Кен Фолет
Ключът към Ребека (5)

Пета глава

Алекс Волф, с галабия и фес, стоеше на тридесетина метра от входа на Главната щабквартира — британската щабквартира — и продаваше хартиени ветрила, които се чупеха след две минути.

Гонитбата беше стихнала. Вече от седмица Волф не беше забелязал британците да спират хора и да проверяват документите им за самоличност. Онзи тип, Вандам, не можеше да продължава непрестанно с натиска.

Волф отиде пред щаба веднага щом се почувства в безопасност. Това, че се добра до Кайро, беше триумф, но щеше да е безсмислено, ако той не съумееше да се възползва от позицията си и да събере сведенията, които Ромел искаше — при това ги искаше бързо. Припомни си краткия разговор с Ромел в Джало. Пустинната Лисица въобще не приличаше на лисица. Беше дребен, неизтощим човек с лице на свадлив селяк: голям нос, увиснали ъгълчета на устата и коса, толкова ниско подстригана, че не се показваше под ръба на фуражката.

— Брой на войските — беше казал той тогава, — имена на дивизиите, фронтови и в резерва, ниво на подготовка. Брой на танковете на фронта и в резерва, техническо състояние. Снабдяване с муниции, храна и бензин. Характер и поведение на командващите офицери. Стратегически и тактически намерения. Казаха, че ви бива, Волф. И по-добре да не бъркат.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи.

Определено количество сведения Волф успя да събере просто като се разхожда из града. Огледа униформите на отпускарите и чу разговорите им. Това му показа къде са се намирали съответните части и кога ще се върнат. От време на време някой сержант споменаваше броя на убитите и ранените или разрушителното действие на осемдесет и осеммилиметровите оръдия — разработени като противовъздушни — които германците бяха пригодили за танковете си. Чу един военен механик да се оплаква, че тридесет и девет от петдесетте нови танка, пристигнали предния ден, имали нужда от основен ремонт, преди да влязат в употреба. Всичко това бяха полезни сведения, които можеха да се пратят в Берлин, а там анализаторите от разузнаването да ги съберат с други откъслечни данни и да се получи по-голяма картина. Ала не това искаше Ромел.

Някъде в щаба имаше документи, които гласяха например: „След почивка и възстановяване, дивизия А със сто танка и напълно снабдена, утре ще отпътува от Кайро и ще се присъедини към дивизия Б в Оазис В в подготовка за контранастъпление западно от Г призори следващата събота.“

Волф искаше такива документи.

Затова продаваше ветрила пред сградата на щаба.

За своя Главна квартира британците бяха реквизирали доста от големите къщи — повечето собственост на паши — в предградието Гардън сити (Волф беше благодарен, че Вила лез Оливие не е попаднала в мрежата им). Иззетите домове бяха оградени с бодлива тел. Униформените биваха пропускани чевръсто на портала, но цивилните биваха спирани и подробно разпитвани, а часовите провеждаха телефонни разговори, за да проверят препоръките им.

На други места из града имаше още щабове — в хотел Семирамида например се помещаваше нещо, наречено Британски Египетски войски — ала тук беше централата, Главната квартира Близък Изток. В шпионската школа на Абвера Волф прекара много време да се научи да разпознава униформите, опознавателните знаци на полковете и лицата буквално на стотици британски старши офицери. Тук, в продължение на няколко сутрини, той наблюдаваше пристигането на големите щабни автомобили и надзърташе през прозорците да види полковници, генерали, адмирали, командири на ескадрили и самия главнокомандващ, сър Клод Окинлек. Всички му се струваха малко странни и той доста се чудеше защо, преди да му хрумне, че фотографиите, запечатани в ума му, са черно-бели, а сега за пръв път вижда хората в цвят.

Командирите от генералния щаб пътуваха с автомобили, обаче адютантите им ходеха пеш. Всяка сутрин капитаните и майорите пристигаха пеш, с куфарчета в ръка. „По обед — след редовното сутрешно съвещание“, предполагаше Волф — „някои от тях си отиваха, все с куфарчета в ръка.“

Всеки ден Волф проследяваше по един.

Повечето адютанти работеха в щаба и секретните им документи биваха заключвани в кабинетите в края на деня. Но имаше неколцина, които идваха тук за сутрешното съвещание, а кабинетите им бяха другаде в града, и те трябваше да носят документите си от единия кабинет в другия. Единият адютант отиваше в Семирамида. Двама бяха в казармата в Каср-ел-Нил. Четвърти отиваше в необозначена сграда на Шари Сюлейман паша.

Волф искаше да се добере до куфарчетата.

Днес щеше да проведе суха тренировка.

Докато стоеше под палещото слънце и чакаше адютантите да излязат, Волф се замисли за отминалата нощ. Под новоотгледания мустак устните му се извиха в усмивка. Беше обещал на Соня да й намери нова Фавзи. Предната вечер отиде в Бирка и избра едно момиче от заведението на мадам Фахми. Не беше Фавзи — онази беше наистина запалена — но беше добър временен заместител. Наслаждаваха й се един по един, после двамата; после играха странните и вълнуващи игри на Соня… Беше дълга нощ.

Когато адютантите излязоха, Волф проследи двойката, която се отправи към казармата.

Минута по-късно Абдулла се появи от някакво кафене и закрачи подире му.

— Онези двамата ли? — попита той.

— Същите — отвърна Волф.

Абдулла беше дебел и имаше железен зъб. Беше един от най-богатите хора в Кайро, но за разлика от повечето заможни араби не подражаваше сляпо на европейците. Носеше сандали, кирлива роба и фес. Мазни коси се виеха край ушите му. Под ноктите му беше набита мръсотия. Богатството му не идеше от земите, като на пашите, нито от търговията, като на гърците. Идеше от престъпления.

Абдулла беше крадец.

Волф го харесваше. Абдулла беше хитър, лъжлив, жесток, щедър и вечно засмян: за Волф той въплъщаваше вечните пороци и добродетели на Ориента. Разполагаше с армия от деца, внуци, племенници, племеннички и втори братовчеди, които разбиваха къщите и пребъркваха джобовете в Кайро в продължение на тридесет години. Абдулла беше пуснал пипалата си навсякъде: търгуваше с хашиш на едро, подкупваше политици, държеше половината домове в Бирка, включително заведението на мадам Фахми. Живееше в просторна паянтова къща в Стария град заедно с четирите си съпруги.

Последваха двамата офицери в новия център на града.

— Едно куфарче ли искаш, или и двете? — поинтересува се Абдулла.

Волф се замисли. Едно беше обикновена кражба; две изглеждаше прекалено организирано.

— Едно.

— Кое?

— Няма значение.

Когато откри, че Вила лез Оливие вече не е безопасна, Волф обмисли дали да не потърси помощ от Абдулла. Реши да не го прави. Абдулла със сигурност можеше да го крие някъде — навярно в някой бордей — кажи-речи до безкрайност. Ала в мига, в който укриеше Волф, той щеше да подхване преговори да го продаде на британците. За Абдулла светът се делеше на две: семейството и всички останали. Той беше съвършено предан на семейството и му се доверяваше напълно. А всички други той мамеше и очакваше да опитат да му отговорят със същото. Цялата работа се вършеше на основата на взаимното подозрение. Волф установи, че това действа изненадващо добре.

Стигнаха до един оживен ъгъл. Двамата офицери прекосиха улицата, избягвайки колите. Волф се канеше да ги последва, но Абдулла сложи длан на рамото му и го спря.

— Ще го направим тук.

Волф се озърна. Огледа сградите, тротоара, кръстовището, уличните търговци. По лицето му бавно се плъзна усмивка и той кимна.

— Отлично е.

 

 

Направиха го на другия ден.

Абдулла наистина беше подбрал най-доброто място за кражбата. Оживена странична улица се вливаше в една от главните. На ъгъла имаше кафене с изнесени навън маси, които стесняваха тротоара наполовина. До кафенето, откъм главната улица, имаше автобусна спирка. Идеята за автобуса да се чака на опашка така и не се настани в Кайро, въпреки шестдесетте години британско управление — чакащите просто се въртяха из и без това претъпкания тротоар. Откъм страничната улица беше малко по-рехаво — кафенето имаше маси и там, обаче нямаше спирка. Абдулла беше забелязал този дребен недостатък и го беше поправил, настанявайки двама акробати на улицата.

Волф седеше на ъглова маса, откъдето виждаше и двете улици, и се тревожеше за нещата, които можеха да се объркат.

Офицерите можеха да не се върнат в казармата днес.

Можеха да минат по друг път.

Можеха да не носят куфарчетата си.

Полицията можеше да дойде твърде рано и да арестува всички на местопрестъплението.

Офицерите можеха да спипат момчето и да го разпитат.

Офицерите можеха да спипат Волф и да го разпитат.

Абдулла можеше да реши да си изкара парите с по-малко труд — просто като се свърже с майор Вандам и му предаде, че може да задържи Алекс Волф в кафе Насиф днес в дванадесет по обед.

Волф се страхуваше от затвора. Беше повече от уплашен — беше ужасѐн. Самата мисъл го накара да се облее в студена пот под лъчите на пладнешкото слънце. Можеше да живее без добра храна, вино и момичета, ако разполага с утехата на огромните диви простори на пустинята. Можеше да замени свободата на пустинята с някой пренаселен град, ако разполага с утехата на градския лукс. Ала не можеше да загуби и двете. Никога никому не го беше признавал: това беше неговият таен кошмар. Идеята да живее в тясна безцветна килия сред изметта на земята (и то само мъже), да яде лоша храна, никога да не вижда синьото небе или безкрайния Нил, или просторните равнини… само като го помислеше, мигновено го обземаше паника. Отпъди мисълта от ума си. Това нямаше да се случи.

В дванадесет без четвърт грамадното мърляво туловище на Абдулла мина край кафенето. Лицето му беше безизразно, но черните му очички се озъртаха проницателно и проверяваха всичко, което той беше организирал. Абдулла прекоси улицата и се изгуби от поглед.

В дванадесет и пет Волф съзря две военни фуражки сред множеството глави в далечината.

Седна на крайчеца на стола си.

Офицерите приближиха. Носеха куфарчета.

От другата страна на улицата един автомобил форсираше двигателя си.

Към спирката се приближи автобус и Волф си рече: „не е възможно Абдулла да е уредил и това, то е късмет, бонус“.

Офицерите бяха на около пет метра от Волф.

Колата отсреща потегли внезапно. Беше голям черен Пакард с мощен двигател и меко американско окачване. Мина през улицата като атакуващ слон, моторът изрева на ниска предавка, водачът не обръщаше внимание на другите по главната улица и се носеше към страничната, като непрестанно натискаше клаксона. На ъгъла, на няколко стъпки от мястото на Волф, той се заби в предницата на едно старо такси, Фиат.

Двамата офицери стояха до масата на Волф и зяпаха катастрофата.

Таксиджията, млад арабин с европейска риза и фес, изскочи от колата си.

Млад грък в мохерен костюм излетя от Пакарда.

Арабинът рече на гърка, че е син на свиня.

Онзи му отвърна, че е задница на болна камила.

Арабинът отвъртя една плесница на гърка и гъркът го фрасна в носа.

Пътниците, които слязоха от автобуса, и онези, които смятаха да се качат, приближиха.

На ъгъла акробатът, който стоеше на главата на колегата си, се обърна да погледне сбиването, загуби равновесие и се сгромоляса върху зрителите.

Някакво момченце се стрелна край масата на Волф. Волф се изправи, посочи хлапето с пръст и викна с цяло гърло:

— Стой! Крадец!

Момчето офейка. Волф тръгна след него, а четирима от гостите на кафето наскачаха и опитаха да спипат детето. То притича между двамата офицери, които наблюдаваха сбиването на улицата. Волф и помагачите му се сблъскаха с офицерите, събориха и двамата на земята. Неколцина почнаха да крещят „Дръжте крадеца!“, въпреки че повечето нямаха представа кой беше нароченият. Някои от новодошлите заключиха, че може да е един от биещите се шофьори. Тълпата от автобусната спирка, публиката на акробатите и повечето клиенти на кафенето се завтекоха напред и почнаха да бъхтят шофьорите. Арабите заключиха, че гъркът е виновен, а всички други — че е арабинът. Няколко мъже с тояги — повечето хора носеха тояги — взеха да си пробиват път през тълпата и налагаха когото сварят по главата в напразен опит да прекратят боя. Някой грабна стол от кафенето и го захвърли към множеството. За щастие, столът прелетя по-далеч и разби предното стъкло на Пакарда. Ала келнерите, кухненската прислуга и стопанинът на кафенето запердашиха всеки, който размахваше тяхна мебел, препъваше се в нея или просто седеше. Всеки крещеше на всеки на пет езика. Минаващите коли спираха, та шофьорите да позяпат, движението в три посоки се задръсти и всички коли надуваха клаксоните. Едно куче се измъкна от каишката си и почна да хапе краката на хората от възбуда. Всички слязоха от автобуса. Ругаещата тълпа нарастваше с всяка изминала секунда. Шофьорите, които бяха спрели, за да се позабавляват, вече съжаляваха. Когато сбиването погълна и техните коли, те не можеха да помръднат (понеже всички останали бяха спрели) и трябваше да заключат вратите и да вдигнат прозорците, докато мъже, жени и деца, араби, гърци, сирийци, евреи, австралийци, шотландци, скачаха по покривите им, биеха се по предните им капаци, падаха по стъпенките им и плескаха боята им с кръв. Някой се продъни през витрината на шивача до кафенето, а една подплашена коза нахълта в магазина за сувенири от другата страна и почна да събаря всички масички, отрупани с порцелан, глина и стъкло. Отнякъде се появи бабуин — навярно беше яздил козата, което беше често улично представление — притича накуцвайки през главите на хората и отпраши към Александрия. Кон се освободи от хамута си и препусна по улицата между редиците автомобили. От прозорец над кафенето някаква жена изсипа ведро с мръсна вода в блъсканицата. Никой не обърна внимание.

Най-накрая полицията дойде.

Щом хората чуха свирките, изведнъж бутането, ударите и обидите, предизвикали собствените им сбивания, им се сториха много по-маловажни. Настана блъсканица да се измъкнат, преди да са започнали арестите. Тълпата се стопи бързо. Волф, който се бе строполил в самото начало на веселбата, се надигна и прекоси улицата, за да наблюдава развръзката. Когато шестима души бяха закопчани с белезници, всичко бе приключило и никой не остана да се бие освен старица в черно и еднокрак просяк, които немощно се удряха един друг в канавката. Собственикът на кафенето, шивачът и собственикът на магазинчето за сувенири кършеха ръце и гълчаха полицията, че не била дошла по-бързо, докато в ума си удвояваха и утрояваха щетите с оглед на застраховката.

Шофьорът на автобуса беше със счупена ръка, но всички останали наранявания бяха порязвания и натъртвания.

Имаше само един смъртен случай — козата бе нахапана от кучето и следователно трябваше да бъде убита.

Когато полицията опита да отмести двете катастрофирали коли, установиха, че по време на сбиването уличните хлапета са вдигнали задните краища на автомобилите и са задигнали гумите.

Също тъй бяха изчезнали и всички крушки в автобуса.

И едно куфарче на британската армия.

 

 

Алекс Волф изпитваше задоволство от себе си, докато крачеше бързо из уличките на Стария Кайро. Преди седмица задачата за измъкване на тайни от Главната щабквартира изглеждаше почти невъзможна. Сега изглежда бе сполучил. Идеята да убеди Абдулла да нагласи улично сбиване беше блестяща.

Чудеше се какво ли има в куфарчето.

Къщата на Абдулла изглеждаше като всички други скупчени съборетини. Напуканата лющеща се фасада беше неравномерно осеяна с разкривени прозорчета. Влизаше се през ниска арка без врата и се минаваше през тъмен пасаж. Волф се приведе да мине под арката, пресече пасажа и се качи по каменна вита стълба. Горе отмести една завеса и се озова в дневната на Абдулла.

Стаята приличаше на собственика — мръсна, удобна и богата. Три деца и кученце се гонеха около скъпите дивани и инкрустираните масички. В ниша до прозореца седеше старица и бродираше. Друга жена излезе от стаята, тъкмо когато Волф влизаше: тук не се пазеше строгото мюсюлманско разделение на половете като в дома на Волф навремето. Абдулла седеше по турски на везана възглавница на пода в средата на стаята и държеше бебе в скута си. Вдигна поглед към новодошлия и се усмихна широко.

— Приятелю, какъв успех!

Волф седна срещу него.

— Беше чудесно — отговори той. — Ти си магьосник.

— Какво сбиване! И автобусът пристигна в най-подходящия момент, и маймунякът избяга…

Волф огледа по-отблизо заниманието на Абдулла. На пода до него имаше камара портфейли, чанти, портмонета и часовници. Докато бъбреше, той взе отлично изработен кожен портфейл. Измъкна отвътре сноп египетски банкноти, няколко пощенски марки и тъничък златен молив и ги пъхна нейде под робата си. После пусна портфейла, взе дамска чанта и се залови да я прерови.

Волф се досети откъде са тези вещи.

— Дърт разбойник. Пуснал си момчетата сред народа да крадат.

Абдулла се ухили и показа железния си зъб.

— Да си дам толкова зор само за едно куфарче…

— Обаче взе куфарчето.

— Ама разбира се.

Волф си отдъхна. Абдулла обаче не се помръдна да даде куфарчето.

— И защо не ми го дадеш? — попита Волф.

— Веднага — отвърна Абдулла, без да направи нищо. След малко додаде. — Трябва да ми платиш още петдесет лири за доставката.

Волф отброи банкнотите и те изчезнаха под мръсната роба. Абдулла се наведе напред, притиснал бебето към гърдите си с една ръка, а с другата бръкна под възглавницата и измъкна куфарчето.

Волф го взе и го проучи. Ключалката беше разбита. Ядоса се — все пак трябваше да има някакви граници на двуличието. Насили се да говори спокойно.

— Вече си го отварял.

Абдулла сви рамене.

— Маалиш. — Това беше услужливо двусмислена дума, която означаваше едновременно съжалявам и какво толкова.

Волф въздъхна. Много се беше заседял в Европа и беше забравил как се правят нещата в родината.

Вдигна капака на куфарчето. Вътре имаше сноп от десетина-дванадесет листа, гъсто напечатани на английски. Когато почна да чете, някой постави до него чашка кафе. Вдигна очи и видя красиво младо момиче. Обърна се към Абдулла.

— Това дъщеря ти ли е?

— Съпругата ми — отвърна през смях Абдулла.

Волф пак погледна момичето. Видя му се около четиринадесетгодишна. Върна вниманието си към документите.

Прочете първия и с растящо недоверие разлисти следващите.

Остави ги на пода.

— Мили Боже — тихо рече Волф и се разсмя.

Беше откраднал пълен набор менюта за казармената столова за месец юни.

 

 

— Изпратих съобщение до всички офицери, за да им напомня, че документи на Генералния щаб не бива да се разнасят из града, освен при изключителни обстоятелства — каза Вандам на полковник Боге.

Боге седеше зад грамадното си извито бюро и лъскаше червената топка за крикет с носната си кърпичка.

— Добра идея. Дръж ги под напрежение.

Вандам продължи:

— Един от информаторите ми, новото момиче, за което ви споменах…

— Уличницата.

— Да. — Вандам устоя на изкушението да обясни на Боге, че уличница не е подходящата дума за Елен. — Чула е слух, че сбиването е било организирано от Абдулла…

— Кой е това?

— Нещо като египетски Фейгин и по една случайност наш информатор, макар че да ми продава сведения е най-дребното сред многобройните му занятия.

— И с каква цел е организирано сбиването според този слух?

— Кражба.

— Разбирам. — Боге явно се съмняваше.

— Доста вещи са откраднати, но не бива да пренебрегваме вероятността основната цел на упражнението да е било куфарчето.

— Заговор! — рече Боге с едновременно скептичен и развеселен поглед. — И какво иска този Абдулла от нашите менюта, а?

И се разсмя.

— Той не е могъл да знае какво има в куфарчето. Може просто да е предположил, че са секретни документи.

— Пак питам — каза Боге с тона на търпелив баща, който поучава детето си. — Какво би искал той от едни секретни документи?

— Може да му е платено да изпълни тази задача.

— От кого?

— Алекс Волф.

— Кой?

— Убиецът с ножа, от Асиут.

— О, я стига, майоре, моля те. Мислех, че сме приключили с всичко това.

Телефонът на Боге иззвъня и той вдигна. Вандам използва времето да се поуспокои малко. „Истината за Боге“, разсъждаваше той, „е, че сигурно няма вяра в себе си и в собствената си преценка; и понеже му липсва увереност да взема реални решения, той се преструва на високомерен, бележи точки пред хората като се прави на умник и накрая се залъгва, че наистина е умен.“ Разбира се, Боге нямаше представа дали кражбата на куфарчето е важна или не. Можеше да изслуша Вандам и после да реши, ала се боеше от това. Не можеше да се въвлече в плодотворен спор с подчинен, понеже харчеше цялата си умствена енергия в търсене на начини да спипа събеседника си в противоречие или грешка, или да залее идеите му с презрение. И докато свърши с усилията да си докара усещане за превъзходство, решението бива взето — за добро или за лошо, и най-често случайно — в хода на разгорещения спор.

Боге говореше:

— Разбира се, сър. Заемам се веднага.

Вандам се питаше как ли се разбира той с началствата. Боге затвори и попита:

— Добре, докъде бяхме стигнали?

— Убиецът от Асиут още е на свобода — отговори Вандам. — Може да е важно, че скоро след пристигането му в Кайро куфарчето на офицер от генералния щаб е откраднато.

— Куфарче, което съдържа меню за столовата.

„Пак се започва“, рече си Вандам. Възможно най-вежливо той попита:

— В разузнаването не вярваме в съвпадения, нали?

— Не ме поучавай, момко. Дори и да си прав, а аз съм убеден, че не си, какво бихме могли да сторим, освен да издадем бележката, която ти вече си издал?

— Добре. Разговарях с Абдулла. Той отрича да знае каквото и да е за Алекс Волф и аз смятам, че лъже.

— Щом е крадец, защо не подскажеш на египетската полиция за него?

„И каква полза“, запита се Вандам.

— Те знаят всичко за него. Не могат да го арестуват, понеже прекалено много старши офицери печелят прекалено много пари от подкупите му. Но можем да го приберем и да го разпитаме, да го поизпотим малко. Той не е верен на никого, може да смени лагера при най-дребен повод…

— Разузнаването на генералния щаб не прибира хората и не ги поизпотява, майоре…

— Полевата сигурност може да го направи, или даже Военната полиция.

Боге се усмихна.

— Ако ида при Полевата сигурност с тази история за арабския Фейгин, който краде менюта, ще ме изхвърлят с подигравки.

— Но…

— Обсъждахме го достатъчно дълго, майоре. Всъщност, твърде дълго.

— За Бога…

Боге повиши глас.

— Не вярвам сбиването да е било организирано, не вярвам Абдулла да е възнамерявал да открадне куфарчето и не вярвам, че Волф е нацистки шпионин. Ясно ли е?

— Вижте, искам само…

— Ясно ли е?

— Тъй вярно.