаше едно наскоро завършено платно.

— Какво мислиш? — попита Питър.

— Лош въпрос — отговори Мич. — Предизвикваш ме да изсипя куп глупости за движение, работа с четката, план и чувство. По-добре е да попиташ дали бих го окачил на стената си.

— Би ли го окачил на стената си?

— Не. Не би ми подхождало на тежкарския апартамент.

Питър се засмя.

— Ще отвориш ли най-сетне бутилката уиски, която си донесъл?

— Разбира се. Да организираме бдение.

— Ан ти е казала?

— Да. Открил си за себе си онова, за което те предупреждавах преди години. И все пак най-добре е човек да го изпита на свой гръб.

— Дума да няма.

Питър донесе две недотам чисти чаши от една лавица и Мич наля уиски. Пуснаха плоча на Хендрикс и известно време слушаха мълчаливо акордите на китарата. Ан донесе сандвичи със сирене и тримата се заловиха със задачата да се напият.

— Най-лошото е — каза в един момент Мич, — че сърцевината на лайното, така да се каже…

Питър и Ан се засмяха на обърканата метафора.

— Продължавай — рече Питър.

— Най-фундаменталната скапана глупост е твърдението, че една творба е уникална. Твърде малко картини са уникални в който и да било значим смисъл. Освен ако в някоя няма нещо своеобразно — като например усмивката на Мона Лиза, да вземем този бележит пример, — но дори и тя може да бъде имитирана.

— Не изцяло и абсолютно точно — вметна Питър.

— Е, ще бъде точно там, където има значение. Няколко милиметра по-настрани, едва забележима разлика в цвета — тези неща не са важни за една средна, струваща петдесет хиляди лири картина. Боже мой, Мане не е рисувал точно копие на картините, които е имал в главата си — просто е мацвал боята долу-горе там, където му се е струвало, че трябва. Смесвал е цветовете, докато са започнели да му изглеждат добре. Да вземем „Девицата на скалите“. Има една в Лувъра и една в Националната галерия. Всички са съгласни, че едната трябва да е фалшива. Но коя? Тази в Лувъра, казват лондонските експерти. Тази в Националната галерия — казват французите. Никога няма да разберем. Но кой го е грижа? Нужно е само да ги погледнеш, за да видиш колко са велики. И все пак, ако се открие със сигурност коя е фалшивата, никой повече няма да отиде да я види. Глупости на търкалата.

Той отпи от чашата и си наля още уиски. Ан промълви:

— Не ти вярвам. Този, който рисува копието, трябва да е не по-малко гениален от автора на картината.

— Дрън-дрън! — избухна Мич. — Ей сега ще ти го докажа. Дай ми платно и ще ти нарисувам един Ван Гог за двадесет минути.

— Прав е — съгласи се Питър. — И аз бих могъл да го направя.

— Но не толкова бързо като мен — обади се Мич.

— По-бързо.

— Добре — заяви Мич и стана. — Да си направим състезание по скоростно рисуване на шедьоври.

Питър скочи на крака.

— Отлично! Ето два листа хартия — не можем да хабим платно.

Ан се засмя.

— И двамата сте луди.

Мич закрепи с кабарчета листите на стената, докато Питър изваждаше две палитри и предложи:

— Назови един художник, Ан.

— Добре — Ван Гог.

— Дай ни име на картина.

— Ъммм… „Гробарят“.

— А сега кажи „готови, старт“.

— Готови, старт!

Двамата започнаха да рисуват настървено. Питър очерта фигура на мъж, облегнат на лопата, напляска малко трева в краката му и се зае да му рисува гащеризона. Мич се захвана с лицето: набръчканото, уморено лице на стар селянин. Ан наблюдаваше с удивление как двете картини постепенно се оформят.

И на двамата им отне повече от двадесет минути. Бяха напълно погълнати от работата си. По едно време Питър отиде до лавиците и взе оттам книга с цветни илюстрации и я отвори.

Гробарят на Мич се напрягаше, притискайки с крак лопатата в коравата земя, с приведено масивно, грубовато тяло. Той гледа няколко минути листа, като прибавяше по нещичко тук-там и отново отстъпваше назад.

Питър започна да рисува нещо мъничко и черно в долния край на своя лист. Изведнъж Мич извика:

— Готово!

Питър погледна работата на Мич.

— Прасе — измърмори той. После отново се взря. — Не, не си готов — няма подпис. Ха-ха!

— Трънки!

Мич се наведе над картината и взе да я подписва. Питър довърши своя подпис. Ан се засмя, докато ги наблюдаваше.

И двамата отстъпиха едновременно назад.

— Спечелих! — извикаха в един глас и избухнаха в смях.

Ан изръкопляска.

— Е — заключи тя, — ако някога се озовем на опашката за социални помощи, ето един начин да си изкарвате хляба.

Питър все още се смееше.

— Това е идея! — изрева той.

Двамата с Мич се спогледаха. Усмивките им бавно, комично изгаснаха, когато се втренчиха в картините на стената.

Гласът на Питър прозвуча ниско, хладно и сериозно.

— Всемогъщи боже! — изрече той. — Това се казва идея.