Кен Фолет
Скандалът Модиляни (15)

Четвърта глава

Питър Ъшър остави самобръсначката, потопи кесията в горещата вода и обра остатъците от крем за бръснене по лицето си. После се огледа внимателно в огледалото.

Извади един гребен и вчеса назад дългата си коса, така че да я приглади над ушите и на темето си. След това я среса внимателно надолу по врата си и скри краищата на кичурите под яката на ризата си.

Без брадата и мустаците лицето му имаше съвсем друг вид. Гърбавият нос и острата, полегата брадичка го правеха да прилича на дребен мошеник, особено с пригладената назад коса.

Той остави гребена и вдигна сакото си. То щеше да свърши работа в известна степен като някаква предпазна мярка.

Излезе от банята и отиде в кухнята на малката къщичка. Десетте платна бяха там, увити във вестници и завързани с връв, облегнати на стената. Той мина покрай тях и излезе през вратата на кухнята.

Бусът на Мич беше паркиран на пътеката в дъното на градината. Питър отвори задните врати и ги закрепи с две дъски. След това започна да товари картините.

Утринта все още бе хладна, макар че слънцето грееше и денят обещаваше да бъде топъл. Някои от предпазните мерки, които вземаха, бяха малко прекалени, помисли си Питър, докато мъкнеше една тежка рамка по напуканата градинска пътека. И все пак планът беше добър: бяха помислили и се погрижили за дузини вероятни пречки. Всеки от тях щеше да променя леко външния си вид. Разбира се, при едно разпознаване в редица, каквито провеждаха в полицията, това нямаше да бъде достатъчно — но нямаше начин да се стигне чак дотам.

Когато и последното платно бе натоварено, затвори вратите на буса, заключи къщата и потегли. Влачеше се търпеливо през задръстванията, примирен с досадното пътуване до Уест Енд.

Най-сетне стигна до един голям колеж в Блумсбъри. Двамата с Мич бяха избрали мястото няколко дни предварително. Колежът заемаше площ от близо двеста метра ширина и почти осемстотин метра дължина и повечето от сградите му бяха пригодени за целта викториански къщи с много входове.

Питър паркира на двойната жълта линия на малката алея, която водеше към една от портите на колежа. Някой любопитен пазач би могъл да предположи, че извършва доставка в сградата, която бе най-близо до портата — но Питър беше паркирал на обществен път и служителите на колежа не можеха да го питат по каква работа е тук. А в очите на всички останали щеше да бъде просто младеж, най-вероятно студент, който разтоварва някакви боклуци от стар бус.

Той отвори задните врати и извади картините една по една, облягайки ги на перилата. Когато свърши, затвори автомобила.

Точно до портите имаше телефонна будка — една от причините да изберат именно това място. Питър влезе и набра номера на една фирма за таксиметрови услуги. Каза им къде точно се намира и му обещаха до пет минути да пратят такси.

То дойде дори по-бързо. Шофьорът му помогна да натовари платната, които заеха по-голямата част от задната седалка. Питър му каза:

— Хотел „Хилтън“, за господин Ерик Клептън.

Фалшивото име беше шега, измислена от Мич. Питър даде на шофьора 50 пенса, задето му е помогнал при товаренето, и му махна за сбогом.

Влезе в буса, когато таксито изчезна от погледа му, обърна и се отправи към дома. Сега вече нямаше начин фалшификатите да бъдат свързани с къщичката в Клапъм.

 

 

Докато оглеждаше апартамента в „Хилтън“, Ан се почувства на седмото небе. Косата й беше направена в „Сасун“, а роклята, палтото и обувките й бяха от един безумно скъп бутик на Слоун стрийт. Във въздуха около нея се долавяше ухание на френски парфюм.

Тя вдигна ръце и се завъртя в кръг като дете, което се фука с празничната си рокля.

— И доживотна присъда да получа, пак ще си заслужава — възкликна тя.

— Наслаждавай се на воля; тези дрехи утре трябва да бъдат изгорени — каза Мич. Той седеше на тапицирано с плюш кресло срещу нея. Стиснатите му една в друга ръце издаваха напрежението, което изпитваше, и опровергаваха непринудената му усмивка. Беше облечен в широки дънки, пуловер и плетена шапка с пискюл; като педал, който се прави на работник, според собствените му думи. Косата му беше прибрана под шапката, за да се скрие дължината й, а на носа му имаше очила с пластмасови рамки и обикновени стъкла.

На вратата се почука колебливо. Келнерът от румсървиса влезе с кафе и сметанови сладкиши на поднос.

— Кафето ви, госпожо — каза той и сложи подноса върху една ниска масичка. — Навън чака такси с няколко пакета за вас, господин Клептън — прибави келнерът, като погледна към Мич.

— О, Ерик, това трябва да са картините! Иди да се погрижиш, ако обичаш.

Ан говореше, съвършено имитирайки английския с френски акцент на висшите класи и Мич едва прикри изненадата си, когато я чу да приказва така.

Слезе долу с асансьора, мина през фоайето и отиде до чакащото такси.

— Остави брояча включен, шефе, мадам може да си го позволи — предложи той.

После се обърна към портиера и сложи в ръката му две банкноти от по една лира.

— Виж дали ще можеш да ми осигуриш количка за багаж, или нещо подобно, и помощник.

Портиерът изчезна в хотела и след няколко минути се появи с униформено пиколо, което буташе количка. Мич се запита дали част от бакшиша е успяла да стигне до джоба на пиколото.

Двамата поставиха пет от картините на количката и пиколото изчезна с нея. Мич разтовари другите и плати на шофьора. Празната количка се върна и Мич откара останалите картини горе в апартамента. Даде на пиколото една лира. „Защо пък да не се направя на още по-щедър“, помисли си той.

Затвори вратата и седна да пие кафе. Осъзна, че първата част от плана е приключила успешно; а с тази мисъл дойде и напрежението, което се просмукваше в мускулите и опъваше здраво нервите му. Сега вече нямаше връщане назад. Той запали една къса цигара от пакета в джоба на ризата си с мисълта, че тя ще му помогне да се отпусне. Както обикновено, не се получи, но и той така и не преставаше да си го въобразява. Опита кафето. Беше прекалено горещо, а нямаше търпение да го чака да изстива.

Той попита Ан:

— Какво е това?

Ан вдигна поглед от листовете, на които пишеше.

— Нашият списък. Име на картината, художник, галерията или търговеца, за които е предназначена, телефонният им номер и името на уредника или неговия заместник. — Тя написа още нещо и прелисти телефонния указател, който беше разтворила на скута си.

— Добре обмислено. — Мич изгълта кафето горещо и си опари гърлото. После, с цигара между устните, започна да разопакова картините.

Натрупа изхвърлените вестници и връв в единия ъгъл. Имаха два кожени калъфа — малък и голям, — в които да пренасят творбите до галериите. Не искаше да купува десет от страх да не изглежда подозрително.

Когато свърши, двамата с Ан седнаха на голямата маса в средата на стаята. На нея по тяхно желание бяха поставили два телефона. Ан сложи списъка до него и двамата започнаха да се обаждат.

Тя набра първия номер и зачака. Един момичешки глас каза на един дъх: „Клейпоул и компания, добро утро“.

— Добро утро — отвърна Ан. — Господин Клейпоул, моля. — Френският й акцент беше изчезнал.

— Един момент.

Чу се жужене, след това щракване и гласът на друго момиче:

— Кабинетът на господин Клейпоул.

— Добро утро. Господин Клейпоул, моля — повтори Ан.

— Боя се, че е на съвещание. Кой се обажда?

— Опитвам се да свържа мосю Ренал от Ажанс Ар Нанси с него. Дали не може да говори с господин Дьо Ленкур?

— Почакайте така, ще проверя.

Последва пауза, след това по линията прозвуча мъжки глас:

— Дьо Ленкур на телефона.

— Добро утро, господин Дьо Ленкур. Мосю Ренал от Ажанс Ар Нанси иска да говори с вас.

Ан кимна на Мич. Когато затвори своя телефон, той вдигна слушалката на другия.

— Господин Дьо Ленкур?

— Добро утро, мосю Ренал.

— Добро утро и на вас. Съжалявам, че не ви писах предварително, господин Дьо Ленкур, но моята компания разпродава имуществото на един колекционер и работата е малко спешна. — Мич произнасяше някои звуци с френски акцент.

— С какво мога да ви помогна? — попита учтиво търговецът.

— Имам картина, която вероятно ще ви заинтересува. Един доста ранен Ван Гог на име „Гробарят“, седемдесет и пет на деветдесет и шест сантиметра. Доста е хубава.

— Отлично. Кога ще можем да я погледнем?

— Сега съм в Лондон, в „Хилтън“. Какво ще кажете моята асистентка да ви посети днес следобед или утре сутринта?

— Днес следобед. Да кажем, в два и половина?

— Bien… Много добре. Разполагам с адреса ви.

— Имате ли предвид някаква цифра, мосю Ренал?

— Оценяваме творбата на около деветдесет хиляди лири.

— Е, това можем да обсъдим и по-късно.

— Разбира се. Моята асистентка е упълномощена да сключи договора.

— Тогава ще я очаквам в два и половина.

— Довиждане, господин Дьо Ленкур.

Мич остави слушалката и въздъхна тежко.

Ан възкликна:

— Господи, ти си се изпотил!

Той избърса челото си с ръкав.

— Не мислех, че ще успея да довърша разговора. Този проклет акцент… иска ми се да го бях упражнявал повече.

— Беше чудесен. Чудя се какво ли си мисли сега господин Дьо Ленкур.

Мич запали цигара.

— Аз знам. Очарован е, че ще си има работа с провинциален френски агент, който не знае цената на един Ван Гог.

— Идеята, че разпродаваш имуществото на починал колекционер, е страхотна. Така версията, че разпродажбата се урежда от някаква незначителна агенция в Нанси, звучи по-правдоподобно.

— И уредникът ще бърза да сключи сделката, преди някой от конкурентите му да чуе за мухльото и да го пререди. — Мич се усмихна мрачно. — Добре, да се захващаме с втория в списъка.

Ан вдигна телефона и започна да набира.

Таксито спря пред огледалните стъкла на „Кроуфортс“ на Пикадили. Ан плати на шофьора, докато Мич замъкваше тежкия кожен калъф с платното във великолепната галерия.

Широко, открито стълбище от скандинавски чам водеше от изложбената зала на партера към офисите горе. Ан тръгна начело и почука на една врата.

Рамзи Кроуфорт се оказа жилест белокос шотландец на около шестдесет. Той погледна Ан и Мич над очилата си, когато се ръкува с тях и предложи на Ан да седне. Мич остана прав, стиснал здраво калъфа.

Стаята беше облицована със същия чам като стълбището, а мокетът бе оранжево-кафяв. Мъжът стоеше пред бюрото, отпуснал едната си ръка свободно надолу, а с другата придържаше сакото назад, за да се виждат тирантите от „Льорекс“. „Може и да е авторитет по немските експресионисти, но има ужасен вкус“, помисли си Ан.

— Значи вие сте госпожица Ренал — каза той с пронизителния си шотландски акцент. — А мосю Ренал, с когото говорих тази сутрин, е…

— Мой баща — отговори Ан, като избягваше погледа на Мич.

— Добре. Да видим какво имате.

Ан направи знак на Мич. Той извади картината от калъфа и я подпря на един стол. Кроуфорт скръсти ръце на гърдите си и се взря в нея.

— Ранна творба — изрече тихо той, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на другите. — Преди психозите да са го завладели напълно. Съвсем типична… — Той се извърна към тях. — Искате ли чаша шери?

Ан кимна.

— А вашият а-а… помощник?

Мич отказа, като поклати глава.

Докато наливаше, Кроуфорт попита:

— Разбрах, че разпродавате имуществото на някакъв колекционер, така ли е?

— Да. — Ан разбра, че той води светски разговор, за да си даде време да смели изненадата от картината, преди да вземе решение. — Казваше се Роже Дюбоа — бизнесмен. Неговата компания произвеждаше селскостопански машини. Колекцията му беше малка, но добре подбрана.

— Очевидно.

Кроуфорт й подаде чашата и се облегна на бюрото си, за да огледа отново картината.

— Знаете ли, това всъщност не е моят период. Специализирал съм се в експресионистите като общо и не точно в Мунк: а ранните му творби очевидно не са експресионистични. — Той направи жест към платното с чашата си. — Това ми харесва, но бих искал да получа и още едно мнение за него.

Ан почувства спазъм на напрежение между раменете си и се опита да потисне руменината, която плъзна нагоре по шията й.

— Нямам нищо против да ви я оставя до утре, ако желаете — каза тя. — Все пак има удостоверение за автентичност.

Ан отвори куфарчето си и извади папката с документа, който бе фалшифицирала в ателието. Беше направен на бланката и с печата на „Мьоние“. Тя го подаде на Кроуфорт.

— О! — възкликна той и огледа удостоверението. — Това е нещо съвсем друго, разбира се. Мога веднага да ви направя оферта. — Кроуфорт погледа още малко картината. — Каква беше цифрата, която споменахте тази сутрин?

Ан потисна въодушевлението си.

— Тридесет хиляди.

Кроуфорт се усмихна и Ан се запита дали и той не прикрива въодушевлението си.

— Мисля, че ще можем да платим тази сума.

За нейна изненада, той извади чекова книжка от чекмеджето на бюрото си и започна да пише. „Просто ей така!“, помисли си тя. Гласно каза:

— Бихте ли го написали на името на „Холоуз и Кокс“, нашите лондонски представители. — И когато Кроуфорт вдигна леко изненадан поглед, тя добави. — Те са просто счетоводна фирма, която урежда прехвърлянето на суми във Франция.

Това го задоволи. Той откъсна чека и й го подаде.

— За дълго ли сте в Лондон? — попита я учтиво.

— Само за няколко дни.

Ан вече нямаше търпение да си тръгне, но не искаше да събужда подозрения. Трябваше да поддържа външно светския разговор.

— Тогава се надявам да се видим следващия път, когато дойдете — каза Кроуфорт и й протегна ръка.

Излязоха от кабинета му и тръгнаха надолу по стълбите, Мич с празния калъф в ръка. Ан прошепна развълнувано:

— Той не ме позна!

— Не е изненадващо. Виждал те е само от разстояние. Пък и тогава си била зле облечената, безцветна съпруга на един ярък художник. А сега си жизнена руса французойка.

Навън хванаха такси и казаха на шофьора да кара към „Хилтън“. Ан седна на задната седалка и погледна чека от Кроуфорт.

— О, боже, направихме го! — изрече тихо тя. След това се разплака.

 

 

— Да се измитаме оттук възможно най-бързо — заяви енергично Мич.

Беше един часът следобед на следващия ден след настаняването им в „Хилтън“. Последният фалшив шедьовър току-що бе доставен в галерия в Челси и в дамската чанта от истинска гущерова кожа имаше десет чека.

Събраха багажа в малките си куфари и изчистиха стаята от писалките, листовете и всякакви лични вещи, разхвърляни наоколо. Мич взе една хавлия от банята и изтри телефоните и лъскавите повърхности на мебелите.

— Останалото няма значение — каза той. — Някой отпечатък на стената или прозореца няма да послужи за нищо на полицията. — Той хвърли хавлията в мивката. — А и докато се усетят, тук ще има толкова много отпечатъци, че ще им трябва цял един живот, докато разберат кой на кого е.

Пет минути по-късно освободиха стаята. Мич плати сметката с чек от банката, в която беше отворил сметка на името на Холоуз и Кокс.

Хванаха такси към „Хародс“. Вътре в магазина се разделиха. Ан намери дамска тоалетна и влезе в една кабинка. Постави куфара си на тоалетната чиния, отвори го и извади оттам шлифер и рибарска шапка. Когато ги облече, затвори куфара и напусна кабинката.

Погледна се в огледалото. Шлиферът покриваше скъпите дрехи, а грубоватата шапка скриваше боядисаната й в русо коса. Заля я облекчение, когато осъзна, че вече няма значение дали някой ще я разпознае.

Тази възможност я бе държала на нокти през цялото време, докато траеше операцията. Тя не общуваше с никого от онази прослойка в света на изкуството: Питър ги познаваше, разбира се, но тя винаги се бе държала настрана от отношенията му с тях. От време на време ходеше на тържества по галериите, но там никой не си правеше труда да разговаря с нея. И все пак лицето й — нормалното й лице — можеше да се стори смътно познато някому.

Тя въздъхна и започна да почиства грима си със салфетка. Беше й се случило за ден и половина да бъде жена от бляскавия свят. Когато прекосяваше улицата, хората се обръщаха след нея. Мъже на средна възраст започваха да се държат малко по-свободно, ласкаеха я и й отваряха вратите. Жените гледаха завистливо след скъпите й дрехи.

А сега отново беше… как го бе казал Мич? „Зле облечената, безцветна съпруга на един ярък художник.“

Чувстваше, че никога вече няма да е съвсем същата. Досега не се бе интересувала от дрехи, грим и парфюми. Смяташе се за грозновата и се задоволяваше да бъде съпруга и майка. Сега беше опитала от другия живот. Беше играла ролята на успяла, красива негодница — и нещо скрито, нещо от дълбините на личността й бе откликнало. Призракът беше избягал от затвора на сърцето й и вече никога нямаше да се върне.

Зачуди се как ли ще реагира Питър на това.

Тя пусна изцапаната с червило салфетка в кошчето за боклук и излезе от тоалетната. Напусна магазина от един страничен вход. Бусът чакаше до тротоара с Питър зад волана. Мич вече седеше отзад.

Ан се качи отпред и целуна Питър.

— Здравей, скъпа — каза той, запали и потегли.

Лицето му вече беше покрито с гъста четина; знаеше, че до седмица ще му израсне нелоша брада. Косата отново падаше около лицето и по раменете му — точно както й харесваше.

Тя затвори очи и се облегна назад, докато пътуваха бавно към дома. Усещаше отпускането на напрежението като физическо удоволствие.

Питър спря пред голяма самостоятелна къща в Болъм, отиде до вратата и почука. Отвори му жена с бебе на ръце. Питър взе бебето, върна се по пътеката, подминавайки табелата „Целодневна детска градина Грийнхил“, и се качи в буса. Вътре сложи Вибеке в скута на Ан.

Тя прегърна здраво бебето.

— Миличка, липсва ли ти мама снощи?

— Ал-ло — изрече Вибеке.

Питър каза:

— Прекарахме си добре, нали, Вибеке? Каша за следобедна закуска и кекс за сутрешна.

Ан усети как в очите й напират сълзи, но ги преглътна.

Когато се прибраха у дома, Питър извади от хладилника бутилка шампанско и обяви, че ще празнуват. Насядаха из ателието и започнаха да пият от искрящото вино и да се кикотят, припомняйки си тревожните моменти от авантюрата.

Мич се зае да попълва една вносна бележка за чековете. Когато събра сумата, оповести:

— Петстотин четиридесет и една хиляди лири, приятели.

Думите сякаш стопиха възторга на Ан. Тя се почувства уморена и стана.

— Отивам пак да боядисам косата си в естествения й цвят. Ще се видим по-късно.

Мич също се изправи.

— Ще отида до банката, преди да са затворили. Колкото по-скоро внесем тези чекове, толкова по-добре.

— Ами калъфите? — попита Питър. — Трябва ли да се отървем от тях?

— Хвърли ги довечера в канала — отговори Мич. После слезе долу, свали полото и си облече риза, вратовръзка и сако.

Питър отиде при него.

— Буса ли ще вземеш?

— Не. Ще ида с метрото, да не би да има момченца, дето си записват номерата на колите. — Той отвори входната врата. — Довиждане.

Отне му само четиридесет минути, докато стигне до банката в Сити. Общата сума на вносната бележка дори не накара касиера да повдигне вежди. Той провери цифрите, постави печат върху остатъка от чека и върна книжката на Мич.

— Бих искал да поговоря с управителя, ако може — каза Мич.

Касиерът изчезна за няколко минути. Когато се върна, отключи вратата и направи знак на Мич да влезе. „Колко лесно било да се влезе зад куршумонепроницаемото стъкло“, помисли си Мич. После се ухили, осъзнавайки, че разсъждава като престъпник. Някога бе прекарал три часа, спорейки с група марксисти, че мошениците са най-активната част от работническата класа.

Управителят бе нисък, кръглолик и общителен. Пред него имаше лист хартия с някакво име и редица цифри.

— Радвам се, че ползвате нашите услуги, господин Холоуз — обърна се той към Мич. — Виждам, че сте внесли повече от половин милион.

— Една делова сделка приключи както трябва — отвърна Мич. — Големи суми се въртят в света на изкуството в днешни дни.

— Вие с господин Кокс сте университетски преподаватели, ако си спомням добре.

— Да. Решихме да използваме опита си на пазара и както виждате, всичко мина доста добре.

— Чудесно. А сега, има ли нещо друго, което можем да направим за вас?

— Да. След като тези чекове са минати по сметката, бих искал да уредите покупката на безименни ценни книжа.

— Разбира се. Естествено, има такса.

— Няма проблеми. Похарчете петстотин хиляди лири за книжата и оставете останалото в сметката, за да покрие таксата и някои дребни чекове, които двамата с партньора ми сме подписвали.

Управителят започна да пише на листа.

— И още нещо — продължи Мич. — Бих искал да си наема сейф.

— Разбира се. Бихте ли искали да видите трезора ни?

„Господи, колко улесняват крадците!“, помисли си Мич.

— Не, няма да е необходимо. Но ако е възможно, бих искал сега да взема ключа със себе си.

Управителят вдигна телефона на бюрото си и заговори в слушалката. Мич се загледа през прозореца.

— Идва — каза управителят.

— Добре. Когато извършите покупката на книжата, ги оставете в сейфа.

Един младеж влезе и подаде ключа на управителя. Управителят го даде на Мич. Мич стана и се ръкува с него.

— Благодаря ви за помощта.

— Удоволствието беше мое, господин Холоуз.

 

 

Една седмица по-късно Мич се обади в банката и оттам потвърдиха, че ценните книжа са закупени и поставени в сейфа му. Той взе един празен куфар и отиде дотам с метрото.

Слезе в трезора, отвори сейфа си и сложи всичките ценни книжа в куфара. След това си замина.

Зави зад ъгъла и отиде в друга банка, където уреди наемането на друг сейф. Плати за тази привилегия със собствен чек и регистрира сейфа на свое име. След това сложи в него куфара с ценните книжа.

На път за дома спря на улична телефонна будка и се обади в един от неделните вестници.