Кен Фолет
Скандалът Модиляни (16)

Пета глава

Саманта влезе в галерия „Блак“ и се огледа учудено. Мястото бе преобразено. При последното й идване всичко наоколо бе пълно с работници, боклук, кутии от боя и найлони. Сега й приличаше по-скоро на елегантен апартамент: с дебел мокет, боядисан с вкус, с интересно футуристично обзавеждане и цяла джунгла от ярки алуминиеви прожектори, поникнали от ниския таван.

Джулиан седеше на едно бюро от хром и стъкло точно до вратата. Когато я видя, той стана и се ръкува с нея, като кимна механично на Том.

На Сами каза:

— Страшно се радвам, че ще откриеш галерията ми. Да те разведа ли наоколо?

— Ако можеш да ми отделиш време — учтиво рече Саманта.

Той махна нехайно с ръка.

— Просто съзерцавам сметките и се опитвам да им внуша по телепатичен път да изчезнат. Да вървим!

„Джулиан се е променил“, помисли си Саманта. Наблюдаваше го как й показва картините и говори за художниците. Дългата му до долната част на ушите коса беше скосена и подстригана, и видът му на ученик от държавно училище бе заместен с по-естествен и модерен. Сега говореше с увереност и авторитет, а походката му бе по-стабилна и агресивна. Саманта се запита дали се е решил проблемът с жена му, този с парите или и двата.

Реши, че харесва вкуса му към изкуството. Не беше изложено нищо главозамайващо оригинално — освен ако не се броеше скулптурата в нишата, която представляваше гърчеща се маса от фибростъкло — но творбите бяха съвременни и някак изкусно направени. „От онези, които бих окачила на стената си“, помисли си тя и откри, че този израз съвпада с начина, по който се чувстваше.

Той ги разведе набързо, сякаш се страхуваше да не се отегчат. Саманта му беше благодарна: всичко това бе много хубаво, но напоследък й се искаше единствено да се надруса или да спи. Том беше започнал от време на време да й отказва хапчетата, а без тях настроенията й се меняха на всеки пет минути.

Описаха пълен кръг и стигнаха до вратата. Саманта каза:

— Искам да те помоля за една услуга, Джулиан.

— На ваше разположение съм, мадам.

— Би ли ни поканил в къщата на тъста си на вечеря?

Той повдигна учудено вежди.

— Защо би искала да се срещнеш с това старо лайно?

— Той ме очарова. Кой би могъл да натрупа колекция от картини за един милион лири, а след това да я продаде? А и ми звучи, сякаш е моят тип. — И запърха с клепки.

Джулиан сви рамене.

— Ако наистина искаш, лесна работа. Ще ви взема — двамата със Сара и без това ходим у тях на вечеря по няколко пъти седмично. Спестява ни готвенето. Ще ти позвъня.

— Благодаря ти.

— А сега, знаеш датата на откриването. Ще ти бъда благодарен, ако дойдеш тук в шест и половина.

— Джулиан, радвам се да помогна, но мога да пристигна единствено последна, знаеш това.

Той се засмя.

— Разбира се. Забравям, че си звезда. Официалното начало ще бъде в седем и половина или осем, така че в осем може би ще бъде най-добре.

— Добре. Но първо вечерята с лорд Кардуел, нали?

— Да.

Отново се ръкуваха. Когато си заминаха, Джулиан се върна при бюрото и сметките си.

 

 

Том се придвижваше с едното рамо напред през гъстата тълпа на уличния пазар. Обикновено навалицата тук никога не намаляваше. На уличните пазари трябваше да има блъсканица — на хората им харесваше, на продавачите по сергиите също. Без да се споменават джебчиите.

Познатата гледка на пазара накара Том да се почувства неловко. Сергията с грънци, дрехите втора употреба, шумът, акцентите — всичко това представляваше един свят, който се радваше, че е оставил зад гърба си. В кръговете, в които се движеше сега, той експлоатираше работническия си произход — това бе модно — но нямаше хубави спомени от него. Гледаше красивите азиатки в сарита, дебелите антилски майки, гръцките малчугани с гладка маслинена кожа, старите кокнита^[1] с платнени кепета, уморените млади майки с бебета, безработните момци, облечени в последните откраднати широки панталони — и смутено потисна чувството си за принадлежност.

Провря се през тълпата към кръчмата в края на улицата. Чу напевния глас на един мъж, който продаваше бижута на обърната щайга от портокали:

— Крадени вещи, не казвайте и дума…

Той се ухили на себе си. Някои от стоките на пазара бяха крадени, но повечето бяха просто бракувани от фабриките, твърде лошокачествени, за да отидат по магазините. Хората приемаха, че щом стоките са крадени, значи трябва да са с добро качество.

Той се измъкна от пазарната блъсканица и влезе в „Петела“. Беше традиционен пъб^[2]: сумрачен, задимен и леко вмирисан, с бетонен под и корави пейки с облегалки покрай стените. Том отиде до бара.

— Уиски и сода, моля. Бил Райт тук ли е?

— Старият Айс Райт? — попита барманът и посочи. — Там е. Пие „Гинес“^[3].

— Една за него тогава.

Той плати и отнесе питиетата до трикраката маса в другия край на залата.

— Добро утро, старшина.

Райт вдигна сърдит поглед от халбата си.

— Нахално пале. Надявам се, че си ми купил питие.

— Разбира се.

Том седна. С типичната сложност на кокнитата прякорът на Айс Райт имаше двояк смисъл — отнасяше се не само за някогашната му професионална кариера в армията,^[4] но и за изпъкналите му очи със странен оранжев цвят.

Том отпи и погледна изпитателно мъжа. Главата му беше покрита с бяла, съвсем къса четина, ако не се смяташе кръглото петно мазна кафява коса точно на темето. Беше доста почернял, защото всяко лято и всяка зима прекарваше по шест седмици на Карибите. Парите за тези ваканции печелеше като касоразбивач — кариерата, която беше захванал след уволнението си от армията. Имаше репутацията на изкусен майстор. Бяха го хващали само веднъж, и то по нещастно стечение на обстоятелствата — един крадец влязъл в къщата, която Райт обирал в момента, и задействал алармата.

Том каза:

— Хубав ден за престъпления, господин Райт.

Райт пресуши чашата си и вдигна онази, която Том беше донесъл.

— Знаеш какво се казва в Библията: „Бог оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни.“ Винаги ми е бил голяма утеха този стих. — Той отново отпи. — Не може да си изцяло лош, синко, щом черпиш с питие един беден старец.

Том вдигна своята чаша към устните си.

— Наздраве и късмет! — Той посегна и пипна ревера на Райт. — Харесва ми този костюм. „Савил Роу“?

— Да, момко. Знаеш какво е казано в Библията: „Отклонявай злото от тялото си.“ Добър съвет. Кое ченге би събрало сили да арестува един възрастен старшина с къса коса и качествен костюм?

— Да не споменаваме и това, че е в състояние да му цитира Библията.

— Хм. — Райт изпи няколко големи глътки бира. — Е, млади Томас, май че е време да престанеш да го усукваш. Какво искаш?

Том понижи глас.

— Имам работа за теб.

Райт присви очи.

— Каква?

— Картини.

— Порно? Не можеш да вземеш…

— Не — прекъсна го Том. — Произведения на изкуството, нали разбираш. Редки творби.

Райт поклати глава.

— Не е в моята област. Не знам къде да се отърва от тях.

Том направи нетърпелив жест.

— Няма да го направя сам. И без това ще имам нужда от спонсор.

— Кой е с теб?

— Е, това е другата причина, поради която дойдох при теб. Какво ще кажеш за Мандинго?

Райт кимна замислено.

— Така сухото се цепи за много гърла. Колко ще се изкара от цялата работа?

— Всичко на всичко милион.

Червеникаворусите вежди на Райт се повдигнаха.

— Виж какво — ако Мандинго каже, че е насреща, хващам се.

— Страхотно. Хайде да идем при него.

Излязоха от кръчмата, прекосиха шосето и доближиха един нов ситроен с цвят на горчица, паркиран на двойната жълта линия. Когато Райт отвори вратата, отвътре излезе брадат старец с лекьосана връхна дреха. Райт му даде малко пари и се качи.

— Следи за пазача вместо мен — обясни Райт, докато потегляше. — Нали знаеш какво се казва в Библията: „Не връзвай устата на вол, кога вършее.“ Пазачите са воловете.

Докато Райт насочваше колата на югозапад, Том се опита да проумее каква връзка може да има този цитат в случая. Отказа се да мисли върху това, чак когато спряха на една тясна уличка близо до Трафалгър Скуеър.

— Тук ли живее? — попита изненадано Том.

— Добре се грижи за себе си. „Боже, как се въздигат неправедните!“ Би трябвало да е богат, като се има предвид какви проценти взема. — Райт слезе от колата.

Тръгнаха надолу по тясната уличка и влязоха в безличен вход. Асансьорът ги качи до последния етаж на сградата. На вратата, на която Райт почука, имаше шпионка.

Отвори им мургав младеж с матадорски панталони, риза в крещящи цветове и броеница.

Райт каза:

— Добро утро, Мандинго.

— Хей, човече, влизай — предложи Мандинго и им махна с тънката си ръка, от която висеше дълга цигара.

Апартаментът беше луксозно обзаведен в червено и черно и задръстен със скъпи мебели. Наоколо бяха разпръснати електрическите играчки на човек, който има повече пари, отколкото знае как да похарчи: сферично транзисторно радио, голям цветен телевизор и още един портативен, дигитален часовник, камара музикално оборудване и напълно несъвместим с обстановката старинен телефон. Бледорусо момиче със слънчеви очила се изтягаше в дълбоко кресло с питие в едната ръка и цигара в другата. Тя кимна на Райт и Том и небрежно тръсна пепелта върху дебелия мокет.

— Хей, човече, к’во става? — попита Мандинго, когато седнаха.

Райт започна:

— Том иска да спонсорираш една малка дяволия.

Междувременно Том си помисли колко различни изглеждат двамата и му стана чудно защо ли работят заедно.

Мандинго го погледна.

— Ти беше Том Копър, нали? Значи сега се мислиш за художник. Последния път, когато чух за тебе, фалшифицираше чекове.

— Това е голяма работа, Мандинго.

Том го хвана яд. Не обичаше да му напомнят за времето, когато беше дребен фалшификатор.

— Хайде, хайде.

— Чете ли във вестниците за колекцията от картини на лорд Кардуел?

Мандинго кимна.

— Мога да вляза там.

Мошеникът го посочи с пръст.

— Впечатлен съм. Май си изминал дълъг път, Том. Къде я държат?

— В къщата му в Уимбълдън.

— Не знам дали ще мога да уредя работата с полицията толкова далече.

— Няма нужда — заяви Том. — Има само трийсет картини. Измислил съм всичко предварително. Бил ще работи с мен. Ударът ще отнеме най-много четвърт час.

Мандинго се замисли.

— Милион гущера за петнайсет минути! Харесва ми. — Той погали разсеяно момичето по бедрото. — Та каква е уговорката? Искате да подсигуря бус с няколко товарачи; да скрия горещите платна и да им намеря пазар. — Той говореше на себе си, мислеше на глас. — Ще заминат за Щатите. Ще получа може би половин милион за тях, ако го направя бавно. Вероятно ще отнеме няколко години да се отървем от тях. — Той вдигна поглед. — Става. За мен петдесет процента: вие си разделяйте другата половина помежду си. Имайте предвид, че ще мине време, преди да дойдат парите.

— Петдесет процента?! — възкликна Том. Райт го хвана за ръката, за да го накара да млъкне.

— Остави, Том. Мандинго поема големия риск — съхраняването.

Мандинго се обади, сякаш изобщо не беше чул репликите:

— Има и нещо друго. Искате от мен да изложа хората си на риск, да вложа пари, да намеря скривалище — дори за това, дето говоря с вас в момента, може да ме пипнат по обвинение за съучастие. Така че не се захващайте, ако не сте сто процента сигурни. Ако оплетете конците… направо изчезвайте от страната, преди да съм ви пипнал. Провалите се отразяват зле на репутацията ми.

Райт стана и Том последва примера му. Мандинго ги изпрати до вратата.

Там попита:

— Хей, Том, по какъв начин ще влезеш?

— Поканен съм на вечеря. До скоро.

Мандинго избухна в гръмогласен смях, докато затваряше вратата.