Кен Фолет
Скандалът Модиляни (11)

Пета глава

Нуждата да рисува бе като копнежа на пушача за цигара: Питър Ъшър си спомни за времето, когато беше се опитал да се откаже от него. Усещаше неуловимо физически отчетливо раздразнение, несвързано с която и да било част от тялото му. От собствен опит знаеше, че се е появило, защото не е работил от няколко дни; мирисът на ателието, лекото бавно движение на пръстите му, разнасящи маслените бои по платното, и гледката на постепенно оформящата се нова творба бе единственият начин да се отърве от него. Чувстваше се зле, понеже не бе рисувал от няколко дни.

Освен това беше уплашен.

Идеята, хрумнала едновременно на него и Мич в онази пиянска вечер в Клапъм, бе избуяла със свежестта и величието на тропическа гора. Тогава всичко им се струваше съвсем просто: смятаха да нарисуват няколко фалшификати, да ги продадат на астрономически цени и след това да разкажат на всеослушание какво са направили.

Това щеше да бъде една страшна подигравка към света на изкуството и нищожествата в него; безпогрешен рекламен трик; исторически удар.

Но в следващите дни, уточнявайки на трезва глава подробностите по операцията, бяха осъзнали, че реализирането му няма да е просто. Все пак, докато работеха върху механизма на измамата, тя започна да им се струва все по-осъществима.

Но сега, когато бе на път да направи първата нечестна стъпка към художествената измама на века; когато се готвеше да поеме курс, с който щеше да прекрачи границата между протеста и престъплението; когато бе сам и нервен в Париж, той седеше в офиса на „Мьоние“ и пушеше цигари, а това ни най-малко не го успокояваше.

Изящната старинна сграда засилваше безпокойството му. Със своите мраморни колони и високи тавани с декоративна гипсова мазилка, тя очевидно бе част от онази самоуверена, надменна прослойка в света на изкуството — обществото, което приемаше Чарлз Лампет и отхвърляше Питър Ъшър. „Мьоние“ бяха агенти на половината най-качествени френски художници през последните 150 години. Никой от клиентите им не бе безизвестен.

Дребен мъж в порядъчно износен тъмен костюм изприпка целеустремено през коридора и влезе през отворената врата на стаята, в която седеше Питър. Имаше преднамерено изтормозения вид на човек, който иска да покаже на света колко е претоварен.

— Името ми е Дюрон — представи се той.

Питър се изправи.

— Питър Ъшър, аз съм художник от Лондон и търся почасова работа. Можете ли да ми помогнете? — Говореше ученически френски, но произношението му бе добро.

На лицето на Дюрон се изписа недоволно изражение.

— Ще разберете, мосю Ъшър, че получаваме много такива молби от млади студенти по живопис в Париж.

— Аз не съм студент. Завършил съм Слейд…

— И така да е — прекъсна го Дюрон с нетърпелив жест. — Политиката на компанията е да помагаме, когато можем. — Беше очевидно, че не одобрява този подход на компанията. — Зависи изцяло от това дали в момента имаме свободно място. И тъй като за почти всички от персонала ни е нужно изчерпателно проучване, очевидно е, че имаме твърде малко места за случайно обадили се. Все пак, ако дойдете с мен, ще проверя дали ще можем да ви използваме.

Питър последва Дюрон, който тръгна енергично през коридора към стар асансьор. Клетката пристигна със скърцане и трополене, двамата се качиха и отидоха три етажа по-нагоре.

Влязоха в малък кабинет в задната част на сградата, където един внушителен мъж с розово лице седеше зад бюрото си. Дюрон му заговори на много бърз разговорен френски, който Питър не можа да схване. По едно време внушителният мъж очевидно направи предложение, а Дюрон го отхвърли. Накрая той се обърна към Питър.

— Страхувам се, че трябва да ви разочаровам — заяви Дюрон. — Имаме едно свободно място, но задълженията включват работа с картини и са нужни препоръки.

— Мога да ви дам телефон, на който да се обадите за препоръка, ако нямате нищо против да позвъните до Лондон — изстреля веднага Питър.

Дюрон се усмихна и поклати глава.

— Трябва да е някой, когото познаваме, мосю Ъшър.

— Чарлз Лампет? Той е много известен търговец и…

— Разбира се, че познаваме мосю Лампет. Той ще гарантира ли за вас? — прекъсна го внушителният мъж.

— Със сигурност ще потвърди, че съм художник и честен човек. Неговата галерия излагаше картините ми известно време.

Мъжът зад бюрото се усмихна.

— В такъв случай съм сигурен, че можем да ви назначим. Ако обичате, елате утре сутринта, а дотогава вече ще сме се обадили до Лондон… Цената на телефонния разговор ще бъде приспадната от заплатата ви — допълни Дюрон.

— Нямам нищо против — отговори Питър.

Внушителният мъж кимна, за да покаже, че разговорът е приключил. Дюрон каза:

— Ще ви изпратя. — Не си направи труда да прикрие своето неодобрение.

Питър отиде право в един бар и си поръча много скъпо двойно уиски. Беше глупав импулс да даде името на Лампет. Не че търговецът щеше да откаже да гарантира за него: виновната му съвест щеше да се погрижи за това. Но по този начин Лампет щеше да научи, че Питър е работил в „Мьоние“, което можеше да навреди фатално на плана. Не задължително, но беше излишен риск.

Питър гаврътна уискито, изруга под нос и си поръча второ.

 

 

Следващия ден започна работа в опаковъчния отдел. Началник му беше един възрастен, приведен парижанин, посветил живота си на грижи за картините. Прекараха сутринта, изваждайки новопристигналите творби от дървените сандъци, а следобеда в увиване на заминаващите с пластове от памук, полистирин^[1], картон и слама. Питър вършеше тежката работа: изваждаше гвоздеите от дървото и вдигаше тежките рамки, а старецът подготвяше меките легла за картините толкова грижовно, сякаш постилаше люлката на новородено.

Имаха една голяма количка на четири колела с пневматични гуми на хидравлично окачване: алуминият лъщеше и старецът се гордееше с нея. Използваше се за транспортиране на картини из сградата. Двамата мъже поставяха някоя картина върху количката, а след това Питър я буташе, докато старецът вървеше отпред, за да отваря вратите.

В ъгъла на стаята, където опаковаха, имаше малко писалище. Късно първия следобед, докато старецът отиде до тоалетната, Питър претършува всичките му чекмеджета. В тях имаше съвсем малко неща: празните бланки, които старецът попълваше за всяка минала през тях картина, снопче химикалки, няколко забравени кламера и празни цигарени кутии.

Работеха много бавно и мъжът говореше на Питър за живота си и за картините. Казваше, че повечето от модерните картини не му се нравят, освен някои от творбите на примитивистите и — изненадващо, помисли си Питър — сюрреалистите. Неговите разбирания не се основаваха на някакво образование, но не бяха и наивни: Питър ги намираше за свежи. Той веднага хареса мъжа и перспективата да го измами започна да не му се нрави.

По време на обиколките им из сградата Питър видя много от официалните бланки на компанията по бюрата на секретарките. За нещастие служителките винаги бяха наблизо, а също и старецът. Освен това само бланките не му бяха достатъчни.

Едва в края на втория ден Питър зърна онова, което бе дошъл да открадне.

Късно същия следобед пристигна картина от Ян Реп, възрастен холандски художник, живеещ в Париж, на когото „Мьоние“ бяха агенти. Работата на Реп привличаше огромни суми и той рисуваше много бавно. Едно телефонно обаждане уведоми стареца, че картината е в сградата и няколко секунди по-късно му бе наредено да я откара незабавно в кабинета на мосю Ален Мьоние, най-големия от тримата братя, които ръководеха компанията.

Когато вдигнаха картината от дървения сандък, старецът се вгледа в нея с усмивка.

— Красиво — изрече накрая той. — Съгласен ли си с мен?

— На мен пък не ми харесва — каза със съжаление Питър.

Старецът кимна.

— Мисля, че Реп е художник за старците.

Двамата натовариха творбата на количката и я закараха с асансьора в кабинета на мосю Мьоние. Там я поставиха на един стоманен триножник и отстъпиха назад.

Ален Мьоние беше посивял мъж с двойна брадичка, тъмен костюм и — помисли си Питър — алчен блясък в малките сини очички. Той съзерцаваше всяка нова картина първо от разстояние, след това се приближаваше отблизо, за да види рисунъка; накрая я оглеждаше и отзад.

Питър стоеше до огромното инкрустирано бюро. На него имаше три телефона, пепелник от шлифован кристал, кутия за пури, моливник от червена пластмаса (подарък от децата?), снимка на една жена… и малък гумен печат.

Очите на Питър се заковаха върху печата. Гумената му основа беше изцапана с червено мастило, а дръжката бе от полирано дърво. Той се опита да прочете думите по гумената основа, но успя да различи само името на фирмата.

Беше почти сигурен, че точно това му трябва.

Пръстите го сърбяха да го грабне и да го пъхне в джоба си, но със сигурност щяха да го видят. Дори и да го направеше, докато другите бяха с гръб към него, липсата му вероятно щеше да се открие веднага. Трябваше да има по-добър начин.

Когато Мьоние заговори, Питър се сепна виновно.

— Можете да я оставите тук — изрече мъжът и кимна в знак, че ги освобождава.

Питър изкара количката през вратата и двамата се върнаха в стаята за опаковане.

Изкара още два дни, опитвайки се да измисли как да се докопа до печата от бюрото на Мьоние. След това една по-добра идея му беше поднесена на тепсия.

Старецът седеше на бюрото си и попълваше един от формулярите, а Питър пиеше кафе. Възрастният мъж вдигна поглед от работата си и попита:

— Знаеш ли къде е складът за канцеларски материали?

Мисълта на Питър заработи мълниеносно.

— Да — излъга той.

Колегата му подаде малко ключе.

— Донеси ми още формуляри — почти са ми свършили.

Питър взе ключето и излезе. В коридора попита едно минаващо момче за поръчки къде се намира складът за канцеларски материали. То го насочи към по-долния етаж.

Намери го в една канцелария, която очевидно бе машинописен център. Досега не беше идвал тук. Една от машинописките му посочи малко килерче в ъгъла на помещението. Питър отвори вратата, светна лампата и влезе.

Намери веднага топа с формулярите, които му трябваха. Очите му зашариха по лавиците и откриха купчина пакети с бланки. Разпечата един и извади тридесет-четиридесет листа.

Никъде не се виждаха гумени печати. В другия край на стаичката имаше зелен стоманен шкаф. Питър опита да отвори вратата и откри, че е заключена. Забеляза кутия кламери, извади един и го изви. После го пъхна в ключалката и започна да го върти напред-назад. Започваше да се поти. Всеки момент машинописката можеше да се зачуди какво го е забавило толкова дълго.

С щракване, което прозвуча като гръм, вратата се отключи. Първото нещо, което Питър видя, беше отворена картонена кутия с шест гумени печата. Обърна единия и прочете буквите отдолу.

Преведе си: „Заверено в «Мьоние», Париж“.

Потисна въодушевлението си. Как можеше да изнесе това от сградата?

Печатът и бланките щяха да представляват подозрително голям пакет, за да бъдат пренесени през пазачите на изхода. А и трябваше да ги скрие от стареца до края на деня.

Изведнъж му хрумна нещо. Извади малко ножче от джоба си и плъзна острието му под гуменото дъно на печата, като го движеше насам-натам, за да отлепи гумата от дървото. Ръцете му, хлъзгави от потта, едва удържаха полираната дървена дръжка.

— Успяхте ли да намерите, каквото търсехте? — долетя момичешки глас иззад гърба му.

Той замръзна.

— Благодаря, вече ги намерих — отвърна. Не се обърна. Стъпките се отдалечиха.

Гумата се отдели от печата. Питър откри на един рафт голям плик. Сложи бланките и тънкото парче гума в него и го запечата. След това взе химикалка от друга кутия и написа на плика името и адреса на Мич. Накрая затвори вратата на стоманения шкаф, вдигна купчината с формулярите и излезе.

В последния момент се сети за огънатия кламер. Върна се в склада, намери го на пода и го пъхна в джоба си.

Докато напускаше канцеларията, се усмихна на машинописките. Вместо да се върне при стареца, заскита по коридорите, докато срещна друго момче за поръчки.

— Можете ли да ми кажете къде да занеса това, за да бъде изпратено? — попита той. — С въздушна поща.

— Аз ще го занеса — отвърна услужливо момчето. После погледна плика и каза. — Отгоре трябва да пише „въздушна поща“.

— О, боже.

— Не се притеснявайте, аз ще се погрижа — предложи момчето.

— Благодаря.

Питър се върна в опаковъчната.

Старецът каза:

— Много се забави.

— Загубих се — обясни Питър.

На третия ден вечерта Питър получи обаждане от Лондон в евтината си квартира.

— Пристигна — изрече гласът на Мич.

— Слава богу! — отговори Питър. — Утре се връщам у дома.

 

 

Когато Питър пристигна, Лудия Мич седеше на пода в ателието, облегнал главата си с разрошена червеникава коса на стената. Три от платната на Питър стояха подредени в редица на отсрещната стена. Мич ги изучаваше с намръщено чело и кутия „Лонг Лайф“ в ръката.

Питър стовари сака си на пода, отиде и застана до Мич.

— Знаеш ли, ако някой заслужава да си изкарва хляба с рисуване, това си ти — заяви Мич.

— Благодаря. Къде е Ан?

— Отиде да пазарува. — Мич се изправи и доближи изпоцапаната с боя маса. Там вдигна един познат на Питър плик. — Умна идея, да отлепиш гумата от печата — изрече той. — Но защо трябваше да го изпращаш по пощата?

— Нямаше друг начин да го изнеса от сградата.

— Искаш да кажеш, че фирмата го е изпратила?

Питър кимна.

— Господи. Надявам се никой да не е забелязал името на плика. Остави ли още някакви издайнически следи?

— Да. — Питър взе кутията от Мич и отпи голяма глътка бира. После избърса уста с ръка и му я подаде обратно. — Трябваше да дам името на Чарлз Лампет за препоръка.

— Обадиха ли му се?

— Мисля, че да. Както и да е, настояваха за поръчител, когото да познават и да могат да му се обадят.

Мич приседна на ръба на масата и се почеса по корема.

— Съзнаваш ли, че си оставил диря, широка колкото магистрала?

— Не е толкова зле. Е, че вероятно биха могли да ни проследят, ако имат време. Дори и тогава нищо няма да могат да докажат. Но важното е, че не могат да стигнат до нас, преди да сме приключили. Все пак са ни нужни само още няколко дни.

— Ако всичко върви според плана.

Питър се обърна и седна на едно ниско столче.

— А как мина твоята работа?

— Страхотно. — Мич внезапно засия. — Успях при Арназ — ще ни финансира.

— Какво печели той от тази работа? — запита любопитно Питър.

— Смях. Има страхотно чувство за хумор.

— Разкажи ми за него.

Мич гаврътна остатъка от бирата и хвърли прилежно кутията в едно кошче.

— Той е на тридесет и няколко години, полуирландец, полумексиканец, отраснал в САЩ. Започнал е да продава оригинални картини с един камион в Средния запад, когато е бил на деветнадесет. Направил бързо пари, отворил галерия, научил се да цени изкуството. Дошъл в Европа да купува, харесало му и останал. Вече е продал галериите си. Сега е нещо като междуконтинентален предприемач — купува и продава, прави пачки и се смее на баламите през целия път до банката. Умерено безскрупулен тип, но има същото отношение към света на изкуството като нас.

— Колко пари даде?

— Хиляда лири. Но при нужда можем да получим и повече.

Питър подсвирна.

— Готин пич. Какво друго свърши?

— Отворих банковата ни сметка — под фалшиви имена.

— Чии?

— Джордж Холоуз и Филип Кокс. Те са мои колеги от колежа. За поръчители предложих директора и секретарката на колежа.

— Това не е ли опасно?

— Не. В колежа има над петдесет лектори, така че шансът да се усъмнят в мен е доста малък. Банката вероятно е писала на поръчителите, за да ги пита дали Холоуз и Кокс действително са лектори и живеят на посочените адреси. И ще получи положителен отговор.

— Ами ако поръчителите го споменат на Холоуз и Кокс?

— Няма да ги видят. Има още четири седмици до новия семестър и случайно знам, че не са близки.

Питър се усмихна.

— Добре си се справил.

Входната врата се отвори и Ан се обади отдолу.

— Тук горе сме — извика той.

Тя влезе и го целуна.

— Предполагам, всичко е минало както трябва — каза тя. В очите й светеше вълнение.

— Долу-горе — отговори Питър. После погледна към Мич. — Следващата стъпка е голямата обиколка, нали?

— Да. Това е твоя работа, мисля.

— Ако вие двамата нямате нужда от мен, бебето има — заяви Ан и излезе.

— Защо моя? — попита Питър.

— Ние с Ан не бива да бъдем виждани по галериите преди деня на доставката.

Питър кимна.

— Разбира се. Да се захващаме тогава.

— Тук съм направил списък на десетте най-известни галерии. Могат да се обиколят всичките за един ден. Първо, проверяваш какво имат в изобилие и какво им липсва. Ако ще им предлагаме картина, трябва да сме сигурни, че именно от такава имат нужда. Второ, художникът трябва да може да се фалшифицира лесно. Трябва да е мъртъв, да има много творби и никъде да няма пълен списък на творбите му. Няма да копираме шедьоври — ще нарисуваме свои собствени. Намираш по един такъв художник за всяка галерия, записваш си го и продължаваш към следващата. Да… и ще трябва да изключим всеки, за когото е характерно използването на някакви специални материали. Нали разбираш, всичко ще бъде много по-лесно, ако се ограничим до акварел и графики. Не бихме могли да съберем толкова пари, че да направим абсолютна сензация.

— Колко мислиш, че ще съберем общо?

— Ще бъда разочарован, ако е по-малко от половин милион.

 

 

Атмосфера на съсредоточеност изпълваше голямото ателие. През отворените прозорци топлият августовски ветрец донасяше далечното мъркане на уличното движение. Дълго време тримата работиха в мълчание, нарушавано само от доволното гъргорене на бебето в кошарката в ъгъла на стаята.

Бебето се казваше Вибеке и бе само на годинка. При други обстоятелства щеше да изисква внимание от страна на възрастните в стаята, но днес си играеше с нова играчка — една пластмасова кутия. Откриваше, че понякога капакът й пасва, а друг път не, и се опитваше да проумее на какво се дължи разликата. Тя също се бе съсредоточила.

Майка й седеше наблизо на една очукана маса и пишеше с писалка с педантичен калиграфически почерк върху една бланка на „Мьоние“. Масата беше отрупана с разтворени книги: лъскави, показни книги за живопис, тежки справочни томове и малки научни есета с меки подвързии. От време на време езикът на Ан се показваше напрегнато от ъгълчето на устата й.

Мич отстъпи назад и въздъхна дълбоко. Работеше върху един доста голям кубически Пикасо с корида; една от сериите картини, довели до „Герника“. На пода до триножника му лежеше скица. Сега той я погледна и на челото му се появиха дълбоки бразди. Вдигна дясната си ръка и направи серия от движения, рисувайки една линия във въздуха, докато решеше, че е както трябва; след това с бърз финален замах допираше четката до платното.

Ан чу въздишката и вдигна поглед първо към Мич, сетне към платното. На лицето й се изписа смаяно възхищение.

— Мич, това е блестящо! — изрече тя.

Той се усмихна признателно.

— Наистина, всеки ли може да го прави? — попита тя.

— Не — каза бавно Мич. — Това е специализиран талант. Фалшификацията при художниците е донякъде като имитацията при актьорите. Някои от най-великите актьори са лоши имитатори. Просто е номер, който някои хора могат да правят.

Питър се обади:

— Как вървят твоите удостоверения за произход?

— Направих на Брак^[2] и на Мунк^[3] и сега довършвам на Пикасо — отвърна Ан. — Какъв произход ще има твоят Ван Гог?

Питър преработваше картината, която бе нарисувал в състезанието по скоростно рисуване на шедьоври. Пред него имаше отворена книга с цветни илюстрации и той честичко прелистваше по някоя страница. Цветовете на платното му бяха тъмни, а щрихите дебели. Тялото на гробаря изглеждаше мощно, и все пак уморено.

— Била е нарисувана между 1880 и 1886 година — започна Питър. — В холандския му период. Не вярвам някой да я е купил тогава. Напиши, че е била негово притежание — или още по-добре на брат му Тео — в продължение на няколко години. След това е била купена от някой фиктивен колекционер от Брюксел. Извадена е на бял свят от търговец на картини през 60-те. Останалото можеш да го измислиш.

— Трябва ли да използвам името на някой истински търговец?

— Може, само че да не е някой известен — да кажем, нека е германец.

— Аха.

Тримата отново се заловиха за работа и в стаята се възцари тишина. След известно време Мич свали платното си и започна ново; един Мунк. Той нанесе тънък, равен слой бледосива боя върху цялата повърхност, за да получи студената норвежка светлина, която преобладаваше в голяма част от картините на Мунк. От време на време затваряше очи и се опитваше да прогони от ума си светлината на топлото английско слънце, което заливаше ателието. Опита се да си представи, че му е студено и се справи толкова добре, че потрепери.

Три силни почуквания по входната врата сринаха тишината.

Питър, Мич и Ан се спогледаха объркано. Ан стана от масата и отиде до прозореца. След това се обърна пребледняла.

— Един полицай — каза тя.

Те я погледнаха слисано и недоверчиво. Мич се окопити пръв.

— Иди да отвориш, Питър — рече той. — Ан, ти скрий тези удостоверения за произход, бланките и печата. Аз ще обърна платната с лице към стената. Да действаме!

Питър заслиза бавно по стълбите със свито сърце. Просто не можеше да проумее — нямаше начин законът вече да е тръгнал по петите им. Отвори входната врата.

Полицаят бе висок и млад, с къса коса и рядък мустак.

— Това отвън вашата кола ли е, господине? — попита той.

— Да… искам да кажа не — смотолеви Питър. — Коя?

— Синьото мини, дето е цялото изрисувано по калниците.

— А… то е на един приятел. Той ни е на гости в момента.

— Ако обичате, кажете му, че е забравил фаровете включени — каза полицаят. — Приятен ден, господине. — И се обърна да си върви.

— О! Благодаря ви! — възкликна Питър.

Върна се горе. Ан и Мич го гледаха със страх в очите.

Питър обясни:

— Помоли ме да ти предам, че си оставил фаровете на колата включени, Мич.

Последваха няколко секунди изумено мълчание. След това всички избухнаха в гръмогласен, почти истеричен смях.

В кошарката си Вибеке вдигна поглед при внезапния шум. Стреснатото й изражение се разтопи в усмивка и тя се включи ентусиазирано в смеха, сякаш напълно разбираше шегата.