Кен Фолет
Ключът към Ребека (6)

Шеста глава

Аз съм малко момче. Татко ми каза на колко години съм, обаче забравих. Като се прибере у дома, пак ще го питам. Татко ми е войник. Отива в някакво място, наречено Судан. Судан е много далече.

Ходя на училище. Уча Корана. Коранът е свещена книга. Уча се и да чета, и да пиша. Четенето е лесно, но е трудно да пишеш и да не оплескаш работите. Понякога бера памук или водя добитъка на водопой.

Майка ми и баба ми ме гледат. Баба ми е известна. Всъщност всички хора идват да я видят, щом са болни. Тя им дава лекарства от билки.

На мен дава петмез. Харесвам го с извара. Аз лежа върху печката в кухнята, а тя ми разказва приказки. Любимата ми е за Захран, юнака от Диншавай. Когато я разказва, винаги обяснява, че Диншавай е наблизо. Сигурно остарява и забравя, понеже Диншавай е много далеч, ходил съм дотам веднъж с Абдел и ни отне цяла сутрин.

В Диншавай британците биели гълъби, когато един от куршумите им подпалил плевня. Мъжете от селото изтърчали, за да видят кой е запалил огъня. Един от войниците се уплашил при вида на всичките селски юначаги, затичали се към него, и стрелял по тях. Имало сбиване между войниците и селяните. Никой не надвил, но войникът, който подпалил плевнята, бил убит. Скоро дошли още войници и арестували всички мъже в селото.

Войниците направили от дърво нещо, наречено ешафод. Не знам какво е ешафод, но го използват, за да бесят хората. Не знам какво става с хората, когато ги бесят. Някои от селяните били обесени, а други — бити с камшик. Знам за боя с камшик. Струва ми се, че това е най-лошото нещо на света, по-лошо дори от бесенето.

Захран бил първият обесен, понеже се бил най-упорито с войниците. Отишъл на ешафода с високо вдигната глава, горд, че е убил човека, който подпалил плевнята.

Иска ми се да бях Захран.

Не съм виждал британски войник, но знам, че ги мразя.

Казвам се Ануар ал-Садат и ще бъда герой.

 

 

Садат прокара пръст по мустаците си. Беше доста доволен от тях. Той бе само на двадесет и две и приличаше на момче-войник в капитанската си униформа — мустаците му придаваха по-възрастен вид. Имаше нужда от целия си авторитет, понеже щеше да предложи нещо — както обикновено — леко комично. На малките срещи се стараеше да говори и да се държи тъй, сякаш шепата буйни глави в стаята наистина щяха да изхвърлят британците от Египет до дни.

Щом започна да говори, нарочно направи гласа си малко по-плътен.

— Всички се надявахме, че Ромел ще разбие британците в пустинята и така ще освободи страната ни.

Огледа стаята; хубав номер при събрания, били те големи или малки, понеже караше всеки да си мисли, че Садат говори лично на него.

— Сега имаме много лоши новини. Хитлер се е съгласил да даде Египет на италианците.

Садат преувеличаваше — това не бяха новини, а слух. Освен това, по-голямата част от слушателите знаеха, че е слух. Както и да е, мелодрамата беше първа точка в дневния ред и те отвърнаха с яден шепот.

Садат продължи:

— Предлагам Движението на свободните офицери да договори с Германия споразумение, по силата на което да организираме въстание против британците в Кайро, а Германия да гарантира независимостта и суверенитета на Египет след разгрома на британците.

Докато говореше, отново го порази колко смехотворно беше положението: ето, той, селското момче, току-що дошло от къра, говори на половин дузина недоволни младши офицери за преговори с германския Райх. Ала кой друг да представлява египетския народ? Британците са завоеватели, парламентът е марионетка, кралят — чужденец.

Имаше още една причина за предложението, но тя не можеше да се обсъжда тук; нея Садат признаваше единствено пред себе си, и то посред нощ: Абдел Насър беше пратен в Судан с полка си и отсъствието му даде на Садат шанса да си извоюва мястото на водач на въстаническото движение.

Отпъди позорната мисъл от ума си. Трябваше да накара останалите да приемат предложението и после да съгласуват изпълнението му.

Кемел заговори пръв.

— А германците ще ни приемат ли сериозно? — попита той. Садат кимна, сякаш и той смяташе това за важен довод. Двамата предварително се бяха разбрали Кемел да зададе този въпрос за отвличане на вниманието. Истинският въпрос беше дали може да се вярва на немците, че ще държат на споразумение с една неофициална бунтовническа група. Садат не искаше събранието да обсъжда това. Едва ли германците щяха да се придържат към своята част от сделката; ала ако египтяните въстанеха против британците и Германия ги предадеше, щяха да разберат, че само независимост им върши работа — а и може би щяха да поискат за водач мъжа, който организира въстанието. Подобни сурови политически реалности не бяха за това събрание — бяха твърде сложни, твърде сметкаджийски. Кемел бе единственият човек, с когото Садат можеше да обсъжда тактиката. Кемел беше полицай, детектив в кайровската полиция, проницателен и внимателен мъж — може би полицейската работа го беше направила циничен.

Останалите започнаха да обсъждат дали ще стане. Садат не взе участие в обсъждането. „Нека говорят“, рече си той; „точно това обичат да правят.“ Стигнеше ли се до действие, обикновено го оставяха на сухо.

Докато спореха, Садат си припомни пропадналата революция от миналото лято. Започна с шейха от ал-Азхар, който проповядваше: „Нямаме нищо общо с войната“. После египетският парламент, в рядка проява на независимост, възприе политиката: „Опазете Египет от бедствието на войната“. Дотогава египетската армия се сражаваше заедно с британската в пустинята, но ето че британците наредиха на египтяните да предадат оръжието си и да се оттеглят. Египтяните бяха радостни да се оттеглят, но не искаха да бъдат обезоръжавани. Садат видя златна възможност за разпалване на конфликт. Той и много други млади офицери отказаха да предадат оръжията си и планираха поход към Кайро. За голямо разочарование на Садат, британците незабавно клекнаха и им позволиха да задържат оръжието си. Той продължи с опитите да разгори пламъка на бунта в пожара на революцията, ала британците го бяха надхитрили чрез отстъпката си. Походът към Кайро беше фиаско — поделението на Садат се яви на сборния пункт, но никой друг не дойде. Измиха колите си, приседнаха, почакаха малко и после се върнаха в лагера си.

Шест месеца по-късно Садат претърпя още едно поражение. Този път свързано с дебелия, похотлив турски крал на Египет. Британците дадоха ултиматум на крал Фарук — или щеше да нареди на премиер-министъра си да състави ново, пробританско правителство, или щеше да абдикира. Под натиск кралят привика Мустафа ал-Нахас паша и му нареди да образува нов кабинет. Садат не бе роялист, но беше опортюнист — заяви, че това било нарушаване на суверенитета на Египет, и младите офицери отидоха до двореца, за да приветстват краля в знак на протест. Още веднъж Садат опита да тласне бунта по-нататък. Планът му беше да обкръжат двореца в символична защита на краля. Още веднъж той беше единственият, който се яви.

И в двата случая изпита горчиво разочарование. Искаше му се да зареже цялата кауза на въстанието — „нека египтяните отидат по дяволите по своя си начин“, мислеше си той в миговете на най-черно отчаяние. Ала тези мигове отминаваха, тъй като той знаеше, че делото е право и че е достатъчно умен, за да му служи добре.

— Ние обаче нямаме как да се свържем с немците.

Говореше Имам, един от пилотите. Садат се радваше, че вече обсъждаха как да го направят наместо дали да го направят.

Кемел разполагаше с отговор на въпроса.

— Можем да изпратим съобщението със самолет.

— Да!

Имам беше млад и пламенен.

— Един от нас може да отиде на редовно патрулиране, после да се отклони от курса и да кацне зад германската линия.

Обади се един от по-възрастните пилоти:

— На връщане ще трябва да даде обяснение за отклонението си…

— Може въобще да не се връща — отговори Имам и лицето му помръкна тъй бързо, както се бе озарило от вдъхновение.

Садат произнесе спокойно:

— Може да се завърне с Ромел.

Очите на Имам светнаха отново и Садат разбра, че младият летец виждаше как той и Ромел вървят към Кайро начело на освободителната армия. Садат реши, че Имам ще занесе съобщението.

— Нека уговорим текста на писмото — демократично предложи Садат. Никой не обърна внимание, че подобно ясно решение не се налагаше по въпроса дали въобще да се изпраща съобщение.

— Мисля, че ще трябва да заявим четири неща. Първо — ние сме честни египтяни, разполагащи с организация в армията. Второ — както и вие, ние се сражаваме с британците. Трето — можем да наберем бунтовническа сила, която да се сражава на ваша страна. Четвърто — ще организираме въстание срещу британците в Кайро, ако в замяна вие гарантирате независимостта и суверенитета на Египет след разгрома на Британия.

Той спря и намръщено добави:

— Смятам, че може би трябва да им дадем някакво доказателство за честните си намерения.

Настъпи тишина. Кемел разполагаше с отговора и на този въпрос, но щеше да изглежда по-добре да дойде от някой от останалите.

Имам се оказа на висота.

— Можем да изпратим някаква полезна военна информация заедно със съобщението.

Кемел се престори, че е против идеята.

— Каква информация можем да съберем ние? Не мога да си представя…

— Въздушни снимки на британските позиции.

— Как може да стане това?

— Можем да го направим при редовно патрулиране с обикновена камера.

Кемел изглеждаше недоверчив.

— Ами проявяването на филма?

— Не е необходимо — разгорещено рече Имам. — Можем просто да изпратим филма.

— Само един филм?

— Колкото си искаме.

Садат добави:

— Според мен Имам има право.

Още веднъж обсъждаха практическите подробности на идеята, а не рисковете й. Имаше още едно препятствие за преодоляване. Садат знаеше от горчив опит, че тези бунтовници бяха страшно смели до момента, в който наистина трябваше да се изложат на опасност. Той каза:

— Тогава остава само въпросът кой от нас ще пилотира самолета.

Докато говореше, огледа стаята и най-накрая спря поглед върху Имам.

След миг на колебание Имам се изправи.

Очите на Садат проблеснаха триумфиращо.

 

 

Два дни по-късно Кемел измина петте километра от центъра на Кайро до предградието, в което живееше Садат. Като детектив-инспектор Кемел имаше правото на служебна кола, щом я поискаше, но от съображения за сигурност рядко я ползваше, за да отива на събранията на революционерите. По всяка вероятност колегите му от полицията щяха да симпатизират на Движението на свободните офицери; все още обаче той не бързаше да ги подлага на такова изпитание.

Кемел бе с петнадесет години по-възрастен от Садат и все пак отношението му към по-младия бе почти като поклонение към някой герой. Кемел споделяше цинизма на Садат, неговото реалистично разбиране на механизмите на политическата власт; Садат обаче имаше нещо повече, и това бе пламенен идеализъм, който му даваше неограничена енергия и безгранична надежда.

Кемел се питаше как да му съобщи новините.

Съобщението за Ромел бе отпечатано, подписано от Садат и всички водещи хора на Свободните офицери с изключение на отсъстващия Насър, и запечатано в голям кафяв плик. Въздушните снимки на британските позиции бяха направени. Имам се издигна в своя Гладиатор, а Багдади го следваше във втори самолет. Бяха кацнали в пустинята, за да вземат Кемел, който предаде кафявия плик на Имам и се качи в самолета на Багдади. Лицето на Имам светеше от младежки идеализъм.

Кемел се запита: „как ще го съобщя на Садат“?

Беше първият му полет. Пустинята, толкова безинтересна долу в ниското, беше безкрайна мозайка от форми и шарки — петната от чакъл, точките растителност, издълбаните вулканични хълмове. Багдади му каза: „Ще ти бъде студено“ — и Кемел си помисли, че се шегува, но с издигането на малкия самолет температурата неспирно спадаше и скоро той затрепери в тънката си памучна риза.

След малко двата самолета обърнаха на изток, Багдади заговори в радиото си и съобщи на базата, че Имам се е отклонил от курса и че не отвръща на повикванията по радиостанцията. Както се очакваше, базата нареди на Багдади да следва Имам. Малкият фарс бе необходим, та Багдади, който трябваше да се връща, да не попадне под подозрение.

Прелетяха над военен лагер. Кемел видя танкове, камиони, полева артилерия и джипове. Групичка войници им помаха — „сигурно са британци“, мина му през ума. И двата самолета се издигнаха. Право пред себе си видяха белези на битка — големи облаци прах, експлозии и артилерийска стрелба. Свиха, за да минат южно от бойното поле.

Кемел си рече — „прелетяхме над британска база, после над бойно поле — предстои да стигнем до немска база“.

Пред тях самолетът на Имам се сниши. Вместо да го последва, Багдади се издигна още малко — на Кемел му се стори, че Гладиаторът доближаваше височинния си таван — и заслиза на юг. Кемел погледна надясно от самолета и видя какво бяха забелязали пилотите — малък лагер с почистена ивица, маркирана като писта.

Докато доближаваше къщата на Садат, Кемел си спомни колко въодушевен се усещаше високо в небето над пустинята, когато бе разбрал, че са зад немските линии и че договорът е почти в ръцете на Ромел.

Почука на вратата. Все още не знаеше какво да каже на Садат.

Беше обикновена семейна къща, доста по-бедна от дома на Кемел. Садат веднага дойде до вратата, облечен в галабия и запалил лула. Погледна Кемел в лицето и веднага каза:

— Провалило се е.

— Да.

Кемел пристъпи вътре. Влязоха в стаичката, която служеше на Садат за кабинет. Имаше бюро, рафт с книги и няколко възглавници на голия под. На бюрото върху сноп документи се мъдреше армейски револвер.

Двамата седнаха. Кемел започна:

— Намерихме немски лагер с писта. Имам се сниши. Тогава немците започнаха да стрелят по самолета му. Нали разбираш, беше английски самолет — ние въобще не помислихме за това.

Садат възрази:

— Сигурно са можели да видят, че не е неприятел — не е стрелял, не е пускал бомби…

— Той не спря да слиза — продължи Кемел. — Поклати криле и смятам, че опита да ги извести по радиото; все едно, те продължиха да стрелят. Опашката на самолета бе уцелена.

— О, Боже.

— Явно падаше много бързо. Немците спряха да стрелят. Той някак успя да се приземи на колелата си. Самолетът като че подскокна. Не мисля, че Имам можеше да го контролира повече. Със сигурност не можеше да намали скоростта. Излезе от твърдата повърхност и навлезе в ивица пясък; лявото крило се удари в земята и изпука; носът се заби и заора в пясъка; после фюзелажът падна върху счупеното крило.

Садат, пребледнял и мълчалив, гледаше Кемел, а лулата изстиваше в ръката му. Кемел видя разбития самолет на пясъка, към него по пистата се носеха немската пожарна кола и линейката, последвани от десет или петнадесет войника. Никога нямаше да забрави как коремът на самолета разцъфна към небето в буйство от червени и оранжеви пламъци, като цвете, което отваря венчелистчета.

— Избухна — обясни той на Садат.

— А Имам?

— Не би могъл да оцелее в такъв огън.

— Трябва да опитаме отново — изрече Садат. — Трябва да намерим друг начин да предадем съобщение.

Кемел го погледна и разбра, че бодрият тон на гласа му е преструвка. Садат опита да запали лулата си, но ръката с кибритената клечка трепереше твърде силно. Кемел се загледа отблизо и видя, че в очите на Садат имаше сълзи.

— Горкото момче — прошепна той.