Кен Фолет
Ключът към Ребека (7)

Седма глава

Волф се намираше отново в изходна позиция — знаеше къде са тайните, ала не можеше да се добере до тях. Можеше да открадне друга чанта по начина, по който взе първата, но това щеше да започне да прилича на конспирация. Можеше да измисли друг начин да открадне чанта за документи, но дори и това би могло да доведе до полицейска акция. Освен това една чанта на ден не удовлетворяваше неговите нужди — трябваше да разполага с редовен и безпрепятствен достъп до секретни книжа.

Ето защо бръснеше интимното окосмяване на Соня.

Космите й бяха черни и корави и растяха много бързо. Понеже ги бръснеше редовно, тя можеше да носи прозрачните си панталони без обичайните тежки, украсени с пайети гащета отгоре. Допълнителната степен на физическа освободеност — и постоянните и точни слухове, че не носи нищо под шалварите — я бяха направили първата танцьорка на кючек.

Волф топна четката в купата и започна да я покрива с пяна.

Тя бе просната на леглото, гърбът й опрян на купчина възглавници, и го наблюдаваше подозрително. Не беше въодушевена за това — последната му перверзия. Смяташе, че нямало да й хареса.

Волф знаеше по-добре.

Знаеше как действа умът й и познаваше тялото й по-добре от нея, а и искаше нещо от нея.

Докосна я с меката четка за бръснене и каза:

— Помислих за друг начин да проникна в тези чанти за документи.

— Моля?

Не й отвърна веднага. Остави четката и вдигна бръснача. Опита острия му ръб с палец и после я погледна. Тя го съзерцаваше с ужасена очарованост. Той се наведе още към нея, разтвори краката й още малко, опря бръснача до кожата и го придвижи нагоре с лек, внимателен удар.

Произнесе:

— Ще се сприятеля с един британски офицер.

Тя не отговори — слушаше го само с половин ухо. Той избърса бръснача в кърпата. С единия от пръстите на лявата си ръка докосна обръснатото място, дръпна надолу, за да опъне кожата, и доближи бръснача.

— После ще доведа офицера тук — продължи той.

— О, не — каза Соня.

Той я докосна с острието на бръснача и нежно застърга нагоре.

Тя задиша по-тежко.

Той избърса бръснача и отново замахна — веднъж, два, три пъти.

— Някак ще заставя офицера да донесе чантата си за документи.

Той постави пръста си на най-чувствителното й място и обръсна около него. Тя затвори очи.

Той сипа гореща вода от чайника в купата на пода до него. Топна мека кърпа във водата и я изцеди.

— После ще преровя чантата, докато офицерът е с теб в леглото.

Той опря горещия плат в обръснатата й кожа.

Тя нададе остър вик като притиснато до стената животно:

— Ах, Боже мой!

Волф се измъкна от хавлията си и застана гол. Взе шише с масло за кожа, сипа малко на дланта на дясната си ръка и коленичи на леглото до Соня; след това намаза венериното й хълмче.

— Няма — каза тя и се загърчи.

Той сложи още масло и го втриваше във всички гънки и отвори. С лявата си ръка я държеше за гърлото и я караше да стои неподвижно.

— Ще го направиш.

Умелите му пръсти навлизаха навътре, стискаха и ставаха по-груби.

— Не — каза тя.

— Да — каза той.

Тя преметна глава отляво надясно. Тялото й се извиваше, безпомощно в хватката на силното удоволствие. Тя започна да потръпва и най-накрая пророни:

— Ох. Ох. Ох. Ох. Ох. Ох!

После се отпусна.

Волф не я остави да си отпочине. Продължи да гали гладката й обезкосмена кожа, докато стискаше кафявите й зърна с лявата си ръка. Неспособна да му се съпротивлява, тя отново започна да се движи.

Отвори очи и видя, че и той е възбуден.

— Вкарай го в мен, копеле — изрече тя.

Той се усмихна. Усещането за власт беше като наркотик. Отпусна се над нея и застана неподвижен.

— Бързо! — каза тя.

— Ще го направиш ли?

— Бързо!

Той я докосна с тялото си и отново се спря.

— Ще го направиш ли?

— Да! Моля!

— Ах — въздъхна Волф и се спусна до нея.

 

 

После, разбира се, тя опита да се отметне.

— Такова обещание не се брои — обясни тя.

Волф излезе от банята, увит в голяма хавлия. Погледна я. Тя лежеше на кревата, все още гола, и ядеше шоколадови бонбони от кутията. Имаше мигове, в които почти я обичаше.

— Обещанието си е обещание — каза той.

— Ти обеща да намериш друга Фавзи.

Цупеше се. Винаги се цупеше след секс.

— Доведох онова момиче от мадам Фахми — възрази Волф.

— Тя не беше друга Фавзи. Фавзи не искаше всеки път десет лири и не си отиваше сутринта.

— Добре де. Продължавам да търся.

— Не обеща да търсиш, а да намериш.

Волф отиде до другата стая и извади бутилка шампанско от хладилника. Взе две чаши и ги занесе в спалнята.

— Искаш ли?

— Не — каза тя. — Да.

Той напълни чаша и й я подаде. Тя отпи и си взе още един бонбон. Волф произнесе:

— За здравето на неизвестния британски офицер, който ще получи най-хубавата изненада в живота си.

— Няма да легна с англичанин — отсече Соня. — Миришат лошо, кожата им е като на голи охлюви и ги мразя.

— Затова ще го направиш — понеже ги ненавиждаш. Просто си го представи — докато те чука и си мисли колко е щастлив, аз ще чета секретните му документи.

Волф се зае да се облича. Сложи си риза, ушита за него в едно от шивашките дюкянчета в Стария град — британска униформена риза с капитански звезди на раменете.

— Какво носиш? — попита го Соня.

— Британска офицерска униформа. Знаеш, че не говорят с чужденците.

— Ще се преструваш на британец?

— От Южна Африка, струва ми се.

— Ами ако се издъниш?

Той я изгледа.

— Вероятно ще бъда разстрелян като шпионин.

Тя извърна поглед.

Волф продължи:

— Ако намеря някой подходящ, ще го заведа в Ча-ча.

Бръкна в ризата си и извади ножа от калъфчето под мишницата. Доближи се до нея и докосна голото й рамо с острия му връх.

— Измамиш ли ме, ще ти отрежа устните.

Тя го погледна в лицето. Не проговори, но в очите й имаше страх.

Волф си излезе.

 

 

Шепърд бе препълнен. Винаги бе така.

Волф плати на таксито си, разблъска тълпата улични продавачи и драгомани отвън, изкачи стълбите и влезе във фоайето. Бе претъпкано с народ — левантински търговци, които провеждаха шумни делови срещи; европейци, които ползваха пощата и банките; египетски момичета в евтини рокли и британски офицери — хотелът бе забранен за по-долните чинове. Волф мина между две гигантски бронзови дами с лампи в ръце и влезе в салона. Малък оркестър свиреше безлична музика, докато още хора, предимно европейци, непрестанно викаха келнерите. Волф заобикаляше диваните и масите с мраморни плотове и си проправи път към дългия бар в далечния край.

Тук беше малко по-спокойно. Нямаше жени, а на дневен ред беше сериозното пиене. Тук би дошъл един самотен офицер.

Волф седна на бара. Щеше да поръча шампанско, но си спомни за маскировката си и поиска уиски и вода.

Внимателно бе помислил върху дрехите си. Кафявите обуща бяха от офицерски модел и отлично лъснати; чорапите в цвят каки бяха обърнати надолу на точното място; торбестите кафяви къси панталони имаха остър ръб; всекидневната риза с капитански звездички бе извадена от панталоните, а не беше втъкната в тях; плоската фуражка бе съвсем леко кривната.

Притесняваше се малко за акцента си. Имаше готовото обяснение — това, което даде на капитан Нюман в Асиут, че е бил отгледан в Южна Африка с холандския й говор; ами ако офицерът, който избере, е южноафриканец? Волф не можеше да различава английските акценти достатъчно добре, та да разпознае един южноафриканец.

Повече се притесняваше от познанията си за армията. Търсеше офицер от Главната квартира, тъй че щеше да обяснява, че самият той е от БВЕ — Британските войски в Египет — което бе отделно и независимо подразделение. За нещастие знаеше малко други неща за него. Не беше сигурен какво вършат БВЕ и как са организирани и не можеше да възпроизведе името дори и на един от офицерите им. Представи си разговор:

— Как е старият Бъфи Дженкинс?

— Старият Бъфи? Не го виждам кой знае колко в моя отдел.

— Не го виждаш кай знае колко? Та той коли и беси! За същите БВЕ ли говорим?

И отново:

— Ами Саймън Фробишър?

— О, същият си е, да знаете.

— Я почакайте малко — някой каза, че си бил отишъл у дома. Да, сигурен съм, че е така — как така не го познавате?

После обвиненията, викането на Военната полиция, сбиването и най-накрая затворът.

Затворът бе единственото нещо, което наистина плашеше Волф. Той отпъди мисълта от ума си и си поръча още едно уиски.

Влезе запотен полковник и застана на бара до столчето на Волф. Викна на бармана:

— Езма!

Това означаваше „слушай“, но всички британци смятаха, че значи „келнер“. Полковникът погледна Волф.

Той му кимна учтиво и каза:

— Сър.

— Без фуражки в бара, капитан — отвърна полковникът. — Какво сте се умислил?

Волф свали фуражката и се прокле наум за грешката си. Полковникът си поръча бира. Волф гледаше настрани.

В бара имаше петнадесетина-двадесет офицера, но той не разпознаваше никого от тях. Търсеше когото и да е от осмината адютанти, които напускаха Главната квартира всеки ден по пладне със служебните си чанти. Бе запомнил лицата на всички и щеше да ги разпознае веднага. Вече бе ходил до хотел Метрополитън и до Търф Клуб без успех, и след половин час в Шепърд щеше да опита Офицерския клуб, спортния клуб Джезира и дори Англо-Египетския Съюз. Ако не успееше тази вечер, щеше да опита отново утре — рано или късно несъмнено щеше да се натъкне поне на един от тях.

Тогава всичко щеше да зависи от умението му.

Планът му имаше много силни страни. Униформата го правеше един от тях, надежден човек и другар. Подобно на повечето войници, вероятно и те бяха самотни и зажаднели за секс в една чужда страна. Соня безспорно бе твърде привлекателна жена — поне на външен вид — и средният английски офицер не бе добре въоръжен срещу уловките на една ориенталска прелъстителка. Във всеки случай, ако имаше малшанса да попадне на някой адютант, достатъчно умен, та да устои на изкушението, щеше да се наложи да го остави и да търси друг.

Надяваше се да не отнеме толкова много време.

В действителност му отне още пет минути.

Влезлият майор бе дребен, много слаб и около десетина години по-възрастен от Волф. Бузите му бяха покрити с напуканите капиляри на закоравял пияч. Имаше изпъкнали сини очи, а рядката му жълтеникава косица бе залепнала за главата.

Всеки ден по обяд излизаше от Главната квартира и отиваше до постройка без отличителни знаци на Шари Сюлейман паша — с чантата за документи в ръка.

Сърцето на Волф прескочи.

Майорът дойде на бара, свали фуражка и поръча:

— Езма! Уиски. Без лед. Чевръсто.

Обърна се към Волф.

— Проклето време — разговорно произнесе той.

— Не е ли винаги така, сър? — попита Волф.

— Съвършено вярно. Смит, Главна квартира.

— Приятно ми е, сър — продължи Волф. Знаеше, че щом майор Смит се придвижва всеки ден от Главната квартира до друга сграда, няма как да служи точно в Главната квартира и за миг се запита защо му е да лъже. Засега отблъсна тази мисъл и рече — Аз съм Слейвънбърг, БВЕ.

— Отлично. Да ви черпя още едно?

Оказа се много по-лесно от очакваното да завърже разговор с офицер.

— Много сте любезен, сър.

— Не ми съркайте. Да няма ченге в бара?

— Слушам. — Поредната грешка.

— Какво да бъде?

— Уиски с вода, ако обичате.

— Нямаше да взема вода на ваше място. Казват, че иде направо от Нил.

— Трябва да съм свикнал — отвърна с усмивка Волф.

— Без разбъркан стомах? Трябва да сте единственият бял човек в Египет без това.

— Роден в Африка, в Кайро от десет години. — Волф възприемаше маниера на Смит да съкращава. „Трябваше да стана актьор“, каза си той.

— Африка, а? Знаех си, че имате някакъв акцент.

— Баща холандец, майка англичанка. Имаме ранчо в Южна Африка.

Смит видимо се угрижи.

— Тежко е за баща ви — швабите са нагазили Холандия.

Волф не беше помислил за това и отговори:

— Почина, когато бях малък.

— Лоша работа — отвърна Смит и изпразни чашата си.

— Още едно? — предложи Волф.

— Благодаря.

Волф поръча още по едно. Смит му предложи цигара и той отказа.

Смит се заоплаква от лошата храна, от баровете, които все свършваха напитките, от наема за апартамента и простащината на арабските келнери. Волф едва се удържаше да му обясни, че храната е лоша, понеже Смит настоява на английски вместо на египетски ястия, че пиенето не достига заради европейската война, че наемите са главоломно високи, защото в града са нахлули хиляди чужденци като Смит, а келнерите са груби към него, защото той е твърде мързелив или твърде високомерен и не е научил от любезност няколко израза на техния език. Прехапа си езика и вместо да обясни, закима съчувствено.

Посред списъка с оплакванията, Волф погледна над рамото на Смит и видя в бара да влизат шестима военни полицаи.

Смит забеляза, че изражението му се е променило, и попита:

— Какво става, да не видяхте призрак?

Имаше полицай от сухопътните войски, един от флота с бели панталони, един австралиец, един новозеландец и един гурка с чалма. Волф изпита налудничавото желание да побегне. Какво щяха да го попитат? И какво да отговори той?

Смит се обърна, видя военните полицаи и каза:

— Обичайната нощна проверка. Търсят пияни офицери и немски шпиони. Това е офицерски бар, няма да ни досаждат. Какво има, да не сте нещо в нарушение?

— Не, не — набързо импровизира Волф. — Флотският в средата изглежда досущ като един познат, когото убиха при Халфая. — Той продължи да зяпа отряда. Изглеждаха много делови със стоманените каски и пистолетите в кобурите.

Смит вече ги беше забравил и казваше:

— Ами прислугата… Проклетници. Абсолютно съм сигурен, че моят човек разрежда джина. Обаче ще го спипам. Напълних една бутилка от джин със зибиб, нали го знаете, дето помътнява от водата. Чакайте да го видите как опитва да го разреди. Ще му се наложи да купи чисто нова бутилка и да се прави, че нищо не е станало. Ха-ха! Така му се пада.

Началникът на отряда приближи към полковника, който беше казал на Волф да свали фуражката, и го попита:

— Всичко ли е наред, сър?

— Засега — отговори полковникът.

— Какво ви става? — обърна се Смит към Волф. — Нашивките са си ваши, нали така?

— Разбира се — отговори Волф. Капка пот влезе в окото му и той я отри твърде рязко.

— Не искам да обидя никого, обаче Шепърдс е отворен само за офицери, нали разбирате. Знае се, че някои младши офицери си добавят по някоя нашивка на ризата, само и само да се намъкнат.

Волф се стегна.

— Сър, ако искате да проверите…

— Не, не, не — побърза да откаже Смит.

— Приликата доста ме потресе.

— Разбирам, разбирам. Да пийнем още по едно. Езма!

Онзи, който беше говорил с полковника, сега продължително оглеждаше помещението. Лентата на ръкава му показваше, че е заместник-началник на военната полиция. Погледна Волф. Волф се питаше дали полицаят помни описанието на убиеца от Асиут. Определено не. Пък и той не би търсил британски офицер, който отговаря на описанието. А и за да обърка преследвачите си, Волф си беше пуснал мустаци. Насили се да срещне погледа на полицая, после небрежно отклони очи. Взе питието си. Беше сигурен, че полицаят още го гледа.

Изтрополиха ботуши и полицаите си тръгнаха.

Волф с труд се въздържа да не потръпне от облекчение. Вдигна чаша с преднамерено нетрепваща ръка и каза:

— Наздраве.

Отпиха.

— Познавате обстановката — рече Смит. — Какво да прави човек вечер, освен да пие в бара на Шепърдс?

Волф се престори, че обмисля.

— Гледали ли сте кючек?

Смит отвратено изсумтя.

— Веднъж. Някаква дебела чернилка си въртеше бутовете.

— А, значи трябва да видите какво е истински кючек.

— Трябва ли?

— Това е най-еротичното нещо, което сте виждали.

— Така ли? — попита Смит и очите му заблестяха някак особено.

„Майор Смит, тъкмо вие ми трябвате“, помисли Волф.

— Соня е най-добрата — рече той. — Трябва да опитате да я видите.

Смит кимна.

— Може и така да направя.

— Всъщност, въртеше ми се мисълта да ида в Ча-ча тази вечер. Искате ли да дойдете с мен?

— Първо да пийнем по още едно — отговори Смит.

Докато наблюдаваше как Смит се налива, Волф мислеше, че — поне на пръв поглед — майорът е много податлив на корумпиране. Изглеждаше отегчен, безволев алкохолик. Ако беше и хетеросексуален, Соня лесно щеше да го съблазни. („Дяволите да я вземат“, рече си Волф, „по-добре да си изиграе ролята.“) А после трябваше да разберат дали носи в куфарчето нещо по-полезно от менюта. И накрая трябваше да намерят как да измъкнат тайните от него. Имаше толкова много неопределеност и толкова малко време.

Волф можеше да действа само стъпка по стъпка и първата крачка беше да започне да контролира Смит.

Довършиха питиетата и се отправиха към Ча-ча. Не успяха да намерят такси, затова взеха гари — открит конски файтон. Кочияшът безжалостно шибаше престарелия кон с камшика.

— Малко е суров с добичето — установи Смит.

— Така си е — съгласи се Волф и си помисли: „да беше ни видял как сме с камилите“.

В клуба отново беше горещо и претъпкано. Волф трябваше да подкупи един келнер, за да му намери маса.

Представлението на Соня започна малко след като те се настаниха. Смит гледаше Соня, Волф гледаше Смит. След няколко минути майорът точеше лиги.

— Бива я, нали? — попита Волф.

— Фантастична е — отвърна Смит, без да отклони очи.

— Всъщност, бегло я познавам — продължи Волф. — Да я поканя ли при нас след изпълнението?

Този път Смит се озърна.

— Мили Боже! Бихте ли го направили?

 

 

Ритъмът се ускори. Соня огледа претъпкания клуб. Стотици мъже алчно поглъщаха с погледи великолепното й тяло. Тя затвори очи.

Движенията й станаха автоматични: усещанията я овладяха. Във въображението си тя продължаваше да вижда морето от вперени в нея хищни лица. Усети как гърдите й се разлюляват, коремът й се върти, а бедрата се поклащат, и сякаш някой друг го правеше с нея, сякаш всичките настървени мъже сред публиката опипваха тялото й. Тя се движеше все по-бързо и по-бързо. В танца й нямаше преструвка, вече не — правеше го за себе си. Дори не следваше музиката — музиката следваше нея. Заливаха я вълни на възбуда. Тя яхна възбудата и затанцува, докато не усети, че е на ръба на екстаза, че само трябва да скочи и ще полети. Спря се на предела. Разтвори ръце. Музиката достигна кулминация с трясък. Тя нададе измъчен вик и се отпусна назад с подвити под себе си крака и с разтворени бедра, докато главата й не докосна сцената. Тогава светлините угаснаха.

Винаги беше така.

Посред бурята от аплодисменти тя стана и мина през затъмнената сцена към кулисите. Бързо достигна гримьорната си с наведена глава, без да поглежда към никого. Не искаше думите или усмивките им. Те не разбираха. Никой не знаеше какво й е, никой не знаеше през какво минава всяка нощ, в която танцува.

Събу обувките, тънките шалвари и обсипаната с пайети жилетка и облече копринен халат. Седна пред огледалото, за да махне грима. Винаги го правеше веднага, понеже гримът се отразяваше зле на кожата. Тя трябваше да се грижи за тялото си. Забеляза, че лицето и шията й отново стават месести. Трябваше да спре с яденето на шоколад. Вече бе прескочила възрастта, в която жените започват да дебелеят. Възрастта й беше друга тайна, която публиката не биваше да разкрие. Беше почти на годините на баща си, когато той умря. Баща й…

Той бе едър, арогантен мъж, чиито постижения никога не се оказваха на нивото на надеждите му. Соня и родителите й спяха заедно в тясно твърдо легло в някакъв апартамент в Кайро. Никога не се бе чувствала толкова сигурна и на топло след онези дни. Сгушваше се зад широкия гръб на баща си. Можеше да си спомни познатия му мирис. После, когато трябваше да е заспала, се донасяше друго ухание, нещо, което я възбуждаше неописуемо. Майка й и баща й започваха да се движат в мрака, легнали един до друг; Соня се движеше заедно с тях. Няколко пъти подред майка й разбра какво става. После баща й я би. След третия път я накараха да спи на пода. Тогава можеше да ги чуе, но не и да сподели удоволствието — изглеждаше толкова жестоко. Баща й искаше, тя бе сигурна; той знаеше през цялото време какво върши тя. Легнала на пода, изстинала, изключена, заслушана, тя опитваше да се наслаждава от разстояние, но не се получи. Оттогава насетне нищо не се получаваше до появата на Алекс Волф.

Никога не бе говорила с него за оня тесен креват в апартамента, но той някак си разбираше. Инстинктивно усещаше дълбоките потребности, които хората никога не признаваха. Той и момичето, Фавзи, пресъздадоха сцената от детството за Соня, и се получи.

Знаеше, че не го е направил от добрина. Правеше тези работи, за да може да използва хората. Сега искаше да използва нея, за да шпионира британците. Тя би направила всичко срещу британците — всичко освен да легне с тях…

На вратата на гримьорната й се почука. Тя отговори:

— Влез.

Един от келнерите донесе бележка. Тя го отпрати с кимване и разгъна листа хартия. Съобщението бе просто: „Маса 41. Алекс.“

Смачка хартията и я хвърли на пода. Значи, намерил беше някого. Това бе бързо. Инстинктът му за слабостта отново действаше.

Тя го разбираше, понеже беше като него. Тя също използваше хората, макар и не тъй умно като него. Тя използваше дори него. Той имаше стил, вкус, приятели от висшата класа и пари; някой ден щеше да я заведе в Берлин. Едно нещо беше да си звезда в Египет, а съвсем друго — в Европа. Тя искаше да танцува за стари аристократични генерали и за млади хубави щурмоваци; искаше да прелъстява могъщи мъже и красиви бели момичета; искаше да бъде кралицата на кабарето в най-декадентския град на света. Волф щеше да бъде паспортът й. Да, тя го използваше.

„Сигурно е необичайно“, рече си тя, „двама души да бъдат толкова близки и при това да се обичат толкова малко.“

Той щеше да отреже устните й.

Тя потръпна, спря да мисли за това и започна да се облича. Сложи си бяла рокля с широки ръкави и ниско деколте. То показваше гърдите й, а полата вталяваше бедрата. Обу бели сандали на висок ток. Сложи тежки златни гривни на двете си китки, а на шията — златна верижка с украса като капка, която се отпусна между гърдите й. Англичанинът щеше да го хареса. Имаха изключително груб вкус.

Тя се погледна за последно в огледалото и отиде в клуба.

Около нея се възцаряваше тишина. Хората притихваха при приближаването й, а след нейното минаване започваха да говорят за нея. Чувстваше се така, все едно предизвиква групово изнасилване. На сцената беше различно — от тях я разделяше невидима стена. Тук долу можеха да я докоснат и всички го искаха. Никога не го правеха, но опасността я изпълваше с тръпка.

Стигна до маса 41 и двамата мъже станаха.

Волф започна:

— Соня, скъпа моя, беше великолепна, както винаги.

Тя прие комплимента с кимване.

— Позволи ми да ти представя майор Смит.

Соня пое ръката му. Той беше слаб мъж, без брадичка, с руси мустаци и грозни кокалести ръце. Гледаше я, все едно тя е току-що сервиран пред него екстравагантен десерт.

Смит произнесе:

— Очарован, абсолютно.

Седнаха. Волф сипа шампанско. Смит продължи:

— Танцът ви бе блестящ, мадмоазел, просто блестящ. Много… артистичен.

— Благодаря ви.

Той се пресегна през масата и потупа ръката й:

— Много сте красива.

„А ти си глупак“, рече си тя. Тя долови предупредителния поглед на Волф — той знаеше какво си мисли тя.

— Много сте любезен, господин майор — отвърна Соня.

Волф беше нервен, усещаше го. Не беше сигурен дали тя ще направи каквото той иска. В действителност, тя още не бе решила.

Волф се обърна към Смит:

— Познавах покойния баща на Соня.

Беше лъжа и Соня знаеше защо той я изрече. Искаше да й напомни.

Баща й беше отчасти крадец. Имаше ли работа, работеше, нямаше ли работа, крадеше. Веднъж опита да отмъкне чантата на една европейка на Шари ал-Кубри. Охраната на жената погна бащата на Соня и при блъсканицата жената бе съборена и си изкълчи китката. Тя бе важна персона и бащата на Соня беше бит с камшик заради прегрешението. Умря по време на бичуването.

Разбира се, нямаха намерение да го убиват. Сигурно е имал слабо сърце или нещо такова. Британците, които прилагаха закона, не се интересуваха. Човекът бе извършил престъплението, бе получил заслуженото наказание и то го беше убило — една чернилка по-малко. Соня, дванадесетгодишна, бе смазана. Оттогава мразеше британците с всяка своя клетка.

Вярваше, че Хитлер е прав, но е избрал погрешната мишена. Не еврейската расова слабост заразяваше света — а британската. Евреите в Египет бяха повече или по-малко като всички останали — едни богати, други бедни, едни добри, други лоши. Британците обаче бяха без изключение арогантни, алчни и порочни. Подиграваше язвително високоморалния начин, по който те опитаха да защитят Полша от немското потисничество, докато самите те продължаваха да потискат Египет.

И тъй, по каквито и да е причини немците се сражаваха с британците, а това бе достатъчно да направи Соня прогермански настроена.

Искаше Хитлер да победи, унижи и разруши Британия.

Щеше да направи всичко по силите си, за да помогне.

Щеше дори да прелъсти един англичанин.

Наведе се напред.

— Майор Смит — произнесе тя — Вие сте много привлекателен мъж.

Волф видимо се успокои.

Смит бе смаян.

Очите му сякаш изскочиха.

— Боже милостиви! — реагира той. — Така ли смятате?

— Да, господин майор.

— Е, можете да ме наричате Санди.

Волф стана.

— Съжалявам, но трябва да ви оставя. Соня, мога ли да те придружа до дома?

Смит се обади:

— Смятам, че можете да оставите това на мен, господин капитан.

— Да, сър.

— Тоест, ако Соня…

Тя запърха с клепки:

— Разбира се, Санди.

Волф продължи:

— Неприятно ми е да прекъсвам забавлението, но трябва да ставам рано.

— Чудесно — каза му Смит. — Просто си отидете.

Докато Волф си тръгваше, един от келнерите донесе вечеря. Ястието беше европейско — пържола с картофи — и Соня се захвана, докато Смит й приказваше. Обясни й за успехите си в училищния отбор по крикет. Явно не бе извършил нищо забележително оттогава. Беше много отегчителен.

Соня продължи да си припомня бичуването.

Той не спря да пие по време на вечерята. Когато излизаха, леко се поклащаше. Тя му подаде ръка, повече за да крепи него, а не той нея. Вървяха към лодката през хладния нощен въздух. Смит погледна към небето и изрече:

— Тези звезди… красиво е.

Думите бяха малко завалени.

Спряха пред лодката.

— Хубава е — изкоментира Смит.

— Много е красива — каза Соня. — Би ли я разгледал отвътре?

— Да.

Тя го поведе по трапа, през палубата и надолу по стълбите.

Той се огледа с ококорени очи.

— Много е луксозно, бих казал.

— Желаеш ли питие?

— Много.

Соня се дразнеше как непрекъснато произнася „много“. Той замазваше „г“-то и изговаряше „мноо“. Тя се обърна към него:

— Шампанско или нещо по-силно?

— Капка уиски би било отлично.

— Седни.

Тя му подаде питието и седна близо до него. Той докосна рамото й, целуна я по бузата и грубо сграбчи гърдите й. Тя потръпна. Той го взе за признак на страст и стисна по-здраво.

Тя го придърпа върху себе си. Беше много непохватен — лактите и коленете му се забиваха в нея. Той забърника под полите на роклята й.

— О, Санди, толкова си силен — каза тя.

Погледна над рамото му и видя лицето на Волф. Беше на палубата, коленичил, гледаше през люка и се смееше беззвучно.