Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Modigliani Scandal, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Пенка Стефанова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кен Фолет
Заглавие: Скандалът Модиляни
Преводач: Пенка Стефанова
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2002
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Полиграфюг — Хасково
Редактор: Петя Димитрова
Художник: Георги Станков
Коректор: Юлиана Василева
ISBN: 954-459-980-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15429
История
- —Добавяне
Втора глава
— Какъв лъжец си, Майк! — възкликна Ди. Очите й се бяха разширили в престорен ужас.
Плътните му устни се усмихнаха, но очите му останаха сериозни.
— Не можеш да си позволиш скрупули, когато си имаш работа с такива.
— С какви? Стори ми се приятен човечец. Може би малко скучен.
Майк отпи една глътка от петото си кампари и запали нова цигара. Пушеше „Пал Мал“ без филтър и Ди подозираше, че от тях идва дрезгавият му глас. Той издуха струйка дим и каза:
— Дори само това, че е тук по същото време, е твърде голямо съвпадение. Искам да кажа, никой не би дошъл в това село, дори и един скитащ единак. Но снимката ти решава въпроса. Цялата тази работа за дъщерята бе просто една бърза импровизация. Той търсеше теб.
— Страхувах се, че именно това ще кажеш. — Ди взе цигарата от ръката му, дръпна веднъж и му я върна.
— Сигурна ли си, че никога досега не си го виждала?
— Абсолютно.
— Добре. А сега си помисли: кой би могъл да знае за този Модиляни?
— Нима смяташ, че и някой друг е по следите на картината? Звучи ми малко мелодраматично.
— Дума да няма. Слушай, скъпа, в света на изкуството такъв слух се разпространява с бързината на вятъра. А сега, на кого си казала?
— Ами на Клеър, предполагам. Поне може да съм й го споменала, докато е била в апартамента.
— Тя няма голямо значение. Писа ли у дома?
— О, боже, да! Писах на Сами.
— Кой е той?
— Актрисата — Саманта Уинъкър.
— Чувал съм за нея. Не знаех, че я познаваш.
— Не я виждам често, но се разбираме. Бяхме съученички. Тя е по-голяма от мен, но бяхме в един клас. Мисля, че баща й е обикалял света или нещо подобно.
— Саманта пада ли си по изкуството?
— Доколкото знам — не. Но предполагам, че има приятели, които се занимават с това.
— Някой друг?
— Да. — Ди се поколеба.
— Давай.
— Чичо Чарли.
— Търговецът?
Ди кимна безмълвно.
— Боже! — въздъхна Майк. — Това вече обяснява всичко.
Ди беше поразена.
— Мислиш, че чичо Чарли наистина би се опитал да открие моята картина преди мен?
— Той е търговец, нали? Би направил всичко, включително и да продаде майка си, за една находка.
— Дърт гадняр! Както и да е, ти изпрати неговия човек за зелен хайвер.
— Това би трябвало да го позабави за известно време.
Ди се ухили.
— Има ли имение на осем километра южно оттук?
— По дяволите, не знам. Със сигурност ще намери такова рано или късно. След това ще употреби доста време, за да проникне вътре и да търси изгубения Модиляни. — Майк се изправи. — Което ни дава преднина.
Той плати сметката и излязоха навън на силното слънце.
— Мисля, че е най-добре да започнем с църквата — предложи Ди. — Викариите винаги знаят всичко за всички.
— В Италия са свещеници — поправи я Майк. Беше отгледан в католическо семейство.
Двамата тръгнаха ръка за ръка по главната улица. Жегата очевидно им налагаше ленивия начин на живот на селото: движеха се бавно и говореха малко, подсъзнателно нагаждайки се към климата.
Пристигнаха в хубавата църквица и постояха няколко минути на сянка, наслаждавайки се на прохладата. Майк попита:
— Мислила ли си какво ще направиш с картината, когато я намериш?
— Да — отговори тя. После сбърчи нос в типичната само за нея намръщена физиономия. — Най-вече искам да я огледам хубаво. Тя би трябвало да ми даде достатъчно идеи за половин дисертация — а останалото ще бъдат само допълнения. Но…
— Но какво?
— Ти ми кажи…
— Парите.
— Дявол да го вземе, прав си. Опа-а! — Тя се улови, че богохулства, и се озърна нервно из църковния двор.
— В случая става дума за много.
— Пари ли? Знам. — Тя преметна коса през рамото си. — Не се опитвам да се залъжа, че парите не ме интересуват. Може би ще успеем да я продадем на някой, който ще ми позволи да я виждам, когато си искам. Например на някой музей.
Майк каза с равен глас:
— Забелязвам, че говориш в множествено число.
— Разбира се! Ти също участваш в това, нали?
Той сложи ръце на раменете й.
— Ти едва сега ме покани. — После я целуна набързо по устните. — Току-що си нае агент. Мисля, че направи много добър избор.
Тя се засмя.
— Какво мислиш, че трябва да направиш, за да я продадеш възможно най-изгодно?
— Не съм сигурен. Няколко идеи ми се въртят в главата, но все още нищо определено. Нека първо намерим картината.
Влязоха в църквата и се огледаха. Ди си изу сандалите и стъпи с нагорещените си стъпала върху студения каменен под. В другия край на нефа един свещеник в расо изпълняваше самотна церемония. Ди и Майк го изчакаха мълчаливо да свърши.
Накрая той се приближи към тях с приветлива усмивка на широкото селско лице.
Ди промърмори:
— Чудя се дали можете да ни помогнете, отче.
Когато се приближи до тях, видяха, че не е толкова млад, колкото късо подстриганата по момчешки коса го правеше да изглежда от разстояние.
— Надявам се — отвърна той. Говореше нормално високо, но гласът му гърмеше в празната църква. — Подозирам, че ме търсите по мирски дела, колкото и да ми се иска да е другояче. Прав ли съм?
Ди кимна.
— Тогава да излезем навън.
Хвана ги за лактите и ги побутна леко към вратата. Когато излязоха навън, вдигна поглед към небето.
— Слава богу за чудесното слънце — каза той. — Макар че трябва да внимавате, скъпа, с този ваш тен. Какво мога да направя за вас?
— Опитваме се да открием един човек — започна Ди. — Името му е Даниели. Бил е равин в Ливорно и смятаме, че се е преместил в Полио около 1920 година. Бил е болен и стар, така че вероятно е починал скоро след това.
Свещеникът се намръщи и поклати глава.
— Никога не съм чувал това име. Със сигурност е било, преди да се родя; през 1920 година още не съм бил роден. И ако е бил евреин, не мисля, че тази църква го е погребала, така че го няма в нашите регистри.
— Никога ли не сте чували да се говори за него?
— Не. И в Полио определено няма хора с фамилия Даниели. Все пак в селото има хора с по-дълга памет от моята. А и никой не може да се скрие в такова малко селище. — Той ги погледна колебливо за момент, сякаш се опитваше да реши нещо. — Кой ви каза, че е дошъл тук?
— Един друг равин — в Ливорно. — Ди осъзна, че свещеникът изгаря от любопитство да разбере защо се интересуват от този човек.
Той отново се поколеба, сетне попита:
— Роднини ли сте с него?
— Не. — Ди погледна Майк, който кимна бързо. — Всъщност се опитваме да намерим една картина, която смятаме, че е притежавал.
— Аха. — Свещеникът изглеждаше доволен. — Е, малко вероятно е да намерите шедьовър в място като Полио; но ви желая всичко хубаво. — Той се ръкува с тях и се върна в църквата.
Двамата тръгнаха обратно към селото.
— Приятен човек — промърмори лениво Ди.
— И приятна църква. Ди, ние в църква ли ще се венчаем?
Тя спря, обърна се и го погледна.
— Да се венчаем?
— Не искаш ли да се омъжиш за мен?
— Ти едва сега ме покани. Но мисля, че направи много добър избор.
Той се засмя и сви засрамено рамене.
— Просто ми се изплъзна от устата.
Ди го целуна с обич.
— В това имаше известен момчешки чар — промълви тя.
— Е, след като очевидно те помолих…
— Майк, ако се омъжа за някого, то ще е само за теб. Но не знам дали изобщо искам да се омъжвам.
— В това имаше известен момичешки чар — заяви той.
— Един на един.
Тя го хвана за ръката и продължиха да вървят.
— Защо не ме помолиш за нещо не толкова амбициозно?
— Като например?
— Да поживеем заедно няколко години, да видим как ще потръгне.
— За да можеш да ме използваш, а след това да ме зарежеш без никакви средства за издръжка?
— Да.
Този път той я спря.
— Ди, ние винаги обръщаме всичко на шега. По този начин поддържаме връзката си възможно най-неангажираща. Именно затова изведнъж започваме да говорим за съвместното си бъдеще в такъв неподходящ момент. Но аз те обичам и искам да живееш с мен.
— Всичко това е заради моята картина, нали? — усмихна се тя.
— Хайде, де!
Лицето й стана съвсем сериозно и тя изрече тихо:
— Да, Майк, бих искала да живея с теб.
Той я прегърна с дългите си ръце и я целуна, този път страстно и продължително. Една селянка мина покрай тях и извърна лице от скандалната гледка. Накрая Ди прошепна:
— Биха могли да ни арестуват за такова нещо.
Тръгнаха още по-бавно. Той я беше прегърнал през рамото, а тя него — през кръста. Ди попита:
— Къде ще живеем?
Майк я погледна учудено.
— Какво й има на улица „Южна“?
— Това е просто една мърлява ергенска бърлога, ето какво.
— Глупости. Жилището е голямо и е точно в центъра на Мейфеър.
Ди се усмихна.
— Знаех си, че не си мислил много по този въпрос. Майк, аз искам да съградя дом с теб, а не просто да се нанеса в твоето жилище.
— Хм. — Той изглеждаше замислен.
— Апартаментът е затрупан с вехтории, има нужда от боядисване и кухнята е много тясна. Мебелите са пълен боклук…
— Какво искаш тогава? Къща на калкан с три спални във Фулъм? Градска къща в Илинг? Имение в Съри?
— Нещо светло и просторно, с изглед към парк, но да е близо до центъра.
— Струва ми се, че вече имаш нещо предвид.
— Риджънтс Парк.
Майк се засмя.
— Господи, от колко време го планираш?
— Не знаеше ли, че съм използвачка? — Тя се усмихна в лицето му и Майк отново се наведе, за да я целуне.
— Ще го имаш — каза той. — Ново жилище. Можеш да го боядисаш и обзаведеш, когато се върнем в града…
— По-кротко! Все още не знаем дали там ще има свободни апартаменти.
— Ще намерим.
Спряха до колата и се облегнаха на нажежената й повърхност. Ди вдигна лице към слънцето.
— Преди колко време реши… това?
— Не мисля, че изобщо съм го решавал. Просто идеята, да прекарам живота си с теб, узря постепенно. И докато се усетя, вече бях затънал прекалено дълбоко, за да мога да променя нещо.
— Странно.
— Защо?
— При мен стана точно обратното.
— Кога го реши?
— Когато видях колата ти пред хотела в Ливорно. Странно, че ме помоли толкова скоро след това. — Тя отвори очи и наведе глава. — Радвам се, че го направи.
Известно време се гледаха мълчаливо. Майк промърмори:
— Това е лудост. Би трябвало да търчим по следите на една художествена находка, а ние седим тук и се гледаме с влажни очи.
Ди се изкикоти.
— Добре. Да попитаме стареца.
Мъжът със сламената шапка и бастуна се беше преместил заедно със сянката от стъпалата пред бара до една врата от другата страна на ъгъла. Но изглеждаше така неподвижен, че Ди се улови как си фантазира, че е изминал разстоянието по въздуха, без да помръдне и един свой мускул. Когато го доближиха, видяха, че очите опровергават неговата безжизненост: бяха малки, подвижни и със странен оттенък на зеленото.
— Добро утро, господине. Можете ли да ми кажете дали в Полио има семейство с фамилия Даниели? — запита Ди.
Старецът поклати глава. Ди не беше сигурна дали това означава, че няма такова семейство или че просто не знае. Майк я докосна по лакътя, сетне зави бързо зад ъгъла по посока към бара.
Ди приклекна до стареца край вратата и му се усмихна.
— Трябва да имате дълга памет — заяви тя.
Той поомекна и кимна.
— Били ли сте тук през 1920-а?
Старецът се засмя.
— И преди това, много по-отдавна.
Майк се върна бързешком с чаша в ръка.
— Барманът каза, че той пие абсент[1] — обясни на английски. После подаде чашата на стареца, който я пое и я изпи на един дъх.
Ди му отговори също на английски.
— Това е доста груба форма на убеждаване — изрече с отвращение тя.
— Глупости. Барманът каза, че чака цял предиобед някой турист да го почерпи. Само затова седи тук.
Ди премина на италиански.
— Помните ли какво е било през 1920 година?
— Да — отвърна бавно старецът.
— Тогава имало ли е семейство Даниели тук? — попита нетърпеливо Майк.
— Не.
— Спомняте ли си някой да се е премествал в селото по онова време?
— Съвсем малко хора. Тогава беше война.
Майк погледна вбесено Ди. После каза:
— Има ли някакви евреи в селото? — Оскъдният му италиански започваше да се изчерпва.
— Да. Те държат бар на западния път към селото. Именно там живя Даниели, преди да умре.
Двамата погледнаха изумено стареца. Майк се обърна към Ди и изрече на английски:
— Защо, по дяволите, не ни каза това още в началото?
— Защото не ме попита, млад путьо — отвърна старецът на английски и се изкикоти весело, доволен от шегата си. После се изправи с мъка на крака и закуцука надолу по пътя, все още кискайки се, като от време на време спираше, удряше бастуна си в тротоара и избухваше в още по-неудържим смях.
Лицето на Майк изглеждаше доста комично и Ди също прихна да се смее. Смехът й бе заразителен и Майк последва примера й.
— Ама че мухльо — заключи той.
— Мисля, че ще е най-добре да намерим бара на западния път — предложи Ди.
— Горещо е. Хайде първо да пийнем по нещо.
— И аз това си мислех.
Влязоха отново в прохладния бар. Когато ги зърна, барманът се ухили до уши.
— Вие сте знаели! — обвини го Ди.
— Признавам си — отвърна той. — Старецът всъщност не чакаше да го черпят, а да изиграе този номер. Тук туристи идват веднъж годишно и това е неговото време. Довечера ще дойде, за да разправя историята на всеки, който пожелае да го слуша.
— Две кампарита, моля — поръча Майк.