Кен Фолет
Скандалът Модиляни (19)

Трета глава

— Мамка му, Уилоу! — изрече Чарлз Лампет.

Чувстваше, че в момента такъв език е оправдан. Тази понеделнишка сутрин беше пристигнал в офиса след почивни дни, прекарани в къщата на село без телефони и без грижи, за да намери галерията си в разгара на един скандал.

Уилоу, който стоеше сковано пред бюрото на Лампет, извади един плик от вътрешния джоб на сакото си и го сложи пред него.

— Оставката ми.

— Няма абсолютно никаква нужда от нея — заяви Лампет. — Всички известни галерии в Лондон бяха заблудени от тези хора. Господи, аз самият видях картината и се подведох!

— Може би ще е по-добре за галерията, ако си отида — настоя Уилоу.

— Глупости. А сега, ти направи жеста и аз отказах да приема оставката ти, така че да го забравим. Седни — точно така, добро момче — и ми кажи какво точно се случи.

— Всичко е написано тук — отговори Уилоу и посочи вестниците на бюрото на Лампет. — Историята за фалшификацията е във вчерашния вестник, а условията бяха изложени в днешния. — Той седна и запали тънка цигара.

— Нищо, пак ми разкажи.

— Всичко стана, докато вие бяхте в Корнуол. Обади ми се онзи тип Ренал и каза, че е отседнал в „Хилтън“. Обясни, че имал един Писаро, който мислел, че може да ни хареса. Разбира се, аз знаех, че нямаме нито една негова картина, затова доста се запалих. Той дойде с картината същия следобед.

Лампет го прекъсна:

— Мислех, че някаква жена е носела платната по галериите.

— Не и при нас. Човекът дойде сам.

— Чудя се дали няма някаква причина за това — промърмори замислено Лампет. — Продължавай.

— Е, картината изглеждаше добре. Беше в стила на Писаро, имаше негов подпис и удостоверение за автентичност от „Мьоние“. Смятах, че струва осемдесет и пет хиляди лири. Той поиска шестдесет и девет и аз побързах да сключа сделката. Каза, че бил от някаква агенция в Нанси, затова изглеждаше съвсем правдоподобно да не знае истинската цена на такава картина. Предположих, че просто не е свикнал да се занимава със скъпи творби. Вие се върнахте два дни по-късно, одобрихте покупката и я изложихме в залата.

— Слава богу, че не я продадохме! — възкликна разпалено Лампет. — Ти, разбира се, вече си я свалил.

— Това ми беше първата работа тази сутрин.

— А последното развитие на нещата?

— Откупа ли имате предвид? Е, ще ни върнат по-голямата част от парите. Доста унизително е, разбира се, но не може да се сравни със срама да те изпързалят. А и тази тяхна идея — ателиета на ниски наеми за художници — наистина е похвална.

— И какво предлагаш?

— Мисля, че първо трябва да съберем всички търговци на съвещание.

— Чудесно.

— Може ли да се състои тук?

— Не виждам защо не. Само приключвай по-бързо цялата работа. Отзивите по вестниците са ужасни.

— Ще се влошат, преди да се подобрят. От полицията ще идват днес предобед.

— Тогава по-добре да свършим малко работа, преди да са пристигнали. — Лампет се пресегна, вдигна телефона и поръча: — Малко кафе, ако обичаш, Мейвис. — После разкопча сакото си и захапа една пура. — Готови ли сме за изложбата на Модиляни?

— Да. Мисля, че ще мине добре.

— Какво имаме?

— Трите на лорд Кардуел, разбира се.

— Да. Те ще бъдат донесени до няколко дни.

— След това графиките, които купих в началото. Пристигнаха благополучно.

— Ами разменните?

— Там сме доста добре. „Диксънс“ ще ни заемат два портрета, „Маги“ ще ни дадат няколко скулптури и получаваме някой и друг акт от масло и пастел на Дезиде. Има и още, които трябва да потвърдя.

— Каква комисиона поискаха „Диксънс“?

— Двадесет и пет процента, но успях да ги намаля до двадесет.

Лампет изръмжа:

— Чудя се защо ли изобщо се опитва. Човек би си помислил, че сме някой магазин в Челси, а не водеща галерия.

Уилоу се усмихна.

— Ние винаги опитваме същото с него.

— Вярно е.

— Казахте, че имате скрит коз.

— А, да. — Лампет си погледна часовника. — Все още неизвестен. Трябва да отида да се погрижа за това тази сутрин. Но все пак може да почака, докато си изпия кафето.

 

 

Лампет си мислеше за фалшификатора, докато таксито му се движеше бавно през Уест Енд към Сити. Мъжът беше лунатик, разбира се: но лунатик с алтруистични мотиви. Лесно беше да си филантроп с чужди пари.

Несъмнено най-разумното решение бе да изпълнят исканията му. Но Лампет просто мразеше да го изнудват.

Таксито спря в предния двор на агенцията и Лампет влезе в сградата. Един асистент му взе палтото, което беше облякъл заради студения ранносептемврийски ветрец.

Липзи го чакаше в кабинета си с приготвената неизменна чаша шери. Лампет настани масивната си фигура на удобно кресло и отпи от шерито, за да се постопли.

— Значи е у теб.

Липзи кимна. Сетне се обърна към стената, премести част от библиотечката и зад нея се показа каса. Той я отключи с ключе, което висеше на тънка верижка от колана на панталоните му.

— Все едно че имам голям сейф — каза той. После бръкна с две ръце, извади картина в рамка метър и двайсет на деветдесет сантиметра, подпря я на бюрото си, за да може Лампет да я види, и застана зад нея да я крепи.

Лампет я съзерцава известно време. Сетне остави чашата с шери и я доближи. Извади от джоба си лупа и се взря внимателно в рисунъка. Накрая отстъпи и отново я огледа.

— Колко трябваше да платиш за нея? — попита той.

— Страхувам се, че дадох петдесет хиляди лири.

— Струва двойно повече.

Липзи остави платното на пода и отново седна.

— Мисля, че е отвратителна — заяви той.

— И аз. Но е абсолютно уникална. Направо удивителна. Няма съмнение, че е на Модиляни — но никой не е знаел, че той е рисувал и такива работи.

— Радвам се, че сте доволен — каза Липзи. Тонът му подсказваше, че иска да насочи разговора към по-делови теми.

— Трябва да сте изпратили някой много добър — изрече замислено Лампет.

— Най-добрият. — Липзи потисна желанието си да се ухили. — Детективът отиде в Париж, Ливорно, Римини…

— И изпревари племенницата ми?

— Не точно. Това, което се случи…

— Не искам да знам подробностите — прекъсна го Лампет. — Сметката ми готова ли е? Искам да платя веднага.

— Разбира се.

Липзи отиде до вратата на кабинета и каза нещо на секретарката си. Върна се с един лист в ръка.

Лампет прочете сметката. Ако не се смятаха петдесетте хиляди за картината, възлизаше на 1904 лири. Той извади личната си чекова книжка и вписа сумата на един чек.

— Ще наемете ли брониран бус да я достави?

— Разбира се — каза Липзи. — Включено е в сметката. Всичко останало наред ли е?

Лампет откъсна чека и го подаде на детектива.

— Считам, че съм минал евтино — заключи той.

 

 

Затвориха новата зала за посетители и донесоха дълга маса за съвещания, която поставиха в средата й. По стените наоколо висяха тъмни, тежки викториански пейзажи. Изглеждаха в тон с мрачното настроение на мъжете в залата.

Представителите на останалите девет галерии седяха около масата, а асистентите и адвокатите, които бяха довели със себе си — на обикновени столове зад тях. Уилоу се бе настанил начело заедно с Лампет. Дъждът пердашеше неуморно високите тесни прозорци. Въздухът бе натежал от дим на пури.

— Господа — започна Уилоу, — загубихме доста пари и бяхме направени да изглеждаме като глупаци. Не можем да възстановим достойнството си, затова сме се събрали да обсъдим как да си върнем парите.

— Винаги е опасно да се плаща на изнудвачи. — Пискливият шотландски акцент принадлежеше на Рамзи Кроуфорт. Той шляпна тиранти и погледна Уилоу над очилата си. — Ако съдействаме на тези хора, те — или някои други — може да се опитат отново да направят същото.

Прекъсна го мекият, тих глас на Джон Диксън:

— Не мисля така, Рамзи. От сега нататък всички ще бъдем много внимателни — особено по отношение на удостоверенията за автентичност. Това е номер, който не може да се изиграе два пъти.

— Съгласен съм с Диксън — обади се трети.

Уилоу погледна нататък и видя Пол Робъртс, най-старият в залата, който говореше с лула в устата. Той продължи:

— Не мисля, че фалшификаторът има какво да губи. Както прочетох в пресата, така добре е покрил следите си, че полицията почти няма надежда да го намери, независимо дали ще оттеглим оплакванията си или не. А ако откажем да съдействаме, престъпникът просто ще си прибере в джоба половин милион лири.

Уилоу кимна. Робъртс бе може би най-уважаваният търговец на картини в Лондон — нещо като старейшина в света на изкуството — и неговата дума имаше тежест.

Уилоу заговори:

— Господа, изготвил съм някои планове, така че ако решим да се съобразим с тези искания, да приключим бързо. — Той вдигна купчина листи от куфарчето, което беше сложил на пода до стола си. — Накарах господин Джанкърс, който е тук, да изготви документите за учредяване на попечителски фонд.

Взе най-горната папка от купчината и пусна останалите да се раздадат по масата.

— Може би ще искате да ги погледнете. Най-важната клауза е на трета страница. В нея се казва, че тръстът няма да направи нищо, докато не получи приблизително петстотин хиляди лири от така наречения мосю Ренал. Така нашите десет компании ще си върнат деветдесет процента от парите, които са платили за фалшификатите. Мисля, ще се съгласите, че тези цифри са верни.

— Някой трябва да ръководи тръста — предложи Кроуфорт.

— Предприех някои предварителни действия и по този въпрос — продължи Уилоу. — Те, естествено, подлежат на вашето одобрение. Но както и да е, директорът на Колежа по изкуствата в Западен Лондон господин Ричард Пинкман е съгласен да стане председател на попечителския съвет, ако му предложим. Мисля, че заместник-председател трябва да бъде някой от нас — може би господин Робъртс. Всеки ще трябва да подпише договора, с който се отказва от всякакви претенции за пари, освен споменатите в учредителния договор на тръста. Налага се и да оттеглим оплакванията си срещу мосю Ренал и неговите съучастници.

— Искам моят адвокат да прегледа всички документи, преди да подпиша каквото и да било — заяви Кроуфорт.

Уилоу кимна.

— Разбира се.

— Аз съм съгласен — каза Робъртс, — но все пак трябва да приключим бързо с това. Не може ли днес да се договорим по принцип? А до ден-два нашите адвокати ще свършат останалото, освен ако не изникнат някакви спънки.

— Добра идея — прие Уилоу. — Нека господин Джанкърс координира работата на адвокатите. — Джанкърс направи лек поклон.

— Е, всички ли сме съгласни, господа? — Уилоу огледа масата за опозиционно настроени. Такива нямаше. — Значи ни остава само да направим изявление в пресата. Съгласни ли сте да оставите това на мен? — Той отново направи пауза, за да чуе, ако има някакви несъгласия. — Много добре. В такъв случай ще пусна изявлението веднага. Ако ме извините, ще ви оставя в ръцете на господин Лампет. Мисля, че той е организирал някакъв чай.

Уилоу стана и напусна стаята. След малко влезе в кабинета си и седна до телефона. Вдигна слушалката и остана така, усмихвайки се на себе си.

— Мисля, че възстанови доброто си име, Уилоу — каза тихо той.

 

 

Уилоу влезе в кабинета на Лампет с вечерния вестник в ръка.

— Изглежда, всичко е приключено, Лампет — заяви той. — Джанкърс е казал на пресата, че договорите са подписани.

Лампет си погледна часовника.

— Време е за джин — каза той. — Ти искаш ли?

— Да, моля.

Лампет отвори шкафчето и наля джин в две чаши.

— Колкото до това, че е приключило, не съм сигурен. Още не сме си получили парите. — Той отвори бутилка тоник и го раздели поравно между двете чаши.

— О, ще си ги получим. Фалшификаторите едва ли са измислили всичко това, само за да създават проблеми. А и колкото по-скоро ни дадат парите, толкова по-бързо ще се отърват от полицията.

— Не става дума само за парите. — Лампет се отпусна тежко на стола си и изпи половината питие на един дъх. — Ще минат години, преди светът на изкуството да се възстанови напълно от този удар. Сега обществото смята, че всички ние сме мошеници, които не могат да различат шедьовър от пощенска картичка.

— Трябва да кажа… ъъъ… — Уилоу се поколеба.

— Е?

— Не мога да се отърва от чувството, че доказаха нещо. Какво точно — още не зная. Но е нещо много дълбоко.

— Точно обратното — просто е. Доказаха, че високите цени, плащани за великите произведения, се дължат по-скоро на снобизъм, отколкото на ценителство. Но това го знаем всички. Доказаха, че един истински Писаро не струва повече от едно добре направено копие. Само че обществото надува цените, не търговците.

Уилоу се усмихна и погледна през прозореца.

— Зная. И все пак ние взимаме своите проценти от тези надути цени.

— А те какво очакват? Не можем да си изкарваме хляба от платна за по петдесет лири.

— „Улуъртс“ го правят.

— И погледни само качеството на картините им! Не, Уилоу. Фалшификаторът може да е прав, но няма да промени нищо. Ще загубим престижа си за известно време — за доста време, предполагам — но не след дълго нещата ще се върнат към нормалното положение, просто защото така трябва да бъде.

— Не се съмнявам, че си прав — изрече Уилоу и допи питието си. — Е, долу вече затварят. Готов ли си да си тръгваме?

— Да. — Лампет стана и Уилоу му помогна да си облече палтото. — Между другото, какво беше изявлението на полицията във вестника?

— Че след като оплакванията са оттеглени, нямат друг избор, освен да прекратят разследването. Но подсказаха, че все още искат да докопат Ренал.

Лампет излезе от стаята и Уилоу го последва. Лампет измърмори:

— Не мисля, че някога отново ще получим вест от Ренал.

Двамата слязоха мълчаливо по стълбите и прекосиха празната галерия. Лампет погледна през витрините и отбеляза:

— Колата ми още не е дошла. Погледни дъжда.

— Ще ги понатисна да побързат.

— Не, почакай. Ще те откарам. Трябва да поговорим за изложбата на Модиляни. През последните няколко дни нямахме време за това.

Уилоу посочи към отсрещния край на галерията.

— Някой си е забравил покупките — отбеляза той.

Лампет погледна нататък. В ъгъла, под една доста незначителна рисунка с въглен, стояха две възголемички торби от „Сейнсбърис“. От едната се подаваше кутия със сапун на прах. Уилоу се приближи до тях и ги погледна по-внимателно.

После каза:

— Чувам, че напоследък трябва да се внимава за чанти-бомби. Мислиш ли, че ИРА биха ни счели за подходяща мишена?

Лампет се засмя.

— Едва ли използват сапун на прах за бомбите си. — Той прекоси залата и вдигна едната.

Мократа хартия се разкъса и съдържанието на чантата се изсипа на пода. Уилоу ахна изненадано и се наведе.

Под сапуна на прах и марулята имаше увит във вестник пакет. В него се криеха пачка корави картички и листове дебела хартия. Уилоу порови из тях и огледа няколко.

— Това са акции и облигации — изрече накрая той. — Безименни ценни книжа — платими срещу подпис. Никога през живота си не съм виждал толкова пари.

Лампет се усмихна.

— Фалшификаторът се разплати — констатира той. — Сделката е приключена. Предполагам, че трябва да съобщим на вестниците. — Той погледа известно време ценните книжа. — Половин милион лири — промълви тихо. — Съзнаваш ли, Уилоу — ако сега грабнеш тези чанти и избягаш, можеш до края на живота си да живееш като цар в Южна Америка.

Уилоу се канеше да каже нещо, когато вратата на галерията се отвори.

— Страхувам се, че е затворено — подвикна Лампет.

Влезе един мъж.

— Всичко е наред, господин Лампет — заяви той. — Името ми е Луис Брум — срещнахме се онзи ден. Обадиха ми се да ми кажат, че половината милион е върнат. Вярно ли е?

Лампет погледна Уилоу и двамата се усмихнаха. Лампет измърмори:

— Сбогом, Южна Америка.

Уилоу поклати благоговейно глава.

— Не мога да не му го призная на нашия приятел Ренал. Помислил е за всичко.