Кен Фолет
Скандалът Модиляни (12)

Първа глава

В многоетажния железобетонен хотел в Римини се предлагаше английска закуска: бекон, яйца и каничка с чай. Липзи я зърна, сервирана на нечия маса, докато прекосяваше трапезарията. Яйцето беше изпържено до кораво, а на бекона имаше подозрително зелено петно. Той седна и си поръча кафе и кифлички.

Беше пристигнал късно предишната вечер и този хотел се бе оказал лош избор. Тази сутрин все още се чувстваше уморен. Във фоайето си беше купил „Сън“ — единствения английски вестник, който се продаваше там. Прелисти го, докато чакаше закуската си. Въздъхна ядно: не беше неговият тип преса.

Кафето го поободри, макар че една истинска закуска — от онези, които си приготвяше у дома — щеше да му се отрази по-добре. Докато мажеше кифличката с масло, се вслушваше в гласовете около себе си и различаваше акценти от Йоркшир, Ливърпул и Лондон. Имаше и един-двама говорещи на немски; но нито един на френски или италиански. Италианците не бяха толкова глупави, че да отсядат в хотели, които са построили за туристите, а никой французин, който бе с ума си, нямаше да отиде на ваканция в Италия.

Той дояде кифличката, изпи си кафето и отложи пурата. Попита говорещия английски портиер на хотела за най-близкия офис на фирма за коли под наем.

Италианците трескаво превръщаха Римини в копие на Саутенд. Навсякъде имаше ресторанти за риба и пържени картофки, имитации на пъбове, закусвални за хамбургери и магазини за сувенири. Всяко празно парче земя бе строителен обект. Улиците вече гъмжаха от почиващи; по-възрастните с разкопчани ризи с остри яки, жените им в рокли на цветя, а по-младите, неженени двойки с панталони чарлстон пушеха безмитни стомилиметрови цигари „Ембаси“.

Той изпуши пурата си в офиса на фирмата за коли под наем, докато двама служители попълваха пространни формуляри и проверяваха паспорта и международната му шофьорска книжка. Единствената кола, която можеха да му дадат с такова кратко предизвестие, съжаляваха те, бе голям фиат с цвят светлозелен металик. Колата беше доста скъпа, но докато я караше, Липзи бе благодарен за мощността и комфорта й.

Върна се в хотела си и се качи горе в стаята. Огледа се в огледалото. Реши, че със сериозния си английски костюм и тежки обувки с връзки твърде много прилича на полицай. Извади 35-милиметровия си фотоапарат в кожен калъф от багажа и го провеси за каишката на врата си. Сетне сложи комплект тъмни стъкла върху тези на очилата си. Отново се погледна в огледалото. Сега вече приличаше на германски турист.

Преди да излезе, проучи картите, които от фирмата за коли под наем предвидливо бяха сложили в жабката. Полио беше на около тридесет километра по крайбрежието и няколко километра навътре.

Излезе от града и пое по едно тясно, провинциално шосе с две платна. Установи се на спокойната скорост от 80 километра в час, като караше с отворен прозорец и се наслаждаваше на свежия въздух и на равното, с пръснати тук-там растения поле.

Когато наближи Полио, пътят стана още по-тесен и му се наложи да отбие встрани, за да направи път на един трактор. Спря на разклонение без пътни знаци и махна на някакъв фермер с избеляла шапка, тениска и завързани с връв панталони. Запита го за посоката на неуверен италиански. Думите на селянина бяха неразбираеми, но Липзи запомни жестовете му и ги последва.

Когато стигна в селото, нямаше нищо, което да показва, че това е Полио. Малките варосани къщички бяха построени разпръснато, някои на пет-шест метра от пътя, други съвсем до тротоара, сякаш са били издигнати, преди там да е имало ясно очертано шосе. Там, където Липзи реши, че е центърът на селцето, пътят се разклоняваше около група сякаш крепящи се една друга сгради. Табелката на „Кока-Кола“ пред едната от къщите показваше, че това е селският бар.

Мина през селото и за нула време се озова отново на полето. Обърна на тясното шосе. На връщане забеляза един път, който водеше на запад. „Цели три шосета в селото“, помисли си учудено той.

Спря отново до една старица с кошница. Беше облечена цялата в черно, а сбръчканото й лице бе толкова бяло, че сякаш цял живот не бе правила нищо друго, освен да го пази от слънцето.

— Това ли е Полио? — попита Липзи.

Тя дръпна качулката си назад и го погледна с подозрение.

— Да — отвърна и продължи.

Липзи паркира близо до бара. Минаваше десет и започваше да става горещо. На стъпалата пред бара седеше старец със сламена шапка, който бе сложил бастуна на коленете си и се възползваше от сянката.

Липзи се усмихна и му пожела добро утро, после мина покрай него по стълбите и влезе в бара. Вътре беше тъмно и миришеше на тютюн за лула. Имаше две маси, няколко стола и малък бар с високо столче пред него. Малката стая бе празна.

Липзи седна на високото столче и извика:

— Има ли някой тук?

Чу се шум отзад, където вероятно живееше семейството. Той запали една пура и зачака.

Накрая един младеж с разкопчана риза излезе иззад завесата до бара. Той огледа дрехите, фотоапарата и тъмните очила на Липзи с бърз, интелигентен поглед. След това се усмихна.

— Добро утро, господине.

— Бих искал една студена бира, моля.

Барманът отвори малък домашен хладилник и извади бутилка. Докато наливаше, стъклото се изпоти.

Липзи извади портфейла си да плати. Щом го отвори, снимката на Ди Слейн падна на тезгяха и се плъзна на пода. Барманът се наведе и я вдигна.

По лицето му не пролича да я е разпознал, когато я погледна, а след това я връчи обратно на Липзи.

— Хубаво момиче — отбеляза той.

Липзи се усмихна и му подаде една банкнота. Барманът му върна рестото и се оттегли в задната част на къщата. Липзи започна да си пие бирата.

Очевидно госпожица Слейн, със или без нейния приятел, още не беше пристигнала в Полио. Беше твърде вероятно; Липзи бързаше, а те не. Нямаха представа, че някой друг е по следите на изгубения Модиляни.

А и той предпочиташе да търси по-скоро картината, отколкото момичето. Но не знаеше какво точно я е насочило към Полио. Може да са й казали, че картината е тук или че някой тукашен знае къде е тя, или пък нещо още по-сложно.

Липзи допи бирата си и реши да огледа селото. Когато излезе от бара, старецът още седеше на стъпалата. Никой друг не се мяркаше наоколо.

В селото нямаше кой знае какво за гледане. Единственият друг магазин бе една бакалия; единствената обществена сграда — мъничка ренесансова църква, построена, както Липзи предполагаше, при някакъв прилив на богатство през седемнадесети век. Нямаше полицейско управление, община или читалище. Липзи се разхождаше бавно в жегата, забавлявайки се с празни изводи за икономиката на селото от сградите и разпределението му.

Един час по-късно вече се беше изморил от възможностите на играта, а все още не бе решил какво да прави. Когато се върна в бара, откри, че събитията отново са го лишили от право на избор.

Пред бара, близо до стъпалата, където старецът седеше на сянка, бе паркиран яркосин мерцедес с две врати и отворен гюрук.

Липзи остана загледан в него, чудейки се какво да направи. Това почти със сигурност бяха госпожица Слейн или нейният приятел, или пък и двамата — никой от селото не можеше да притежава такава кола и имаше твърде малко причини някой друг да дойде тук. От друга страна, беше останал с впечатлението, че нито тя, нито нейният приятел разполагат с много пари — поне така личеше от парижкия апартамент. А можеше и просто да са от онези хора, които не обръщаха внимание на вещите около себе си.

Единственият начин да го разбере, бе да влезе в бара. Липзи не можеше да се върти наоколо с небрежен вид: в този костюм и лъснати обувки изобщо не приличаше на селски безделник. Той се качи по стъпалата и бутна вратата.

Двойката седеше на едната от двете маси и пиеше нещо, което приличаше на дълги аперитиви с лед. Носеха еднакви дрехи: широки избелялосини панталони и яркочервени потници. Момичето беше привлекателно, но мъжът бе изключително красив, забеляза Липзи. Беше доста по-стар от очакванията му — може би към четирийсетте.

Те погледнаха напрегнато Липзи, сякаш го бяха очаквали. Той им кимна нехайно и отиде към бара.

— Още една бира, господине? — попита младият барман.

— Да, моля.

Барманът се обърна към госпожица Слейн.

— Това е господинът, за когото ви разправях — каза той.

Липзи се обърна и повдигна вежди с развеселено любопитство.

Момичето попита:

— Имате ли моя снимка в портфейла си?

Липзи се засмя непринудено и отговори на английски:

— Този човек смята, че всички английски момичета изглеждат еднакво. Всъщност наистина малко приличате на дъщеря ми. Но приликата е само повърхностна.

Приятелят й се обади:

— Можем ли да видим снимката? — Имаше дълбок глас със северноамерикански акцент.

— Разбира се. — Липзи извади портфейла си и започна да рови из него. — А, трябва да е в колата. — Той плати бирата си на бармана и каза: — Позволете да ви почерпя по едно питие.

— Благодаря — отвърна госпожица Слейн. — Кампари и за двама ни.

Липзи изчака бармана да направи питиетата и да ги отнесе до масата. След това каза:

— Странно е да срещнеш други английски туристи в тази дивотия. От Лондон ли сте?

— Живеем в Париж — обясни момичето. Очевидно тя бе по-разговорливата от двамата.

Приятелят й се обади:

— Наистина е странно. Вие какво правите тук?

Липзи се усмихна.

— Падам си малко единак — изрече той с тон, сякаш правеше някакво признание. — Когато съм във ваканция, обичам да се отклонявам от утъпканите пътища. Просто се качвам на колата и карам, накъдето ми видят очите и докато ми се прище да спра.

— Къде сте отседнали?

— В Римини. А вие — и вие ли обичате да скитате?

Момичето понечи да каже нещо, но мъжът я прекъсна:

— Тръгнали сме на нещо като търсене на съкровище — каза той.

Липзи благодари на щастливата си звезда за наивността на приятеля.

— Колко очарователно — възкликна той. — И каква награда ви очаква накрая?

— Ценна картина, надяваме се.

— И тя е тук, в Полио?

— Почти. Има едно старинно имение на около осем километра оттук по пътя. — Той посочи на юг. — Смятаме, че е там. След малко отиваме там.

Липзи положи усилие да придаде на усмивката си снизходителен оттенък.

— Е, това прави ваканцията вълнуваща, някак необикновена — дори и да не намерите съкровището.

— Така е.

Липзи гаврътна бирата си.

— Аз лично се нагледах на Полио. Продължавам нататък.

— Позволете да ви почерпя и аз една бира.

— Не, благодаря. С кола съм и ми предстои дълъг, жаден ден. — Той стана. — Беше удоволствие да се запознаем. Довиждане.

Във фиата беше ужасно горещо и Липзи съжали, че не е съобразил да го паркира на сянка. Свали прозореца докрай и потегли, оставяйки ветреца да го охлади. Почувства се доволен: двамата му бяха дали следа и преднина. За пръв път, откакто бе започнал работа по този случай, чувстваше, че е поел нещата в свои ръце.

Тръгна по шосето на юг, в указаната от американеца посока. Пътят стана прашен. Той вдигна прозореца и засили докрай климатика. Когато вътре отново стана прохладно, престана да поглежда в картите.

Една част от тях, дадена в голям мащаб, наистина показваше, че на юг има крепост. Очевидно бе на повече от осем километра — може би към шестнайсет, — но въпреки това можеше да се предположи, че по пощенски адрес ще се води към Полио. Беше малко встрани от главния път — ако това можеше да се нарече главен път — и Липзи запамети местоположението й.

Пътуването продължи половин час заради лошите пътища и липсата на знаци. Но когато пристигна, мястото не можеше да се сбърка. Беше голяма къща, построена долу-горе по същото време като църквата в Полио, триетажна сграда, в ъглите на която имаше кулички като в приказките. Каменните стени се ронеха, а прозорците бяха мръсни. Отделната сграда на конюшнята очевидно бе превърната в гараж и вратите му бяха отворени, разкривайки газова косачка и много стар ситроен комби.

Липзи паркира пред портите и влезе по късата алея. През чакъла бяха пробили бурени и с приближаването къщата му се струваше все по-западнала.

Докато стоеше и я гледаше, се отвори врата и една възрастна жена тръгна към него. Той се почуди как да подхване разговора.

— Добро утро — каза на италиански.

Сивата й коса бе спретнато сресана, беше облечена елегантно и чертите на лицето й издаваха, че някога е била красива. Липзи направи лек поклон.

— Моля за извинение, задето ви се натрапвам така — продължи той.

— Не се извинявайте. — Беше преминала на английски. — С какво мога да ви помогна?

Липзи вече беше научил достатъчно за нея, за да избере подхода.

— Чудя се дали е позволено човек да разгледа тази хубава къща.

— Разбира се — усмихна се жената. — Приятно е да срещнеш някой, който се интересува. Аз съм контеса Ди Ланца. — Тя протегна ръка и Липзи се ръкува с нея, същевременно определяйки шансовете си за успех на около 90 процента.

— Дънсфорд Липзи, контесо.

Тя го поведе към едната страна на къщата.

— Била е построена през първата четвърт на седемнадесети век, когато цялата земя наоколо е била дадена на фамилията като награда за заслуги в една или друга война. Това е било времето, когато ренесансовата архитектура е започнала да прониква и в провинцията.

— Аха. Значи е била вдигната долу-горе по същото време като църквата в Полио?

Тя кимна в знак на съгласие.

— От архитектура ли се интересувате, господин Липзи?

— Интересувам се от красотата, контесо.

Видя я как потиска усмивката си. Очевидно смяташе, че този сковано официален англичанин притежава известен ексцентричен чар. Точно такава беше и целта му.

Заговори му за къщата, сякаш разправяше позната приказка; посочи му мястото, на което зидарите свършили подходящия камък и били принудени да продължат с друг, новите прозорци, прибавени през осемнадесети век, малкото западно крило от деветнадесети век.

— Разбира се, ние вече не притежаваме околността, а земята, която си запазихме, е доста лоша. Както сам виждате, твърде много ремонти бяха отложени. — Тя се обърна към него и се усмихна тъжно. — В Италия контеси има под път и над път, господин Липзи.

— Но не всички са от фамилии, стари като вашата.

— Така е. По-новите аристократи са бизнесмени и индустриалци. Техните фамилии не са имали време да се изнежат, живеейки от наследено богатство.

Бяха привършили обиколката на къщата и сега стояха в подножието на една от куличките. Липзи заяви:

— Възможно е човек да се изнежи и от спечелено богатство, контесо. Страхувам се, че не работя твърде упорито за хляба си.

— Мога ли да попитам с какво се занимавате?

— Имам антикварен магазин в Лондон. Намира се на Кромуел Роуд — трябва да го посетите следващия път, когато дойдете в Англия. Аз самият рядко стоя там.

— Сигурен ли сте, че не искате да разгледате вътрешността на къщата?

— Ами ако няма да ви притесня…

— Ни най-малко.

Контесата го поведе към входната врата. Липзи усети онова гъделичкане по врата, което винаги предшестваше приключването на даден случай. Беше си изиграл добре картите — внимателно бе внушил на контесата впечатлението, че може и да купи нещо от нея. Тя явно отчаяно се нуждаеше от пари.

Докато го водеше из стаите, острият му поглед пробягваше бързо по стените. Имаше много картини, главно маслени портрети на предишни контове и акварелни пейзажи. Мебелите бяха стари, но не и старинни. В някои от стаите миризмата показваше, че не се използват — от тях се разнасяше особен аромат на нафталин и застояло.

Поведе го нагоре по стълбите и той осъзна, че площадката е единственото заслужаващо внимание място в къщата. В средата й имаше еротична мраморна фигура на кентавър и момиче в чувствена прегръдка. Килимчетата на добре излъскания под не бяха износени. Стените бяха отрупани с картини.

— Това е нашата скромна колекция от картини — казваше в този момент контесата. — Отдавна трябваше да я продадем, но покойният ми съпруг не искаше да се раздели с нея. А аз все отлагам този ден.

„Това е най-явното предложение за продажба, до което би стигнала контесата“, помисли си Липзи. Той изостави престорения нехаен интерес и започна да оглежда картините.

Поглеждаше всяка една от разстояние, като присвиваше очи и търсеше почерка на Модиляни: удълженото лице, характерния за женските лица нос, влиянието на африканската скулптура, особената асиметрия. След това се доближаваше и се взираше в подписа. Поглеждаше рамките, за да види дали не са сменяни. Извади много мощно тънко фенерче от вътрешния си джоб и осветяваше боята, за да види дали няма издайнически следи от рисувано отгоре.

Някои от картините се нуждаеха само от един поглед; други изискваха внимателно изучаване. Контесата го наблюдаваше търпеливо, докато обиколи четирите стени на площадката. Накрая се обърна към нея.

— Имате много красиви картини, контесо.

Тя го разведе набързо из останалата част от къщата, сякаш и двамата знаеха, че това е чиста формалност.

Когато се върнаха на площадката, тя спря.

— Мога ли да ви предложа кафе?

— Благодаря.

Слязоха долу в дневната и контесата се извини, за да отиде в кухнята и да поръча кафето. Липзи прехапа долната си устна, докато чакаше. Трябваше да се измъкне — никоя от картините не струваше повече от неколкостотин лири и в къщата определено нямаше платна на Модиляни.

Контесата се върна.

— Можете да запушите, ако искате — предложи тя.

— Благодаря ви. Ще го направя. — Липзи запали пура и извади от джоба си една визитка: на нея беше написано само името, служебния адрес и телефона — без указания за професията му. — Мога ли да ви дам адреса си? — рече той. — Когато решите да продадете колекцията си, имам някои познати в Лондон, които ще бъдат заинтригувани.

По красивото лице на контесата за момент пробяга разочарование, когато й стана ясно, че Липзи няма да купи нищо.

— Предполагам, че това е цялата ви колекция? — попита той.

— Да.

— И нямате картини, които да са складирани по тавани или мазета?

— Боя се, че не.

Една прислужница влезе с кафето на поднос и контесата му наля. Зададе на Липзи въпроси за Лондон, за модите, за новите магазини и ресторанти. Той отговаряше, доколкото можеше.

Точно след десет минути допи чашката си и стана.

— Бяхте изключително любезна, контесо. Моля ви, обадете ми се следващия път, когато дойдете в Лондон.

— Вашата компания ми беше приятна, господин Липзи.

Тя го изпрати до входната врата.

Липзи мина бързо по алеята и влезе в колата. Когато даде на заден по алеята, зърна в огледалото за обратно виждане контесата, която все още стоеше на вратата.

Беше крайно разочарован. Очевидно целият му труд бе отишъл напразно. Ако някога бе имало изгубен Модиляни в имението, вече го нямаше.

Разбира се, съществуваше и още една възможност, на която вероятно трябваше да обърне повече внимание. Американецът, приятел на госпожица Слейн, може нарочно да го бе пратил за зелен хайвер.

Дали не бе заподозрян Липзи? Е, не беше изключено; а Липзи смяташе, че не трябва да подминава подобно съмнение. Той въздъхна, докато вземаше решението: щеше да следи двойката, докато не се увери, че и те са се отказали.

Вече не беше съвсем сигурен как да ги следи. Едва ли можеше да върви след тях навсякъде, както би направил в града. Трябваше с питане да открива къде са ходили.

Върна се в Полио по малко по-различен маршрут, отправяйки се по третото шосе на селото — онова, по което се влизаше от запад. На около миля преди Полио зърна една къща близо до шосето, на прозореца на която имаше реклама на бира. Отвън стоеше кръгла желязна масичка. Приличаше на бар.

Липзи беше гладен и жаден. Той отби от пътя, паркира на напечения паркинг и изгаси двигателя.