Кен Фолет
Скандалът Модиляни (10)

Четвърта глава

Дънсфорд Липзи вече беше буден, когато тумбестият черен телефон до леглото му иззвъня. Той вдигна слушалката, чу как нощният портиер припряно му пожелава добро утро и затвори. После стана и отвори прозореца.

Пред погледа му се разкри двор, няколко заключени гаража и тухлена стена. Липзи се обърна и огледа хотелската си стая. Мокетът беше поизносен, а мебелите леко занемарени, но мястото бе чисто. Хотелът не беше скъп. Чарлз Лампет, който плащаше разследването, нямаше да се заяде, дори Липзи да бе отседнал в най-добрия парижки хотел — но това не беше в стила му.

Той свали горнището на пижамата си, сгъна го на възглавницата и отиде в банята. Докато се миеше и бръснеше, си мислеше за Чарлз Лампет. Подобно на всичките им клиенти, и той бе останал с впечатлението, че за агенцията работи цяла армия от детективи. Всъщност имаше само половин дузина — и никой от тях не бе в състояние да свърши тази работа. Отчасти това бе причината, поради която Липзи се бе заел лично с нея.

Но само отчасти. Останалите му основания бяха свързани с личния интерес на Липзи към изкуството и донякъде с миризмата на случая. Знаеше, че ще се окаже интересен. Имаше едно вълнуващо момиче, загубен шедьовър, потаен търговец на картини — а щеше да има и повече, много повече. На Липзи щеше да му е приятно да разплете цялата загадка. Хората в този случай; техните амбиции, алчност, малките им лични предателства — не след дълго Липзи щеше да знае всичко за тях. С наученото нямаше да направи нищо, освен да открие картината; но отдавна вече беше изоставил подхода, при който мислеше само за парите. Сега превръщаше всичко в забава.

Той си избърса лицето, изплакна бръснача и го прибра в несесера. После втри малко „Брилкрийм“ в късата си черна коса и я среса назад с ясно очертан път.

Облече обикновена бяла риза, тъмносиня вратовръзка и много стар, прекрасно изработен костюм от „Савил Роу“ — двуреден, с широки ревери и тясна талия. Беше поръчал със сакото да му ушият два панталона, така че костюмът да изкара до края на живота му — и той даваше всички признаци, че ще оправдае очакванията му. Липзи много добре знаеше, че костюмът е безнадеждно старомоден, но изобщо не го бе грижа.

В 7:45 слезе в трапезарията за закуска. Единственият келнер му донесе широка чаша с гъсто черно кафе. Детективът реши, че диетата му ще понесе малко хляб за закуска, но тегли чертата пред сладкото.

— Vous avez du fromage, s’il vous plait!^[1] — попита Липзи.

— Oui, monsieur.

Келнерът отиде да донесе сирене. Френският на Липзи бе бавен и с лошо произношение, но се разбираше ясно.

Той разчупи една кифличка и я намаза пестеливо с масло. Докато ядеше, си позволи да направи план за деня. Разполагаше само с три неща: пощенска картичка, адрес и снимка на Ди Слейн. Той извади снимката от портфейла си и я постави на бялата покривка до чинията.

Беше аматьорска, очевидно направена при някакво семейно събиране — шведските маси на моравата отзад предполагаха, че става дума за лятна сватба. Стилът на роклята на момичето показваше, че е била снимана преди четири или пет години. Тя се смееше и очевидно отмяташе косата над дясното си рамо. Зъбите й не бяха с хубава форма и отворената уста изглеждаше непристойно; но се долавяше весел характер и — може би — интелигентност. Очите като че ли бяха с обърнати надолу ъгълчета — точно обратното на монголоидните.

Липзи извади картичката и я сложи върху снимката. На нея се виждаше тясна улица с високи сгради и капаци на прозорците. Партерите на около половината къщи бяха превърнати в магазини. Улицата не бе забележима с нищо — твърде вероятно пощенски картички с нейни изгледи се продаваха само там. Той я обърна. Почеркът на момичето говореше за същото като снимката. В горния ляв ъгъл на обратната страна бе отпечатано името на улицата.

Накрая Липзи извади малкия си бележник с оранжева подвързия. Листовете му бяха празни, освен първия, където бе написал със своя дребен почерк адреса, на който момичето бе отседнало в Париж.

Нямаше веднага да установи контакт с нея, реши той. Допи кафето си и запали малка пура. Първо щеше да захване друг курс на разследването.

Позволи си да въздъхне нечуто. Това бе уморителната част от работата. Трябваше да чука на всяка врата от улицата на пощенската картичка, надявайки се да се натъкне на онова, което бе насочило Ди към следите на картината. Трябваше да опита и в страничните улички. Доколкото преценяваше момичето, то вероятно не можеше да изчака повече от пет минути, за да каже някому.

Дори и да се окажеше прав, това бе доста произволно предположение. Можеше да е попаднала на следата, прочитайки нещо в някой вестник, срещайки някого на улицата или от преживяна случка, отивайки натам. Фактът, че адресът й бе в друга част на Париж, а в този участък едва ли имаше какво да я привлече, бе благоприятен за Липзи. И все пак съществуваше голяма вероятност да прекара цял ден или повече в безплодно търсене и накрая да си остане само с болката в краката.

Въпреки това трябваше да го направи. Нали беше акуратен човек.

Още веднъж въздъхна тихо. Е, първо щеше да си допуши пурата.

 

 

Липзи влезе в старомодния рибен магазин и сбърчи нос от силната миризма на риба. Студените черни очи на рибите го зяпаха неприязнено от тезгяха и приличаха на живи, защото — парадоксално — и приживе изглеждаха толкова мъртви.

Продавачът му се усмихна.

— M’sieu?^[2]

Липзи му показа снимката на Ди Слейн и произнесе с прецизния си френски:

— Виждали ли сте това момиче?

Мъжът присви очи и усмивката му замръзна в ритуална гримаса. Лицето на посетителя просто смърдеше на ченге. Той избърса ръце в престилката си, взе снимката, обърна се с гръб към Липзи и я поднесе към светлината.

После му я върна и сви рамене.

— Съжалявам, не я разпознавам — изрече той.

Липзи му благодари и излезе от магазина. Влезе в тесния, тъмен вход до магазинчето и изкачи стълбите. Болката в кръста започваше да го затруднява: беше на крак вече няколко часа. Скоро щеше да спре за обяд, помисли си той. Но нямаше да пие вино — то щеше да направи следобедното влачене по къщите непоносимо.

Мъжът, който отвори след почукването на вратата в горния край на стълбите, беше много стар и напълно плешив. На лицето му имаше усмивка, сякаш се радваше да види човека, който е почукал, независимо кой е той.

Липзи мерна над рамото на мъжа няколко картини по стената. Сърцето му подскочи — картините бяха ценни оригинали. Това можеше да е човекът.

Той каза:

— Съжалявам, че ви безпокоя, m’sieu. Виждали ли сте това момиче? — И му показа снимката.

Старецът я взе и влезе в апартамента, за да я види на светло, подобно на продавача долу. После подхвърли през рамо:

— Заповядайте вътре.

Липзи влезе и затвори вратата зад гърба си. Стаята беше много малка, разхвърляна и вмирисана.

— Седнете — предложи старецът.

Липзи го направи и французинът се настани срещу него, като остави снимката на грубата дървена маса между тях.

— Не съм сигурен — каза той. — Защо искате да знаете?

Набръчканото жълто лице бе абсолютно безизразно, но Липзи вече беше сигурен, че именно този мъж е насочил Ди по следите на картината.

— Има ли значение причината? — попита той.

Старецът се засмя непринудено.

— Твърде стар сте, за да сте отхвърлен любовник — измърмори той. — И изобщо не си приличате с нея, така че няма никаква вероятност да сте й баща. Мисля, че сте полицай.

Липзи усети срещу себе си ум, не по-малко аналитичен от неговия.

— Защо, направила е нещо нередно ли?

— Нямам представа. Ако е така, няма да пусна полицията по следите й. А ако не е, тогава няма причина да я преследвате.

— Аз съм частен детектив — отговори Липзи. — Майката на момичето почина, а то е изчезнало. Бях нает от семейството да я намеря и да й съобщя новината.

Черните очи проблеснаха игриво.

— Предполагам, че може и да казвате истината — заяви старецът.

Липзи си отбеляза това наум. Мъжът се беше издал, че не е в постоянен контакт с момичето: защото ако беше, щеше да знае, че тя не е изчезнала.

Освен ако наистина не е изчезнала, помисли си поразено Липзи. Господи, ходенето го изморяваше — вече не можеше да разсъждава трезво.

— Кога я видяхте за последен път?

— Реших да не ви казвам.

— Много е важно.

— И аз така си помислих.

Липзи въздъхна. Явно се налагаше да бъде малко по-груб. За няколкото минути, откакто бе в стаята, бе успял да усети миризмата на канабис.

— Много добре, старче. Ако не искате да ми кажете, ще трябва да уведомя полицията, че тази стая се използва за приемане на наркотици.

Мъжът се разсмя, искрено развеселен.

— Мислите ли, че те вече не го знаят? — Дрезгавият му смях прозвуча, последван от кашлица. Когато отново заговори, игривият блясък в очите му беше изчезнал. — Да се опитвате да ме заблудите, за да дам информация на полицията, би било глупаво. Но да ме шантажирате, за да го направя, е направо непочтено. Моля, вървете си.

Липзи видя, че е загубил. Почувства се разочарован и малко засрамен. Излезе и затвори вратата зад гърба си, следван от продраната кашлица на стареца.

 

 

„Поне няма повече да се тътрузя по улиците“, помисли си Липзи. Седеше в един малък ресторант след първокласния 12-франков обяд и пушеше втората си малка пура за деня. Пържолата и чашата червено вино с нея бяха направили света да изглежда не толкова потискащ. Връщайки се мислено назад, той осъзна, че сутринта го е смутила и се запита дали вече не е твърде стар за работа на терена.

„Трябва да се отнасям философски към подобни препятствия“, каза си той. Пробивът винаги идваше, стига да го дочакаш. И все пак бе стигнал до задънена улица. Сега имаше да работи само по една версия, вместо по две. Е, така се повишаваше сигурността.

Трябваше да преследва по-скоро момичето, а не картината.

Той пусна пурата в пепелника, плати си сметката и излезе от ресторанта.

Едно такси спря до тротоара навън и от него излезе младеж. Липзи зае таксито, още докато младежът плащаше. Погледна за втори път младото лице и осъзна, че вече го е виждал някъде.

Даде на шофьора адреса, на който госпожица Слейн бе живяла от юни насам. Докато колата потегляше, заумува върху познатото лице на младежа. Поставянето на съответното име на срещано някога лице бе истинска мания за Липзи. Когато не успееше да ги напасне, усещаше неясно професионално безпокойство, сякаш способността му бе подложена на съмнение.

Той порови в мозъка си няколко секунди и веднага си спомни името: Питър Ъшър. Беше един успял млад художник и имаше някаква връзка с Чарлз Лампет. А, да, галерията на Лампет излагаше неговите картини. Не беше съществено. Вече по-облекчен, Липзи престана да мисли за младежа.

Таксито спря пред малък жилищен блок, около десетгодишен и не особено впечатляващ. Липзи влезе и се наведе към прозорчето на портиерката.

— Има ли някой в номер девет? — попита той с усмивка.

— Няма ги — рече неохотно жената.

— А, добре — каза Липзи. — Аз съм архитект по вътрешно обзавеждане от Англия. Помолиха ме да им дам приблизителна цена за жилището. Казаха да ви помоля за ключа и да огледам, докато ги няма. Не бях сигурен дали са заминали.

— Не мога да ви дам ключа. А и те нямат право да променят нищо без разрешение.

— Разбира се! — Липзи отново й се усмихна и превключи на онзи чар на средната възраст, в който знаеше, че е силата му. — Госпожица Слейн особено подчерта да се консултирам с вас, да взема предвид вашите съвети и мнения. — Докато говореше, той напъха няколко банкноти в един плик. — Помоли ме да ви дам това за безпокойството. — Сетне подаде плика през прозорчето, като го огъна леко в ръката си, за да накара банкнотите да прошумолят.

Портиерката взе рушвета.

— Не бива да се бавите много, понеже трябва да остана с вас през цялото време — заяви тя.

— Разбира се — усмихна се Липзи.

Тя излезе от кутийката си и го поведе нагоре по стълбите с порядъчно количество пуфтене и сумтене, хващания за кръста и спирания да си поеме дъх.

Апартаментът не беше много голям и част от мебелите изглеждаха втора ръка. Липзи огледа дневната.

— Споменаха за емулсионна боя за стените — обясни той.

Портиерката потрепери отвратено.

— Да, мисля, че сте права — каза Липзи. — Приятни тапети на цветя може би и обикновен тъмнозелен мокет. — Той се поспря пред един ужасен бюфет и го почукна с кокалчетата на пръстите си. — Добро качество — изрече. — Не като модерните боклуци. — После извади бележника си и надраска в него няколко нищо неозначаващи реда.

— Не ми казаха къде отиват — подхвърли нехайно той. — Може би на юг?

— В Италия. — Лицето на жената все още бе сурово, но очевидно й бе приятно да демонстрира осведомеността си.

— Аха. Рим, предполагам.

Жената не се хвана на въдицата и Липзи предположи, че може и да не знае. Той доогледа апартамента, без да пропуска нищо с острия си поглед, същевременно подхвърляйки нехайни забележки към портиерката.

В спалнята върху една ниска нощна масичка имаше телефон. Липзи се вгледа внимателно в бележника до него. На празния лист лежеше химикалка. Думите, писани на горния лист, се бяха отпечатали дълбоко. Липзи застана между масичката и портиерката и пъхна полека бележника в джоба си.

Направи още няколко незначителни забележки относно обзавеждането и каза:

— Бяхте много любезна, мадам. Няма повече да ви задържам.

Тя го изпрати до вратата на блока. Когато излезе навън, Липзи забърза към най-близката книжарница и си купи един молив от най-меките. Седна в близкото улично кафене, поръча си кафе и извади откраднатия бележник.

Потърка леко с молива над отпечаталото се на хартията. Когато свърши, думите личаха ясно. Беше адресът на един хотел в Ливорно, Италия.

 

 

Липзи пристигна в хотела на другия ден вечерта. Беше малък и евтин, с около дванадесет спални. Някога е бил къща на голямо семейство от средната класа, предположи Липзи, а сега, когато районът западаше, сградата бе превърната в хотелче за търговски пътници.

Той изчака в дневната на собствениците, докато жената доведе съпруга си от горните етажи. Чувстваше се уморен от пътуването: болеше го главата и очакваше с нетърпение да получи вечеря и меко легло. Понечи да запали пура, но се въздържа от учтивост. От време на време поглеждаше към телевизора. На екрана вървеше стар английски филм, който бе гледал една вечер в Чипнам. Звукът беше намален докрай.

Жената се върна със собственика. В ъгълчето на устата му имаше цигара. От единия му джоб стърчеше дръжка на чук, а в ръката си държеше торбичка с гвоздеи.

Изглеждаше раздразнен, задето му прекъсват дърводелските занимания. Липзи му даде тлъст бакшиш и заговори италиански неуверено, със запъване.

— Опитвам се да намеря една млада дама, която е била наскоро във вашия хотел — каза той. После извади снимката на Ди Слейн и я показа на собственика. — Това е жената. Спомняте ли си я?

Мъжът хвърли поглед към снимката и кимна.

— Беше сама — изрече той, като тонът му издаваше неодобрението на добрия католически баща към младите момичета, които отсядат сами по хотелите.

— Сама? — повтори изненадано Липзи. Портиерката в Париж го беше оставила с впечатлението, че двамата са заминали заедно. Сетне продължи. — Аз съм английски детектив, нает от баща й, за да я намеря и убедя да се върне у дома. Тя е по-млада, отколкото изглежда — прибави той, за да обясни.

Собственикът кимна.

— Мъжът не отседна тук — заяви той, цял изтъкан от добродетелност. — Дойде, плати й сметката и я отведе.

— Тя каза ли ви за какво е дошла?

— Искаше да разглежда картини. Казах й, че много от художествените ни ценности бяха унищожени при бомбардировките. — После направи пауза и се намръщи в усилие да си спомни. — Купи си туристически пътеводител — искаше да разбере къде е родното място на Модиляни.

— Аха! — изтръгна се доволно от Липзи.

— Докато беше тук, поръча телефонен разговор до Париж. Мисля, че това е всичко, което мога да ви кажа.

— И не знаете къде точно е ходила из града?

— Не.

— Колко дни остана тук?

— Само един.

— Спомена ли къде отива след това?

— А! Разбира се — възкликна мъжът. Направи пауза, дърпайки от полуугасналата цигара в устата си, за да я разпали, и направи гримаса от вкуса на дима. — Дойдоха и помолиха за карта.

Липзи се наведе напред. Още един щастлив пробив, и то толкова скоро; едва ли би могъл да се надява на повече.

— Продължавайте.

— Да видим. Смятаха да поемат по магистралата към Флоренция, след това да пресекат към Адриатическото крайбрежие… някъде близо до Римини. Споменаха името на селото… А! Сега си спомних. Беше Полио.

Липзи извади бележника си.

— Как се пише?

Собственикът му каза.

Липзи стана.

— Много съм ви благодарен — завърши той.

Навън спря на тротоара, за да вдиша топлия вечерен въздух. „Толкова скоро!“, помисли си доволно детективът и запали малка пура, за да го отпразнува.