Кен Фолет
Скандалът Модиляни (7)

Първа глава

Влакът се движеше бавно през Северна Италия. Яркото слънце се бе скрило зад тежък, студен слой облаци, над земята бе надвиснала мъгла и миришеше на влага. През прозореца се редуваха фабрики и лозя, които постепенно изчезваха в далечината.

По време на пътуването възторгът на Ди постепенно бе стихнал, тъй като осъзнаваше, че все още няма находка, а само надушваше такава. Ако в края на това пътуване не намереше картината, онова, което бе научила, нямаше да струва повече от бележка под черта в някое научно обяснение.

Парите й вече бяха на привършване. Никога не бе искала от Майк, нито пък му бе давала някакво основание да смята, че има нужда. Точно обратното, винаги го бе оставяла с впечатлението, че доходите й са доста по-големи, отколкото бяха всъщност. Сега съжаляваше за тази малка измама.

Имаше достатъчно за няколко дни в Ливорно и за билет до дома. Тя обърна гръб на земните проблеми и запали цигара. Сред облаците дим се размечта какво ще направи, ако намери изгубения Модиляни. Това щеше да бъде страхотно начало на докторската й дисертация за връзката между наркотиците и изкуството.

Но като се размислеше, едно такова събитие можеше да има и много по-голяма стойност — можеше да се превърне в статия на тема колко погрешно е било всеобщото мнение за най-великия италиански художник на двадесети век. Със сигурност картината щеше да предизвика достатъчно интерес, за да започнат половин дузина академични диспути.

Дори можеше да стане известна като Модиляни на Слейн — това щеше да направи името й прочуто и да обезпечи кариерата й до края на живота й.

Разбира се, картината можеше да се окаже една средно добра рисунка с молив като стотиците, които беше правил Модиляни. Не, това едва ли бе възможно: тя беше подарена като пример за работа под влиянието на хашиша.

Със сигурност щеше да бъде нещо странно, еретично, изпреварило времето си, революционно дори. Ами ако беше абстрактна — един Джаксън Полък от началото на века?

Всички от света на историята на изкуството щяха един през друг да звънят на госпожица Дилия Слейн, за да я питат как се стига до Ливорно. Можеше да се наложи да напише статия, в която да разкаже подробно къде може да се открие картината. Или пък щеше да я занесе триумфално до градския музей. Или в Рим. Или пък да я купи и да изненада света, като…

Да, щеше да я купи. Каква мисъл.

След това можеше да я занесе до Лондон и…

— Боже мой! — каза гласно тя. — Бих могла да я продам.

 

 

Ливорно я порази. Ди беше очаквала малко пазарно градче с половин дузина църкви, главна улица и някой местен чешит, който да знае всичко за всички, живели тук през последните сто години. А намери един град, който приличаше по-скоро на Кардиф: докове, фабрики, стоманолеярни заводи и туристически атракции.

Със закъснение разбра, че английското име на Ливорно е Легхорн — едно от главните средиземноморски пристанища и същевременно оживен курорт. В главата й се върнаха смътни спомени от учебниците по история: Мусолини похарчил милиони, за да модернизира пристанището, но после всичко било разрушено от изтребителите на съюзниците; градът имаше нещо общо с Медичите. През осемнадесети век бе имало земетресение.

Намери един не толкова скъп хотел — висока, варосана сграда на една тераса, с дълги сводести прозорци и без градина отпред. Стаята й беше гола, чиста и прохладна. Тя разопакова нещата си и окачи двете летни рокли в гардероба. Сетне се изми, облече дънки и гуменки и излезе из града.

Мъглата се беше вдигнала и ранната вечер бе мека. Залязващото слънце просветваше зад отдалечаващата се над морето купчина облаци. Старици с престилки и здраво опънати в нисък кок сиви коси стояха или седяха пред вратите на къщите и гледаха минувачите.

Близо до центъра на града красиви италиански момчета със старателно сресани тъмни коси се перчеха по тротоарите с тесните си дънки чарлстон и плътно прилепнали ризи. Един или двама повдигнаха многозначително вежди към Ди, но никой не се опита да започне флирт. Тя осъзна, че момчетата са само за показване — по-скоро да се гледат, отколкото да се пипат.

Ди се шляеше безцелно из града, убивайки времето до вечерята и чудейки се откъде да започне издирването на картината в този голям град. Очевидно всеки, който знаеше за съществуването й, не знаеше, че е на Модиляни; и обратното — всеки, който знаеше, че има такъв Модиляни, не знаеше къде е или как може да се открие.

Тя мина през поредица чудесни, открити площади, осеяни със статуи на някогашни крале, направени от хубавия местен мрамор. Озова се на Пиаца Виторио — широко авеню с дървета и трева по средата. Приседна на една ниска стена, за да се полюбува на ренесансовите аркади.

Щеше да й отнеме години да посети всяка къща в града и да погледне всяка стара картина по таваните и антикварните магазини. Трябваше да стесни обхвата, дори това да означаваше да намали шансовете си за успех.

Най-сетне взеха да й идват разни идеи. Ди стана и енергично закрачи към малкия хотел. Започваше да огладнява.

Собственикът и семейството му заемаха партера на сградата. Когато влезе, в антрето нямаше никой и тя почука колебливо на вратата им. Зад нея се чуваше шум от музика и детски гласове, но никой не отвори.

Тя бутна вратата и влезе в стаята. Беше дневна с почти нови мебели, подбрани с ужасно лош вкус. Шкаф с радио и грамофон от шейсетте свиреше тихо в ъгъла. На екрана на телевизора говорителят четеше беззвучно новините. В средата на стаята, върху оранжев синтетичен килим имаше наподобяваща шведски стил масичка за кафе, отрупана с пепелници, купчина вестници и книга с меки корици.

Детенцето, което си играеше с кола-играчка в краката й, не й обърна внимание. Тя го прекрачи. От отсрещната врата се показа собственикът. Огромният му корем беше увиснал над тесния колан на сините панталони, а от устата му висеше цигара, чиято пепел всеки момент щеше да падне. Той погледна въпросително Ди, която заговори бързо и гладко на италиански:

— Почуках, но никой не отговори.

Устните на мъжа почти не помръднаха, когато запита:

— Какво има?

— Бих искала да поръчам разговор до Париж.

Той отиде до бъбрековидната масичка с извити крака близо до вратата и вдигна телефона.

— Кажете ми номера. Аз ще направя поръчката.

Ди порови в джоба на ризата си и извади парче хартия, на което бе записала телефона в апартамента на Майк.

— Има ли някой определен човек, с когото искате да говорите? — попита собственикът.

Ди поклати глава. Майк едва ли щеше да се е върнал, но имаше вероятност жената, която чистеше у тях, да е в апартамента — когато отсъстваха, тя се отбиваше всеки път, когато бе в настроение.

Мъжът извади цигарата от устата си и каза няколко изречения в слушалката. Сетне затвори телефона и обясни:

— Трябва да почакаме няколко минути. Искате ли да седнете?

От дългото ходене я наболяваха леко прасците. Тя потъна с благодарност в светлокафяво, тапицирано с изкуствена кожа кресло, каквото можеше да се купи от всеки мебелен магазин в Луишъм.

Собственикът очевидно се чувстваше задължен да остане с нея: или от учтивост, или от страх, да не би да открадне някоя от фигурките от китайски порцелан, наредени на полицата над камината.

— Какво ви води в Ливорно — серните извори? — попита той.

Ди не беше склонна да му разправя цялата история.

— Дошла съм да разглеждам картини — каза тя.

— Аха. — Той погледна към стените. — Тук имаме някои доста хубави неща, не мислите ли?

— Да. — Ди едва се сдържа да не потрепери от отвращение. Гравюрите в рамки бяха предимно мрачни религиозни образи на мъже с ореоли. — Има ли някакви ценни произведения в катедралата? — попита тя, спомняйки си една от идеите си.

Той поклати глава.

— Катедралата беше бомбардирана през войната. — Изглежда, малко се притесняваше да споменава, че страната му е била във война с тази на Ди.

Тя смени темата:

— Бих искала да посетя родното място на Модиляни. Знаете ли къде се намира?

Съпругата на мъжа се появи на вратата и изстреля към него дълго изречение с агресивен тон. Акцентът й беше твърде силен, за да успее Ди да разбере какво казва. Мъжът отвърна обидено и жената изчезна.

— Родното място на Модиляни? — подсказа му Ди.

— Не зная — отвърна той. После отново извади цигарата от устата си и я пусна във вече пълния пепелник. — Но имаме туристически пътеводители за продан — може би те ще могат да ви помогнат?

— Да, бих искала един.

Мъжът излезе от стаята и Ди се загледа в детето, което все още играеше мистериозната си, увлекателна игра с количката. Съпругата премина през стаята, без да погледне към Ди. Секунди по-късно се върна обратно.

Не беше най-сърдечната домакиня, въпреки дружелюбността на съпруга си — или може би именно поради нея.

Телефонът звънна и Ди вдигна слушалката.

— Вашият разговор с Париж — каза операторката.

След малко се чу женски глас:

— Альо?

Ди превключи на френски:

— О, Клер, Майк не се ли е върнал още?

— Не.

— Можеш ли да запишеш номера, който ще ти продиктувам, и да му кажеш да ми се обади? — Тя прочете номера от шайбата и затвори.

Междувременно собственикът се беше върнал и й подаде малка лъскава книжка с подвити ъгли. Ди извади няколко монети от джоба на дънките си, питайки се колко ли пъти са продавали този пътеводител на гости, които после са го оставяли в стаите си.

— Трябва да помогна на жена ми да сервира вечерята — обясни мъжът.

— Разбира се. Благодаря.

Ди прекоси антрето към трапезарията и седна на малка маса с карирана покривка. Отвори пътеводителя. „Болницата Сан Леополдо е една от най-добрите в Европа“, прочете тя. Прелисти на следващата страница. „Никой посетител не бива да пропусне да види известния бронзов Куатро Мори.“ Тя отново прелисти. „Модиляни е живял първо на улица «Рома», а по-късно на улица «Леонардо Гамбини» номер 10.“

Собственикът влезе с чиния супа от много тънки спагети и Ди му отправи широка, щастлива усмивка.

 

 

Първият свещеник беше млад и ниско подстриганата коса му придаваше вид на юноша. Очилата с железни рамки се крепяха на тънък, остър нос и той не преставаше да бърше нервно ръце в полите на расото си, сякаш за да подсуши длани от потта. Изглеждаше притеснен от присъствието на Ди, както можеше да се очаква от всеки, положил клетва за целомъдрие; но пък имаше голямо желание да помогне.

— Тук имаме много картини — заяви той. — Цяло едно помещение от криптата е пълно с тях. Никой не ги е поглеждал от години.

— Мога ли да сляза долу? — попита тя.

— Разбира се. Но се съмнявам да откриете нещо интересно.

Докато стояха и разговаряха на пътеката между редиците столове, очите на свещеника се стрелкаха над рамото на Ди, сякаш се страхуваше, че някой може да дойде и да го види, че бъбри с младо момиче.

— Елате с мен — предложи той.

Поведе я по дългата пътека към една врата в нефа на църквата и заслиза пред нея по спираловидната стълба.

— Свещеникът, който е бил тук около 1910 година, дали се е интересувал от живопис?

Мъжът погледна нагоре към Ди и бързо извърна очи.

— Нямам представа — отговори той. — Аз съм третият или четвъртият оттогава.

Ди изчака в подножието на стълбите, докато той запали свещта на една лавица на стената. Обувките й с платформи затракаха по каменните плочи на пода, когато го последва, навеждайки глава под ниския свод към склада.

— Стигнахме — каза той. Сетне запали друга свещ. В малкото помещение имаше около сто картини, сложени една върху друга на пода или облегнати на стената. — Е, ще трябва да ви оставя сама — заключи свещеникът.

— Много ви благодаря.

Ди го гледаше как излиза, влачейки крака, а после се обърна към картините и потисна въздишката си. Тази идея й беше хрумнала вчера: да отиде в църквите близо до двете къщи на Модиляни и да попита дали имат някакви стари картини.

Беше се почувствала задължена да облече риза под роклята без ръкави, за да покрие ръцете си — стриктните католици не биха позволили в църквата да се влиза с голи ръце — и й беше много горещо да върви по улиците. Но в криптата цареше приятна прохлада.

Тя вдигна първата картина от една купчина и я поднесе към свещта. Дебелият слой прах върху стъклото скриваше платното отдолу. Имаше нужда от парцал.

Огледа се за нещо подходящо. Разбира се, нямаше нищо подобно. Тя въздъхна, вдигна роклята си и събу бикините си. Щяха да свършат работа. Само трябваше да внимава свещеникът да не върви след нея по спираловидната стълба. Тя се изкикоти тихичко и избърса праха от картината.

Беше една абсолютно посредствена маслена творба, изобразяващо мъченичеството на свети Стефан. Прецени, че е рисувана в доста по-стар стил преди около 120 години. Рамката с орнаменти щеше да е по-скъпа от самата картина. Подписът не се четеше.

Тя остави картината на пода и вдигна следващата. Беше по-малко прашна, но със същата стойност.

Бавно минаваше през ученици, апостоли, светци, мъченици, свети семейства, тайни вечери, разпвания и дузини тъмнокоси, чернооки Иисусовци. Разноцветните й бикини почерняха от отлежалата прах. Работеше методично, като поставяше почистените картини спретнато една върху друга и разглеждаше започнатата купчина прашни платна от първото до последното, преди да се заеме със следващата.

Отне й целия предиобед, но нямаше нито един Модиляни.

Когато и последната рамка бе почистена и сложена върху съответната купчина, Ди си позволи да кихне гръмогласно. Прахът във въздуха се завихри пред лицето й. Тя угаси свещта и се качи горе в църквата.

Свещеникът не се виждаше никъде, така че тя остави дарение в сандъчето и излезе навън на слънце. Хвърли прашните бикини в най-близкото кошче за боклук. Така щеше да даде материал за размисъл на събирачите на смет.

Тя погледна в картата на града и тръгна към втората църква. Нещо я безпокоеше; нещо, което знаеше за Модиляни — за младостта или за родителите му. Напрегна се да улови убягващата й мисъл, но все едно че гонеше маслина с вилица: мисълта бе твърде хлъзгава, за да бъде уловена.

Мина покрай едно кафене и осъзна, че е време за обяд. Влезе вътре и си поръча пица и чаша вино. Докато ядеше, се питаше дали Майк ще се обади днес.

Позабави се с кафето и цигарата, понеже нямаше кой знае каква охота да се изправя пред друг свещеник, друга църква и още прашни картини. Осъзна, че все още стреля в тъмното; шансовете й да намери изгубения Модиляни бяха изключително малки. Обхваната от нов прилив на решителност, тя смачка цигарата и стана.

 

 

Вторият свещеник бе по-стар и неуслужлив. Сивите вежди се повдигнаха с цели два-три сантиметра над присвитите му очи, докато питаше:

— Защо искате да разглеждате картини?

— Това ми е професията — обясни Ди. — Специалист съм по история на изкуството. — Опита да се усмихне, но това явно го настрои още по-враждебно.

— Вижте, църквата е за вярващи, а не за туристи — заяви той. Учтивостта му бе твърде прозрачна.

— Няма да вдигам никакъв шум.

— Пък и тук нямаме много картини. Само тези, които са окачени в църквата.

— Тогава ще огледам, ако може.

Свещеникът кимна.

— Много добре.

Остана в нефа да я гледа, докато Ди вървеше бавно покрай стените. Почти нямаше какво да се види: една-две картини на малки параклиси. Тя стигна до западния край на църквата, кимна на свещеника и излезе. Може би я подозираше, че иска да открадне нещо.

Ди се върна угнетена в хотела. Слънцето вече се беше вдигнало високо и прежуряше, а нажежените улици бяха почти пусти. „Само луди кучета и художествени историци“, помисли си Ди. Дори и тази професионална шега не успя да я развесели. Беше изиграла последната си карта. Сега единственият възможен начин да продължи бе да прерови всяка църква в града.

Тя се качи в стаята и изми лицето и ръцете си от праха на криптата. Следобедният сън бе единственият разумен начин да прекара тази част от деня, така че се съблече и легна на тясното единично легло.

Когато затвори очи, досадното усещане, че е забравила нещо, се върна. Опита да си припомни всичко, което бе учила за Модиляни; но то не бе много. Полека-лека потъна в дрямка.

Докато спеше, слънцето прехвърли зенита си, напече през отворения прозорец и изпоти голото й тяло. Тя се раздвижи неспокойно, смръщвайки лице от време на време. Русата коса се разбърка и полепна по бузите й.

Изведнъж се събуди и седна сепнато в леглото. Главата й пулсираше, напечена от слънцето, но Ди не й обръщаше внимание. Втренчи се право напред като човек, който току-що е получил прозрение.

— Каква идиотка съм! — възкликна тя. — Той е бил евреин!

 

 

Ди хареса равина. Беше приятен след двамата свети мъже, които гледаха на нея единствено като на забранен плод. Имаше дружелюбни кафяви очи и сиви нишки в брадата си. Заинтригува се от нейното издирване и тя скоро откри, че му разправя цялата история.

— Старецът в Париж каза, че е бил свещеник и аз приех, че е бил католически — обясняваше тя. — Бях забравила, че семейството на Модиляни са били евреи, и то доста ревностни.

Равинът се усмихна.

— Е, аз знам на кого е била дадена картината! Моят предшественик тук беше доста ексцентричен, каквито обикновено са равините. Интересуваше се от най-различни неща — научни експерименти, психоанализа, комунизъм. Вече е мъртъв, разбира се.

— Предполагам, че между личните му вещи няма картини?

— Не зная. Към края се разболя и напусна града. Отиде да живее в едно селце на име Полио, което се намира на адриатическия бряг. Разбира се, тогава бях много млад — не си го спомням ясно. Но мисля, че живя със сестра си в Полио няколко години, преди да умре. Ако картината все още съществува, може да е у нея.

— Сигурно и тя е починала.

Равинът се засмя.

— Разбира се. О, боже — ама че задача сте си поставили, млада госпожице! И все пак тя може да има потомци.

Ди се ръкува с мъжа.

— Бяхте много мил — каза тя.

— Удоволствието беше мое — отвърна той. Изглеждаше искрен.

Без да обръща внимание на болката в краката си, Ди отново тръгна към хотела. Състави си план: щеше да наеме кола и да отиде с нея до селото. Реши да тръгне на другата сутрин.

Искаше да разкаже някому; да разпространи добрата новина. Спомни си какво бе направила последния път, когато се бе почувствала по този начин и спря в едно магазинче, за да купи пощенска картичка.

На нея написа:

Мила Сами,

Това е ваканцията, която винаги съм искала! Истинско търсене на съкровище! Заминавам за Полио да търся един изгубен Модиляни!!!

С обич,

Д.

Намери някакви монети в джоба си, купи марки и изпрати картичката. След това осъзна, че няма достатъчно пари, за да наеме кола и да прекоси с нея страната.

Каква лудост: беше по следите на изчезнала картина, която струваше от порядъка на 50 000 до 100 000 лири, а не можеше да си позволи да наеме кола. Беше напрано вбесяващо.

Дали не можеше да помоли Майк за пари? Не, не искаше да се унижава. А дали да не му намекне, когато й се обади? Ако изобщо се обадеше — неговите пътувания в чужбина не се подчиняваха на стриктни графици.

Трябваше да намери пари от другаде. От майка си? Тя беше заможна, но Ди от години не поддържаше връзка с нея. Нямаше право да моли старата за пари. Чичо Чарлз?

Но това щеше да отнеме време. Ди просто нямаше търпение отново да тръгне по следата.

Както вървеше по тясната улица към хотела, изведнъж зърна един стоманеносин мерцедес с две врати, паркиран до тротоара. Мъжът, който се бе облегнал на него, имаше позната глава с черни къдрици.

Ди се затича.

— Майк! — викна щастливо тя.