Кен Фолет
Ключът към Ребека (8)

Осма глава

Уилям Вандам беше почнал да се отчайва. Чудеше се дали въобще ще намери Алекс Волф. От убийството в Асиут бяха минали близо три седмици, а Вандам не се беше доближил до плячката си. С времето следата изстиваше. Вандам почти изпитваше желание за още една кражба на документи, та поне да разбере с какво се е захванал Волф.

Знаеше, че този човек започва да го обсебва. Будеше се нощем около три, когато въздействието на алкохола отминаваше, и се тормозеше до изгрев. Измъчваше го стилът на Волф: начинът, по който се промъкна в Египет, бързината, с която уби ефрейтор Кокс, лекотата, с която се стопи в града. Вандам премисляше отново и отново и се питаше защо намира този случай така омагьосващ.

Не беше отбелязал истински напредък, но посъбра някакви сведения и те подхраниха обсесията му — не както храната засища и удовлетворява човек, а както горивото подхранва огъня и го кара да се разгори повече.

Вила лез Оливие беше собственост на някой си Ахмед Рахма. Рахма бяха богата кайровска фамилия. Ахмед беше наследил къщата от баща си, Гамал Рахма, адвокат. Един от лейтенантите на Вандам изрови удостоверение за брак между Гамал Рахма и някоя си Ева Волф, вдовица на Ханс Волф, и двамата немци по националност; а после — и документите за осиновяването, по силата на които Алекс, синът на Ханс и Ева, ставаше законно дете на Гамал Рахма…

Следователно Ахмед Рахма беше немец и ставаше ясно как се е сдобил със законни египетски документи за самоличност на името на Алекс Волф.

В регистрите имаше и завещание, което даваше на Ахмед, тоест Алекс, повечето от наследството на Гамал, включително къщата.

Разговорите с всички живи представители на фамилията Рахма не доведоха до нищо. Ахмед беше изчезнал преди две години и оттогава не го бяха чували. Разпитващият се беше върнал с впечатлението, че осиновеният син не липсва особено никому.

Вандам беше убеден, че когато Ахмед е изчезнал, той е заминал за Германия.

Фамилията Рахма имаше още един клон, ала те бяха номади и никой не знаеше къде се намират. „Няма съмнение“, каза си Вандам, „че те са помогнали някак на Волф да влезе в Египет.“

Сега Вандам разбираше това. Волф не би могъл да влезе в страната през Александрия. Охраната на пристанището беше затегната: влизането му щеше да се отбележи, бъдещото разследване щеше рано или късно да установи немските му родители и той да бъде интерниран. Идвайки от юг, Волф се беше надявал да влезе незабелязано и отново да стане египетски гражданин. За британците беше чист късмет, че Волф си беше навлякъл неприятности в Асиут.

Според Вандам това беше последната щастлива случайност за тях.

Седеше в кабинета си, пушеше цигара след цигара и се тревожеше за Волф.

Този човек не беше някакъв долен събирач на клюки и слухове. За разлика от други агенти, не се задоволяваше да праща доклади, основаващи се на броя на войниците, които е видял на улицата или на недостига на резервни части за автомобили. Кражбата на куфарчето с документи доказваше, че Волф преследва сведения от високо ниво и е способен да изнамери находчиви начини да се сдобие с тях. Останеше ли на свобода достатъчно дълго, рано или късно щеше да успее.

Вандам крачеше из стаята — от закачалката до бюрото, край бюрото, до прозореца, обратно от другата страна на бюрото и пак до закачалката.

Шпионинът също си имаше проблеми. Трябваше да се обяснява с любопитни съседи, да крие радиото някъде, да се придвижва из града, да си намери информатори. Възможно беше парите му да свършат, радиото му да се повреди, информаторите да го предадат или някой да разкрие тайната му съвсем случайно. Все по някакъв начин трябваше да се появят следи от шпионина.

И колкото по-умен беше той, толкова по-късно щеше да се случи това.

Вандам беше сигурен, че Абдулла, крадецът, е замесен с Волф. След като Боге отказа да нареди ареста на Абдулла, Вандам предложи голяма сума пари, за да узнае къде е Волф. Абдулла продължаваше да твърди, че не знае нищо за човек на име Волф, ала в очите му беше проблеснала алчна искра.

Абдулла може и да не знаеше къде се намира Волф — шпионинът със сигурност бе проявил нужното внимание да вземе подобна предпазна мярка с прочутия с нечестността си крадец — ала можеше да разбере това. Вандам му показа, че предложението за парите остава в сила. От друга страна, узнаеше ли Абдулла къде е Волф, можеше просто да отиде при него, да му каже за предложението на Вандам и да му поиска повече пари.

Вандам крачеше из стаята.

Нещо във връзка със стила. Потайно влизане в страната; убийство с нож; сливане с тълпата; и… Още нещо вървеше с всичко това. Нещо, за което Вандам знаеше, нещо, за което беше прочел в доклад или му беше съобщено на съвещание. Едва ли не Волф беше човек, когото Вандам познаваше, ала вече не можеше да си припомни. Стил.

Телефонът иззвъня.

Той вдигна.

— Майор Вандам.

— О, здравейте. Обажда се майор Колдър от кабинета на ковчежника.

Вандам се напрегна.

— Да?

— Преди две седмици ни пратихте бележка да търсим фалшиви лири стерлинги. Е, намерихме.

Това е — следата беше налице.

— Добре! — отговори Вандам.

— Всъщност, намерихме доста — продължи другият.

— Трябва да ги видя възможно най-скоро — каза Вандам.

— Идват към вас. Пратих човек, трябва скоро да се появи.

— Знаете ли кой е платил с тези пари?

— Всъщност, имало е повече плащания, обаче разполагаме с няколко имена за вас.

— Прекрасно. Ще ви позвъня, щом видя банкнотите. Колдър ли казахте?

— Да. — Човекът продиктува телефонния си номер. — Значи, ще говорим по-късно.

Вандам затвори. Фалшиви лири — пасваше: това може да беше пробив. Лирите вече не бяха законно платежно средство тук. Официално Египет се водеше независима държава. Лирата стерлинг обаче можеше винаги да се размени за египетска валута в кабинета на британския главен ковчежник. В резултат хората, които имаха много дела с чужденци, обикновено приемаха да им се плаща в стерлинги.

Вандам отвори вратата и се провикна в коридора:

— Джейкс!

— Сър! — откликна онзи също толкова гръмко.

— Донесете досието с фалшивите банкноти.

— Слушам!

Вандам влезе в съседния кабинет и каза на секретаря си:

— Очаквам пратка от ковчежника. Бихте ли я донесли веднага щом дойде?

— Слушам.

Вандам се върна в своя кабинет. След миг се появи Джейкс с папка. Най-старшият от хората на Вандам, Джейкс беше енергичен и надежден младеж, който следваше заповедите стриктно и до край, а после действаше по своя инициатива. Беше по-висок дори от Вандам, слаб и чернокос, с малко печално изражение. Двамата с Вандам се държаха един с друг официално, но спокойно. Джейкс беше доста предубеден относно козируването и обръщенията, обаче двамата обсъждаха работата като равни, а Джейкс умело си служеше с неприлични думи. Той имаше множество полезни контакти и почти сигурно щеше да се издигне в армията повече от Вандам.

Вандам запали лампата на бюрото си и рече:

— Добре, покажете ми снимка на нацистките фалшификати.

Джейкс отвори досието и го разлисти. Извади тесте лъскави фотографии и ги разположи на бюрото. Всяка снимка показваше лицето и гърба на дадена банкнота, малко по-големи от истинския размер.

Джейкс ги подреди.

— Банкноти от една, пет, десет и двадесет лири.

Черни стрелки показваха грешките, по които фалшификатите се разпознаваха.

Източник бяха фалшивите пари, взети от заловените немски шпиони в Англия.

— Човек ще си рече, че би трябвало да са достатъчно умни да не дават на шпионите си такива пари — каза Джейкс.

Вандам отвърна, без да вдига поглед от снимките.

— Шпионажът е скъпа работа, а повечето пари отиват на вятъра. Защо да купуват английска валута в Швейцария, щом могат сами да си я направят? Шпионинът има подправени документи, значи може преспокойно да има и подправени пари. Освен това, фалшификатите имат известен разрушителен ефект върху британската икономика, ако влязат в обръщение. Предизвикват инфлация, също както ако правителството печата пари, за да плаща дълговете си.

— Все пак, разумно би било досега да са се досетили, че залавяме шпионите.

— А, обаче когато ги хванем, ние имаме грижата немците да не разберат това.

— Все едно. Надявам се нашите шпиони да не ползват фалшиви райхсмарки.

— Не бих казал. Ние приемаме разузнаването много по-сериозно от тях, както знаете. Щеше ми се да съм в състояние да кажа същото и за тактиката в танковия бой.

Секретарят на Вандам почука и влезе. Беше очилат двадесетинагодишен ефрейтор.

— Пратка от ковчежника, сър.

— Добра работа — рече Вандам.

— Да подпишете разписката, сър.

Вандам подписа и отвори плика. Вътре имаше няколкостотин банкноти.

— Мътните ме взели! — възкликна Джейкс.

— Предупредиха ме, че са много — каза Вандам. — Ефрейтор, донесете лупа. Бегом!

— Слушам.

Вандам сложи банкнота от една лира от плика до снимките и потърси грешката. Лупа не му трябваше.

— Погледнете, Джейкс.

Джейкс погледна.

Банкнотата имаше същата грешка като онази на снимката.

— Това е то, сър.

— Нацистки пари, напечатани в Германия — рече Вандам. — Сега сме по петите му.

 

 

Подполковник Реджи Боге знаеше, че майор Вандам е умен момък, притежаващ от онази лукавост, която се среща у хора от работническата класа. Ала не можеше да се мери с хора като Боге.

Същата вечер Боге игра снукър с бригаден генерал Поуви, началник на военното разузнаване, в спортния клуб Джезира. Поуви беше проницателен и подполковникът никак не му се нравеше, но Боге смяташе, че може да се справи с него.

Играеха за по шилинг на точка и бригадният губеше.

— Надявам се, нямате нищо против да поговорим по работа, докато сме в клуба, сър — рече Боге през това време.

— Изобщо.

— Просто защото нямах възможност да стана от бюрото цял ден.

— Какво ви тормози? — попита Поуви, докато натриваше стика с тебешир.

Боге вкара червената топка в джоба и се прицели в розовата.

— Съвсем сигурен съм, че в Кайро действа много сериозен шпионин.

Бригадният генерал се приведе над масата.

— Продължавайте.

Боге се вгледа в широкия му гръб. Случаят изискваше малко деликатност. Разбира се, началникът биваше отговорен за успехите на своя отдел, понеже — както е всеизвестно — само добре ръководените отдели имаха успехи. Все пак човек трябваше да проявява финес относно заслугите си.

— Помните ли, че един ефрейтор беше намушкан в Асиут преди няколко седмици? — подхвана той.

— Смътно.

— У мен се загнезди подозрение във връзка със случая. Оттогава го следвам. Миналата седмица по време на някакво улично сбиване беше откраднато куфарчето на адютант от Главната квартира. Нищо кой знае какво, обаче аз събрах две и две.

Поуви вкара бялата топка в джоба.

— По дяволите. Ваш ред е.

— Помолих главния ковчежник да потърси фалшиви английски банкноти. И не щеш ли, той намери. Накарах момчетата ми да ги проучат. Оказа се, че са правени в Германия.

— Аха!

Боге вкара червена, синя, още една червена и пак изпусна розовата.

— Мисля, че ще се замогна, благодарение на вас — прецени генералът, докато проучваше масата с присвити очи. — Някакъв шанс да проследим онзи чрез парите?

— Това е една възможност. Вече работим по въпроса.

— Бихте ли ми подали мостчето?

— Веднага.

Генералът положи мостчето на сукното и се прицели.

— Предложено беше — продължи Боге — да инструктираме ковчежника да продължи да приема фалшификатите заради вероятността да ни дадат нова следа.

Предложението беше на Вандам и Боге го беше отклонил. Вандам взе да спори — нещо, което ставаше вече изнурително познато — та се наложи Боге да го перне през пръстите. Но случаят беше непредсказуем и Боге искаше да е в състояние да каже, че се е консултирал с началството, ако нещата тръгнат зле.

Поуви се изправи и обмисли чутото.

— Доста зависи от количеството пари, нали?

— Дотук няколкостотин лири.

— Много е.

— Вярвам, че не е наистина наложително да приемаме още фалшификати, сър.

— Много добре. — Бригадният генерал вкара в джоба последната червена топка и подхвана цветните.

Боге отбеляза резултата. Поуви водеше, ала Боге беше получил онова, за което дойде.

— Кого сте определили да работи по тази история с шпионина? — попита Поуви.

— Е, всъщност сам се справям…

— Да, но кого от майорите ползвате?

— Всъщност, Вандам.

— А, Вандам. Свестен е.

На Боге не му се понрави посоката, в която тръгваше този разговор. Поуви всъщност не разбираше колко предпазлив трябва да е човек с такива като Вандам: подаваш им пръст и те захапват ръката. Армията издигаше такива хора над положението им. Кошмарът на Боге беше да се види принуден да приема заповеди от син на пощальон с дорсетски акцент. Той продължи:

— Вандам има известна слабост към черните, за съжаление. Но, както казахте, свестен е. По един скучен начин.

— Да. — Бригадният генерал се наслаждаваше на дълга почивка, вкарвайки цветните в джоба една подир друга. — Учи в моето училище. Двадесет години след мен, разбира се.

— Обаче е бил със стипендия — усмихна се Боге, — нали така, сър?

— Да. И аз.

И Поуви вкара и черната.

— Явно победихте, сър — рече Боге.

 

 

Управителят на клуб Ча-ча каза, че повече от половината им клиенти плащали сметките си в лири и не му било възможно да определи кой в каква валута плаща; а дори и да можел, знаел имената само на неколцина от редовните посетители.

И главният касиер в хотел Шепърдс каза нещо подобно.

Също и двама таксиджии, съдържателят на един войнишки бар и сводницата мадам Фахми.

Вандам очакваше малко или повече същата история и на следващото място в списъка — магазин, собственост на някой си Микис Аристопулос.

Аристопулос беше обменил голямо количество стерлинги, повечето фалшиви, и Вандам си представяше, че магазинът му е доста голям, но не беше така. Аристопулос имаше малка бакалия. Миришеше на подправки и кафе, обаче по лавиците нямаше много стока. Самият Аристопулос беше нисък, около двадесет и пет годишен, с широка белозъба усмивка. Над панталоните и бялата риза носеше раирана престилка.

— Добро утро, сър. Как мога да ви помогна?

— Не личи да имате много неща за продан — отговори Вандам.

— Ако търсите нещо определено — усмихна се Аристопулос, — може да го имам в склада. Пазарували ли сте тук по-рано, сър?

Значи това била системата — редки деликатеси в задната стая, само за редовните клиенти. Следователно бакалинът познаваше клиентелата си. А и количеството фалшиви пари, които беше обменил, навярно бяха от голяма поръчка, която той би трябвало да помни.

— Не съм дошъл на пазар — отговори Вандам. — Преди няколко дни сте отнесли сто четиридесет и седем британски лири при главния ковчежник и сте ги обменили за египетска валута.

Аристопулос се свъси и доби угрижен вид.

— Да…

— Сто двадесет и седем от тях са били фалшиви, подправени, неистински.

Аристопулос се усмихна, сви рамене и после разпери ръце.

— Жалко за ковчежника. Вземам парите от англичаните, давам ги на англичаните… Какво мога да направя?

— Можете да влезете в затвора за разпространение на фалшива валута.

Аристопулос престана да се усмихва.

— Моля. Това не е справедливо. Откъде бих могъл да знам?

— Всички пари ли ви бяха дадени от един човек?

— Не знам…

— Помислете! — остро рече Вандам. — Плати ли ви някой сто двадесет и седем паунда?

— А… да! Да! — Изведнъж Аристопулос доби огорчен вид. — Много почтен клиент. Сто двадесет и шест лири и десет шилинга.

— Името му?

— Господин Волф…

— Ах.

— Така съм потресен. Господин Волф е добър клиент от много години. Никакви проблеми с плащането. Никога.

— Слушайте, вие доставяли ли сте му някога стоките?

— Не.

— По дяволите.

— Предложихме доставка, както обикновено, обаче този път господин Волф…

— Обикновено доставяте до дома му?

— Да видя. Вила лез Оливие, Гардън сити.

Обзет от безсилен гняв, Вандам стовари юмрук на тезгяха и каза:

— Обаче напоследък не сте доставяли там.

— Не и откакто господин Волф се върна. Сър, много съжалявам, че тези лоши пари са минали през невинните ми ръце. Може ли нещо да се уреди…

— Може би — умислено отвърна Вандам.

— Нека да пийнем кафе заедно.

Вандам кимна. Аристопулос го въведе в задната стая. Тук лавиците бяха натежали с бутилки и консерви, повечето вносни. Вандам забеляза руски хайвер, американска шунка в тенекия и английски конфитюр. Аристопулос наля гъсто силно кафе в малки чашки. Отново се усмихваше.

— Подобни дребни проблеми — рече той — винаги могат да се уредят между приятели.

Пиха кафе и Аристопулос каза:

— Може би, като приятелски жест, бих могъл да ви предложа нещо от моя магазин. Имам скромен запас от френско вино…

— Не, не…

— Обикновено успявам да намеря шотландско уиски, когато при всички други в Кайро то е изчерпано…

— Не се интересувам от този вид сделки — нетърпеливо отвърна Вандам.

— О! — Аристопулос тъкмо се беше убедил, че Вандам иска подкуп.

— Искам да намеря Волф. Необходимо ми е да знам къде живее сега. Казахте, че е редовен клиент?

— Да.

— Какво купува?

— Много шампанско. А също и хайвер. Кафе, много кафе. Вносни напитки. Орехови ядки, наденица с чесън, кайсии в ликьор…

— Хмм. — Вандам алчно поглъщаше тези дреболии. Що за шпионин харчи парите си за вносни деликатеси? Отговор: който не е твърде сериозен. Ала Волф беше сериозен. Това беше въпрос на стил. — Питах се кога е възможно да дойде отново.

— Когато му свърши шампанското.

— Добре. Когато дойде, трябва да открия къде живее.

— Но, сър, ако той пак откаже доставка до дома?

— Точно за това мисля. Ще ви дам помощник.

Идеята не се хареса на Аристопулос.

— Искам да ви помогна, сър, обаче предприятието ми е частно…

— Нямате избор — отговори Вандам. — Или ми помагате, или отивате в затвора.

— Но ако английски офицер работи тук, в моя магазин…

— О, няма да е английски офицер. — „Ще стърчи като палец“, рече си Вандам, „и вероятно ще пропъди Волф.“ Майорът се усмихна. — Мисля, че познавам идеалния човек за тази работа.

 

 

След вечеря Вандам се отправи към апартамента на Елен — носеше огромен букет и се чувстваше глупаво.

Тя живееше в стара елегантна кооперация недалеч от Плас дьо л’Опера. Портиерът нубиец упъти Вандам към третия етаж. Той се качи по витото мраморно стълбище, което заемаше центъра на сградата, и почука на вратата на апартамент 3А.

Елен не го очакваше и изведнъж му хрумна, че може да се забавлява с някой приятел.

Чакаше нетърпеливо в коридора и се питаше каква ли е тя у дома си. Идваше за пръв път. Може би Елен беше навън. Със сигурност имаше доста неща за правене вечер…

Вратата се отвори.

Елен беше облечена в жълта памучна рокля с плисирани поли, доста семпла, но достатъчно тънка, та да се вижда през нея. Цветът беше доста подходящ за леко мургавата й кожа. Изгледа го безизразно за миг, после го позна и се усмихна пакостливо.

— Е, здравейте.

— Добър вечер.

Тя пристъпи напред и го целуна по бузата.

— Заповядайте.

Вандам влезе и тя затвори вратата.

— Не очаквах целувката — каза той.

— Всичко е част от преструвката. Нека ви освободя от маскировката.

Той й даде цветята. Имаше усещането, че му се подиграват.

— Влезте там, докато натопя цветята — рече Елен и посочи с пръст.

Вандам отиде в дневната и се заоглежда. Стаята беше удобна, едва ли не чувствена. Декорацията беше в розово и златно, а мебелировката се състоеше от дълбоки меки фотьойли и маса от светъл дъб. Беше ъглова стая, с прозорци от двете страни и сега късното слънце проникваше вътре и караше всичко леко да сияе. На пода беше постлана кафява кожа, прилична на мечешка. Вандам се наведе и я докосна — истинска беше. Изведнъж живо си представи голата и извиваща се Елен върху тази кожа. Примигна и отмести поглед. На креслото до него имаше книга — сигурно Елен я беше чела, когато той почука. Взе книгата и седна на креслото. Беше топло от тялото й. Книгата беше Влакът за Истанбул. Май беше шпионски роман. На стената отсреща имаше доста модерна картина, изобразяваща бал: всички дами бяха в разкошни вечерни рокли, а господата бяха голи. Вандам се премести на дивана под картината, за да не му се налага да я гледа. Намираше я някак непривична.

Елен влезе с цветята във ваза и стаята се изпълни с аромата на глицинии.

— Искате ли питие?

— Можете ли да приготвяте мартини?

— Да. Ако желаете, пушете.

— Благодаря. — „Умее да посреща гости“, рече си Вандам. „Предполага се, че така и трябва да е, заради начина, по който си изкарва прехраната.“ Извади цигарите си. — Боях се, че може да сте навън.

— Не и тази вечер. — Имаше нещо особено в гласа й при тези думи, но Вандам не можеше да разбере причината. Гледаше я как работи с шейкъра. Намерението му беше да води срещата делово, но не успя, защото всъщност Елен водеше. Вандам се чувстваше като таен любовник.

— Харесвате ли такива неща? — попита той и посочи книгата.

— Напоследък чета шпионски романи.

— Защо?

— За да разбера какво държание се очаква от един шпионин.

— Не бих допуснал вие… — Видя как тя се усмихва и разбра, че пак го подиграва. — Не знам кога сте сериозна.

— Много рядко. — Тя му поднесе питието и седна на другия край на дивана. Елен го гледаше над ръба на чашата. — За шпионажа.

Вандам отпи от мартинито. Беше съвършено. Като нея. Меката слънчева светлина позлатяваше кожата й. Ръцете и краката й изглеждаха гладки и нежни. Вандам мислеше, че и в леглото тя е като сега: спокойна, забавна и готова на всичко. По дяволите. И предишния път му беше подействала така, той се отдаде на разгул — което беше рядко за него — и се озова в изпаднал бордей.

— За какво мислите? — попита Елен.

— Шпионаж.

Тя се засмя — сякаш някак знаеше, че той лъже:

— Сигурно ви харесва.

Вандам си рече: „как така върши това с мен?“ Винаги го изваждаше от равновесие с шегите и проницателността си, с невинното си лице и с дългите си кафяви ръце и крака.

Той отговори:

— Залавянето на шпиони може да бъде много удовлетворяваща работа, но не я обичам.

— Какво става с тях, когато ги заловите?

— Обикновено ги бесят.

— О.

Той успя да я извади от равновесие — за разнообразие. Тя потръпна. Той обясни:

— Във военно време победените обикновено умират.

— Затова ли не го обичате — защото ги бесят?

— Не. Не го обичам, понеже невинаги ги залавям.

— Горд ли сте, задето сте тъй коравосърдечен?

— Не мисля, че съм коравосърдечен. Опитваме да убием от техните повече, отколкото те могат да убият от нашите.

Помисли си: „как се стигна дотам да защитавам себе си?“

Тя стана да му сипе още едно питие. Той я гледаше как прекосява стаята. Движеше се грациозно — „като котка“, мина му през ума, „не, като котенце“. Огледа гърба й, докато тя се навеждаше да вземе шейкъра за коктейли, и се зачуди какво ли носи под жълтата рокля. Обърна внимание на ръцете й, докато тя наливаше питието — бяха фини и силни. Тя не си позволи още едно мартини.

Вандам се питаше какъв ли е произходът й.

— Родителите ви живи ли са? — попита той.

— Не — отсече Елен.

— Съжалявам — знаеше, че тя го лъже.

— Защо ме питате?

— Празно любопитство. Извинете ме.

Тя се пресегна и леко докосна ръката му, само бръсна кожата му с връхчетата на пръстите си — милувка, нежна като бриз.

— Твърде много се извинявате.

Отклони поглед, като че се колебаеше; сетне явно се покори на някакъв импулс и започна да му разказва миналото си.

Била най-голямото от петте деца на отчайващо бедно семейство. Родителите й били културни и любящи хора.

— Баща ми ме научи на английски, а майка ми ме научи да нося чисти дрехи — каза тя. Ала бащата, шивач, бил крайно ортодоксален и се отчуждил от еврейската общност в Александрия след богословски спор с човека, който извършвал ритуалните жертвоприношения. Когато Елен била на петнадесет, баща й започнал да ослепява. Вече не можел да шие, но и не искал и не приемал помощ от александрийските евреи „отстъпници“. Елен постъпила като прислужница у едно британско семейство и пращала надниците си у дома. От този момент, Вандам знаеше, историята й се превърнала в нещо, което се повтаряло отново и отново в домовете на британската управляваща класа: влюбила се в един от синовете на семейството и той я прелъстил. Имала късмета да ги заловят, преди да забременее. Синът бил пратен да учи в университет, а на Елен платили, за да се махне. Ужасявала се от мисълта да се върне у дома и да каже на баща си, че е уволнена заради прелюбодеяние — при това с гой. Живяла с парите от обезщетението и продължила да праща у дома всяка седмица предишната сума, докато парите свършили. Тогава един развратен бизнесмен, с когото се запознала у семейството, я настанил в апартамент и тя подхванала работата, с която се занимавала оттогава. Не след дълго някой казал на баща й как живее и той накарал роднините й да направят шива за нея.

— Какво е шива? — попита Вандам.

— Опело.

Оттогава нямала вести от дома, освен съобщението от един приятел, че майка й починала.

— Мразите ли баща си?

Елен сви рамене.

— Мисля, че всичко свърши добре — отговори тя и разпери ръце да посочи жилището.

— А щастлива ли сте?

Тя го погледна. На два пъти като че щеше да отговори, но нищо не каза. Накрая извърна очи. Вандам усети, че съжалява, задето се е поддала на импулса да му разкаже историята си. Елен смени темата.

— Какво ви доведе тук тази вечер, господин майор?

Вандам се съсредоточи. Толкова се беше заинтересувал от нея — гледаше ръцете и очите й, докато тя говореше за миналото си — че забрави за момент целта на посещението.

— Продължавам да търся Алекс Волф — започна той. — Не съм го намерил, но намерих бакалина му.

— Как успяхте?

Вандам реши да не й казва. По-добре никой вън от средата на британското разузнаване да не знае, че немските шпиони биват разкривани заради фалшивите пари.

— Дълга история. Важното е, че искам да оставя човек в магазина, в случай че Волф се върне.

— Мен.

— Това имам предвид.

— И тогава аз го халосвам по главата с чувал захар и охранявам безсъзнателното му тяло докато дойдете.

Вандам се разсмя.

— Вярвам, че бихте го сторили. Направо ви виждам как прескачате тезгяха.

Даде си сметка колко му е леко и реши да се стегне, преди да се покаже като глупак.

— Сериозно, какво трябва да правя?

— Сериозно, трябва да откриете къде живее.

— Как?

— Не съм сигурен. — Вандам се поколеба. — Струва ми се, че можете да се сприятелите с него. Вие сте много привлекателна жена. Представям си, че би било лесно за вас.

— Какво имате предвид под „сприятеляване“?

— Оставям това на вас. Стига да разберете адреса.

— Разбирам. — Внезапно настроението й се промени и в гласа й се появи горчивина. Промяната изуми Вандам: Елен беше твърде бърза за него. Надали жена като нея би се обидила от подобно допускане.

— Защо просто не наредите на някой от войниците си да го проследи? — попита тя.

— Може и да ми се наложи, ако вие не успеете да спечелите доверието му. Проблемът е, че той може да усети, че го следят и да се отърве от опашката. После никога няма да се върне в магазина и ние ще загубим предимството си. А ако успеете да го убедите, да кажем, да ви покани у дома си на вечеря, ще получим нужните ни сведения, без да разкриваме картите си. Разбира се, може и да не се получи. И двете алтернативи са рисковани. Аз обаче предпочитам по-финия подход.

— Разбирам това.

„Много ясно, че разбира“, рече си Вандам, „работата е ясна като бял ден. Какво, по дяволите, я прихващаше?“ Странна жена: в един момент той беше напълно очарован от нея, а в следващия й се гневеше. За пръв път му хрумна, че тя може да откаже.

— Ще ми помогнете ли? — нервно попита той.

Елен стана и отново напълни чашата му. Този път сипа и на себе си. Беше много напрегната, но личеше, че няма желание да му каже защо. Вандам винаги много се дразнеше от жени в подобно настроение. Ако сега откажеше да съдейства, щеше да стане адски досадно.

Най-сетне Елен отговори.

— Предполагам, че не е по-лошо от това, което съм правила цял живот.

— И аз така си мислех — облекчено рече Вандам.

Тя го изгледа особено мрачно.

— Започвате утре — каза майорът. Даде й лист с адреса на бакалията. Елен го взе, без да го погледне. — Магазинът е собственост на Микис Аристопулос — додаде той.

— Колко време ще отнеме според вас? — попита Елен.

— Не знам. — Вандам се изправи. — Ще се свързвам с вас през няколко дни, за да се уверя, че всичко е наред. Вие обаче ще ми се обадите веднага щом той се появи, нали?

— Да.

Вандам си спомни нещо.

— Между другото, собственикът знае, че търсим Волф за фалшификация. Не му говорете за шпионаж.

— Няма.

Промяната в настроението й се оказа трайна. Вече не се радваха на компанията си.

— Ще ви оставя да четете романа — рече Вандам.

Елен се изправи.

— Ще ви изпратя.

Отидоха на вратата. Когато Вандам пристъпи навън, наемателят на съседния апартамент се приближи по коридора. Цяла вечер Вандам мислеше за този момент с едно ъгълче на ума си, и сега направи това, което беше решил да не прави. Взе Елен за ръката, наведе глава и я целуна по устата.

Устните й трепнаха в отговор. Вандам се отдръпна. Съседът отмина. Вандам гледаше Елен. Съседът отключи вратата си, влезе и затвори. Вандам пусна ръката на Елен.

— Добър актьор сте — каза тя.

— Да. Довиждане.

Обърна се и тръгна бързо по коридора. Би трябвало да е доволен от тазвечерната работа, ала имаше усещането, че е извършил нещо срамно. Чу как вратата на апартамента се затваря шумно зад него.

Елен се облегна на затворената врата и наруга Уилям Вандам.

Влезе в живота й, пълен с английска вежливост, помоли я да върши нова работа и да помогне за победата във войната, а после й каза пак да развратничи.

Наистина вярваше, че той ще промени живота й. Без повече богати бизнесмени, без повече тайни любовни истории, без повече танци или сервиране. Имаше достойна работа, нещо, в което вярваше, и което имаше значение. А сега — старата игра.

В продължение на седем години тя се препитаваше от лицето и тялото си и вече искаше да спре.

Влезе в дневната да си налее питие. Чашата на Вандам стоеше на масата, полупразна. Елен я допря до устните си. Питието беше топло и горчиво.

В началото тя не хареса Вандам — видя й се скован, мрачен, безинтересен човек. После промени мнението си. Кога за пръв път помисли, че може би има друг, различен човек зад строгата външност? Спомни си: когато той се разсмя. Този смях я заинтригува. Пак го беше направил днес, когато тя каза, че ще удари Волф по главата с чувалче захар. Дълбоко, дълбоко в него имаше богата жила забава и когато тя я закачи, смехът избликна и за миг овладя цялото му същество. Елен подозираше, че Вандам е мъж с голям апетит за живота, ала го държи твърдо под контрол, прекалено твърдо. Затова на Елен й се щеше да влезе под кожата му и да го накара да бъде себе си. Затова го закачаше и опитваше пак да го разсмее.

Затова и го целуна.

Любопитно, беше щастлива той да е в дома й, да седи на нейния диван, да пуши и да говори. Даже се беше замислила колко хубаво ще е да отведе този силен невинен мъж в леглото и да му покаже неща, които той не е и сънувал. Защо го харесваше? Може би защото се отнасяше с нея като с личност, а не като с момиченце. Знаеше, че никога няма да я потупа по задника и да каже „Недей да тревожиш красивата си главица…“

А той развали всичко. Защо Елен така се притесняваше от историята с Волф? Още едно неискрено прелъстяване нямаше да й навреди. Вандам го каза, повече или по-малко. И с тези си думи той показа, че я смята за уличница. Това я вбеси. Тя искаше Вандам да я цени, обаче той поиска от нея да се „сприятели“ с Волф и тя разбра, че никога няма да получи уважението му, не и наистина. Все едно, цялата работа беше глупава: връзката между жена като нея и английски офицер беше обречена да завърши като всички връзки на Елен — манипулиране от едната страна, зависимост от другата и никакво уважение. Вандам винаги щеше да я възприема като уличница. По някое време тя мислеше, че той може да е различен от другите, ала бъркаше.

И тогава се запита защо това я интересува толкова.

 

 

Посред нощ Вандам седеше в мрака до прозореца на спалнята си, пушеше и гледаше обляния в лунна светлина Нил. Тогава в ума му се появи съвсем завършен спомен от детството.

Той е на единадесет години, сексуално невинен, физически все още дете. Намира се в терасираната сива къща, където живееха открай време. Къщата имаше баня, а водата се подгряваше от печката на въглища в кухнята на долния етаж: казваха му, че по тази причина семейството има голям късмет и той не бива да се хвали много-много. Наистина, когато отиде в новото училище, богаташкото училище в Борнмът, трябва да се прави, че намира за съвсем нормално да има баня и от крановете да тече гореща вода. Банята имаше и ватер-клозет. И сега Уилям отива там да пишка. Майка му е вътре и къпе седемгодишната му сестричка, обаче те нямат нищо против той да отиде да пишка — правил го е и преди, пък и другата тоалетна е далече навън в студената градина. Той обаче е забравил, че къпят и братовчедка му. Тя е на осем. Уилям влиза в банята. Сестра му седи във ваната. Братовчедка му е права, готви се да излезе. Майка му държи хавлия. Уилям поглежда братовчедка си.

Тя, разбира се, е гола. За пръв път вижда голо момиче, освен сестра си. Телцето й е малко пухкаво, а кожата й е порозовяла от топлината. Тя несъмнено е най-прекрасното нещо, което Уилям някога е виждал. Той стои на прага на банята и я гледа с неподправен интерес и възхищение.

Не забелязва, че се задава плесница. Голямата длан на майка му се появява сякаш от нищото. Удря го по бузата с шумен плясък. Мама пердаши здраво, а това е едно от най-добрите й изпълнения. Боли ужасно, ала шокът е по-лош от болката. И най-лошото е, че топлото чувство, което го беше погълнало, се пръсна като строшено стъкло.

— Вън! — крясва мама и Уилям излиза, наранен и унизен.

Вандам си припомни това, докато седеше и съзерцаваше египетската нощ. После си помисли, както и навремето: „добре де, тя защо го направи?“