Кен Фолет
Скандалът Модиляни (20)

Четвърта глава

Джулиан караше бавно из тихото селце в Дорсетшър^[1], като завиваше внимателно с наетата кола по тесния път. Всичко, което имаше за адрес, бе Гастон Мур, Дънроумин, Крамфорд. Дънроумин! Беше истинска мистерия как най-вещият художествен експерт на страната можеше да нарече дома, в който се беше оттеглил, с такова банално име. Вероятно бе някаква шега.

Мур определено беше ексцентричен. Той отказваше да ходи до Лондон, нямаше телефон и никога не отговаряше на писма. Когато се нуждаеха от услугите му, големите клечки от света на изкуството се дотътряха до това селце и тропаха на вратата му. И се налагаше да му плащат хонорарите в новички банкноти от по една лира, тъй като Мур нямаше банкова сметка.

В селото като че ли нямаше жив човек, помисли си Джулиан. Той зави и заби рязко спирачки. Стадо говеда прекосяваше пътя. Изгаси двигателя и излезе. Щеше да попита говедаря.

Очакваше да види младеж, подстриган на паничка и дъвчещ стрък трева. Говедарят наистина беше млад, но с модерна прическа, розов пуловер и морави панталони, втъкнати във високите му до коленете ботуши.

Мъжът попита:

— Художника ли търсиш? — В акцента му звучеше приятното, плътно трептене на „р“-то.

— Как познахте? — учуди се гласно Джулиан.

— Повечето, дето не са тъдявашни, него търсят. — Говедарят посочи с ръка. — Обратно по пътя, отдето си дошъл, завиваш надясно при бялата къща. Ще търсиш едно бунгало.

— Благодаря ви.

Джулиан отново се качи в колата и даде на заден, докато не видя бялата къща, до която имаше набразден от коловози черен път. Той пое по него и стигна до широка порта. Върху олющената бяла боя пишеше с избелял готически шрифт „Дънроумин“.

Джулиан се потупа по джоба, за да се увери, че пачката с банкноти все още е там; след това взе внимателно опакованата картина от задната седалка и я извади със сложни маневри от колата. Накрая отвори портата и тръгна по късата пътека към вратата.

Домът на Мур представляваше две ратайски къщички със сламени покриви, съединени в една. Покривът беше нисък, прозорците малки и с капаци, хоросанът на зидарията се ронеше. Джулиан си помисли, че никога не би нарекъл това бунгало.

След дълго чакане на почукването му отвори приведен мъж с бастун. Имаше сплъстена бяла коса, очила с дебели стъкла и по птичи наклонена на една страна глава.

— Господин Мур? — попита Джулиан.

— Какво, ако е той? — отвърна мъжът с йоркширски акцент.

— Джулиан Блак, от галерия „Блак“. Бихте ли проверили автентичността на една картина?

— Носиш ли пари в брой? — Мур продължаваше да държи вратата, сякаш бе готов всеки момент да я затръшне.

— Да.

— Влизай тогава.

Старецът поведе госта си навътре.

— Внимавай с тавана — предупреди ненужно той. Джулиан бе твърде нисък, за да се тревожи, че може си удари главата в надвисналите греди.

Дневната очевидно заемаше по-голямата част от едната къщичка. Беше пълна с възстари мебели, сред които чисто новият огромен цветен телевизор се открояваше като нова кръпка на вехти дрехи. Миришеше на котки и фирнис.

— Ами да я погледнем.

Джулиан започна да развива картината, като махна кожените каиши, полистириновите листове и памука.

— Сигурно ще се окаже поредният фалшификат — заяви Мур. — Напоследък виждам само фалшификати. Толкова много са се появили. Оная седмица гледах по телевизора как един многознайко ги направи всичките да си приказват сами. Умрях си от смях.

Джулиан му подаде платното.

— Мисля, че тази ще се окаже автентична — каза той. — Просто искам от вас окончателно удостоверяване.

Мур взе картината, но не я погледна.

— Първо трябва да разбереш нещо — рече той. — Аз не мога да удостоверя, че една картина е автентична. Единственият начин да го направя е да гледам как един художник я рисува от началото до края, след това да я отнеса заедно с теб и да я заключим в сейф. Тогава ще можеш да бъдеш сигурен. Аз само се опитвам да докажа, че е фалшива. Има много начини, по които би могло да проличи, че една творба е фалшификат, и аз знам повечето от тях. Но и нищо нередно да не открия, художникът пак може утре да ти цъфне и да заяви, че никога не я е рисувал, и ти копче няма да можеш да му кажеш. Ясно?

— Да — отвърна Джулиан.

Мур продължи да го гледа, сложил картината с лицето надолу върху коленете си.

— Е, ще я огледате ли?

— Още не си ми платил.

— Извинявайте. — Джулиан бръкна в джоба си за парите.

— Двеста лири.

— Добре. — Джулиан му подаде две пачки. Мур започна да ги брои.

Докато го наблюдаваше, Джулиан си помисли колко добре е избрал да прекара старините си. Възрастният мъж живееше сам, в тишина и спокойствие, със съзнанието за прекрасно свършена работа. Пет пари не даваше за напрежението и снобизма на Лондон и отдаваше пестеливо върховното си умение, принуждавайки принцовете в света на изкуството да изминават уморителния път до дома му, преди да благоволи да им даде аудиенция. Беше независим и изпълнен с достойнство. Джулиан усети, че му завижда.

Мур привърши с броенето на парите и ги хвърли небрежно в едно чекмедже. Едва тогава погледна картината.

Веднага след това каза:

— Е, ако е фалшификат, дяволски добре е направен.

— Как разбрахте толкова бързо?

— Подписът е точно какъвто трябва — не прекалено съвършен. Това е грешка, която повечето фалшификатори често допускат — възпроизвеждат подписа толкова точно, че изглежда фалшив. А този е нанесен леко и свободно. — Той мина с поглед по цялото платно. — Необичайно. Харесва ми. Е, искаш ли да направя химически тест?

— Защо не?

— Защото това означава, че ще оставя следа по платното. Трябва да стръгна малко боя. Извършва се на място, където рамката обикновено го скрива, но въпреки това винаги питам.

— Направете го.

Мур стана.

— Ела с мен.

Той поведе Джулиан по коридора към другата къщичка. Миризмата на фирнис се усили.

— Това е лабораторията — обясни Мур.

Стаята беше квадратна, с дървена пейка по цялото протежение на едната стена. Прозорците бяха разширени, а стените боядисани в бяло. На тавана имаше флуоресцентна лампа. На пейката стояха няколко стари кутии от боя със странни течности.

Мур извади с бързо движение зъбната си протеза и я пусна в една огнеупорна мензура.

— Не мога да работя с тях — обясни той. После седна на пейката и положи картината пред себе си.

Започна да сваля рамката.

— Имам някакво усещане за теб, момко — говореше той, докато работеше. — Мисля, че си като мен. Не те приемат като един от тях, нали?

Джулиан се намръщи озадачено.

— Мисля, че не.

— Разбираш ли, винаги съм знаел повече за живописта от хората, за които работех. Те използваха моите познания, но всъщност така и не се научиха да ме уважават. Затова съм толкова проклет с тях днес. В действителност то е като да си иконом. Повечето добри икономи знаят за ястията и вината повече от господарите си, но последните все пак гледат на тях отвисоко. Това се нарича разделение между класите. Прекарах живота си, мъчейки се да бъда един от тях. Мислех, че начинът е да стана художествен експерт, но сбърках. Няма начин!

— Ами чрез брак? — предположи Джулиан.

— Ти това ли направи? Значи си по-зле и от мен. Не можеш да се откажеш от надбягването. Жал ми е за теб, синко.

Едната част от рамката вече беше свалена и Мур извади стъклото. После взе остър като скалпел нож от рафта зад себе си. Взря се отблизо в платното, сетне внимателно прокара ножа по милиметър боя.

— Оу — изръмжа той.

— Какво?

— Кога е умрял Модиляни?

— През 1920-а.

— Оу.

— Защо?

— Боята е малко мека, това е. Засега нищо не означава. Дръж.

Той взе шише прозрачна течност от лавицата, наля малко в една епруветка и потопи ножа в нея. В продължение на няколко минути не се случи нищо. На Джулиан му се сториха цяла вечност. След това боята от ножа започна да се разтваря и да се разнася полека из течността.

Мур погледна Джулиан.

— Това доказва всичко.

— Какво по-точно?

— Боята е на не повече от три месеца, млади момко. Пробутали са ти фалшификат. Колко плати за него?

Джулиан погледна боята, която се разтваряше в течността.

— Тя ми струва почти всичко — каза тихо той.

 

 

Караше към Лондон като в мъгла. Нямаше представа как е станало. Опитваше се да измисли какво да направи.

Беше отишъл при Мур с идеята просто да подсили стойността на картината. Това бе неочаквано хрумване; тогава изобщо не се съмняваше в нейната автентичност. Сега му се искаше да не си е правил труда. И въпросът, който преобръщаше в ума си като комарджия, който тръска зарчетата в шепите си, беше: Можеше ли да се престори, че не е ходил при Мур?

Въпреки всичко можеше да окачи картината в галерията. Никой нямаше да разбере, че не е истинска. Мур никога нямаше да я види; нямаше да знае, че е в обръщение.

Проблемът бе, че можеше да го спомене в разговор с някого. Дори след години. Тогава истината щеше да излезе наяве: че Джулиан Блак е продал картина, за която е знаел, че е фалшификат. Това щеше да бъде краят на кариерата му.

Малко вероятно. Боже господи, та Мур до няколко години щеше да умре — сигурно наближаваше седемдесетте. Само да можеше да умре по-скоро.

Внезапно Джулиан осъзна, че за пръв път в живота си мисли за убийство. Поклати глава, сякаш за да я проясни. Идеята беше абсурдна. Но след тази драстична мисъл решението да изложи картината изглеждаше далеч по-безопасно. Какво имаше да губи? Без този Модиляни едва ли щеше да има кариера. Нямаше да види повече пари от тъста си, а галерията вероятно щеше да се окаже пълен провал.

Значи решено. Щеше да забрави за Мур. И да изложи картината.

Най-важното сега бе да се държи, сякаш нищо не се е случило. Очакваха го за вечеря у лорд Кардуел. Сара щеше да бъде там и възнамеряваше да остане и през нощта. Джулиан щеше да прекара вечерта с жена си: какво по-нормално от това? Той се отправи към Уимбълдън.

Когато пристигна, един познат тъмносин даймлер беше паркиран на алеята до ролса на тъста му. Джулиан прехвърли своя фалшив Модиляни в багажника на автомобила, преди да се отправи към входната врата.

— Добър вечер, Симс — каза той, когато икономът отвори вратата. — Това на алеята колата на господин Лампет ли е?

— Да, господине. Всички са в галерията.

Джулиан му подаде късото си палто и заизкачва стълбите. Отгоре се чуваше гласът на Сара.

Когато влезе в галерията, се закова на място. Стените бяха празни.

Кардуел извика:

— Влез, Джулиан, и ела да изкажеш съболезнованията си. Чарлз отнесе всичките ми картини, за да ги продава.

Джулиан се приближи, ръкува се с тях и целуна Сара.

— За момент останах поразен — изрече той. — Стаята изглежда някак гола.

— Нали? — съгласи се енергично Кардуел. — Сега ще похапнем дяволски добре на вечеря и ще забравим за това. Извинявай, Сара.

— Не е необходимо да внимаваш какво говориш в мое присъствие, знаеш това — отвърна дъщеря му.

— О, боже! — ахна Джулиан. Беше вперил поглед в единствената картина, останала на стената.

— Какво има? — попита Лампет. — Имаш вид, сякаш си видял призрак. Това е само една моя скорошна придобивка, която донесох, за да ви я покажа. Не може галерията ви да стои без нито едно платно.

Джулиан се обърна и отиде до прозореца. В главата му цареше пълен хаос. Донесената от Лампет картина бе точно копие на неговия фалшив Модиляни.

Копелето притежаваше истинската, а той имаше един боклук. Джулиан едва не се задави от омраза.

Внезапно в ума му се зароди луд, безразсъден план. Той се обърна бързо.

Останалите го гледаха озадачено, с лека загриженост.

— Тъкмо разправях на Чарлз, че ти също имаш един нов Модиляни, Джулиан — каза Кардуел.

Джулиан се насили да се усмихне.

— Точно затова останах като гръмнат. Този е абсолютно копие на моя.

— Мили боже! — възкликна Лампет. — Носил ли си го да удостоверят автентичността му?

— Не — излъга Джулиан. — А вие?

— Боя се, че не. Господи, смятах, че за този няма никакво съмнение!

— Е, единият от вас притежава фалшификат — заяви Кардуел. — Изглежда, днес в света на изкуството има повече фалшификати, отколкото истински творби. Е, надявам се истинският да е на Джулиан, тъй като имам личен интерес в това. — И се засмя от сърце.

— Може и двата да са автентични — обади се Сара. — Много художници са се повтаряли.

Джулиан попита Лампет:

— Откъде взехте вашата?

— Купих я от един човек, млади момко.

Джулиан осъзна, че е нарушил границата на професионалната етика.

— Извинявайте — смотолеви той.

Икономът позвъни за вечеря.

 

 

Саманта летеше. Тази вечер Том й бе дал странната, плоска тенекиена кутийка и тя беше изпила шест от сините капсулки. Главата й се маеше, нервите й тръпнеха и всеки момент щеше да се пръсне от възбуда.

Седеше на предната седалка на буса, притисната между Том и Айс Райт. Караше Том. Отзад имаше още двама мъже.

— Не забравяй, ако сме много тихи, всичко би трябвало да мине по мед и масло — каза Том. — Ако все пак някой ни хване, го фрасни здраво, приспи го и го вържи. Никакво насилие. А сега тихо, пристигнахме.

Той изгаси двигателя и остави буса да измине последните няколко метра по инерция. Спря точно пред портите на къщата на лорд Кардуел. След това заговори през рамо на мъжете отзад:

— Изчакайте да ви дадем знак.

Тримата отпред слязоха. Имаха маски от чорапи, дръпнати нагоре на челата, но готови да бъдат смъкнати, ако ги зърне някой от обитателите на къщата.

Тръгнаха внимателно по пътеката. Том спря до една покрита с капак шахта и прошепна на Райт:

— Аларма против крадци.

Райт се наведе и пъхна някакъв инструмент в дупката на капака. Вдигна го с лекота и светна вътре с тънко фенерче.

— Лесна работа — изрече той.

Саманта го наблюдаваше очаровано как се навежда и пъха облечените си в ръкавици ръце сред бъркотията от жици. Той отдели две бели.

От малката си кутия извади кабел с крокодилски щипки в двата края. Белите жици излизаха от единия край на шахтата и изчезваха в другия. Райт защипа допълнителния кабел от своята кутия на двата извода от онази страна на шахтата, която бе по-далече от къщата. После прекъсна жиците на отсрещните два извода и се изправи.

— Бяха директно свързани с местната ченгеджийница — прошепна той. — Оправих ги.

Тримата наближиха къщата. Райт освети с фенерчето си рамката на един прозорец.

— Точно който ми трябва — прошепна той. После бръкна отново в чантата си и извади елмаз за стъкло.

Отряза трите страни на малък правоъгълник близо до вътрешната дръжка. Извади лента тиксо от една ролка и я откъсна със зъби. Нави единия й край на палеца си, а другия притисна до стъклото. После отряза четвъртата страна на правоъгълника, издърпа стъклото с тиксото и го постави внимателно на земята.

Том бръкна през дупката, натисна дръжката, отвори широко прозореца и се качи вътре.

Райт хвана Саманта за ръката и я поведе към входната врата. След малко тя се отвори тихо и оттам се показа Том.

Тримата прекосиха антрето и изкачиха стълбите. Пред галерията Том хвана Райт за лакътя и му посочи долната част на касата.

Райт остави чантата си на земята и я отвори. Извади инфрачервена лампичка, запали я и я насочи към мъничката, вградена в дървото фотоклетка. Със свободната си ръка измъкна един триножник, постави го под лампата и нагласи височината. Накрая сложи внимателно лампата върху триножника и се изправи.

Том извади ключа изпод вазата и отключи вратата на галерията.

 

 

Джулиан лежеше буден, заслушан в дишането на Сара. След вечерното тържество бяха решили да останат да пренощуват у лорд Кардуел. Сара отдавна спеше дълбоко. Той погледна фосфоресциращите стрелки на часовника си: беше два и половина сутринта.

Сега бе моментът. Отметна чаршафа, седна бавно и прехвърли крака през ръба на леглото. Стомахът му се беше свил на топка.

Планът беше прост. Смяташе да слезе до галерията, да вземе картината на Лампет и да я сложи в багажника на колата. След това щеше да окачи фалшивата в галерията и да се върне в леглото.

Лампет никога нямаше да разбере. Картините бяха почти еднакви. Уредникът щеше да открие, че неговата е фалшива и да приеме, че Джулиан от самото начало е имал истинската.

Той нахлузи халата и чехлите, които му беше донесъл Симс, и отвори вратата на спалнята.

Да се промъкваш посреднощ из чужда къща беше много лесно на теория: човек си представяше как изобщо няма да му пука, докато го прави. Но в действителност бе пълно с рискове. Ами ако някой от старците станеше до тоалетната? Ами ако се спънеше в нещо?

Докато вървеше на пръсти по площадката, Джулиан се замисли какво ще каже, ако го хванат. Щеше да излъже, че е искал да сравни картината на Лампет със своята — това щеше да свърши работа.

Той стигна до вратата на галерията и замръзна. Беше отворена.

Намръщи се. Кардуел винаги я заключваше. Тази вечер Джулиан го беше видял как завърта ключа и го скрива на обичайното място.

Следователно някой друг бе станал да ходи в галерията по никое време.

Той чу шепот:

— По дяволите!

Друг глас изсъска:

— Проклетите платна трябва да са били отнесени днес.

Джулиан присви очи в тъмнината. Наличието на гласове означаваше, че това са крадци. Но бяха изиграни: картините ги нямаше.

Чу се леко скърцане и той се притисна до стената зад един голям часовник. От галерията излязоха три фигури. Едната носеше картина.

Отнасяха истинския Модиляни.

Джулиан пое дъх да изкрещи, но точно тогава едната от фигурите мина през лунната светлина, която струеше от прозореца. Той разпозна известното лице на Саманта Уинъкър. Беше толкова изумен, че не можа да издаде и звук.

Как можеше да е Сами? Тя… тя сигурно бе поискала да дойде на вечеря, за да проучи терена! Но как се бе забъркала с тези престъпници? Джулиан поклати глава. Едва ли имаше значение. Планът му бе провален.

Той започна да мисли бързо, за да се приспособи към новосъздалата се ситуация. Вече нямаше нужда да спира крадците, тъй като знаеше къде отива картината. Само дето замисълът му бе напълно осуетен.

Внезапно Джулиан се усмихна в тъмнината. Не, изобщо не беше осуетен.

Лекият студен полъх му подсказа, че крадците са отворили входната врата. Той им даде една минута, за да си отидат.

„Горката Сами“, мина му през ума.

Слезе тихо долу и излезе през открехнатата врата. Отвори полека багажника на автомобила и извади фалшивия Модиляни. Когато се обърна към къщата, видя един правоъгълник, изрязан в стъклото на трапезарията. Прозорецът зееше отворен. Ето как бяха влезли.

Той затвори багажника на колата и се върна в къщата, оставяйки вратата отворена, както я намери след крадците. Качи се в галерията и сложи фалшивия Модиляни на мястото на истинския.

След това отиде да си легне.

 

 

Събуди се рано сутринта, макар да бе спал много малко. Изкъпа се набързо, облече се и слезе в кухнята. Симс вече беше станал и похапваше, а готвачката приготвяше закуската на господаря и неговите гости.

— Не се безпокой — каза Джулиан на Симс, когато икономът се надигна от мястото си. — Просто подраних и искам да пийна кафе с теб, ако може. Готвачката ще ми налее.

Симс набоде наведнъж бекон, яйце и наденица на вилицата и довърши закуската си на една хапка.

— Установил съм, че когато някой подрани, останалите скоро последват примера му, господин Блак — изрече той. — По-добре да се приготвям.

Джулиан се отпусна назад и започна да си пие кафето, а икономът излезе. Изненаданият вик се чу минута по-късно. Джулиан го бе очаквал.

Симс влезе бързо в кухнята.

— Мисля, че сме били ограбени, господине — заяви той. Джулиан се направи на изненадан.

— Какво? — възкликна и стана.

— В стъклото на прозореца в трапезарията е изрязана дупка и прозорецът е отворен. Тази сутрин забелязах, че е открехната и входната врата, но помислих, че готвачката я е забравила. Вратата на галерията също беше отворена… но картината на господин Лампет си е там.

— Да хвърлим поглед на онзи прозорец — предложи Джулиан. Симс го последва през антрето и двамата влязоха в трапезарията.

Джулиан разгледа за момент дупката.

— Предполагам, че са дошли за картините, но са останали разочаровани. Вероятно са решили, че Модиляни не струва. Той е необичаен — може и да не са го разпознали. Първо се обади в полицията, Симс. След това събуди лорд Кардуел и започни да проверяваш дали не липсва още нещо.

— Много добре, господине.

Джулиан си погледна часовника.

— Би трябвало да остана, но имам важен ангажимент. Мисля да тръгвам, след като не изглежда да липсва нещо. Кажи на госпожа Блак, че ще й се обадя по-късно.

Симс кимна и Джулиан излезе.

Прекоси много бързо Лондон в ранната утрин. Духаше вятър, но пътят беше сух. Предполагаше, че Саманта и нейните съучастници — сред които вероятно беше и интимният приятел, с когото го бе запознала — щяха да задържат картината поне до днес.

Той спря пред къщата в Айлингтън и скочи от колата, като остави ключовете на таблото. В плана му имаше твърде много предположения и догадки. Нямаше търпение.

Потропа силно с чукалото и зачака. Няколко минути по-късно, след като не получи отговор, повтори.

Накрая Саманта се показа на вратата. В очите й имаше зле прикрит страх.

— Слава богу — изрече Джулиан и се провря вътре покрай нея.

Том стоеше в антрето с увита около кръста хавлиена кърпа.

— Какво, по дяволите, си мислиш, като връхлиташ…

— Млъквай — каза му енергично Джулиан. — Хайде да поговорим долу.

Том и Саманта се спогледаха. Саманта кимна леко и Том отвори вратата към стълбите надолу. Джулиан слезе.

В дневната седна на канапето и заяви:

— Искам си картината.

Саманта отвърна:

— Нямам и най-малката представа…

— Стига, Сами — прекъсна я Джулиан. — Зная цялата история. Снощи сте влезли с взлом в къщата на лорд Кардуел, за да откраднете неговите картини. Нямало ги е, затова сте взели единствената, която е била там. Но за нещастие тя не е негова, а моя. Ако ми я върнете, няма да се обадя в полицията.

Саманта мълчаливо отиде до един шкаф, отвори вратата му, извади картината и я подаде на Джулиан.

Той погледна лицето й. Беше почти измършавяло: с хлътнали бузи; с очи, разширени от нещо, което не бе нито тревога, нито изненада; и занемарена коса. Джулиан взе картината.

Обзе го облекчение и изведнъж се почувства отпаднал.

 

 

Том не искаше да говори със Саманта. Вече три-четири часа седеше в креслото и пушеше, загледан в празното пространство. Беше му занесла чаша кафе, направено от Анита, но то стоеше изстинало, недокоснато на ниската масичка.

Тя направи още един опит.

— Том, какво значение има? Няма да ни хванат — той обеща да не ходи в полицията. Нищо не губим. А и нали беше само майтап.

Отговор не последва.

Саманта отпусна глава назад и затвори очи. Чувстваше се безсилна; изтощена от някаква нервна умора, която не я оставяше. Искаше още хапчета, но беше изпила всичките. Том можеше да излезе и да й донесе, само да се отърсеше от този транс.

На входната врата се почука. Том най-сетне се помръдна. Погледна към вратата — бдително, като хванато в капан животно. Саманта чу стъпките на Анита да прекосяват антрето. Последва приглушен разговор.

Изведнъж няколко чифта крака заслизаха по стълбите. Том се изправи.

Тримата мъже изобщо не погледнаха Саманта.

Двама от тях бяха много едри и се движеха грациозно като атлети. Третият беше нисък, облечен с палто с кадифена яка.

Заговори ниският:

— Ти разочарова губернатора, Том. Не може да се каже, че е доволен. Иска да говори с теб.

Том се хвърли към вратата, но двамата едри мъже бяха по-пъргави. Единият от тях протегна крак, а другият го блъсна да се спъне.

Вдигнаха го от земята за ръцете. На лицето на дребния беше изписана странна, почти сексуална наслада. Той заудря с юмруци Том по корема. Продължи, дълго след като последният се беше отпуснал със затворени очи в ръцете на двамата.

Саманта отвори широко уста, но не бе в състояние да изпищи.

Дребният започна да бие шамари на Том, докато очите му се отвориха. После четиримата напуснаха стаята.

Саманта чу входната врата да се затръшва. Телефонът й иззвъня. Тя го вдигна механично и се заслуша.

— О, Джо! — промълви накрая. — Джо, слава богу, че се обади!

И се разплака.

 

 

Джулиан потропа за втори път на вратата на Дънроумин. Мур го погледна изненадано, когато отвори.

— Този път имам оригинала — заяви Джулиан.

Мур се усмихна.

— Надявам се. Влизай, момко.

Този път го поведе към лабораторията, без никакви предисловия.

— Дай го тук тогава.

Джулиан му подаде картината.

— Имах късмет.

— Бас държа. Мисля, че ще е по-добре да не ми казваш подробностите. — Мур извади зъбната си протеза и махна рамката от картината. — Изглежда точно като вчерашната.

— Вчерашната беше копие.

— И сега искаш окончателно удостоверяване от Гастон Мур.

Старецът вдигна ножа си и стръгна миниатюрно количество боя от ръба на платното. После наля от течността в една епруветка и потопи ножа.

Двамата зачакаха мълчаливо.

— Изглежда, всичко е наред — каза Джулиан след няколко минути.

— Не бързай.

Двамата отново се взряха.

— Не! — извика Джулиан.

Боята се разтваряше в течността, точно като вчерашната.

— Още едно разочарование. Съжалявам, момко.

Джулиан заблъска яростно с юмруци по пейката.

— Но как? — изсъска той. — Не виждам как!

Мур отново си сложи протезата.

— Виж, момко. Фалшификатът си е фалшификат. Но копия на фалшификати не се правят. На тази картина обаче са нарисувани цели две. Мисля, че някъде със сигурност има оригинал. Може би ти ще успееш да го намериш. Ще се опиташ ли да го потърсиш?

Джулиан се изправи, изпънат като струна. Всички емоции бяха изчезнали от лицето му и той изглеждаше победен, но изпълнен с достойнство — сякаш битката вече нямаше значение, защото беше проумял как я е загубил.

— Зная точно къде е — изрече той. — И не мога да направя абсолютно нищо по въпроса.