Кен Фолет
Ключът към Ребека (24)

Двадесет и четвърта глава

Ануар ал-Садат беше доволен от радиото.

— Това е Халикрафтър/Скайчалънджър — каза той на Кемел. — Американско.

Включи го за проба и обяви, че е много мощно.

Кемел обясни, че трябва да излъчва в полунощ на зададената честота и че позивната е Сфинкс. Каза, че Волф е отказал да даде кода и те ще трябва да поемат риска да предават открито.

Скриха радиото във фурната в кухнята на къщичката.

Кемел напусна дома на Садат и се отправи от Кубри ал-Кубба обратно към Замалек. По пътя обмисли как да прикрие участието си в събитията от отминалата нощ.

Историята му трябваше да съвпада с тази на сержанта, пратен от Вандам за помощ, затова се налагаше да признае, че е приел телефонното обаждане. Може би щеше да каже, че преди да вдигне под тревога англичаните, е отишъл лично на лодката да проучи, в случай че „майор Вандам“ е самозванец. И после какво? Претърсил пътеката и храстите за Вандам и на свой ред бил ударен по главата. Бедата беше, че нямаше как да е лежал в несвяст през цялото това време. Затова се налагаше да добави, че е бил вързан. Да, щеше да каже, че е бил вързан и едва сега е успял да се отърве. После двамата с Вандам щяха да отидат на лодката и да установят, че тя е празна.

Вършеше работа.

Паркира колата и тръгна внимателно по пътеката край реката. Надзъртайки в храсталаците, той си спомни приблизително къде беше оставил Вандам. Навлезе в гъсталака на тридесетина метра оттам. Легна на земята и се отъркаля, за да изцапа дрехите си, после натри лицето си с малко пясък и разроши коса. Накрая, докато търкаше китките си, за да изглеждат наранени, тръгна да търси Вандам.

Намери го, точно където го беше оставил. Възлите още бяха стегнати и тапата още беше на място. Вандам гледаше Кемел с широко отворени очи.

— Мили Боже, и вас са пипнали! — възкликна Кемел.

Наведе се, извади тапата и се залови да развързва Вандам.

— Сержантът се свърза с мен — обясни той. — Слязох тук да ви търся и следващото, което помня, е как се будя овързан, със запушена уста и с главоболие. Беше преди часове. Току-що се освободих.

Вандам не каза нищо.

Кемел захвърли въжето настрани. Вандам сковано се изправи.

— Как се чувствате? — попита Кемел.

— Добре.

— Да вървим на лодката и да разберем какво ще открием там — каза Кемел и се обърна.

 

 

Когато Кемел беше с гръб към него, Вандам пристъпи напред и го удари възможно най-силно с ръба на дланта си в тила. Ударът можеше да убие Кемел, ала Вандам не го беше грижа. Вандам беше лежал вързан и със запушена уста, не можеше да вижда пътеката, обаче беше успял да чуе „Аз съм Кемел. Ти трябва да си Волф.“ Затова знаеше, че Кемел го е предал. А Кемел очевидно не беше обмислил тази възможност. Откакто дочу разменените думи, Вандам закипя и целият му удържан гняв се изля в удара.

Кемел се просна на земята вцепенен, Вандам го обърна, претърси го и намери оръжието. Използва въжето, с което неговите ръце бяха завързани досега, и върза ръцете на Кемел зад гърба му. После взе да го шамаросва, докато онзи се свести.

— Ставай.

Кемел го погледна безизразно, после в очите му се появи страх.

— Какво правите?

Вандам го ритна.

— Ритам те. Ставай.

Кемел с труд се изправи.

— Обърни се.

Кемел се обърна. Вандам го улови за яката с лявата ръка, докато с дясната държеше пистолета.

— Мърдай.

Отправиха се към лодката. Вандам побутваше Кемел напред, по трапа и през палубата.

— Отвори люка.

Кемел пъхна тока на обувката си в дръжката на люка и го повдигна.

— Слизай.

Кемел заслиза по стълбата нескопосно заради вързаните ръце. Вандам се приведе да погледне вътре. Нямаше никого. Слезе бързо. Избутвайки Кемел на една страна, той дръпна завесата и покри помещението зад нея с пистолета.

Видя спящата в леглото Соня.

— Влизай — нареди той на Кемел.

Кемел влезе и застана до горния край на леглото.

— Събуди я.

Кемел докосна Соня с крак. Тя се обърна, търкулна се по-далеч от него, но не отвори очи. Вандам смътно отбеляза, че е гола. Пресегна се и я стисна за носа. Соня веднага отвори очи и седна. Изглеждаше ядосана. Позна Кемел, после видя Вандам с пистолета.

— Какво става? — попита тя.

После двамата с Вандам произнесоха едновременно:

— Къде е Волф?

Вандам беше съвсем сигурен, че тя не се преструва. Вече беше ясно, че Кемел е предупредил Волф и Волф е избягал, без да събуди Соня. Навярно беше взел и Елен със себе си, макар Вандам да не проумяваше защо.

Вандам опря дулото на пистолета точно под лявата гърда на Соня. Обърна се към Кемел.

— Ще ти задам въпрос. Ако отговориш погрешно, тя умира. Разбрано?

Кемел кимна напрегнато.

— Волф прати ли съобщение по радиото в полунощ? — попита той.

— Не! — изпищя Соня. — Не, не прати, не прати!

— Какво е ставало тук? — попита Вандам и зачака със страх отговора.

— Легнахме си.

— Кои?

— Волф, Елен и аз.

— Заедно?

— Да.

Значи това било. А Вандам си мислеше, че Елен е в безопасност, защото има друга жена! Това обясняваше трайния интерес на Волф към Елен: двамата я искаха за своята тройка. На Вандам му призля от погнуса не заради онова, което бяха правили, а защото Елен се бе принудила да участва заради него.

Отпъди тази мисъл от ума си. Дали Соня казваше истината — че Волф не е успял да предаде съобщение по радиото нощес? Вандам не можеше да измисли как да провери. Можеше само да се надява да е вярно.

— Обличай се — каза той на Соня.

Тя се измъкна от леглото и припряно навлече рокля. Държейки и двамата под прицел, Вандам отиде в носа на лодката и надзърна през вратата. Видя малка баня с два тесни порта.

— Влизайте вътре. И двамата.

Кемел и Соня влязоха в банята. Вандам затвори вратата и се зае да претърсва лодката. Отвори всички шкафове и чекмеджета и изсипа съдържанието им на земята. Смъкна завивките от леглото. С остър кухненски нож наряза дюшека и тапицерията на дивана. Прерови всички книжа в писалището. Намери голям стъклен пепелник пълен с овъглена хартия, и я разрови, обаче тя беше съвсем изгоряла. Изпразни сандъка за лед. Качи се на палубата и претърси и шкафовете там. Провери целия корпус отвън за въже, което виси във водата.

След половин час беше убеден, че на лодката няма нито радио, нито екземпляр от романа Ребека, нито ключ.

Пусна двамата пленници от банята. В един от шкафовете на палубата беше намерил въже. Върза китките на Соня, после я завърза за Кемел.

Накара ги да слязат от лодката, да минат пътеката и да излязат на улицата. Вървяха до моста, където Вандам спря такси. Настани Соня и Кемел на задната седалка под дулото на пистолета и се настани отпред, до зяпналия от уплаха шофьор арабин.

— Главната щабквартира — нареди той.

Двамата пленници трябваше да бъдат разпитани, ала всъщност въпросите бяха само два.

Къде е Волф?

И къде е Елен?

 

 

Сядайки в колата, Волф улови китката на Елен. Тя опита да се измъкне, обаче хватката му беше твърде силна. Волф измъкна ножа и лекичко го прокара по опакото на ръката й. Ножът беше много остър. Елен се взираше ужасено в ръката си. Първо имаше просто една черта, като надраскана с молив. После в прореза бликна кръв и тя изпита остра болка. Пое дълбоко въздух.

— Ще се държиш много близо до мен и няма да говориш.

Внезапно Елен се изпълни с омраза към него. Погледна го в очите.

— Иначе ще ме накълцаш ли? — попита тя с цялото презрение, което успя да събере.

— Не. Иначе ще накълцам Били.

Пусна ръката й и излезе от колата. Елен не помръдна. Чувстваше се безпомощна. Какво можеше да направи срещу този силен и безмилостен мъж? Взе кърпичка от чантата си и уви с нея кървящата си ръка.

Волф нетърпеливо отиде от нейната страна на колата и отвори вратата. Улови я под мишницата и я накара да излезе. После пресече улицата по посока на къщата на Вандам, без да пуска Елен.

Минаха по късата алея и позвъниха. Елен си спомни последния път, когато стоя под този портик в очакване вратата да се отвори. Струваше й се, че оттогава са минали години, а бяха само няколко дни. После беше научила, че Вандам е женен и жена му е починала; бяха се любили; той не й прати цветя — как можа да вдигне толкова шум за това? — и бяха намерили Волф, и…

Вратата се отвори. Елен позна Джафар. Слугата също си спомни за нея и поздрави:

— Добро утро, госпожице Фонтана.

— Здравей, Джафар.

— Добро утро, Джафар — каза Волф. — Аз съм капитан Александър. Майорът ме помоли да намина. Пусни ни вътре, ако обичаш.

— Разбира се, сър.

Джафар отстъпи встрани. Волф, все още стиснал Елен, влезе в къщата. Джафар затвори вратата. Елен си спомни настланото с плочи антре.

— Господин майорът е добре, надявам се… — каза Джафар.

— Да, отлично. Но не може да се върне у дома тази сутрин, затова ме помоли да дойда, да ти кажа, че е добре и да откарам Били на училище.

Елен беше потресена. Ужасно — Волф щеше да отвлече Били. Тя трябваше да се досети, още щом Волф спомена името на момчето — та това беше немислимо, тя не биваше да го допуска! Какво можеше да направи? Искаше да извика: „Не, Джафар, той лъже, взимай Били и се махай оттук, бягай, бягай!“ Ала Волф имаше нож, а Джафар беше стар и Волф щеше да вземе Били така или иначе.

Джафар се поколеба.

— Добре, Джафар, стегни се — каза Волф. — Нямаме цял ден на разположение.

— Да, сър — отвърна Джафар по рефлекса на египетските слуги, когато европейците им заговорят с властен тон. — Били довършва закуската си в момента. Бихте ли почакали тук малко?

Той отвори вратата на дневната.

Волф избута Елен в стаята и най-сетне я пусна. Елен огледа тапицерията, тапетите, мраморната камина и снимката на Анджела Вандам от списание Татлър: тези предмети изглеждаха призрачно, като нещо видяно в познат кошмар. „Анджела щеше да знае какво да прави“, рече си с прискърбие Елен. „Не ставайте смешен!“ щеше да каже тя; после властно щеше да вдигне ръка и да нареди на Волф да се маха от дома й. Елен тръсна глава да пропъди образа: Анджела щеше да е също толкова безпомощна, колкото беше и тя.

Волф седна пред бюрото. Отвори едно чекмедже, извади бележник и молив и почна да пише.

Елен се питаше какво може да направи Джафар. Възможно ли беше да телефонира в Главната квартира да се посъветва с бащата на Били? Египтяните с голяма неохота се обаждаха там, както знаеше Елен: на Джафар щеше да му е трудно да пробие телефонистите и секретарите. Тя се озърна и видя, че бездруго телефонът е тук, така че дори Джафар да опиташе да се обади, Волф щеше да разбере и да го спре.

— Защо ме доведе тук? — проплака тя. Безсилието и страхът правеха гласа й остър.

Волф вдигна поглед от бележника.

— За да накараш момчето да не вдига шум. Предстои ни дълъг път.

— Остави Били тук — примоли се тя. — Той е дете.

— Детето на Вандам — уточни Волф с усмивка.

— Той не ти е нужен.

— Вандам може да отгатне къде отивам. Искам да си гарантирам, че няма да тръгне след мен.

— Наистина ли мислиш, че той ще си стои у дома, докато синът му е с теб?

Волф явно се позамисли.

— Надявам се — рече той накрая. — Все едно, какво имам да губя? Ако не взема момчето, той със сигурност ще тръгне след мен.

Елен с труд удържа сълзите си.

— Никаква милост ли нямаш?

— Милостта е упадъчно чувство — отговори Волф с блеснали очи. — Решаващо е скептичното отношение към морала. Краят на моралното разбиране на света, което повече не санкционира… — Явно цитираше някого.

— Според мен — каза Елен — не правиш това, за да накараш Вандам да остане у дома. Правиш го от злоба. Мислиш за страданието, което ще му причиниш, и това ти харесва. Ти си жесток, извратен, противен човек.

— Може би имаш право.

— Ти си болен.

— Достатъчно! — Волф леко почервеня. Като че ли се овладя с усилие. — Мълчи, докато пиша.

Елен се помъчи да се съсредоточи. Тръгваха на дълъг път. Волф се боеше Вандам да не ги последва. Беше казал на Кемел, че има още едно радио, Вандам можеше и да разбере къде отиват. А в края на пътуването сигурно се намираха радиото, романът Ребека и ключът. Тя някак трябваше да помогне на Вандам да ги проследи, за да може той да ги спаси и да вземе ключа. „Ако Вандам би могъл да се досети къде отиват, значи и аз бих могла“, каза си Елен. „Къде би държал Волф резервното радио? Някъде далеч. Може би го беше скрил преди да дойде в Кайро. Може да беше някъде в пустинята или някъде между Кайро и Асиут. Може…“

Били влезе.

— Здравей — обърна се той към Елен. — Донесе ли ми онази книга?

Елен не знаеше за какво говори момчето.

— Книга ли?

Тя го гледаше и мислеше, че все още е малко дете въпреки обноските си на възрастен. Били беше облечен в сиви фланелени шорти и бяла риза; по гладката кожа на голите му ръце нямаше мъх. Носеше ученическа чанта и училищна вратовръзка.

— Забравила си — рече той и я погледна сякаш го е предала. — Щеше да ми заемеш една детективска история от Сименон.

— Наистина забравих. Съжалявам.

— Ще я донесеш ли следващия път, когато дойдеш?

— Разбира се.

Волф през цялото време наблюдаваше Били с поглед на скъперник, който се взира в своя сандък със скъпоценности. Сега се изправи.

— Здравей, Били. Аз съм капитан Александър.

— Приятно ми е, сър — рече Били и му подаде ръка.

— Баща ти ме помоли да ти предам, че наистина е много зает.

— Той винаги се прибира за закуска — отговори Били.

— Не и днес. Знаеш, че е доста зает да се бори със стария Ромел.

— Пак ли е участвал в схватка?

Волф се поколеба.

— Всъщност, да, обаче е добре. Има цицина на главата.

„Били изглежда по-скоро горд, отколкото притеснен“, забеляза Елен.

Джафар влезе и заговори на Волф.

— Сигурен ли сте, сър, че господин майорът е казал вие да заведете момчето на училище?

„Подозира нещо“, каза си Елен.

— Разбира се — отговори Волф. — Нещо не е наред ли?

— Не, но аз отговарям за Били, а всъщност не ви познавам…

— Обаче познавате госпожица Фонтана. Бяхме заедно, когато майор Вандам говори с мен. Нали така, Елен? — Волф се вторачи в нея и се докосна под лявата мишница, където държеше ножа.

— Да — окаяно изрече Елен.

— Но ти си напълно прав да проявяваш предпазливост, Джафар — продължи Волф. — Може би трябва да се обадиш в Главната квартира и да говориш лично с майора. — И посочи телефона.

„Не, Джафар, недей, той ще те убие, преди да набереш номера“, каза си Елен.

Джафар се поумисли, после рече:

— Убеден съм, че няма да е необходимо, сър. Както казвате, познавам госпожица Фонтана.

„Вината за всичко това е моя“, помисли Елен.

Джафар излезе.

Волф заговори на Елен насечено на арабски.

— Накарай момчето да помълчи за минутка.

После продължи да пише.

Елен погледна чантата на Били и в ума й проблесна идея.

— Покажи ми учебниците си — каза тя.

Били я изгледа, като че беше обезумяла.

— Хайде — настоя тя. Чантата беше отворена и отвътре се подаваше един атлас. Тя се пресегна да го вземе. — Какво учите по география?

— За норвежките фиорди.

Елен забеляза, че Волф е приключил с писането и прибира листа в пощенски плик. Той облиза лепилото, запечата плика и го пъхна в джоба си.

— Нека намерим Норвегия — рече Елен и разлисти атласа.

Волф вдигна телефонната слушалка и набра. Погледна Елен, после отмести поглед към прозореца.

Елен намери картата на Египет.

— Ама това е… — продума Били.

Елен бързо докосна устните му с показалец. Били млъкна и се начумери.

„Моля те, момченце, мълчи и остави всичко на мен“, помисли Елен.

— Скандинавия, да. А Норвегия е в Скандинавия, погледни. — Тя разви кърпичката от ръката си. Били се вторачи в раната. С нокътя си Елен отвори раната и я разкървави. Били пребледня. Сякаш се канеше да говори, затова Елен пак докосна устните му и поклати глава с умолително изражение.

Тя беше убедена, че Волф ще отиде в Асиут. Това беше една вероятност, а Волф спомена, че се бои, че Вандам може да се досети за целта му. Докато премисляше това, чу как Волф казва по телефона:

— Ало? Дайте ми разписанието на влака за Асиут.

„Права бях!“, каза си тя. Топна пръст в кръвта. С три движения нарисува върху картата на Египет кървава стрелка, която сочеше града Асиут на около петстотин километра от Кайро. Затвори атласа. Използва кърпичката, за да размаже кръв по корицата и после тикна книгата зад гърба си.

— Да. И кога пристига? — питаше Волф.

— А защо в Норвегия има фиорди, а в Египет няма? — попита Елен момчето.

Били беше загубил дар слово. Зяпаше ръката й. Тя трябваше да го накара да се отърси, преди да я е издал.

— Слушай, чел ли си разказа на Агата Кристи Следата на окървавения атлас?

— Не, няма…

— Много е умно — детективът успява да разбере всичко по тази единствена следа.

Били се свъси, ала сега не изглеждаше напълно сащисан, а като човек, който започва да разбира нещо.

Волф затвори телефона и стана.

— Да вървим. Нали не искаш да закъснееш за училище, Били.

Отиде до вратата и я отвори.

Били си взе чантата и излезе. Елен се изправи. Боеше се Волф да не забележи атласа.

— Хайде — каза той нетърпеливо.

Елен излезе и Волф я последва. В антрето на бъбрековидна масичка имаше купчинка писма. Елен видя, че Волф оставя своя плик най-отгоре.

Излязоха през предната врата.

— Можеш ли да шофираш? — обърна се Волф към Елен.

— Да — отговори тя и после сама се наруга, задето мисли толкова бавно. Трябваше да каже „не“.

— Двамата се качвайте отпред — нареди Волф и се настани на задната седалка.

Докато потегляше, Елен забеляза, че Волф се привежда напред.

— Виждаш ли това?

Елен сведе поглед. Волф показваше ножа на Били.

— Да — отвърна момчето с треперлив глас.

— Ако ми създаваш проблеми, ще ти отрежа главата — каза Волф.

Били заплака.