Кен Фолет
Скандалът Модиляни (1)

Въведение

В един съвременен трилър героят обикновено спасява света. Традиционните приключенски истории са по-скромни — главният герой спасява само живота си и може би живота на някой верен приятел или храбра девойка. В не толкова сензационните романи — в старомодната, добре написана белетристика, основна храна за читателите от повече от век насам — залогът е по-малък, но въпреки това усилията, борбите и решенията на героя определят неговата съдба по един драматичен начин.

Всъщност аз не вярвам, че в живота е така. В реалната действителност обстоятелства, които са напълно извън нашата власт, определят дали ще живеем или умрем, ще бъдем щастливи или нещастни, ще забогатеем или ще загубим всичко. Например повечето богаташи наследяват парите си. Повечето добре нахранени хора просто са имали късмета да се родят в богата държава. Повечето щастливи са отгледани в любящи семейства, а повечето нещастни са имали побъркани родители.

Не съм фаталист, нито пък вярвам, че всичко в живота е сляпа случайност. Ние не контролираме съдбата си, както шахматистът своите фигури, но и животът не е рулетка. Обикновено истината е сложна. Механизми, над които нямаме власт — и понякога дори не сме в състояние да разберем — определят съдбата на човека, но все пак решенията, които той взема, носят своите последствия, дори и да не са такива, каквито е очаквал.

Опитах се „Скандалът Модиляни“ да бъде един нов вид роман, който да отразява неуловимата зависимост на индивидуалната свобода от по-могъщи механизми. В този си нескромен проект се провалих. Сигурно защото такъв роман не може да бъде написан — дори и в Живота нищо да не става според желанията ни, в Литературата може би е другояче.

В крайна сметка се получи една весела криминална история, в която група хора, повечето млади, извършват най-различни лудории, никоя от които не завършва изцяло според очакванията. Критиците я превъзнасяха като весела, темпераментна, лека, духовита, жизнерадостна, лека (отново) и освежаваща. Бях разочарован, задето не забелязаха сериозните ми намерения.

Сега вече не гледам на книгата като на провал. Тя наистина е лека, но това изобщо не я прави лоша. Фактът, че е толкова различна от тази, която възнамерявах да напиша, не би трябвало да ме изненадва. Все пак това до голяма степен доказва тезата ми.