Кен Фолет
Ключът към Ребека (4)

Четвърта глава

Елен Фонтана погледна лицето си в огледалото и си рече: „на двадесет и три години съм, сигурно вече погрознявам“.

Приближи се още малко към огледалото и се взря внимателно в търсене на признаци за влошаване. Цветът на кожата й беше съвършен. Откритите й кафяви очи бяха бистри като планинско езеро. Нямаше бръчки. Лицето й беше детско, фино, невинно като на сираче. Беше като колекционер на произведения на изкуството, който проверява най-доброто си притежание: мислеше за лицето си като за своя собственост, а не като част от нея самата. Усмихна се и лицето в огледалото й се усмихна в отговор. Лека, загатната усмивка, с намек за пакостливост: знаеше, че може да накара някой мъж да се облее в студена пот.

Взе бележката и пак я прочете.

Четвъртък

Скъпа Елен,

Страхувам се, че всичко свърши. Жена ми разбра. Загладихме нещата, но се наложи да обещая никога повече да не се срещам с теб. Можеш да останеш в апартамента, разбира се, обаче не мога да плащам наема повече.

Толкова съжалявам, че се случи така, но предполагам, и двамата знаехме, че не може да продължава вечно. Пожелавам ти късмет.

Твой Клод

„Просто така“, рече си тя.

Накъса бележката, пълна с евтини сантименталности. Клод беше дебелак, полугрък, полуфранцузин и притежаваше три ресторанта в Кайро и един в Александрия. Беше културен, забавен и мил, но когато дойде критичният момент, въобще не го беше грижа за Елен.

Беше третият за шест години.

Започна се с Чарлз, борсовия агент. Тя беше на седемнадесет, нямаше пукната пара, нямаше работа и се боеше да се върне у дома. Чарлз я настани в апартамента и я посещаваше всеки вторник вечер. Тя го изхвърли, щом Чарлз я предложи на брат си, все едно беше чиния със захаросани плодове. После — Джони, най-добрият от тримата, който искаше да се разведе със съпругата си и да се ожени за Елен. Тя му отказа. А сега и Клод си отиде.

От самото начало знаеше, че в това няма бъдеще.

Връзките се проваляха колкото по тяхна, толкова и по нейна вина. Явните причини — братът на Чарлз, предложението на Джони, съпругата на Клод — бяха просто оправдания или може би катализатори. Истинската причина беше неизменна: Елен беше нещастна.

Обмисляше възможността за нова връзка. Знаеше какво ще стане. До един момент щеше да живее от спестяванията си в банката Барклис на Шари Каср-ел-Нил — когато имаше мъж, тя винаги успяваше да спести. После щеше да забележи как балансът бавно се топи и да се хване на работа в танцова трупа, където да размахва крака и да полюлява дупе в някой клуб за няколко дни. После… тя погледна към огледалото и отвъд него, очите й се замъглиха, докато си представяше четвъртия си любовник. Навярно ще е италианец с блестящи очи, грижливо оправени коси и безупречен маникюр. Може би ще го срещне в бара на хотел Метрополитен, където пият репортерите. Той ще я заговори, после ще й предложи питие. Тя ще му се усмихне и той ще се загуби. Ще си направят среща за вечеря за следващия ден. Тя ще изглежда изумително, когато влезе в ресторанта, уловила го под ръка. Всички ще извръщат глави, а той ще се гордее. Ще последват още срещи. Ще й прави подаръци. После той ще опита да я прелъсти, после още веднъж, а накрая третият му опит ще успее. На нея ще й бъде приятно да се любят — интимността, докосването, милувките — и ще го накара да се чувства като крал. Той ще я оставя призори, но ще се връща вечер. Ще престанат да ходят на ресторант заедно — „твърде е рисковано“ ще каже той — но ще прекарва все повече време в апартамента и ще започне да плаща наема и сметките. И тогава Елен ще има всичко, което иска: дом, пари и привързаност. Ще започне да се чуди защо е така нещастна. Ще направи сцена, ако той закъснее с един час. Ще се цупи мрачно, всеки път, когато той спомене съпругата си. Ще се оплаква, че не й прави подаръци вече, но ще ги приема равнодушно. Мъжът ще се дразни, ала няма да може да я напусне, защото по това време ще копнее за неохотните й целувки, ще е алчен за съвършеното й тяло; и тя ще продължава да го кара да се чувства като крал в леглото. Тя ще се отегчава от разговорите с него; ще изисква повече страст, отколкото той може да даде; ще се карат. Най-сетне ще дойде и кризата. Съпругата му ще стане подозрителна или детето му ще се разболее, или ще се наложи той да замине за половин година по работа, или парите му ще свършат. И Елен пак ще е там, където е сега: бездейна, самотна, без репутация — и с една година по-стара.

Очите й отново се фокусираха и тя пак видя лицето си в огледалото. Лицето й беше причината за всичко това. Заради лицето си тя живееше така безцелно. Ако беше грозна, все щеше да копнее по такъв живот и да не разбере колко е празен. „Ти ме отклони от пътя“, помисли тя; „ти ме измами, ти ме представи за друга. Ти не си моето лице, ти си маска. Трябва да спреш да се мъчиш да управляваш живота ми.“

„Аз не съм красавица от кайровското общество, аз съм момиче от александрийските коптори.

Аз не съм независима жена, аз съм почти уличница.

Аз не съм египтянка, аз съм еврейка.

Името ми не е Елен Фонтана. Името ми е Абигаил Аснани.

И искам да си ида у дома.“

 

 

Младежът зад бюрото в Еврейската агенция в Кайро носеше ярмулка. По брадичката му имаше мъх, а страните му бяха голи. Попита я за името и адреса. Забравила решението си, тя се представи като Елен Фонтана.

Младежът явно се пообърка. Тя беше свикнала с това: повечето мъже почваха леко да се вълнуват, когато тя им се усмихнеше.

— Имате ли… тоест, имате ли нещо против — подзе той, — да ви попитам защо искате да отидете в Палестина?

— Аз съм еврейка — тросна се тя. Не би могла да обясни живота си на това момче. — Всичките ми роднини са мъртви. Похабявам си живота. — Първото не беше вярно. Второто обаче беше.

— Какво бихте работили в Палестина?

Не беше се замисляла за това.

— Каквото и да е.

— Работата е преди всичко земеделска.

— Добре.

Той се усмихна мило. Вече се беше поокопитил.

— Не бих искал да ви обидя, но не ми приличате на ратайкиня.

— Ако не исках да променя живота си, нямаше да искам да ида в Палестина.

— Да. — Момъкът се заигра с писалката. — А сега какво работите?

— Пея, а като не намеря работа с пеене, танцувам. Като не намеря работа за танцьорка, сервирам. — Беше повече или по-малко вярно. Беше работила и трите неща от време на време, макар че танците бяха единственото, с което се справяше, при това не беше блестяща. — Казах ви, пропилявам си живота. Защо са всичките тези въпроси? Да не би в Палестина вече да приемат само с колежанско образование?

— Нищо подобно. Обаче е много трудно да се влезе. Британците са наложили квота и всичките места са заети от бежанци от нацистите.

— Защо не ми го казахте по-рано? — ядоса се тя.

— По две причини. Едната е, че можем да вкарваме хора в Палестина незаконно. Другата… другата изисква малко повече време за обяснение. Бихте ли почакали минутка? Трябва да телефонирам.

Още му беше сърдита, задето я разпита преди да й каже, че няма места.

— Не съм сигурна, че има смисъл да чакам.

— Има, честна дума. Много е важно. Само минута-две.

— Добре.

Отиде в задната стая да се обади. Елен чакаше нетърпеливо. Денят ставаше все по-горещ, а помещението не беше проветриво. Тя се почувства малко глупаво. Дошла беше импулсивно, без да премисли идеята за емиграцията. Твърде много от решенията си вземаше така. Трябваше да предположи, че ще й задават въпроси — можеше да подготви отговорите си. Можеше да облече нещо не така фрапантно.

Младежът се върна.

— Толкова е топло. Да идем отсреща да пийнем нещо разхладително?

„Значи това е играта“, рече си тя. Реши да го постави на място. Огледа го преценяващо и каза:

— Не. Прекалено млад сте за мен.

Той се смути ужасно.

— О, моля ви, не ме разбирайте погрешно. Има един човек, с когото искам да се срещнете. Това е всичко.

Елен се запита дали да му вярва. Нямаше какво да губи, а и беше жадна.

— Добре.

Момъкът задържа вратата. Под палещите слънчеви лъчи пресякоха улицата, лавирайки между раздрънканите каруци и потрошените таксита. Шмугнаха се под раирана тента и пристъпиха в прохладата на едно кафене. Младежът си поръча лимонов сок, а Елен — джин с тоник.

— Можете да вкарвате хора незаконно — каза тя.

— Понякога. — Момъкът изпи половината сок на една глътка. — Едната причина да го правим е, ако човекът е преследван. Затова ви зададох няколко въпроса.

— Не съм преследвана.

— А другата причина е, ако човек е допринесъл много за каузата. По някакъв начин.

— Искате да кажете, че трябва да си заслужа правото да замина за Палестина?

— Вижте, може би един ден всички евреи ще имат правото да отидат да живеят там. Но докато има квоти, трябва да има и критерии.

Изкуши се да попита: „С кого трябва да преспя?“ Но вече веднъж беше сбъркала за него в това отношение. И все пак й се струваше, че той иска да я използва някак.

— Какво трябва да направя? — попита Елен.

Той поклати глава.

— Не мога да сключвам сделки с вас. Египетски евреи не могат да влизат в Палестина, освен при особени случаи, а вие не сте особен случай. Това е всичко.

— Какво се опитвате да ми обясните тогава?

— Не можете да отидете в Палестина, но все още можете да се сражавате за каузата.

— Какво точно имате предвид?

— Първото нещо, което трябва да сторим, е да победим нацистите.

Тя се засмя.

— Е, ще дам най-доброто от себе си!

Той не обърна внимание.

— Не харесваме твърде британците, но всеки неприятел на Германия е наш приятел, тъй че в момента — само временно — работим с британското разузнаване. Смятам, че можете да им помогнете.

— За Бога! Как?

Над масата падна сянка и младежът вдигна поглед.

— А! — произнесе той. Погледна Елен. — Искам да се запознаете с моя приятел, майор Уилям Вандам.

Майорът беше висок и плещест — с широките си рамене и мощни бедра може някога да е бил атлет, въпреки че сега, предположи Елен, гони четиридесетте и е започнал малко да се отпуска. Имаше кръгло, открито лице, увенчано от остра кестенява коса, която навярно би се накъдрила, оставена да порасте повече от уставната дължина. Стисна ръката на Елен, седна, прехвърли крак връз крак, запали цигара и поръча джин. Изражението му беше строго, като че вземаше живота за много сериозна работа и не желаеше никой да се размотава.

„Типичният сдържан англичанин“, помисли Елен.

— Какво ново? — обърна се към майора момъкът от Еврейската агенция.

— Линията Газала се държи, но положението става много жестоко.

Гласът на Вандам беше изненада. Английските офицери обикновено говореха с характерното за висшата класа провлачване, което за обикновените египтяни беше почнало да символизира високомерие. Вандам говореше прецизно, ала меко; закръгляше гласните и „р“-то му беше леко гърлено. Елен усещаше, че това са следи от някакъв акцент, но нямаше спомен как би могла да знае.

Реши да го попита.

— Откъде сте, господин майор?

— От Дорсет. Защо питате?

— Чудех се за акцента ви.

— Югозападна Англия. Наблюдателна сте. Мислех, че нямам акцент.

— Едва се долавя.

Той запали нова цигара. Елен гледаше ръцете му. Бяха дълги и тънки, не прилягаха много на тялото му; ноктите му бяха добре поддържани и кожата беше бяла с изключение на тъмнокехлибарените петна на пръстите, с които си държеше цигарата.

Младежът се сбогува.

— Оставям майор Вандам да ви обясни всичко. Надявам се да работите с него — убеден съм, че е много важно.

Вандам се ръкува с него, благодари му и момъкът си тръгна.

— Разкажете ми за себе си — рече майорът на Елен.

— Не. Вие ми разкажете за себе си.

Вандам попривдигна вежда, леко изненадан, поразвеселен и — внезапно — съвсем не сдържан.

— Добре — рече той след малко. — Кайро е пълен с офицери и хора, които знаят тайни. Те знаят нашите силни места, нашите слабости и нашите планове. Врагът иска да узнае тези тайни. Можем да сме уверени, че във всеки момент Германия разполага в Кайро с хора, които се опитват да се сдобият с информация. И моята работа е да спра тези хора.

— Толкова просто.

Майорът се позамисли.

— Просто е, но не е лесно.

Елен отбеляза, че той приема сериозно всичко, казано от нея. Рече си, че причината е в липсата на чувство за хумор, но все пак това й се понрави: мъжете обикновено приемаха думите й като музиката в някой бар — достатъчно приятен, ала общо взето безсмислен шум.

Той чакаше.

— Ваш ред е.

Изведнъж й се прииска да му каже истината.

— Аз съм слаба певица и посредствена танцьорка, но понякога намирам по някой богаташ, който да ми плаща сметките.

Вандам не каза нищо, обаче беше видимо потресен.

— Шокиран ли сте?

— А не трябва ли?

Елен отклони поглед. Знаеше какво мисли той. Досега се беше отнасял вежливо, като с порядъчна жена, от неговата класа. Сега си даваше сметка, че е сбъркал. Реакцията му беше напълно предвидима, обаче я изпълни с горчивина.

— Нима всички жени не правят същото, когато се омъжват — намират човек, който да им плаща сметките? — попита Елен.

— Да — мрачно отвърна Вандам.

Тя го погледна. Внезапно я обзе пакостен дух.

— Аз само ги въртя малко по-бързо от обикновената домакиня.

Вандам избухна в смях. Изведнъж се преобрази. Отметна глава, разпери ръце и крака и всичкото напрежение изчезна от тялото му. Когато смехът се укроти, той беше отпуснат, макар и за кратко. Усмихваха се един на друг. Моментът отмина и Вандам отново кръстоса крака. Замълчаха. Елен се почувства като ученичка, която се кикоти в клас.

Вандам отново стана сериозен.

— Моят проблем е информацията — рече той. — На един англичанин никой нищо не казва. И тук идва вашият ред. Понеже сте египтянка, чувате всякакви клюки и улични мълви, които така и не стигат до мен. А понеже сте еврейка, вие ми ги предавате. Надявам се.

— Какви клюки?

— Интересувам се от всеки, който проявява любопитство относно британската армия. — Умълча се. Явно се питаше колко да й каже. — По-точно… В момента търся един мъж на име Алекс Волф. Живял е в Кайро преди и наскоро се е завърнал. Може би търси къде да се подслони и вероятно разполага с много пари. Със сигурност разпитва за британската армия.

Елен сви рамене.

— След цялата подготовка очаквах да поискате от мен нещо много по-драматично.

— Например?

— Не знам. Да изтанцувам един валс с Ромел и да претърся джобовете му.

Вандам пак се разсмя. „Бих могла да заобичам този смях“, рече си Елен.

— Е, колкото и да е безинтересно, бихте ли го направили? — попита той.

— Не знам.

„Всъщност знам“, помисли тя; „просто се мъча да проточа разговора, защото ми е приятно.“

Вандам се приведе напред.

— Имам нужда от хора като вас, госпожице Фонтана. — Името й прозвуча глупаво, когато той го произнесе тъй вежливо. — Вие сте наблюдателна, имате отлично прикритие и очевидно сте интелигентна. Моля да ме извините за прямотата…

— Не се извинявайте. Харесва ми. Продължавайте.

— На повечето от моите хора не може да се разчита особено. Те го правят за пари, докато вие имате по-добър мотив…

— Чакайте малко — прекъсна го Елен. — И аз искам пари. Какво е заплащането за тази работа?

— Зависи от сведенията, които ни предоставяте.

— Какъв е минимумът?

— Нищо.

— Надявах се на малко повечко.

— Колко искате?

— Трябва да сте джентълмен и да плащате наема на апартамента ми. — Елен прехапа устни: казано по този начин, звучеше толкова вулгарно.

— Колко?

— Седемдесет и пет на месец.

Вандам вдигна вежда.

— Къде живеете? В някой дворец ли?

— Цените се повишиха. Не сте ли чули? С всичките тези английски офицери, които отчаяно търсят квартири.

— Touché. — Вандам се поумисли. — Трябва да сте адски полезна, за да оправдаете седемдесет и пет на месец.

Елен вдигна рамене.

— Защо не пробваме?

— Бива ви в пазарлъците — отвърна майорът с усмивка. — Добре. Един месец изпитателен срок.

Елен се помъчи да не изглежда победоносно.

— Как да се свържа с вас?

— Пратете ми съобщение. — Той извади молив и лист хартия от джобчето на ризата си и почна да пише. — Ще ви дам адреса и телефонния номер — и в щаба, и у дома. Когато получа вест, ще дойда у вас.

— Добре. — Елен написа своя адрес, докато се питаше какво ли би помислил Вандам за нейния апартамент. — А ако ви забележат?

— Има ли значение?

— Може някой да ме попита кой сте.

— Е, по-добре е да не казвате истината.

Тя се усмихна.

— Ще кажа, че сте ми любовник.

Той отклони поглед.

— Добре.

— Но е хубаво да играете ролята си — продължи Елен със сериозно лице. — Трябва да носите огромни букети и шоколадови бонбони.

— Не знам…

— Англичаните не подаряват ли на метресите си цветя и бонбони?

Вандам я изгледа без да мига. Тя забеляза, че очите му са сиви.

— Не знам — отговори той равно. — Никога не съм имал метреса.

„Признавам, че сбърках“, рече си Елен.

— Значи имате много да учите — каза тя.

— Със сигурност. Бихте ли желали още едно питие?

„А сега ме отпращат“, помисли Елен. „Вие сте голяма работа, майор Вандам: определено сте самодоволен и доста обичате да контролирате всичко; толкова сте властен. Мога да ви уловя, да пробия суетата ви, да ви нараня малко.“

— Не, благодаря — отговори тя. — Трябва да вървя.

Вандам се изправи.

— Ще чакам с нетърпение вест от вас.

Елен стисна ръката му и излезе. Кой знае защо имаше чувството, че Вандам не гледа подире й.

 

 

За приема в Англо-Египетския съюз Вандам облече цивилен костюм. Ако съпругата му беше жива, той никога не би отишъл в Съюза: тя казваше, че е твърде „плеби“. Вандам й отвръщаше, че е по-добре да казва „плебейски“, за да не звучи като провинциална снобка. Тя пък казваше, че е провинциална снобка и го молеше да престане да се перчи с класическото си образование, ако обича.

Навремето Вандам я обичаше, обичаше я и сега.

Баща й беше доста богат човек, който стана дипломат, понеже нямаше какво по-добро да прави. Не беше доволен от изгледите дъщеря му да се омъжи за сина на един пощальон. Не се размекна особено, когато узна, че Вандам е учил в малко частно училище (със стипендия) и в Лондонския университет, и че е смятан за един от най-обещаващите младши офицери от своето поколение. Ала дъщерята беше непреклонна за това — както и за всичко — и най-сетне бащата прие брака милостиво. Колкото и да е странно, в единствения случай, когато бащите се срещнаха, те се разбраха доста добре. За съжаление, майките се ненавиждаха и нямаше повече семейни сбирки.

Всичко това нямаше голямо значение за Вандам. За него нямаше значение и че съпругата му е сприхава, с високомерни обноски и свидливо сърце. Анджела беше елегантна, изпълнена с достойнство и красива. За него тя беше самата женственост и той се имаше за щастливец.

Контрастът с Елен Фонтана не би могъл да е по-поразителен.

Вандам отиде до Съюза с мотоциклета си. Мотоциклетът, BSA 350, беше много практичен в Кайро. Можеше да го ползва целогодишно, защото времето почти винаги беше хубаво, и можеше да се промъква в задръстванията, които бавеха колите и такситата. А и беше доста бърза машина, доставяше му тайна тръпка, връщаше го към юношеските му години, когато той копнееше по подобни мотори, ала не можеше да си купи. Анджела го презираше — и той, като Съюза, беше „плеби“ — но в този случай Вандам решително й се противопостави.

Когато паркира пред Съюза, вече се разхлаждаше. Докато минаваше край клуба, надзърна през прозореца и видя, че вътре играта на снукър е във вихъра си. Устоя на изкушението и продължи към моравата.

Прие чаша кипърско шери и се сля с тълпата. Кимаше, усмихваше се и разменяше любезности с познатите си. За правоверните мюсюлмански гости се предлагаше чай, ала не се бяха появили много от тях. Вандам опита шерито и се замисли дали не може да научи бармана как се прави мартини.

Хвърли поглед оттатък моравата към Египетския Офицерски клуб и му се прииска да може да подслуша разговорите там. Някой произнесе името му и щом се обърна, Вандам видя лекарката. Отново трябваше да се замисли, за да си припомни името й.

— Доктор Абътнот.

— Тук можем да говорим неофициално — отговори тя. — Името ми е Джоун.

— Уилям. Съпругът ви тук ли е?

— Не съм омъжена.

— Прощавайте. — Сега Вандам я видя в нова светлина. Тя беше неомъжена, а той беше вдовец и двамата бяха забелязани да разговарят на публично място три пъти за една седмица: към момента английската колония в Кайро на практика би ги таксувала сгодени.

— Вие сте хирург? — поинтересува се той.

— Напоследък само зашивам хората и ги закърпвам. Но да, преди войната бях хирург — отвърна тя с усмивка.

— Как успяхте? Не е лесно за жена.

— Преборих се със зъби и нокти. — Тя продължаваше да се усмихва, ала Вандам улови обертоновете на спомена за негодувание. — Казаха ми, че и вие самият сте малко необикновен.

Вандам се смяташе за напълно обикновен.

— Как така? — попита изненадано той.

— Отглеждате детето си сам.

— Нямам избор. И да исках да го върна в Англия, нямаше да мога — не можете да получите пропуск, освен ако не сте инвалидизиран или генерал.

— Но вие не сте искали.

— Не.

— Тъкмо това имам предвид.

— Той е мой син — отговори Вандам. — Не искам някой друг да го гледа. И той не иска.

— Разбирам. Просто някои бащи биха намерили това за… немъжествено.

Вандам вдигна вежда и за негова изненада, доктор Абътнот се изчерви.

— Предполагам, че сте права — каза той. — Никога не съм го приемал по този начин.

— Срамувам се от себе си. Проявих прекомерно любопитство. Бихте ли желали още едно питие?

Вандам погледна чашата си.

— Струва ми се, че ще се наложи да вляза вътре да потърся истинско питие.

— Пожелавам ви успех — отговори тя с усмивка и си тръгна.

Вандам прекоси моравата по посока на клуба. Абътнот беше привлекателна жена, сърцата и интелигентна, и беше дала да се разбере, че иска да го опознае по-добре. Вандам си каза: „защо, по дяволите, съм толкова безразличен към нея? Всички тук мислят колко подходящи сме един за друг. И са прави.“

Влезе и заговори на бармана.

— Джин. Лед. Една маслинка. И няколко капки много сух вермут.

Мартинито се получи много добро и Вандам изпи още две. Отново се замисли за Елен. В Кайро имаше хиляда като нея — гъркини, еврейки, сирийки и палестинки, както и египтянки. Бяха танцьорки точно толкова дълго, колкото да хванат окото на някой заможен похотливец. Повечето от тях навярно си въобразяваха, че ще се омъжат и ще бъдат отведени в някоя голяма къща в Александрия или Париж, или Съри, и оставаха разочаровани.

Всички имаха нежни мургави лица, гъвкави тела със стройни крайници и вирнати гърди, ала Вандам се изкушаваше да мисли, че Елен се откроява от тълпата. Усмивката й беше опустошителна. Идеята, че тя може да иде в Палестина да работи на полето на пръв поглед беше нелепа; тя обаче беше опитала и когато това се провали, Елен се съгласи да работи за Вандам. От друга страна, да се продават улични слухове беше лесен доход, също като да си нечия държанка. Навярно тя беше като всички останали танцьорки: Вандам не се интересуваше и от такива жени.

Мартинитата започнаха да му се отразяват и той се притесни, че няма да успее да е достатъчно учтив с дамите, когато те влязат в клуба, затова плати сметката и излезе.

Отиде в щаба да научи последните новини. Изглежда, денят беше завършил с патово положение след тежки загуби за двете страни — при това, повече за британците. „Това е адски деморализиращо“, рече си Вандам, „имаме сигурна база, превъзхождаме ги като въоръжение и жива сила, планираме разумно и се сражаваме внимателно, и така и никога не успяваме да спечелим достатъчно, дяволите да го вземат.“ После Вандам си отиде у дома.

Джафар беше приготвил агнешко с ориз. Вандам изпи още едно питие с вечерята. Били му говореше, докато той се хранеше. Днешният урок по география бил за отглеждането на жито в Канада. На Вандам му се щеше училището да научи момчето на нещо повече за страната, в която живееха.

След като Били си легна, Вандам остана сам в дневната. Пушеше и мислеше за Джоун Абътнот, Алекс Волф и Ервин Ромел. Всеки от тях посвоему го застрашаваше. Когато навън падна нощ, стаята му се стори клаустрофобична. Вандам си напълни табакерата и излезе.

Градът беше не по-малко оживен, отколкото през деня. По улиците имаше много войници, повечето от тях ужасно пияни. Бяха корави мъже, участвали в бой в пустинята, страдали от пясъка и жегата, и бомбите, и артилерийския обстрел, и често според тях черните се показваха по-неблагодарни, отколкото би трябвало. Когато някой продавач върнеше по-малко ресто или съдържателят на ресторанта надпишеше сметката, или барманът откажеше да сервира на пияни, войниците си припомняха образите на своите другари, взривени докато са защитавали Египет, и започваха да се бият, да трошат витрини и да опустошават заведенията. Вандам разбираше защо египтяните са неблагодарни — те не се вълнуваха особено дали потисниците им са британци или германци — ала все пак не хранеше голяма симпатия към кайровските търговци, които забогатяваха от войната.

Вандам крачеше бавно с цигара в ръка и се наслаждаваше на прохладния нощен въздух, надзърташе в отворените дюкянчета и отказваше да си купи памучна риза, скроена по „ваша“ мярка, докато чакате, кожена ръчна чанта за госпожата, или стар брой на списание, наречено Шикарни прически. Развесели го някакъв амбулантен търговец, който имаше мръсни снимки в левия джоб на сакото и кръстчета — в десния. Забеляза как няколко войници направо нападаха от смях при вида на двама египетски полицаи, които патрулираха, хванати за ръка.

Влезе в някакъв бар. Вън от британските клубове беше разумно да се избягва джинът, затова Вандам поръча зибиб, анасоновата напитка, която помътнява от водата. В десет вечерта барът затваряше, съгласно споразумението между египетската управляваща партия Уафд и началника на военната полиция, който обичаше да проваля забавленията на хората. Когато Вандам си тръгна, зрението му беше леко замъглено.

Отправи се към Стария град. Подминавайки надписа „Забранено за войници“, той влезе в Бирка. По тесните улици и алеи жените седяха по стъпалата или се надвесваха през прозорците, пушеха, чакаха клиенти и бъбреха с военните полицаи. Някои заговаряха Вандам и му се предлагаха на английски, френски и италиански. Той свърна в една тясна алея, прекоси запуснат двор и влезе в ненадписан вход.

Качи се по стълбището и почука на вратата на първия етаж. Отвори му египтянка на средна възраст. Вандам плати пет лири и влезе.

В просторната, мъждиво осветена стая, обзаведена с извехтял лукс, той седна на някаква възглавница и разкопча яката на ризата си. Млада жена с шалвари му подаде наргиле. Вандам няколко пъти вдиша дълбоко от хашиша. Скоро го обзе приятна сънливост. Отпусна се назад, опря се на лакти и се озърна. В сенките на стаята имаше още четирима мъже. Двама бяха паши — богати арабски земевладелци — които седяха заедно на диван и разговаряха тихо и несвързано. Третият, който явно почти беше заспал заради хашиша, приличаше на англичанин и вероятно беше офицер като Вандам. Четвъртият седеше в ъгъла и говореше с едно от момичетата. Вандам дочу откъслечно разговора и разбра, че онзи иска да отведе момичето у дома си и сега обсъждат цената. Мъжът му изглеждаше познат, но пиян и вече упоен, Вандам не можеше да задейства паметта си и да се досети кой е.

Друго момиче приближи и взе ръката на Вандам. Отведе го в една ниша и дръпна завесата. Свали елечето си. Имаше малки мургави гърди. Вандам я погали по страната. В светлината на свещите лицето й непрестанно се менеше и изглеждаше първо старо, после много младо, после хищническо, после обичливо. В един миг заприлича на Джоун Абътнот. Ала накрая, когато Вандам проникна в нея, тя приличаше на Елен.