Кен Фолет
Ключът към Ребека (9)

Девет глава

Беше ранна сутрин и с босите си нозе Алекс Волф усещаше хлад от настлания с плочи под на джамията. Малцината богомолци се губеха сред безмерността на залата с колони. Имаше тишина, усещане за покой и бледосива светлина. Слънчевата светлина прониза един от високите прорези в стената и в същия момент мюезинът започна да вика:

— Аллаху акбар! Аллаху акбар! Аллаху акбар! Аллаху акбар!

Волф се обърна с лице към Мека.

Носеше дълга роба и тюрбан, а обущата в ръката му бяха обикновени арабски сандали. Никога не беше съвсем сигурен защо върши това. Беше правоверен само на теория. Бяха го обрязали според ислямските изисквания и бе отишъл на поклонение до Мека; той обаче пиеше алкохол, ядеше свинско, никога не плащаше закат^[1], не съблюдаваше Рамаданските пости и не се молеше всеки ден, та какво остава за пет пъти дневно. Сравнително често обаче изпитваше необходимост да се потопи, само за няколко минути, в познатия, механичен ритуал на религията на своя втори баща. Тогава, както направи днес, ставаше още по тъмно, обличаше се в традиционни дрехи, отиваше по студените тихи улици на града до джамията на баща си, извършваше обредното умиване в предния двор и влизаше навреме за първите молитви за новия ден.

Докосна ушите си с ръце, после сключи ръце пред себе си, лявата в дясната. Поклони се, после коленичи. Докосваше пода с чело в съответните моменти и рецитираше ал-фатха:

— В името на Бог, милостивия и състрадателния. Слава на Бога, господар на световете, милостив и състрадателен, Господар на Съдния ден; на Теб служим и на Теб се молим за помощ; води ни по правия път, пътя на ония, на които Си оказал милост, на които не лежи гневът Ти, и които не се заблуждават.

Погледна през дясното, а после през лявото си рамо, за да поздрави двата ангела, които записваха неговите добри и лоши постъпки.

Щом погледна през лявото си рамо, видя Абдулла.

Без да прекъсва молитвата си, крадецът се ухили широко и показа стоманения си зъб.

Волф стана и излезе. Навън се спря, за да нахлузи сандалите си, и Абдулла се заклатушка след него. Стиснаха си ръцете.

— Ти си набожен човек, като мен — отбеляза Абдулла. — Знаех, че рано или късно ще дойдеш в джамията на баща си.

— Търсил си ме?

— Много хора те търсят.

Заедно тръгнаха от джамията. Абдулла рече:

— Като те знам, че си правоверен, не можех да те издам на британците, дори и за толкова много пари; та казах на майор Вандам, че не познавам никого с името Алекс Волф или Ахмед Рахма.

Волф се спря рязко. Значи все още го преследваха. Беше започнал да се чувства в безопасност — твърде скоро. Хвана Абдулла за ръката и го отведе в едно арабско кафене. Седнаха.

Волф започна:

— Те знаят арабското ми име.

— Той знае всичко за теб — освен къде да те намери.

Волф се почувства притеснен и едновременно — извънредно любопитен.

— Що за човек е този майор? — попита той.

Абдулла сви рамене.

— Англичанин. Няма изтънченост. Няма маниери. Къси панталони в цвят каки и лице с цвета на домат.

— Можеш и повече от това.

Абдулла кимна.

— Този човек е търпелив и непоколебим. Ако бях на твое място, щях да се боя от него.

Изведнъж Волф изпита страх.

— Какво прави? — попита той.

— Открил е всичко за семейството ти. Говорил е с всичките ти братя. Казали са, че не знаят нищо за теб.

Кафеджията поднесе и на двамата каша от бакла и плосък тричен хляб. Волф разчупи своя и го топна в ястието. Около купите започнаха да се събират мухи. И двамата не им обърнаха внимание.

Абдулла заговори с пълна уста:

— Вандам предлага сто лири стерлинги за адреса ти. Ха! Като че ще предадем някого от своите за пари.

Волф преглътна:

— Дори и ако знаеш адреса ми.

Абдулла сви рамене.

— Би било дреболия да се намери.

— Знам — съгласи се Волф. — Затова ще ти кажа, като знак за вярата ми в твоето приятелство. Живея в хотел Шепърд.

Абдула изглеждаше уязвен.

— Приятелю мой, зная, че това не е вярно. Това е първото място, където британците ще погледнат…

— Не си ме разбрал — усмихна се Волф. — Аз не съм гост там. Работя в кухните, почиствам съдове, а в края на деня лягам на пода заедно с още десетина или повече души и спя там.

— Колко хитро! — захили се Абдулла. Идеята му хареса, както и фактът, че е осведомен. — Криеш се под носа им!

— Зная, че ще опазиш тази тайна — каза Волф. — И като знак на благодарност за приятелството ти се надявам, че ще приемеш от мен подарък в размер на сто лири стерлинги.

— Но това не е необходимо…

— Настоявам.

Абдулла въздъхна и неохотно прие.

— Добре.

— Ще изпратя парите в дома ти.

Абдулла обра празната купа с остатъка от хляба.

— Трябва да те оставям — каза той. — Остави ме да платя закуската ти.

— Благодаря ти.

— Ах! Дошъл съм без пари. Хиляди извинения…

— Нищо — каза Волф. — Алаллах — Бог знае.

Абдулла му отвърна традиционно:

— Аллах йъшалимак — Бог да те пази.

И си излезе.

Волф си поръча кафе и се замисли за Абдулла. Разбира се, че крадецът щеше да го предаде за много по-малко от сто лири стерлинги. Засега го спираше фактът, че не знае адреса на Волф. Усилено опитваше да го открие — затова и бе дошъл в джамията. Сега щеше да пробва да проучи историята за преспиването в кухните на Шепърд. Това можеше да не се окаже лесно, понеже никой нямаше да признае, че персоналът спи на пода в кухнята — Волф всъщност въобще не беше сигурен, че е вярно — но трябваше да има предвид, че Абдулла рано или късно ще открие лъжата. Историята не беше нищо повече от тактика за отлагане; същото беше и с подкупа. Както и да е, когато най-накрая Абдулла откриеше, че Волф живее на дома-лодка на Соня, той вероятно щеше да дойде при него за още пари, вместо да отиде при Вандам.

Положението беше под контрол — засега.

Волф остави няколко миллема на масата и излезе.

Градът се бе съживил. Улиците вече бяха задръстени от трафика, тротоарите бяха залети от търговци и просяци, а въздухът — изпълнен с приятни и противни миризми. Волф отиде до централната поща, за да говори по телефона. Обади се в Главната квартира и потърси майор Смит.

— Имаме седемнадесет с тази фамилия — обясни му телефонистката. — Знаете ли малкото му име?

— Санди.

— Това ще да е майор Александър Смит. В момента не е тук. Да му оставя ли съобщение?

Волф знаеше, че майорът няма да е в Главната квартира — беше твърде рано.

— Съобщението е: „В дванадесет по обед днес в Замалек.“ Ще ви помоля да го подпишете със „С“. Записахте ли го?

— Да, но бих ви помолила да оставите пълното си…

Волф окачи слушалката. Напусна пощата и тръгна за Замалек.

Откакто Соня съблазни Смит, майорът й изпрати дванадесет рози, кутия шоколадови бонбони, любовно писмо и две съобщения по куриер с молба за нова среща. Волф й беше забранил да отговаря. Към момента Смит се чудеше дали изобщо ще я види отново. Волф беше сигурен, че Соня е първата красива жена, с която Смит е преспивал. След няколко дни очакване Смит щеше отчаяно да иска да я види отново и щеше да клъвне на всяка възможност.

По пътя към дома Волф купи вестник, но той беше пълен с обичайните глупости. Когато стигна до дома-лодка, Соня все още спеше. Той я замери с навития вестник, за да я събуди. Тя простена и се обърна.

Волф я остави и през завесите се върна във всекидневната. На другия й край, в носа на лодката, имаше малка открита кухня. В нея имаше доста голям шкаф за метли и препарати за почистване. Волф отвори вратата на шкафа. Можеше да се свре вътре, ако свиеше колене и наведеше глава. Резето на вратата можеше да се отвори само откъм външната страна. Той се разрови из кухненските чекмеджета и намери нож с гъвкаво острие. Реши, че би могъл да застопори резето отвътре на шкафа, като прекара ножа през процепа на вратата и го опре на болта. Влезе в шкафа, затвори вратата и опита. Получи се.

Обаче не можеше да вижда през крилото на вратата.

Взе един пирон и чукче и заби пирона в тънкото дърво на вратата на нивото на погледа си. Разшири отвора с вилица от кухнята. Отново влезе в шкафа и затвори вратата. Опря око в дупката.

Видя как завесите се разтварят и Соня влезе във всекидневната. Тя се огледа, изненадана, че го няма. Сви рамене, после повдигна нощницата си и се почеса по корема. Волф потисна смеха си. Тя прекоси кухнята, хвана чайника и завъртя крана.

Волф пъхна ножа в процепа на вратата и отвори резето. Отвори вратата, излезе и каза:

— Добро утро.

Соня изпищя.

Волф се разсмя.

Тя хвърли чайника по него и той се наведе. После попита:

— Добро скривалище, нали?

— Уплаши ме, копеле такова — отвърна му тя.

Той вдигна чайника и й го подаде.

— Направи кафе — каза й той.

Остави ножа в бюфета, затвори вратата и седна.

Соня го запита:

— За какво ти е скривалище?

— За да гледам теб и майор Смит. Много е забавно — той прилича на обзета от страст костенурка.

— Кога ще дойде?

— В дванадесет по обяд днес.

— О, не. Защо толкова рано сутринта?

— Слушай. Ако носи нещо ценно в тази чанта, то със сигурност не му е разрешено да се разкарва из града с нея. Трябва да я занесе право в кабинета си и да я заключи в сейфа. Не бива да му даваме време да го направи — цялата работа е безполезна, докато не донесе чантата си тук. Ние искаме той да дотърчи тук право от Главната квартира. Всъщност, ако дойде късно и без чанта, ще заключим и ще се престорим, че си навън — тогава следващия път ще знае, че ще трябва да дойде тук бързо.

— Всичко си нагласил, нали така?

Волф се засмя.

— По-добре започвай да се приготвяш. Искам да изглеждаш неотразима.

— Аз винаги съм неотразима.

Тя отиде до спалнята.

— Измий си косата — викна след нея той. Не последва отговор.

Погледна часовника си. Времето изтичаше. Обиколи лодката и прикри следите от пребиваването си — махна обувките, бръснача, четката за зъби и феса. Соня излезе на палубата, за да изсуши косата си на слънце. Волф направи кафе и й занесе чаша. Той изпи своето, после изми чашата и я сложи настрана. Извади бутилка шампанско, постави я в кофа с лед и я сложи до леглото заедно с две чаши. Помисли си да смени чаршафа, после реши да го стори след идването на Смит, а не преди това. Соня се върна от палубата и напарфюмира бедрата и гърдите си. Волф хвърли последен поглед. Всичко беше готово. Той седна на дивана до прозорчето, за да наблюдава кея.

Майор Смит се появи няколко минути след дванадесет. Бързаше, все едно се бои да не закъснее. Бе облечен в униформена риза, къси панталони цвят каки, чорапи и сандали, но бе свалил офицерската си фуражка. Потеше се на пладнешкото слънце.

Носеше чантата си.

Волф се ухили доволно.

— Ето го — обади се Волф. — Готова ли си?

— Не.

Тя опитваше да го изнерви. Щеше да е готова. Той влезе в бюфета, затвори вратата и опря око в дупката.

Чу стъпките на Смит по трапа и после на палубата. Майорът се обади:

— Здравей?

Соня не отговори.

Волф погледна през дупката и видя как Смит слиза по стълбите във вътрешността на лодката.

— Има ли някой?

Смит погледна пердетата, които изолираха спалнята. Гласът му беше изпълнен с разочаровано очакване:

— Соня?

Завесите се разделиха. Соня стоеше там, а издигнатите й ръце разтваряха плата. Беше нагласила косата си като сложна пирамида, както правеше за представленията. Носеше шалварите от полупрозрачен плат, но от такова разстояние тялото й се виждаше през плата.

От кръста нагоре бе гола, като се изключи огърлицата на врата. Кафявите й гърди бяха едри и кръгли. Беше сложила червило на зърната си.

„Добро момиче!“ — рече си Волф.

Майор Смит я зяпна. Беше направо смаян.

— Боже. Господи. Господи.

Волф опита да не се смее.

Смит пусна чантата си и отиде до нея. Щом я прегърна, тя отстъпи и прибра завесите зад гърба му.

Волф отвори вратата на шкафа и излезе.

Чантата лежеше на пода тъкмо от неговата страна на пердето. Волф коленичи, набра галабията си и обърна чантата. Опита ключалките. Беше заключена.

Той прошепна:

— Lieber Gott.^[2]

Огледа се — трябваше му карфица, кламер, игла, нещо, с което да отвори ключалките. Тихо отиде до кухнята и внимателно издърпа едно чекмедже. Шишче за месо, твърде дебело; телче от телена четка, твърде тънко; нож за зеленчуци, твърде широк… В малка чинийка до умивалника намери една от фибите за коса на Соня.

Върна се към чантата и пъхна края на фибата в отвора на една от ключалките. Завъртя я за опит, натъкна се на съпротивата на някаква пружина и натисна по-здраво.

Фибата се счупи.

Волф отново изруга под нос.

Замислено погледна часовника си. Последния път Смит оправи Соня приблизително за пет минути. Трябваше да й кажа да го направи най-накрая, помисли си Волф.

Взе огъващия се нож, който ползваше, за да отвори бюфета отвътре. Нежно го пъхна в една от ключалките на чантата. Когато натисна, ножът се огъна.

Можеше да разбие ключалките за няколко секунди, но не искаше, понеже тогава Смит щеше да знае, че чантата му е била отворена. Волф не се боеше от Смит, но искаше майорът да остане в неведение за истинската причина за съблазняването му — ако в чантата имаше ценен материал, Волф искаше да я отваря редовно.

Ако не можеше да отваря чантата обаче, Смит щеше винаги да е безполезен.

Какво щеше да стане, ако счупи ключалките? Смит щеше да свърши със Соня, да нахлузи гащите си, да си вземе чантата и да разбере, че е била отваряна. Лодката щеше да бъде провалена като прикритие, освен ако Волф не убиеше Смит. Какви щяха да са последиците от убийството на Смит? Още един британски военен убит, този път в Кайро. Щеше да започне страховито преследване. Щяха ли да съумеят да свържат убийството с Волф? Беше ли Смит казал на някого за Соня? Кой ги беше виждал заедно в клуб Ча-ча? Щеше ли разследването да отведе британците до лодката?

Щеше да е рисковано — но най-лошото щеше да бъде, че Волф щеше да е без източник на информация, отново в изходна позиция.

Междувременно хората му воюваха там, в пустинята, и имаха нужда от информация.

Волф стоеше мълчалив в средата на всекидневната и си напъваше мозъка. Беше помислил за нещо, което му даде отговора, а ето че то му изхвърча от ума. От другата страна на завесата Смит мърмореше и стенеше. Волф се запита дали вече си е свалил панталона…

Свалените панталони, това беше.

Трябваше да държи ключа за чантата в джоба си.

Волф надзърна между завесите. Смит и Соня лежаха на кревата. Тя лежеше по гръб със затворени очи. Той лежеше до нея, опрян на един лакът, и я докосваше. Тя извиваше гръб, все едно се наслаждаваше. Докато Волф наблюдаваше, Смит се претърколи, полулегна върху нея и завря лице в гърдите й.

Все още беше с късите панталони.

Волф провря глава между завесите и махна с ръка в опит да привлече вниманието на Соня. Каза си: „погледни ме, жено!“ Смит премести главата си от едната на другата гърда. Соня отвори очи, погледна главата на Смит, погали намазаната му с брилянтин коса и срещна погледа на Волф.

Той отвори уста безмълвно — „свали му панталоните.“

Тя се намръщи неразбиращо.

Волф прекрачи през завесите и изимитира събуването на панталони.

Лицето на Соня се проясни и просветление я осени.

Волф прекрачи назад през завесите, придърпа ги мълчаливо и остави само малка пролука за наблюдение.

Видя как ръцете на Соня слизат до късите панталони на Смит и започват да се борят с копчетата. Смит простена. Соня завъртя очи, изпълнена с презрение към наивната му страст. Волф си каза: „надявам се да й достигне умът да подхвърли панталоните насам.“

Краят на леглото беше на около метър и половина от пердето.

Волф легна на пода и се отпусна по корем. Раздели завесите с ръце и се запромъква напред по индийски маниер.

Чу как Смит изрича:

— О, Боже, толкова си красива.

Волф достигна късите гащета. С една ръка внимателно прерови плата, докато не видя джоб. Пъхна ръката си вътре и потърси ключ.

Джобът беше празен.

От леглото се донесе звукът на движение. Смит проръмжа. Соня му каза:

— Недей, лежи си.

„Добро момиче“, помисли си Волф.

Ровеше се в панталоните, докато не намери другия джоб. Пребърка го. И той беше празен.

Можеше да има още джобове. Волф се одързости. Опипа плата и затърси за твърди подутини, които можеха да бъдат от метал. Нямаше. Вдигна панталона…

Под него се намираше връзка ключове.

Волф безшумно въздъхна от облекчение.

Ключовете трябва да са изпаднали от джоба, когато Смит е хвърлил панталоните си на пода.

Волф взе ключовете и късите панталони и започна да се измъква заднешком през завесата.

Тогава чу стъпки по палубата.

Смит пронизително изговори:

— Боже милостиви, какво е това!

— Тихо! — прекъсна го Соня. — Само пощальонът. Кажи ми, харесва ли ти…

— О, да.

Волф се измъкна през завесите и погледна нагоре. Пощальонът оставяше писмо на най-горното стъпало на стълбите, до люка. За ужас на Волф, човекът го видя и го поздрави:

— Сабах ал-хайр — Добро утро!

Волф постави пръст на устните си за тишина, после опря буза на дланта, за да изобрази сън, и посочи към спалнята.

— Извинете! — прошепна раздавачът.

Волф му махна да си върви.

От спалнята не излизаше никакъв звук.

Дали поздравът на пощальона бе направил Смит подозрителен? „Вероятно не“, реши Волф — „един разносвач на писма би могъл да поздрави с «добро утро» дори ако не види никого, тъй като отвореният люк показваше, че вкъщи има някой.“

Звуците на любовта в съседната стая се подновиха и Волф задиша по-леко.

Той прегледа ключовете, намери най-малкия и го пробва в ключалките на чантата.

Проработи.

Отвори другата ключалка и вдигна капака. Вътре се намираше сноп листа в твърда картонена папка. Волф си каза — „стига с менютата, ако обичаш“. Отвори папката и погледна най-горния лист.

Прочете:

ОПЕРАЦИЯ АБЪРДИЙН

1. Съюзническите сили ще започнат голямо контранастъпление на 5 юни.

2. Атаката ще бъде в две направления…

Волф надигна поглед от книжата. „Господи“, прошепна той, „Това е!“

Заслуша се. Сега шумовете от спалнята бяха по-силни. Можеше да чуе пружините на кревата и му се стори, че самата лодка започваше леко да се поклаща. Нямаше много време.

Отчетът в чантата на Смит беше подробен. Волф не беше сигурен как точно работи британската командна верига, но вероятно сраженията са били планирани в детайл от генерал Ричи в Главната квартира в пустинята, а после изпратени до Главната квартира в Кайро, за да бъдат одобрени от Окинлек. Плановете за по-важните битки ще да се обсъждаха на сутрешните заседания, на които Смит очевидно присъстваше в някакво качество. Волф отново се зачуди кой ли отдел се намираше в сградата без отличителни знаци на Шари Сюлейман паша, където Смит се завръщаше всеки следобед; после отпъди мисълта надалеч. Трябваше да вземе бележки.

Заозърта се за молив и хартия и си каза: „трябваше да го направя предварително.“ Намери блокче с листа и червен молив в едно от чекмеджетата. Седна до чантата и зачете.

Главните съюзнически сили бяха обкръжени в район, наречен Котела. Контраатаката на 5-ти юни трябваше да бъде измъкване. Щеше да започне в 2:50 след полунощ с обстрел на хребета Асла, на източния фланг на Ромел, от четири артилерийски полка. Артилерията трябваше да намали съпротивата като подготовка за атаката на Десета индийска пехотна бригада. Когато индийците пробиеха линията при хребета Асла, танковете на Двадесет и втора бронетанкова бригада щяха да се впуснат през пробива и да овладеят Сиди Муфта, а Девета индийска бригада щеше да ги следва и да затвърди успеха.

Междувременно Тридесет и втора армейска танкова бригада, с подкрепление от пехота, щеше да атакува северния фланг на Ромел при хребета Сидра.

Когато достигна края на отчета, Волф осъзна, че е бил така обсебен, че е чул, но не е обърнал внимание на звука на оргазъма на майор Смит. Сега леглото проскърца и два крака тропнаха на пода.

Волф се напрегна.

Соня каза:

— Скъпи, налей малко шампанско.

— Само минутка…

— Искам го сега.

— Чувствам се малко глупаво без панталоните си, скъпа.

Волф си помисли: „Господи, той си иска панталоните.“

Соня продължи:

— Харесваш ми без дрехи. Изпий една чаша с мен, преди да се облечеш.

— Твоето желание е заповед за мен.

Волф се отпусна. „Може и да се цупи, мина му през ума, но прави каквото искам!“

Бързо прегледа останалите книжа, уверен, че няма да го спипат сега — Смит бе чудесна находка и би било истинска трагедия да заколи гъската в първия миг, в който тя е снесла златно яйце. Отбеляза си, че в атаката ще участват четиристотин танка, от които триста и тридесет на източното направление и само седемдесет на северното; че генералите Месърви и Бригс щяха да установят обща Главна квартира; и че Окинлек изискваше — май с известно недоволство — щателно предварително разузнаване и тясно сътрудничество между танковете и пехотата.

Докато пишеше, високо изгърмя коркова тапа. Той облиза устни и си помисли: „бих могъл да пийна малко“. Запита се колко бързо би могъл Смит да изпие чаша шампанско. Реши да не рискува.

Постави книжата обратно в папката, а нея обратно в чантата. Затвори капака и заключи ключалките. Постави връзката ключове в единия от джобовете на късите панталони. Изправи се и надзърна през завесата.

Смит седеше в леглото по армейско долно бельо, с чаша в едната ръка и цигара в другата и изглеждаше доволен от себе си. Цигарите трябва да са били в джоба на ризата му — щеше да стане неловко, ако бяха в късите му панталони.

В момента Волф се оказа в полезрението на Смит. Той отдръпна лицето си от мъничкия процеп между завесите и зачака. Чу как Соня казва:

— Моля те, сипи ми още малко.

Отново погледна навътре. Смит взе чашата й и се извърна към бутилката. Сега гърбът му беше обърнат към Волф. Волф прекара панталоните през завесата и ги метна на пода. Соня го видя и притеснено повдигна вежди. Волф издърпа ръката си. Смит подаде чашата на Соня.

Волф влезе в бюфета, затвори вратата и се отпусна на пода. Запита се колко ли ще трябва да чака, преди Смит да си тръгне. Не го интересуваше — той тържествуваше. Беше попаднал на злато.

Измина половин час преди да види — през дупката — как Смит влиза във всекидневната и отново е с дрехи. Тогава вече Волф се чувстваше много натясно. Соня следваше Смит и попита:

— Трябва ли да си вървиш толкова скоро?

— Боя се, че да — отвърна той. — Разбираш ли, времето е много неудобно за мен.

Той се поколеба.

— Нека бъда напълно откровен, но всъщност не се очаква да разнасям тази чанта насам-натам. Беше страшно трудна работа да дойда тук по обяд. Разбираш ли, от Главната квартира трябваше да отида право в кабинета си. Е, днес не го направих — ужасно се страхувах, че може и да те изпусна, ако дойда късно. В кабинета казах, че ще обядвам в Главната квартира, а на момчетата в Главната квартира — че ще обядвам в кабинета си. Както и да е, следващия път ще отида до кабинета си, ще оставя чантата и ще дойда тук — ако това е удобно за теб, кукличката ми.

„За Бога, Соня, кажи нещо!“ — мислеше си Волф.

Тя отговори:

— О, Санди, но прислужницата ми идва да чисти всеки следобед — няма да бъдем сами.

Смит се намръщи.

— По дяволите. Е, просто ще трябва да се виждаме вечерта.

— Но аз трябва да работя — а след представлението трябва да оставам в клуба и да говоря с клиентите. А не мога да седя на твоята маса всяка вечер — хората ще се разприказват.

Бюфетът беше много горещ и задушен. Волф се потеше сериозно.

Смит продължи:

— Не можеш ли да кажеш на прислужницата си да не идва?

— Но, скъпи, та аз не мога да чистя тук сама — няма да знам как.

Волф я видя да се усмихва, да хваща Смит за ръката и да я поставя между краката си:

— О, Санди, кажи ми, че ще дойдеш по обяд.

Това беше много повече, отколкото Смит можеше да издържи.

— Разбира се, че ще дойда, скъпа моя — съгласи се той.

Целунаха се и Смит най-накрая си тръгна. Волф чу крачките му по палубата и по трапа и излезе от бюфета.

Соня наблюдаваше със злостно ликуване как той протяга изтръпналите си крайници.

— Боли? — попита тя с престорена симпатия.

— Струваше си — отговори Волф. — Ти беше прекрасна.

— Получи ли каквото искаше?

— По-добро, отколкото бих могъл да мечтая.

Волф наряза хляб и кренвирши за обяд, докато Соня се къпеше. След обяда намери английския роман и ключа към кода и нахвърли съобщението си за Ромел. Соня отиде на хиподрума с цяла тумба египетски приятели — Волф й даде петдесет лири, с които да залага.

Вечерта тя отиде в Ча-ча, а Волф седна у дома, пиеше уиски и четеше арабска поезия. С наближаването на полунощ включи радиото.

Точно в полунощ той пусна сигнала си — Сфинкс. Секунди по-късно отговори подслушвателният пост на Ромел в пустинята — рота Хорх. Волф изпрати серия клинообразни сигнали, за да им позволи да се настроят точно, и ги попита каква е началната му мощност. В средата на изречението направи грешка и изпрати серия от знаци „Г“ за грешка, преди да започне отново. Казаха му, че сигналът му е с максимална сила, и изпратиха „П“ за предавай. Той изпрати знак, за да отбележи началото на съобщението си; после, зашифровано, започна: „Операция Абърдийн…“

Накрая добави АР за „съобщение предадено“ и „К“ за край. Те отговориха със серия от знаци „Р“, което значеше: „Съобщението е прието и разбрано“.

Волф прибра радиото, книгата с шифрите и ключа, после си сипа още едно питие.

Каза си, че общо взето се е справил изключително добре.