Кен Фолет
Ключът към Ребека (23)

Двадесет и трета глава

Елен лежеше по гръб в леглото, гола. Беше съвършено неподвижна, скована, мускулите й бяха напрегнати. Гледаше право нагоре, към бледия таван. От дясната й страна лежеше Соня с прострени нашироко ръце и крака; спеше дълбоко и хъркаше. Дясната й ръка беше отпусната на хълбока на Елен. Волф лежеше отляво, на една страна с лице към нея и сънливо я галеше.

„Добре, това не ме уби“, мислеше Елен.

Цялата игра беше да приемат и да отблъскват Соня. Колкото повече Елен и Волф я отблъскваха и нагрубяваха, толкова повече я възбуждаха, докато най-сетне Волф отблъсна Елен и люби Соня. Очевидно двамата познаваха този сценарий добре, бяха го правили и преди.

Удоволствието за Елен беше твърде малко, ала тя не се почувства зле, не се погнуси, не беше унизена. По-скоро се чувстваше предадена и то от себе си. Беше като да заложи подарено от любим бижу или да отреже дългите си коси и да ги продаде, или да прати малко дете да работи в мелница. Беше злоупотребила със себе си. А най-лошото беше, че стореното от нея беше логичната кулминация на досегашния й живот: през осемте години, откакто напусна дома си, тя се движеше по хлъзгавия наклон към проституцията, и сега най-сетне стигна там.

Галенето престана и тя погледна лицето на Волф. Очите му бяха затворени. Той заспиваше.

Елен се питаше какво се е случило с Вандам.

Нещо се беше объркало. Навярно беше изгубил колата на Волф от поглед в Кайро. Може би беше претърпял пътна злополука. Каквато и да беше причината, Вандам вече не я наглеждаше. Елен беше сама.

Успяла бе да накара Волф да забрави излъчването на сигнала до Ромел, ала какво щеше да му попречи да го прати в друга нощ? Елен трябваше да се добере до Главната квартира и да каже на Джейкс къде може да намери Волф. Трябваше да се измъкне веднага, да открие Джейкс, да го накара да измъкне хората си от леглата им…

Щеше да отнеме твърде много време. Волф можеше да се събуди, да види, че я няма, и отново да изчезне.

Радиото тук ли беше, на тази лодка, или другаде? Това можеше да реши всичко.

Спомни си нещо, което Вандам каза предната вечер — сякаш наистина беше само преди няколко часа? „Ако се добера до ключа към Ребека, мога да излъча по радиото вместо него… Мога напълно да преобърна хода на войната…“

„Може би аз ще успея да намеря ключа“, каза си Елен.

Уилям беше обяснил, че това е лист, където се описва как се кодират съобщения чрез книгата.

Елен осъзна, че сега има възможността да установи къде са и радиото, и ключът.

Трябваше да претърси лодката.

Елен не помръдна. Отново я обзе страх. Ако Волф забележи, че тя е тършувала… Спомни си теорията му за човешката природа: светът се дели на господари и роби. Животът на роба не струва нищо.

„Не“, рече си тя; „ще си тръгна оттук на сутринта, съвсем нормално и после ще кажа на британците къде да намерят Волф, и те ще атакуват лодката, и…“

А ако Волф си е отишъл дотогава? А ако радиото го няма?

Сега Волф дишаше бавно и равномерно — спеше дълбоко. Елен се пресегна, нежно вдигна отпуснатата ръка на Соня и я премести от хълбока си на чаршафа. Соня не помръдна.

Вече никой от двама не докосваше Елен. Голямо облекчение.

Тя бавно седна.

Изместването на теглото върху дюшека обезпокои и двамата. Соня изсумтя, вдигна глава, обърна я на другата страна и отново захърка. Волф се търкули по гръб, без да отваря очи.

Бавно, простенвайки с всяко помръдване на дюшека, Елен се обърна и застана на ръце и колене, с лице към горния край на леглото. Започна болезнено да пълзи назад: дясно коляно, лява ръка, ляво коляно, дясна ръка. Наблюдаваше лицата на двамата спящи. Краят на леглото като че беше на километри. Тишината кънтеше в ушите й като гръм. Лодката се залюля при минаването на някаква баржа и Елен успя бързо да се измъкне от леглото под прикритието на това движение. Остана като вкопана на място и се взря в двамата, докато лодката спря да се движи. Те продължаваха да спят.

„Откъде да започне претърсването?“ Елен реши да е методична, да започне от носа и да се движи назад. В носа се намираше банята. Изведнъж Елен усети, че бездруго й се налага да иде там. Мина на пръсти през спалнята и влезе в миниатюрната баня.

Докато седеше на тоалетната, тя се огледа. Къде може да се скрие едно радио? Всъщност Елен не знаеше колко е голямо радиото — колкото куфар? Куфарче? Ръчна чанта? Тук имаше мивка, малка вана, шкаф на стената. Изправи се и отвори шкафа. Имаше принадлежности за бръснене, хапчета и ролка бинт.

Радиото не беше в банята.

Елен не се осмели да претърси спалнята, докато двамата спят, още не. Прекоси я и мина зад завесите в дневната. Огледа бързо всичко наоколо. Усещаше необходимост да бърза и се насили да остане спокойна и внимателна. Започна отдясно. Имаше диван. Елен лекичко почука по основата му: стори й се, че звучи кухо. Радиото можеше да е долу. Опита да го вдигне и не успя. Погледна край ъгъла и видя, че е завинтен за пода. Захванат беше стегнато. Радиото нямаше как да е там. После имаше висок шкаф. Елен внимателно го отвори. Шкафът скръцна и тя застина. Откъм спалнята се чу пъшкане. Елен зачака Волф да изскочи иззад завесите и да я залови на местопрестъплението. Нищо не се случи.

Тя надзърна в шкафа. Имаше метла, бърсалки за прах, почистващи препарати и фенерче. Нямаше радио. Елен затвори вратата. Тя пак скръцна.

Отиде в кухненското помещение. Трябваше да отвори шест по-малки шкафчета. Те съдържаха съдове, храна в консерви, тигани, чаши, кафе, чай, ориз и кърпи. Под мивката имаше кофа за кухненските отпадъци. Елен надникна в сандъка за лед. Вътре имаше една бутилка шампанско. Имаше и няколко чекмеджета. Дали радиото беше достатъчно малко, та да се побере в чекмедже? Елен отвори едно. Тракането на приборите изопна нервите й. Никакво радио. Още едно чекмедже: грамадна сбирка подправки и есенции в бурканчета, от ванилия до къри — някой обичаше готвенето. Трето чекмедже: кухненски ножове.

До кухнята имаше малко писалище с капак. Под него стоеше куфар. Елен го вдигна. Тежеше. Отвори го. Вътре беше радиото.

Сърцето й прескочи един удар.

Куфарът беше обикновен, прост, с две закопчалки, кожена дръжка и подсилени ъгли. Радиото отлично прилягаше в куфара, все едно беше правен за него. Върху радиото под капака имаше малко място, където лежеше книга. Твърдите корици бяха отпрани, за да се хване под капака. Елен взе книгата и зачете: „Миналата нощ сънувах, че отново съм отишла в Мандърли.“ Това беше Ребека.

Разлисти книгата. По средата имаше нещо между страниците. Елен остави книгата да се разтвори и на пода падна лист. Тя се наведе и го взе. Беше списък с числа и дати и няколко думи на немски. Със сигурност представляваше ключ към кода.

Елен държеше в ръка това, което беше нужно на Вандам, за да преобърне хода на войната.

Изведнъж бремето на отговорността я смаза.

„Без този лист“, рече си тя, „Волф не може да праща съобщения на Ромел — а ако изпраща нешифровани съобщения, немците ще се усъмнят в тяхната автентичност и ще се притеснят, че Съюзниците са ги подслушали… Без този лист Волф беше ненужен. А с него Вандам можеше да спечели войната.“

Трябваше да вземе ключа и веднага да избяга.

Спомни си, че е съвсем гола.

Това я извади от унеса. Роклята й беше на дивана, захвърлена и смачкана. Тя прекоси лодката, остави книгата и ключа, взе роклята и я нахлузи през главата си.

Леглото скръцна.

Иззад завесите се чу шум, който не можеше да сбърка — някой стана, някой тежък, трябва да беше той. Елен застина, парализира се. Чу как Волф приближава завесите, после се отдалечава. Чу вратата на банята.

Нямаше време да облича бельо. Грабна чантата си с книгата и ключа. Чу Волф да излиза от банята. Приближи стълбата и хукна нагоре, токчетата на обувките й чаткаха като картечен откос по дървените стъпала. Хвърли поглед надолу и видя Волф да се появява иззад завесите и да я зяпа изумено. Очите му се отместиха към отворения куфар на пода. Елен насочи вниманието си от него към люка. Беше затворен отвътре с два болта. Плъзна ги встрани. С крайчеца на окото си зърна Волф да се стрелва към стълбата. Бутна люка и се измъкна навън. Когато се изправи на палубата, видя Волф да се катери по стълбата. Бързо се наведе и вдигна тежкия дървен капак. Когато дясната ръка на Волф сграбчи ръба на отвора, Елен стовари капака върху пръстите му с всичка сила. Чу се болезнен рев. Елен притича през палубата и по трапа.

Трапът представляваше просто една дъска, водеща от лодката към брега на реката. Елен се наведе, вдигна единия край на дъската и я хвърли в реката.

Волф се подаде през люка. Лицето му представляваше маска от болка и гняв.

Като го видя да търчи през палубата, Елен изпадна в паника. „Той е гол, не може да ме гони“, каза си тя. Волф полетя през парапета на лодката.

„Няма да успее!“

Волф кацна на крайчеца на брега и заразмахва ръце да запази равновесие. Внезапно обзета от храброст, Елен хукна към него и — преди още той да се е закрепил — го тласна във водата.

Обърна се и побягна по пътеката.

Когато стигна долния й край, водещ към улицата, спря и погледна назад. Сърцето й вече блъскаше в гърдите и тя дишаше болезнено и насечено. Изпита тържество, когато видя как мокрият гол Волф се измъква от реката на тинестия бряг. Вече се зазоряваше: той не можеше да я преследва в такъв вид. Елен се обърна по посока на улицата, затича и се сблъска с някого.

Силни ръце я сграбчиха в яка хватка. Елен се пребори отчаяно, освободи се, но онзи пак я хвана. Загубата я сломи — „след всичко това“, рече си тя, „след всичко“.

Нападателят я обърна, сграбчи ръцете й и я поведе към лодката. Видя, че Волф се задава към нея. Пак почна да се бори, ала мъжът, който я държеше, обхвана гърлото й с ръка. Елен зина да извика за помощ, но преди да успее да издаде и звук, мъжът бръкна в гърлото й и я задави.

Волф се приближи и попита:

— Кой си ти?

— Кемел. А ти трябва да си Волф.

— Слава Богу, че си тук.

— В беда си, Волф — обясни мъжът на име Кемел.

— По-добре ела в лодката. Ох, мамка му, тя изхвърли проклетата дъска. — Волф погледна реката и видя дъската да плава близо до лодката. — По-мокър няма да стана — прецени той. Плъзна се по брега, влезе във водата, взе дъската, хвърли я на сушата и се измъкна подире й. Положи я между лодката и брега.

— Насам.

Кемел подкара Елен по трапа, през палубата и надолу по стълбата.

— Остави я тук — каза Волф и посочи дивана.

Кемел побутна Елен към дивана, без да проявява грубост, и я накара да седне.

Волф мина зад завесите и се върна след миг с голяма хавлия. Почна да се подсушава. Изглежда, ни най-малко не се стесняваше от голотата си.

Елен с изненада установи, че Кемел е доста дребен човек. От начина, по който я сграбчи, тя си представяше, че е с телосложението на Волф. Беше мургав, хубав арабин. Неловко гледаше встрани от Волф.

— Къде е Соня? — попита той.

— В леглото — отвърна Волф и врътна глава по посока на завесите. — Може да проспи и земетресение, ако е мърсувала цяла нощ.

Елен забеляза, че Кемел се смущава от подобни изрази и навярно губи търпение заради лекомислието на Волф.

— В беда си — повтори той.

— Знам. Предполагам, че тя работи за Вандам.

— Не знам нищо за това. Посред нощ ми се обади моят човек, който беше на пост на пътеката. Вандам дошъл и го пратил да вика подкрепление.

Волф беше потресен.

— Колко близо! — Изглеждаше разтревожен. — Къде е Вандам сега?

— Още е навън. Ударих го по главата и го вързах.

Сърцето на Елен се сви. Вандам беше навън, в храстите, ранен и обездвижен — и никой друг не знаеше къде се намира. В крайна сметка всичко се оказа напразно.

Волф кимна.

— Вандам я е проследил дотук. Излиза, че двама души знаят за това място. Ако остана, ще се наложи да ги убия.

Елен потрепери — той говореше за убийството с такава лекота. „Господари и роби“, спомни си тя.

— Няма да е добре — възрази Кемел. — Ако убиеш Вандам, накрая ще лепнат убийството на мен. Ти можеш да заминеш, обаче аз трябва да живея в този град. — Той помълча и огледа Волф с присвити очи. — А ако убиеш и мен, остава ти човекът, който ми телефонира снощи.

— Следователно… — подзе Волф и издаде ядно сумтене. — Нямам избор. Трябва да замина. Проклятие.

Кемел кимна.

— Заминеш ли, струва ми се, че ще успея да покрия нещата. Обаче искам нещо от теб. Спомни си причината, поради която ти помагахме.

— Искате да разговаряте с Ромел.

— Да.

— Ще пратя съобщение утре вечер, тоест — довечера. Дявол да го вземе, почти не съм спал. Кажи ми какво искате да предам и аз…

— Не става така — прекъсна го Кемел. — Искаме да го направим сами. Искаме твоето радио.

Волф се свъси. Елен осъзна, че Кемел е бунтовник националист, който работи — или опитва да работи — заедно с немците.

— Можем да пратим и твоето съобщение вместо теб… — додаде той.

— Не е нужно — отговори Волф. Явно беше взел решение. — Имам още едно радио.

— Договорихме се значи.

— Ето радиото — каза Волф и посочи отворения куфар, който още лежеше на пода, където Елен го остави. — Вече е настроено на нужната дължина. Трябва само да предавате в полунощ, която и да е нощ.

Кемел отиде да разгледа радиото. Елен се питаше защо Волф не каза нищо за Ребека. Прецени, че не го е грижа дали Кемел ще се добере до Ромел, а дадеше ли му кода, рискуваше Кемел да го каже другиму. Волф отново играеше на сигурно.

— Къде живее Вандам?

Кемел даде адреса.

„Сега пък какво иска“, запита се Елен.

— Женен е, предполагам — каза Волф.

— Не.

— Ерген. Дявол да го вземе.

— Не е ерген — обясни Кемел, докато разглеждаше радиото. — Вдовец е. Жена му е била убита в Крит миналата година.

— Деца?

— Да. Момченце на име Били, така ми казаха. Защо?

Волф сви рамене.

— Любопитно ми е. Малко съм обсебен от мъжа, който беше толкова близо до това да ме хване.

Елен беше сигурна, че лъже.

Кемел, явно доволен, затвори куфара. Волф му каза:

— Дръж я под око за минутка, ако обичаш.

— Разбира се.

Волф тръгна нанякъде, после се върна. Беше забелязал, че Елен още държи Ребека. Пресегна се и взе книгата от ръката й. Изчезна зад завесите.

Елен се замисли: „ако кажа на Кемел за кода, може би той ще накара Волф да му го даде, а може би после Вандам ще го измъкне от него — но какво ще стане с мен?“

Кемел се обърна към нея.

— Какво…

Млъкна внезапно, когато Волф се върна с дрехите си и почна да се облича.

— Имаш ли позивна? — попита Кемел.

— Сфинкс — кратко отвърна Волф.

— Код?

— Няма код.

— Какво имаше в книгата?

Волф явно се ядоса.

— Код. Обаче няма да ти го дам.

— Трябва ни.

— Не мога да ти го дам. Трябва да си поемете рисковете и да предавате открито.

Кемел кимна.

Внезапно в ръката на Волф се появи нож.

— Недей да спориш. Знам, че в джоба си имаш пистолет. Запомни, ако стреляш, ще трябва да се обясняваш с британците за този куршум. По-добре е сега да си вървиш.

Кемел се обърна, без да отговори, качи се по стълбата и излезе през люка. Елен чу стъпките му горе. Волф приближи до порта и загледа как Кемел се отдалечава по пътеката.

Прибра ножа и закопча ризата си върху канията. Обу обуща и здраво ги завърза. Взе книгата от съседната стая, извади отвътре листа с ключа, смачка го на топка, пусна топката в голям стъклен пепелник, извади кибрит от кухненското чекмедже и запали хартията.

„Сигурно при другото радио има друг ключ“, прецени Елен.

Волф наблюдаваше пламъка, за да се увери, че листът е напълно изгорял. Погледна романа, все едно преценяваше дали да изгори и него, после отвори порта и го хвърли в реката.

Взе от шкафа малък куфар и почна да събира разни неща.

— Къде отиваш? — попита Елен.

— Ще разбереш. И ти идваш с мен.

— О, не.

Какво щеше да й стори? Беше я заловил, че го мами — дали вече си представяше подходящо наказание? Елен се чувстваше много уморена и уплашена. Нито едно от нещата, с които се залови, не свършиха добре. В един момент тя се боеше просто от това, че ще й се наложи да прави секс с Волф. А сега я застрашаваха толкова повече неща. Замисли се дали да не опита пак да избяга — предишния път почти успя — ала вече нямаше сили.

Волф продължаваше да си събира багажа. Елен видя част от своите дрехи на пода и си спомни, че не се беше облякла нормално. „Ето ги гащичките, чорапите, сутиена.“ Реши да ги облече. Изправи се и се измъкна от роклята. Наведе се да си събере бельото. Щом се изправи, Волф я прегърна. Грубо я целуна по устните, без да го е грижа, че тя не отговаря. Тикна ръка между краката й и вкара пръста си в нея. После го измъкна от вагината и го вкара в ануса й. Тя се стегна. Волф натисна по-дълбоко и Елен пое дълбоко въздух заради болката.

Той я погледна в очите.

— Знаеш ли, мисля, че бих те взел с мен, дори и да нямах полза от това.

Елен затвори очи. Чувстваше се унизена. Волф рязко се дръпна от нея и продължи да опакова нещата си.

Тя се облече.

Когато Волф се приготви, огледа наоколо за последен път и каза.

— Да вървим.

Елен го последва на палубата. Питаше се какви ли са плановете му за Соня.

Сякаш знаеше за какво мисли тя, Волф се обади:

— Не обичам да прекъсвам разкрасяващия сън на Соня. — Той се ухили. — Размърдай се.

Тръгнаха по пътеката. „Защо оставя Соня“, питаше се Елен. Не можеше да разбере причината, ала знаеше, че е нещо безсърдечно. „Волф е съвършено безскрупулен човек“, каза си тя; потрепери при тази мисъл, понеже се намираше в негова власт.

Чудеше се дали би могла да го убие.

Волф носеше куфара в лявата си ръка, а с дясната стискаше мишницата на Елен. Свърнаха от пътеката, излязоха на улицата и приближиха колата на Волф. Той отключи вратата откъм шофьорското място и накара Елен да прекрачи скоростния лост, за да седне от другата страна. Влезе подире й и запали двигателя.

Беше същинско чудо, че колата е още цяла, след като беше нощувала на улицата — нормално щеше да е всички подвижни части да са откраднати, включително колелата. „Волф има целия късмет на света“, рече си Елен.

Потеглиха. Елен се питаше къде ли отиват. Където и да беше, второто радио на Волф се намираше там, заедно с още един екземпляр на Ребека и още един ключ. „Стигнем ли, ще трябва да опитам пак“, изнурено помисли Елен. Сега всичко зависеше от нея. Волф беше напуснал лодката и Вандам нямаше какво да направи, дори и някой да го развържеше. Елен сама трябваше да се постарае да попречи на Волф да се свърже с Ромел и да открадне ключа, ако може. Идеята беше нелепа, все едно стреляш по луната. Всичко, което Елен всъщност искаше, беше да се отърве от този зъл, опасен мъж, да се прибере у дома, да забрави всякакви шпиони, кодове, войни и отново да се почувства в безопасност.

Замисли се как баща й върви към Йерусалим и разбра, че трябва да опита.

Волф спря колата. Елен осъзна къде се намират.

— Това е къщата на Вандам!

— Да.

Тя се втренчи във Волф и опита да разгадае лицето му.

— Но Вандам не е тук.

— Не е — отговори Волф и се усмихна мрачно. — Били обаче е тук.