Кен Фолет
Скандалът Модиляни (8)

Втора глава

Джеймс Уайтуд паркира волвото си на тясната уличка в Айлингтън и изгаси двигателя. В единия си джоб сложи неотварян пакет „Плейърс“ и кибрит, а в другия — нов бележник и две химикалки. Усети познатото напрежение: дали тя щеше да бъде в добро настроение? Щеше ли да каже нещо, което да може да се цитира? Язвата му се обади и той изруга. Беше направил буквално стотици интервюта със звезди: това нямаше да бъде по-различно.

Заключи колата и почука на вратата на Саманта Уинъкър. Отвори му някакво пълничко русо момиче.

— Джеймс Уайтуд, „Ивнинг Стар“.

— Моля, влезте.

Той я последва през антрето.

— Как се казвате?

— Анита. Аз само работя тук.

— Радвам се да се запознаем, Анита — усмихна се приятно той. Винаги бе полезно да си в добри отношения с някой от антуража на една звезда.

Тя го поведе надолу по стълбите към приземния етаж.

— Господин Уайтуд от „Стар“.

— Здравей, Джими!

Саманта се беше свила на едно канапе „Хабитат“, облечена в дънки и риза. Краката й бяха боси. От сложените пред нея стереоколони „Банг — Олуфсен“ се носеше гласа на Клиоу Лейн.

— Сами.

Той прекоси стаята и се здрависа с нея.

— Седни, настани се удобно. Какво става на Флийт стрийт?

Той пусна в скута й вестник, преди да седне на един фотьойл.

— Новината на деня е, че лорд Кардуел продава колекцията си от картини. Сега разбираш защо наричаме този сезон глупав. — Имаше южнолондонски акцент.

— Искате ли нещо за пиене, господин Уайтуд? — предложи Анита.

Той вдигна поглед към нея.

— Не бих имал нищо против чаша мляко — И потупа стомаха си.

Анита излезе, а Саманта попита:

— Още ли те мъчи онази язва?

— Тя е като инфлацията. Напоследък мога да се надявам единствено да постихне за малко. — Той се засмя пискливо. — Имаш ли нещо против да запуша?

Наблюдаваше я внимателно, докато отваряше пакета цигари. Поначало си бе слаба, но сега лицето й изглеждаше изпито. Очите й бяха огромни и този ефект не бе постигнат с грим. Беше се прегърнала с едната ръка и пушеше с другата. Докато я гледаше, тя загаси фаса в пълния пепелник до себе си и веднага запали нова цигара.

Анита донесе неговата чаша с мляко.

— Питие, Сами?

— Моля те.

Джими си погледна часовника: беше 12:30 на обяд. После хвърли кос поглед към количеството водка с тоник, което наливаше Анита.

— Е, как е животът във филмовия свят? — запита той.

— Мисля да го напусна. — Тя взе чашата от ръката на Анита и момичето излезе от стаята.

— Мили боже! — Джими извади бележника си и свали капачката на химикалката. — Защо?

— Всъщност няма много за казване. Чувствам, че филмите ми дадоха всичко, което можаха. Работата ме отегчава, а крайният резултат изглежда страшно посредствен.

— Има ли нещо определено, което предизвика това решение?

Тя се усмихна.

— Винаги задаваш уместни въпроси, Джими.

Той вдигна поглед в очакване и забеляза, че тя се усмихва, но не на него, а към вратата. Обърна се и видя някакъв едър мъж с дънки и карирана риза да влиза в стаята. Мъжът кимна на Джими и седна до Саманта.

— Джими, искам да те запозная с Том Копър — мъжа, който промени живота ми — каза тя.

 

 

Джо Дейвис натисна бутончето на ръчния си часовник „Куантум“ и погледна червените цифри, които светеха на черния екран: 09:55. Подходящо време да се позвъни до един лондонски вечерен вестник.

Вдигна телефона и набра номера. Изчака доста, докато операторката на вестника вдигне, и поиска да говори с Джеймс Уайтуд.

— Добро утро, Джим. Тук е Джо Дейвис.

— Отвратителна сутрин, Джо. Какви глупости ще ми надрънкаш днес?

Джо можеше да си представи усмивката на писача, разкриваща развалените му зъби: подигравателно враждебният брътвеж беше играта, която и двамата играеха, за да прикрият факта, че всеки от тях правеше всичко възможно да използва другия.

— Нищо интересно — изрече Джо. — Една звездичка ще играе в малка роля, това е. Само Лейла д’Або оглавява афишите в лондонския „Паладиум“.

— Тая изчерпана стара крава? Кога ще бъде това, Джо?

Джо се ухили със съзнанието, че този път е спечелил.

— На 21 октомври, само за една вечер.

— Разбрах. Дотогава почти ще е свършила с оня второразреден филм, който прави в… къде беше? „Ийлинг Студиос“?

— Холивуд.

— Да. А кой друг е на афиша?

— Не зная. Трябва да попиташ в „Паладиум“. Освен това ги попитай дали е вярно, че ще й платят петдесет хиляди лири за появяването, понеже аз не ти казвам.

— Не, не ми казваш.

— От това ще стане ли материал за теб?

— Ще направя всичко възможно за теб, синко.

Джо отново се ухили. Когато материалът бе достатъчно добър, за да влезе във вестника, Уайтуд винаги се преструваше, че прави лична услуга на агента. Но ако не беше достатъчно добър, му го казваше.

— А сега, даде ли това на конкуренцията? — попита Уайтуд.

— Още не.

— Ще ни осигуриш ли малко време да го отпечатаме?

— Като лична услуга към теб, Джим — да.

Джо се отпусна назад в коженото кресло с чувството, че е удържал победа. Сега журналистът му дължеше услуга. Джо беше спечелил по точки.

— Между другото, какво му става на твоето синеоко момиче?

Джо моментално се изправи. Все пак Уайтуд държеше коз в ръкава си. Джо придаде фалшиво нехайство на гласа си.

— Кое?

— Джо, от колко от тях съм взимал интервю тази седмица? Недохранената госпожица Уинъкър, разбира се.

Джо се намръщи. Проклетата Сами. Наложи се отново да премине в отбрана.

— Тъкмо се канех да те питам — как мина?

— Получих страхотен материал — „Саманта Уинъкър се оттегля“. Не ти ли е казала?

Господи, какво беше наговорила Сами на репортера?

— Между нас казано, Джим, сега тя преживява труден период.

— И доста нещастен, струва ми се. Щом отказва добри сценарии като „Тринадесета нощ“, намерението й да се оттегли трябва да е доста сериозно.

— Направи ми една услуга — не включвай това в статията си. Тя ще промени решението си.

— Радвам се да го чуя. И без това не смятах да го напиша.

— А какво ще напишеш?

— „Саманта Уинъкър казва: «Влюбена съм»“. Така добре ли е?

— Благодаря ти, Джим. Доскоро виждане. Хей, само минутка. Каза ли в кого е влюбена?

— Името му е Том Копър. Запознах се с него. Изглежда хитър момък. На твое място бих си пазил работата.

— Отново ти благодаря.

— Чао.

Джо затръшна телефона. Отношенията им с Уайтуд винаги се градяха на основата на лични услуги — но това бе по-малката беда. Нещо ставаше със Сами, щом бе разкрила пред репортера, че отказва един сценарий, без да е казала за това на агента си.

Той стана от бюрото и отиде до прозореца. Загледа се в обичайните задръствания в уличното движение: по цялото протежение на двойните жълти линии бяха паркирани коли. „Всеки се смята за изключение“, помисли си Джо. Един пазач се разхождаше по тротоара, без да обръща внимание на нарушенията.

На отсрещния тротоар ранобудна проститутка се предлагаше на мъж на средна възраст, облечен с костюм. Кашони с евтино шампанско се внасяха в клуб за стриптийз. На входа на затвореното кино някакъв ориенталец с къса черна коса и крещящ костюм продаваше малко пакетче на мършаво, немито момиче, чиято ръка трепереше, докато му подаваше банкнота. Изпитото лице и късо подстриганата му коса му напомниха за Сами. О, боже, как да постъпи с нея?

Ключът беше в онзи мъж. Джо отиде до бюрото си и прочете името, записано в бележника му: Том Копър. Ако е влюбена в него, значи е под негово влияние. Следователно той е човекът, който иска тя да се оттегли.

Хората наемаха Джо да им помага да правят пари. Хора с талант — нещо, което Джо не разбираше, а само съзнаваше, че го няма. Както Джо не би могъл да предприеме бързи действия, за да спаси живота си, така и неговите клиенти не можеха да правят бизнес. Неговата работа се състоеше в това да чете договорите, да уговаря цените, да дава съвети за рекламата, да намира добри сценарии и добри режисьори: да води наивните талантливи люде през джунглата на развлекателния бизнес.

Задължението му към Сами бе да й помага да прави пари. Но това всъщност не обхващаше изцяло ангажимента му.

В действителност един агент беше нещо много повече от бизнесмен. През кариерата си Джо бе играл ролята на майка и баща, на любовник и психиатър: той осигуряваше приятелско рамо, на което да се поплаче, изваждаше клиентите си под гаранция от затвора, дърпаше конците, за да отпаднат обвинения за наркотици и даваше брачни съвети. Да помагаш на артиста да прави пари означаваше много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.

Голяма част от това бе да предпазва неопитните хора от акулите. Светът на Джо бе пълен с акули: филмови продуценти, които даваха на актьора роля, правеха пачки от филма и го оставяха да се чуди как да плати следващия си наем; фалшиви гурута, които пробутваха лъжовни религии, медитация, вегетарианство, мистицизъм или астрология, и можеха да издоят от звездата половината й доходи; смахнати организации и бизнесмени мошеници, които я забаламосваха да ги подкрепи, а след това изстискваха всяка възможна капка реклама от връзката си с нея, без да мислят за репутацията й.

Джо се страхуваше, че Том Копър е една от тези акули. Всичко бе станало прекалено бързо; човекът се появява изневиделица и ето че вече управлява живота на Сами. Тя наистина имаше нужда от съпруг, но не и от нов агент.

Решението бе взето. Той се наведе към бюрото си и натисна едно копче. Интеркомът изсъска:

— Да, господин Дейвис?

— Анди, ела веднага, ако обичаш.

Отпи от кафето си, докато чакаше, но то вече бе изстинало. Андрю Феърхоум — той го произнасяше Фейрхам — беше буден момък. Напомняше на Джо за самия него. Син на нашумял актьор и сам неуспял концертиращ пианист, Андрю в твърде ранна възраст бе разбрал, че няма талант. И тъй като червейчето на шоубизнеса въпреки това не го оставяше, беше започнал да се занимава с мениджмънт, успявайки да направи няколко второразредни рокгрупи много печеливши. Горе-долу по същото време Джо го бе наел за свой личен асистент.

Анди влезе, без да чука, и седна пред бюрото. Беше хубав младеж с дълга, чиста кестенява коса, костюм с широки ревери и риза с разтворена яка и щамповани микимаусчета. В университета бе придобил шикозен акцент. Той бе подходящ за агенцията на Джо: придаваше й малко по-съвременен вид. Умът и модерният младежки стил на момчето допълваха опита и прочутата хитрост на Джо.

— Проблем със Сами Уинъкър, Анди — рече Джо. — Казала е на един вестникарски репортер, че е влюбена и че се отказва от актьорството.

Анди завъртя отегчено очи.

— Винаги съм казвал, че на това гадже му хлопа дъската. В кого?

— Името му е Том Копър.

— Кой, по дяволите, е той?

— Точно това искам да науча. — Джо откъсна листа от бележника си и му го подаде. — Колкото се може по-бързо.

Анди кимна и излезе. Джо се поотпусна. Чувстваше се малко по-добре, като знаеше, че Анди работи по въпроса. Въпреки чара и изисканите си обноски, момъкът имаше много остри зъби.

 

 

Беше топла вечер и неподвижният въздух миришеше на лято. Залезът над покривите осветяваше в червено високите разпокъсани облаци. Саманта се обърна от прозореца на приземния етаж и отиде до барчето.

Том сложи един диск с джаз в уредбата и се изтегна на канапето. Саманта му подаде питието и се сви до него. Мъжът прегърна тънките й рамене с голямата си ръка и се наведе да я целуне. На вратата се позвъни.

— Не отваряй — каза той и я целуна по устните.

Тя затвори очи и притисна устни към неговите. След това стана.

— Предпочитам да те подържа в очакване.

Отне й няколко секунди да разпознае застаналия отвън дребен мъж с кадифен костюм.

— Джулиан!

— Здравей, Саманта. Притеснявам ли те?

— Ни най-малко. Искаш ли да влезеш?

Той пристъпи навътре и Саманта го поведе надолу по стълбите.

— Няма да ти отнема много време — промълви извинително той.

Изглеждаше малко сконфузен, когато зърна Том на канапето. Саманта ги представи един на друг:

— Том Копър, Джулиан Блак.

Том се извиси над Джулиан, докато се ръкуваха. Саманта отиде до бара.

— Уиски, нали?

— Благодаря.

— Джулиан има картинна галерия — обясни Саманта.

— Това е малко прибързано казано. Ще отварям такава. А ти с какво се занимаваш, Том?

— Да кажем, че съм финансист.

Джулиан се усмихна.

— Случайно да искаш да вложиш малко пари в една картинна галерия?

— Не е в моята област.

— А коя е твоята област?

— Може да се каже, че взимам пари от А и ги давам на Б.

Саманта се покашля и Джулиан доби чувството, че му се присмиват.

— Всъщност съм дошъл във връзка с галерията — каза той, пое предложеното му от Саманта питие и изчака, докато тя се сгуши удобно до Том. — Търся някой привлекателен и заинтересован човек, който да отвори галерията. Сара предложи да помоля теб. Би ли го направила като услуга към нас?

— С най-голямо удоволствие, но ще трябва да проверя дали не съм ангажирана с нещо друго по същото време. Мога ли да ти позвъня по-късно?

— Разбира се. — Джулиан извади визитка от джоба си.

— Всичките ми координати са тук.

Тя взе картичката.

— Благодаря.

Джулиан допи уискито си на един дъх.

— Няма да ви безпокоя повече — заяви той. После прибави малко завистливо. — Колко уютно изглеждате един до друг. Радвам се, че се запознахме, Том.

На вратата се поспря и погледна пощенската картичка, сложена на термостата^[1] на стената.

— Кой е бил в Ливорно? — попита той.

— Една моя стара приятелка. — Саманта стана. — Трябва някой ден да ви запозная. Току-що взе диплома по история на изкуството. Виж. — Тя свали картичката, обърна я и му я показа. Джулиан я прочете.

— Колко интересно — каза той. После й върна картичката. — Да, бих искал да се запозная с тази дама. Е, не си прави труда да се качваш с мен. Довиждане.

Когато той излезе, Том попита:

— Защо искаш да отваряш окаяната му галерийка?

— Жена му ми е приятелка. Почитаемата Сара Лъкстър.

— Което означава, че е дъщерята на…

— Лорд Кардуел.

— Оня, дето си продава колекцията?

Саманта кимна.

— Направо имат маслена боя във вените.

Том не се усмихна.

— Виж ти…

 

 

Купонът беше навлязъл в безжизнения стадий, в който изпадат всички купони в малките часове на нощта, преди да се развихрят повторно. Пиячите без задръжки ставаха лигави и противни, а тези със задръжки започваха да усещат първите признаци на махмурлука. Гостите стояха на групички, потънали в разговори, които варираха от интелектуални до комично нечленоразделни.

Домакинът беше филмов режисьор, току-що завърнал се от заточение в телевизионните реклами. Съпругата му, висока и слаба жена, чиято дълга рокля показваше по-голямата част от оскъдните й гърди, приветства Саманта и Том и ги заведе до бара. Един барман филипинец с малко изцъклен поглед наля уиски на Саманта, а за Том изпразни две бутилки бира в една халба. Саманта погледна изпитателно Том: той не пиеше често бира, особено вечер. Надяваше се да не се прави цяла вечер на агресивен представител на работническата класа.

Домакинята водеше светски разговор. Джо Дейвис се отдели от една група в другия край на стаята и дойде при тях. Домакинята, радостна, че я освобождават, се върна при съпруга си.

— Сами, трябва да се запознаеш с господин Иши — предложи Джо. — Той е звездата тази вечер и причината да сме на тоя скапан купон.

— Кой е той?

— Японски банкер, за който се знае, че иска да инвестира в британската филмова индустрия. Трябва да е луд и именно затова всеки се мъчи да стане гъст с него. Хайде. — Той я хвана за ръката и като кимна на Том, я поведе към мястото, където един плешив мъж с очила говореше сериозно на половин дузина внимателни слушатели.

Том наблюдава представянето от бара, а после издуха пяната от бирата си и я изпи до половината. Филипинецът разсеяно избърса бара с парцал, без да изпуска Том от очи.

Том каза:

— Хайде, пийни си — няма да те издам.

Барманът му се усмихна, извади една пълна до половината чаша изпод бара и отпи една голяма глътка.

— Как ми се иска да имам смелостта да нося дънки — толкова са удобни — изрече женски глас зад гърба му.

Том се обърна и видя дребно момиче на двадесет и няколко години. Беше облечена в скъпи дрехи, имитация на облеклото от петдесетте: остри обувки с тънки токчета, стесняваща се в долната си част пола и двуредно сако. Късата й коса беше пригладена назад с бухнала къдрица на челото.

— Освен това са и по-евтини. И без това в Айлингтън не организираме много коктейли — отвърна Том.

Тя отвори широко силно нагримираните си очи.

— Там ли живеете? Чувала съм, че мъжете от работническата класа бият жените си.

— Боже мой! — промърмори Том.

Момичето продължи:

— Мисля, че това е ужасно — искам да кажа, не бих понесла да ме бие мъж. Е, освен ако не е ужасно сладък. Тогава може и да ми хареса. Мислите ли, че би ви доставило удоволствие да биете жена? Мен например?

— Имам по-важни неща, за които да се тревожа — тросна се Том. Но момичето не забеляза презрителния му тон. — Ако и вие имахте истински проблеми, за които да мислите, нямаше да ми се правите на глупачка. Привилегиите пораждат отегчение, а отегчението ражда празни хора като вас.

Най-сетне беше успял да бодне момичето.

— Ако се чувствате така, вероятно би трябвало да се задавите от привилегированата си бира. И изобщо какво правите тук?

— И аз това се чудя. — Той пресуши чашата си и стана. — Във всеки случай не ми трябват смахнати разговори като този.

Той се огледа за Сами, но чу гласа й, още преди да я види. Тя крещеше на Джо Дейвис. След секунда вече всички ги зяпаха.

Лицето й беше почервеняло. Никога досега не я бе виждал толкова ядосана.

— Как смееш да разследваш приятелите ми! — кресна тя. — Ти не си ми ангел-хранител, а скапаният ми, шибан агент. По-точно беше мой агент, защото си уволнен, Джо Дейвис! — Тя зашлеви силно мъжа през лицето и се завъртя на сто и осемдесет градуса.

Дейвис почервеня от унижението и пристъпи след Саманта с вдигнат юмрук. На Том му трябваха две широки крачки, за да стигне до него и да го бутне внимателно, но здраво, от което Джо се залюля на пети. После Том се обърна и напусна стаята след Саманта.

Вън на улицата тя хукна да бяга.

— Сами! — извика Том и затича се след нея. Когато я настигна, хвана я за ръката и я принуди да спре.

— Какво стана? — попита той.

Тя вдигна поглед към него и в очите й се прочетоха объркване и гняв.

— Джо е поръчал да те проучат — изрече тя. — Каза, че имаш жена, четири деца и досие в полицията.

— О! — Той я погледна изпитателно. — А ти какво мислиш?

— Откъде, по дяволите, да знам какво да мисля?

— Бракът ми е съсипан, но разводът още не е приключил. Преди десет години фалшифицирах един чек. Това има ли някакво значение?

Тя го гледа известно време, а след това зарови глава на рамото му.

— Не, Том, не.

Той дълго я държа в прегръдките си. Сетне каза:

— Купонът и без това беше скапан. Да хванем такси.

Отидоха пеш до Парк Лейн и намериха такси пред един от хотелите. Шофьорът мина по Пикадили, Странд и Флийт стрийт. Том го накара да спре пред една будка за вестници, където се продаваха ранните издания на сутрешните вестници.

Вече се зазоряваше, когато минаха под виадукта Холбърн.

— Погледни това — рече Том. — Картините на лорд Кардуел се очаква да стигнат до един милион лири. — Той сгъна вестника и се загледа през прозореца. — Знаеш ли как се е сдобил с тези картини?

— Кажи ми.

— Моряци са умирали през седемнайсети век, за да му донесат злато от Южна Америка. Фермери са гладували през осемнайсети, за да му плащат арендите. Деца са умирали по фабриките и бедните градски квартали през деветнайсети, за да увеличат печалбите му. През същия този век е започнал да се занимава с банкерство, за да помага на други хора да правят онова, което той прави от триста години насам — забогатява на гърба на бедните. Господи, с един милион лири може да се построи цяло жилищно кварталче в Айлингтън!

— Какво трябва да се направи? — попита безутешно тя.

— Убий ме — не знам.

— Ако хората не искат да си вземат парите от него, ще се наложи ние да го направим.

— О, така ли?

— Том, дръж се сериозно! Защо не?

Той я прегърна през раменете.

— Разбира се, защо не. Открадваме му картините, продаваме ги за милион кинта и построяваме жилищен квартал. Утре сутринта ще уговорим подробностите. Целуни ме.

Тя вдигна устни към неговите и бързо се отдръпна.

— Сериозно говоря, Том.

Той я гледа известно време в лицето.

— Да ме вземат мътните, май наистина говориш сериозно.