Кен Фолет
Скандалът Модиляни (14)

Трета глава

Свещеникът се наведе над павираната с камъни пътека в църковния двор, за да вдигне едно боклуче: захвърлена хартийка от захарна пръчка. Смачка я в шепа и се изправи бавно, за да облекчи досадната ревматична болка в коляното си. Знаеше, че го боли от прекалено многото влажни италиански зими, прекарани в старата къща. Защото как можеше един човек да бъде свещеник, ако в селото имаше и един човек, който да е победен от него? Мисълта бе молитва негово собствено изобретение и докато мине през ума му, болката беше утихнала.

Той излезе от двора и тръгна към къщата си от другата страна на пътя. По средата на улицата ревматизмът отново го прониза: злобен, яден сноп от болка, който го накара да се препъне. Успя някак да стигне до къщата и се облегна на стената, прехвърляйки цялата тежест на здравия си крак.

Поглеждайки към пътя, който водеше към центъра на селото, той видя двамата младежи, с които бе говорил преди малко. Вървяха съвсем бавно, прегърнати, гледаха се и се усмихваха един на друг. Изглеждаха много влюбени — повече, отколкото преди половин час. Усетът, който свещеникът бе придобил от толкова много години слушане на изповеди, му подсказа, че през последните десетина минути връзката им е претърпяла голяма промяна. Вероятно това имаше нещо общо с посещението им в божия дом: може би все пак им бе дал духовна помощ.

Почти със сигурност бе съгрешил, излъгвайки ги за Даниели. Неистината бе излязла от устата му автоматично, по силата на навика, който бе придобил през войната. Тогава, когато бе почувствал, че е задължително да скрият еврейското семейство от всички, които питат за тях, цялото село лъжеше с негова благословия. Да кажат истината, щеше да бъде грешно.

Днес, когато се появиха изневиделица и потърсиха Даниели по име, двамата абсолютно непознати бяха докоснали една стара, незаздравяла рана; и той отново скри евреите. Запитването можеше да е по съвсем невинен повод — вече тридесет и пет години нямаше фашисти и не си струваше да се съгрешава. И все пак не бе имал време да помисли — което беше причината за повечето грехове и представляваше доста неубедително извинение.

Мина му през ума дали да не тръгне след тях, да се извини, да им обясни и да каже истината. Но едва ли имаше смисъл: някой от селото щеше да ги насочи към бара в покрайнините на Полио, където евреите с мъка си изкарваха прехраната.

Болката утихна. Той влезе в къщичката, стъпвайки внимателно на разхлабения камък в подножието на стълбите, с онази привързаност, която пазеше за познатите неприятности: като например ревматизма и постоянните грехове, които слушаше седмица след седмица от непоправимата черна овца в неговото малко стадо. Свещеникът им кимаше тъжно и по бащински, и им даваше опрощение.

В кухнята взе един хляб и го разряза с тъп нож. Извади сиренето и остърга мухъла от него; сетне си изяде обяда. Сиренето имаше добър вкус — резултат от мухъла. Ето нещо, което никога нямаше да открие, ако беше богат.

Когато се нахрани, избърса чинията с една кърпа и я прибра в дървения шкаф. Почукването на вратата го изненада.

Хората обикновено не чукаха на вратата му, а я отваряха и го повикваха. Почукването говореше за официално посещение — но в Полио всички знаеха предварително, ако някой е решил да ги посети официално. Той отиде до вратата, измъчван от приятно любопитство.

Отвън стоеше нисък мъж на двадесет и няколко години, с права руса коса, която покриваше ушите му. Беше странно облечен, поне според разбиранията на свещеника — в делови костюм и вратовръзка-фльонга. Той каза на лош италиански:

— Добър ден, отче.

„Чужденец“, помисли си свещеникът. Това обясняваше почукването. Беше наистина странно в селото да дойдат наведнъж толкова непознати.

Мъжът попита:

— Мога ли да поговоря с вас?

— Разбира се.

Свещеникът въведе непознатия в малката кухня и му предложи да седне на един корав дървен стол.

— Говорите ли английски?

Свещеникът поклати със съжаление глава.

— Аха. Ами аз съм търговец на картини от Лондон — изрече със запъване мъжът. — Тръгнал съм да търся стари картини.

Свещеникът кимна в почуда. Очевидно този мъж и двойката от църквата имаха една и съща цел. Две групи хора да дойдат в Полио в един и същи ден, за да търсят стари картини, бе прекалено голямо съвпадение.

— Е, аз нямам такива — обясни той и махна с ръка към голите стени на стаята, сякаш за да покаже, че ако имаше пари, щеше да си купи вещи от най-първа необходимост.

— Може би в църквата?

— Не, в църквата няма картини.

Мъжът помисли малко, търсейки думите.

— В селото има ли музей? Или може би някой разполага с картини в дома си?

Свещеникът се засмя.

— Синко, това е бедно село. Никой не купува картини. В добрите времена, когато имат повечко пари, хората ядат месо — или може би пият вино. Тук няма колекционери на картини.

Непознатият изглеждаше разочарован. Свещеникът се запита дали да не му каже за неговите съперници. Но тогава щеше да се принуди да спомене името на Даниели и така да даде на този мъж информацията, която бе скрил от онези двамата.

Това му се струваше нечестно. Все пак нямаше намерение отново да лъже. Реши да каже на мъжа за Даниели, ако онзи го запита; иначе нямаше да му даде информацията.

Следващият въпрос го изненада:

— Тук в Полио има ли семейство с фамилия Модиляни?

Свещеникът повдигна вежди. Непознатият побърза да попита:

— Защо ви порази толкова въпросът?

— Млади човече, наистина ли мислите, че в Полио ще има картина на Модиляни? Не съм учил тези неща, но дори и аз знам, че Модиляни е най-великият италиански художник на този век. Едва ли е вероятно някоя от неговите творби да лежи незабелязана някъде по света, особено пък в Полио.

— И тук няма семейство с фамилия Модиляни? — настоя мъжът.

— Няма.

Непознатият въздъхна. Остана още малко на стола, загледан във върха на едната си обувка и сбърчил чело. След това стана.

— Благодаря ви за помощта — изрече той.

Свещеникът го изпрати до вратата.

— Съжалявам, че не можах да ви дам отговорите, които търсехте — заяви той. — Бог да ви благослови!

 

 

Когато вратата се затвори зад гърба му, Джулиан постоя малко пред къщичката на свещеника, примигвайки на слънцето и вдишвайки свежия въздух. Господи, как миришеше вътре. Горкият дъртак сигурно така и не се бе научил да се грижи за себе си; спомни си какво беше чел — че италианските мъже са свикнали да бъдат обслужвани изцяло от майките и жените си.

Беше изненадващо, че при това положение и с обета за целомъдрие в Италия можеха да се намерят достатъчно свещеници… Той се ухили, понеже тази мисъл му напомни за скорошния внезапен край на неговото целомъдрие. Въодушевлението от откриването на собствената му потентност все още не го бе напуснало. Беше доказал, че досегашната му неспособност се е дължала на Сара. Отначало кучката се преструваше, че не изпитва удоволствие, но измамата й не бе изтраяла дълго. Това, продажбата на колата й и платното на Модиляни — може би отново влизаше във форма.

Но все още не беше намерил картината. Последното гениално хрумване беше от съществено значение за окончателните щрихи на личното му възраждане. Знаеше, че пощенската картичка от момичето, подписало се с буквата Д, беше нестабилна основа, върху която да гради надеждите си; и все пак най-великите открития са били направени след тръгване по съмнителни следи.

Перспективите да намери творбата на Модиляни бяха намалели силно по време на разговора му със свещеника. Дори и да бе тук, в Полио, щеше да му е трудно да я намери. Все пак имаше една утеха; по всичко личеше, че Джулиан е бил първият, който е идвал тук. Защото ако една картина бъдеше купена в селце като това, до часове всички жители щяха да знаят.

Той застана до мъничкия нает фиат, като се чудеше каква да бъде следващата му стъпка. При влизането му в селото от юг, църквата бе една от първите сгради, на които се бе натъкнал. Можеше да се огледа за други обществени сгради: общината или може би полицейското управление. Свещеникът беше казал, че тук няма музей.

Реши да направи едно бързо разузнаване и скочи в малката кола. Двигателят й издрънча, когато го запали и потегли бавно през селото. До пет минути вече беше огледал всички сгради. Никоя от тях не му изглеждаше обещаващо. Синият мерцедес с две врати, паркиран пред бара, сигурно принадлежеше на някой богаташ: собственикът очевидно не живееше в селото.

Върна се на първото място, където беше паркирал, и слезе от колата. Нямаше как: щеше да се наложи да чука по вратите на хората. Дори и да минеше по всички къщи в селото, пак нямаше да му отнеме цял следобед.

Погледна малките варосани къщички: пред някои имаше градинки, а други стояха рамо до рамо край пътя. Почуди се откъде да започне. Тъй като във всички бе еднакво невероятно да намери картина на Модиляни, той избра най-близката и тръгна към вратата.

Нямаше чукало, затова потропа с кокалчетата на пръстите си по боядисаната с кафява боя порта и зачака.

Жената, която му отвори, държеше в едната си ръка бебе, стиснало в юмруче кичур от немитата й кестенява коса. Очите й бяха приближени над дългия, тесен нос, което й придаваше лукав вид.

Джулиан каза:

— Аз съм търговец на картини от Англия и търся стари произведения. Имате ли някакви картини, които бих могъл да разгледам, моля?

Тя го погледа известно време с недоверчиво и предпазливо изражение на лицето. След това поклати мълчаливо глава и затвори вратата.

Джулиан се обърна обезсърчено. Страшно му се искаше да се откаже от плана си да чука от врата на врата — това го караше да се чувства като търговски пътник. Следващата къща го посрещна неприветливо. Малките прозорци от двете страни на входната врата му напомниха за лицето на жената с детето.

Тази врата обаче имаше чукало: с орнаменти, във формата на лъвска глава. Беше прясно боядисана и прозорците изглеждаха чисти.

Излезе един мъж по риза и разкопчана жилетка, който пушеше лула със силно разръфан мундщук. Беше на около петдесет. Джулиан повтори въпроса си.

Мъжът се намръщи; сетне, когато вникна в разваления италиански на Джулиан, лицето му се проясни.

— Влезте — усмихна се той.

Вътре къщата беше чиста и добре обзаведена; подовете бяха изтъркани и боята блестеше. Мъжът покани Джулиан да седне.

— Искате да разглеждате картини? — Мъжът говореше бавно и прекалено високо, сякаш приказваше на някой глух, оглупял от възрастта старец. Джулиан предположи, че това се дължи на акцента му и кимна безмълвно.

Мъжът вдигна ръка с жест, който казваше „почакай“, и излезе от стаята. След малко се върна с купчина фотографии в рамки, пожълтели от времето и покрити с прах.

Джулиан поклати глава.

— Имам предвид картини — каза той, правейки движения сякаш рисуваше върху платно.

На лицето на мъжа се появи озадачено и нетърпеливо изражение. Той свали една малка, евтина репродукция на Христос от стената и му я предложи.

Джулиан я взе, престори се, че я изучава, поклати глава и му я върна.

— Някакви други?

— Не.

— Съжалявам — изправи се тогава той. — Бяхте много любезен.

Мъжът сви рамене и отвори вратата.

Сега неохотата на Джулиан да продължи бе още по-голяма. Опечален и нерешителен, той стоеше на улицата и слънцето напипаше врата му. Трябваше да се пази да не изгори, помисли си без никаква връзка.

Мина му през ума да отиде да пийне нещо. Барът беше на няколко метра, до синия мерцедес. Но с едно питие нямаше да напредне в търсенето.

Някакво момиче излезе от бара и отвори вратата на колата. Джулиан я погледна. Дали беше кучка като Сара? Всяка жена, достатъчно богата, за да си позволи такава кола, трябва да бе кучка. Докато се качваше, тя отметна коси през рамо. „Разглезената дъщеря на някой богаташ“, помисли си Джулиан.

От бара излезе мъж и се качи от другата страна на колата. Момичето му каза нещо. Гласът й се понесе по улицата.

Внезапно мозъкът на Джулиан включи.

Беше предположил, че момичето ще кара, но сега, като погледна по-внимателно, видя, че воланът е от дясната страна.

Думите на момичето към мъжа прозвучаха като английска реч.

Колата имаше британски номера.

Мерцедесът оживя с тихо бръмчене. Джулиан бързо се обърна и отиде до мястото, където беше паркирана колата му. Другата го подмина, докато пъхаше ключа. Той обърна.

Едно богато английско момиче в британска кола в Полио: трябва да бе онова, което беше изпратило картичката.

Джулиан не можеше да рискува с версията, че не е тя.

Потегли бързо след мерцедеса, карайки мъничкия двигател на фиата да ръмжи на ниска скорост. Синята кола сви вдясно, към западния път, който излизаше от Полио. Джулиан направи същото.

Шофьорът на мерцедеса управляваше бързо и умело мощната кола. Джулиан скоро загуби от поглед проблясващите стопове при завоите на пътя. Той натисна газта до дупка.

Когато мина покрай мерцедеса, за малко да не го забележи. Наби спирачки на един кръстопът и даде на задна.

Другата кола беше отбила от пътя. Сградата, пред която се намираше, отначало му заприлича на фермерска къща, но после видя рекламата на бира на прозореца.

Младата двойка бяха слезли от колата и влизаха през вратата на бара. Джулиан паркира фиата до мерцедеса.

От другата страна на мерцедеса имаше още един автомобил — друг фиат, само че голям, престижен модел, боядисан в противно зелено металик. Джулиан се зачуди чий ли може да е.

Той слезе и последва другите в бара.