Кен Фолет
Ключът към Ребека (20)

Двадесета глава

„Някой ден“, рече си Вандам, „ще разбия носа на Боге.“

Днес подполковник Боге беше в най-лошата си форма: нерешителен, саркастичен и докачлив. Когато се страхуваше да говори, вкарваше в употреба една нервозна кашлица, а сега кашляше много. Освен това все шаваше — редеше купчини бумаги по бюрото, кръстосваше и разкръстосваше крака, и лъскаше проклетата топка за крикет.

Вандам седеше неподвижен и мълчалив и чакаше Боге да се върже на възел.

— Вижте какво, Вандам, стратегията е за Окинлек. Вашата работа е сигурността на личния състав, а вие не се справяте добре.

— Окинлек също.

Боге се направи, че не чува. Взе паметната записка на Вандам. Вандам беше описал своя план за измама и надлежно го беше предал на Боге, с копие за бригадния генерал.

— Като за начало, има много празноти — рече Боге.

Вандам не отговори.

— Много празноти — прокашля се Боге. — На първо място, предполага да пуснем стария Ромел да премине линията, нали така?

— Навярно планът може да се постави в зависимост от неговото преминаване — каза Вандам.

— Да. Нали разбирате сега? Ето за такива неща ви говоря. Ако излезете с план, който е така непълен, предвид факта, че тъкмо сега репутацията ви е адски лоша, направо ще ви пропъдят от Кайро от подигравки. Сега — пак се прокашля Боге, — искате да насърчим Ромел да удари линията в най-слабата й точка и така да му дадем по-добра възможност да пробие! Сам виждате.

— Да. Определени участъци от линията са по-слаби от други и понеже Ромел разполага с разузнаване по въздуха, съществува вероятност той да знае кои са тези участъци.

— А вие искате да превърнете вероятността в сигурност.

— Да. Заради бъдещата засада.

— Хм. Струва ми се, че ние искаме старият Ромел да атакува най-силния участък от линията, за да не пробие.

— Обаче ако го отблъснем, той просто ще прегрупира силите си и пак ще ни удари. А ако успеем да го хванем в капан, ще го довършим веднъж завинаги.

— Не, не, не. Рисковано. Рисковано. Това е последната линия на нашата отбрана, момко. — Боге се разсмя. — След нея между Ромел и Кайро остава само един тесен канал. Вие явно не разбирате…

— Разбирам отлично, сър. Нека го кажем така. Първо: ако Ромел пробие линията, той трябва да бъде отклонен по посока на Алам Халфа заради лъжливата перспектива за лека победа. Второ: за предпочитане е той да удари Алам Халфа от юг заради плаващите пясъци. Трето: ние или трябва да чакаме да видим кой участък от линията ще атакува Ромел и да поемем риска той да отиде на север, или трябва да го насърчим да тръгне на юг и да поемем риска по този начин да се увеличат шансовете му да пробие линията.

— Добре. Сега, след като сме го перифразирали, планът започва да добива малко повече смисъл. Гледайте, ще се наложи да го оставите у мен за известно време. Когато ми остане свободна минута, ще го мина със ситния гребен, за да видя мога ли да му придам форма. И тогава може би ще го препратим на началствата.

„Ясно“, рече си Вандам, „целта на упражнението е планът да изглежда дело на Боге. И какво от това, по дяволите? Ако Боге е способен на този етап да си прави труда да играе на политика, много му здраве. Победата е важна, а не кой обира лаврите.“

— Много добре, сър — каза той. — Позволете само да подчертая фактора време… Ако този план ще се вкарва в действие, трябва да стане скоро.

— Струва ми се, че аз най-добре мога да преценя елемента на спешност, майоре, не мислите ли?

— Тъй вярно.

— А и в крайна сметка всичко зависи от залавянето на проклетия шпионин. Нещо, в което досега нямате пълен успех. Не съм ли прав?

— Прав сте, сър.

— Лично ще отговарям за тазвечерната операция, за да гарантирам, че няма да стават повече гафове. Нека разполагам с вашите предложения днес следобед, да ги прегледаме заедно…

На вратата се почука и влезе бригадният генерал. Вандам и Боге станаха.

— Добро утро, сър — рече Боге.

— Свободно, господа. Търсех ви, Вандам.

Боге каза:

— Тъкмо работим по една наша идея за измама…

— Знам, видях паметната записка.

— А, Вандам ви е пратил копие — продума Боге. Вандам не го погледна, но си знаеше, че подполковникът е бесен.

— Да, така е — отговори бригадният генерал. Обърна се към Вандам. — От вас, майоре, се очаква да ловите шпиони, а не да съветвате генералите по въпроси на стратегията. Може би, ако отделяхте по-малко време да ни учите как да спечелим войната, щяхте да сте по-добър офицер по сигурността.

Сърцето на Вандам се сви.

— Тъкмо казвах… — намеси се Боге.

Бригадният генерал го прекъсна.

— Обаче след като сте направили този отличен план, искам да дойдете с мен и да го предадете на Окинлек. Можете да минете без него, нали, Боге?

— Разбира се, сър — процеди Боге през зъби.

— Добре, Вандам. Съвещанието започва всеки момент. Да вървим.

Вандам последва бригадния генерал и много тихичко затвори вратата под носа на Боге.

 

 

В деня, когато Волф пак щеше да се види с Елен, майор Смит дойде в лодката по обед.

Сведенията, които носеше, бяха най-ценните до момента.

Волф и Соня преминаха през познатата вече рутина. Волф се чувстваше като актьор във френски фарс, който трябва всяка вечер да се крие в един и същ гардероб от реквизита. Соня и Смит според сценария започнаха на дивана и се преместиха в спалнята. Когато Волф излезе от шкафа, завесите бяха затворени, а на пода лежаха куфарчето, обувките и шортите на Смит, и от джоба им се подаваше връзката ключове.

Волф отвори куфарчето и зачете.

Смит отново беше дошъл на лодката направо от Главната квартира, където на сутрешното заседание Окинлек и щабът му бяха обсъждали съюзническата стратегия и бяха решили какво ще правят.

След няколкоминутно четене Волф разбра, че държи в ръце пълна разбивка на решаващата отбрана на Съюзниците по линията Ел Аламейн.

Тази линия се състоеше от артилерия по възвишенията, танкове в равното и между тях — минни полета. Възвишението Алам Халфа, на около осем километра зад центъра на линията, също беше здраво укрепено. Волф забеляза, че южният край на линията е по-слаб, и като жива сила, и като мини.

В куфарчето на Смит се съдържаше и доклад за разположението на противника. Съюзническото разузнаване беше на мнение, че Ромел навярно ще опита да пробие линията в южния край, но освен това отбелязваше, че е възможно и нападение на север.

Отдолу имаше бележка с молив, сигурно излязла изпод ръката на Смит, чието съдържание беше за Волф по-вълнуващо от всичко останало взето заедно. Бележката гласеше: „Майор Вандам предлага план за измама. Да насърчим Ромел да пробие на юг, да го подмамим към Алам Халфа, да го хванем в плаващите пясъци и после — лешникотрошачка. Планът е приет от Ок.“

Несъмнено Ок беше Окинлек. Какво откритие! Волф не просто държеше в ръцете си подробности по отбранителната линия на Съюзниците — той също така знаеше какво очакват те от Ромел, знаеше и техния план за измама.

И планът беше работа на Вандам!

Това щеше да се помни като най-големия шпионски удар на века. Волф лично щеше да допринесе за победата на Ромел в Северна Африка.

„Би трябвало да ме направят крал на Египет за тази работа“, каза си Волф и се усмихна.

Вдигна поглед и установи, че Смит е застанал между завесите и го зяпа.

— Кой си ти, по дяволите? — ревна майорът.

Волф гневно осъзна, че не беше обърнал внимание на шумовете откъм спалнята. Нещо се беше объркало, сценарият не беше спазен, липсваше предупреждението с отварянето на шампанското. Волф беше напълно погълнат от четенето на стратегическата преценка. Безбройните имена на дивизии и бригади, числеността на войските и броя на танковете, количеството гориво и припаси, възвишенията и долините бяха завладели вниманието му до степен да изключи ума си за околните звуци. Изведнъж изпита ужасяващ страх — че могат да го възпрат в часа на неговия триумф.

— Та това е проклетото ми куфарче! — каза Смит.

Той пристъпи напред.

Волф се пресегна, улови стъпалото му и го дръпна настрани. Майорът се катурна и тупна тежко на пода.

Соня изпищя.

Волф и Смит се изправиха с усилие.

Смит беше дребен и слаб, с десет години по-стар от Волф, при това в лоша форма. Той отстъпи, по лицето му се изписа страх. Удари се в една етажерка, погледна встрани, забеляза кристална купа за плодове и я хвърли по Волф.

Не улучи, купата падна в кухненската мивка и се разби шумно.

„Шум“, рече си Волф, „ако този тук вдига повече шум, ще дойдат хора да проверят какво става. Придвижи се към Смит.“

Смит, опрял гръб в стената, извика:

— Помощ!

Волф го удари веднъж, по средата на брадичката, и Смит рухна, плъзгайки се по стената, приседна на пода и изпадна в несвяст.

Соня излезе и го зяпна.

Волф потърка кокалчетата си.

— За пръв път ми се случва — рече той.

— Какво?

— Да ударя някого в брадата и да го нокаутирам. Мислех си, че само боксьорите го умеят.

— Остави това. Какво ще правим с него?

— Не знам.

Волф обмисли възможностите. Убийството би било опасно, понеже смъртта на офицер — и изчезването на неговото куфарче — вече щеше да предизвика страшна суматоха в града. Пък и щеше да възникне проблемът какво да правят с трупа. А и Смит нямаше вече да им носи тайни.

Смит изпъшка и се размърда.

Волф се питаше дали е възможно да го остави да си върви. В крайна сметка, ако Смит разкриеше, че е посещавал лодката, щеше да се инкриминира. Не само щеше да провали кариерата си, но и навярно щеше да се озове зад решетките. А той не приличаше на човек, който би се пожертвал в името на по-висша кауза.

Да го пусне ли? Не, беше прекалено рисковано. Да живее със съзнанието, че в града има един британски офицер, който е наясно с всичките му тайни… Невъзможно.

Смит отвори очи.

— Ти… Ти си Слейвънбърг… — Погледна Соня и после отново Волф. — Ти ме запозна с нея… в Ча-ча… всичко е било планирано…

— Млъкни — меко изрече Волф. Да го убие или да го пусне на свобода: имаше ли някаква друга възможност? Само една — да го държи тук, завързан и със запушена уста, докато Ромел стигне до Кайро.

— Вие сте проклети шпиони — рече Смит. Лицето му беше бяло.

— А ти да не си мислеше, че съм луда по мизерното ти тяло — хапливо отвърна Соня.

— Дааа. — Смит се съвземаше. — Трябваше да имам повече ум и да не се доверявам на една черна уличница.

Соня пристъпи напред и го изрита в лицето с босия си крак.

— Престани! — нареди Волф. — Трябва да решим какво ще правим с него. Имаш ли някакво въже да го вържем?

Соня се позамисли.

— Горе на палубата, в шкафа отпред.

Волф взе от чекмеджето тежкото точило, което ползваше за заостряне на длетото. Даде го на Соня.

— Мръдне ли, удряш го с това.

Не смяташе, че Смит би помръднал.

Тъкмо щеше да се качи по стълбата на палубата, когато по трапа се чуха стъпки.

— Пощальонът! — каза Соня.

Волф коленичи пред Смит и извади ножа си.

— Отвори уста.

Смит понечи да каже нещо и Волф плъзна ножа между зъбите му и рече:

— Сега, ако мръднеш или продумаш, ще ти отрежа езика.

Смит застина и се втренчи ужасено във Волф.

Волф забеляза, че Соня е съвсем гола.

— Метни си нещо, бързо!

Тя дръпна чаршаф от леглото и се омота в него, докато се качваше по стълбата. Люкът се отваряше. Волф знаеше, че онзи горе може да види и него, и Смит. Соня остави чаршафа да се плъзне малко, докато се пресягаше да вземе писмото от протегнатата ръка на пощальона.

— Добро утро! — каза той. Очите му не се откъсваха от полуголите гърди на Соня.

Тя се качи още малко нагоре, за да го накара да отстъпи, и отпусна чаршафа още малко.

— Благодаря — измърка тя превзето и затвори люка.

Волф отново задиша.

Стъпките на пощальона прекосиха палубата и отзвучаха по трапа.

— Дай ми чаршафа — каза Волф на Соня.

Тя се отви и пак остана гола.

Волф извади ножа от устата на Смит и отряза една-две стъпки от чаршафа. Смачка плата на топка и я натика в устата на майора. Смит не се възпротиви. Волф прибра ножа в канията, която висеше под ръката му. Изправи се. Смит затвори очи. Изглеждаше парализиран, разбит.

Соня взе точилото и се настани в готовност да удари Смит, докато Волф се качи по стълбата на палубата. Шкафът, който Соня спомена, се намираше в челото на едно стъпало на носа. Волф го отвори. Вътре имаше намотано тънко въже. Сигурно го бяха ползвали за връзване на лодката, преди тя да се превърне в жилище. Волф извади въжето — беше здраво, но не твърде дебело, идеално за връзване на ръце и крака.

Чу как гласа на Соня долу се извисява в крясък. По стълбата се разнесе трополене на крака.

Волф пусна въжето и се обърна.

Смит, само по долни гащи, пъргаво се подаде през люка.

Явно не беше толкова разбит, колкото се показа, а и Соня сигурно не го беше улучила с точилото.

Волф се стрелна през палубата към трапа да му пресече пътя.

Смит се обърна, отърча до другия край на лодката и скочи във водата.

— Мамка му! — продума Волф.

Бързо се озърна. По палубите на другите лодки нямаше никого — беше време за следобедна дрямка. Пътеката беше пуста, ако не се брои „просякът“ — Кемел трябваше да се разправи с него — и по-нататък, някакъв мъж, който се отдалечаваше. В реката имаше две фелуки, най-малко на половин километър оттук, а след тях — бавно движеща се парна баржа.

Волф притича до ръба. Смит се подаде на повърхността да поеме въздух. Изтри очи и се огледа да разбере къде е. Във водата той беше тромав и плискаше много. Заплува нескопосно, за да се отдалечи от лодката.

Волф отстъпи малко и със засилка скочи в реката.

Падна със стъпалата надолу право върху главата на Смит.

За няколко секунди настана пълна бъркотия. Волф се озова във водата сред плетеница от ръце и крака — неговите и на Смит — взе да се бори едновременно да се покаже на повърхността и да натика Смит по-дълбоко. Когато повече не можеше да сдържа дъха си, той се измъкна от Смит и се издигна нагоре.

Пое въздух и избърса очи. Главата на Смит изскочи пред него. Кашляше и плюеше. Волф се пресегна с две ръце, грабна го и го придърпа към себе си и надолу. Смит се гънеше като риба. Волф го спипа за врата и дръпна надолу. После сам се потопи за малко. Смит още беше под водата и още се бореше.

„Колко време е нужно да се удави човек“, замисли се Волф.

Смит се сгърчи и се освободи. Главата му се подаде над водата и той вдиша дълбоко. Волф опита да го удари. Улучи, но ударът му нямаше сила. Смит кашляше и се давеше между треперливите вдишвания. Волф също се беше нагълтал с вода. Пак се пресегна към Смит. Този път се озова зад него, уви едната си ръка около врата му, а с другата почна да натиска темето му надолу.

„Боже, дано никой не гледа“, помисли си той.

Смит се потопи. Сега лицето му беше под водата, коленете на Волф опираха в гърба му, а главата му беше хваната яко. Продължи да се тръшка под водата, въртеше се, гърчеше се, размахваше ръце, риташе с крака и опитваше да извие тялото си. Волф затегна хватката и го удържа под водата.

Дави се, копеле такова, дави се!

Усети как челюстите на Смит се разтварят и разбра, че онзи най-сетне се нагълтва с вода. Гърченето стана още по-неистово. Волф прецени, че ще трябва да го пусне. Борбата на Смит го завличаше под водата. Волф стисна очи и сдържа дъха си. Като че ли Смит отслабваше. Волф си каза, че досега дробовете му би трябвало да са наполовина пълни с вода. След няколко секунди и той почна да изпитва нужда от въздух.

Движенията на Смит се позабавиха. Волф отхлаби хватката си и се оттласна нагоре. Около минута само дишаше. Смит натежа. Волф зарита с крака, за да доплува до лодката, теглейки майора. Главата на Смит се подаде от водата. Не даваше признаци на живот.

Волф достигна лодката. Соня, облечена в роба, стоеше на борда и гледаше над перилата.

— Някой видя ли ни? — попита Волф.

— Не мисля. Мъртъв ли е?

— Да.

„И какво, по дяволите, да правя сега“, запита се Волф.

Опря Смит в лодката. Прецени, че ако го пусне, Смит ще изплава. Ще открият тялото недалеч оттук и ще почнат да претърсват лодка след лодка. „Не мога обаче да мъкна трупа през половината град, за да се отърва от него.“

Изведнъж Смит се сгърчи и изплю вода.

— Иисусе Христе, жив е! — продума Волф.

Пак завлече Смит под водата. Не беше добра идея, отнемаше твърде много време. Пусна Смит, измъкна ножа си и пое въздух. Смит беше под водата и мърдаше леко. Волф не успяваше да насочи ножа. Сечеше лудешки. Водата му пречеше. Смит се тръшкаше. Запенената вода почна да порозовява. Най-сетне Волф успя да улови Смит за косата и да удържи главата му неподвижно, докато му пререже гърлото.

„Сега вече е мъртъв.“

Пусна го, докато прибере ножа в канията. Водата наоколо стана мътна и червена. Плувам в кръв, рече си Волф, и внезапно го изпълни погнуса.

Трупът се отдалечаваше. Волф го придърпа обратно. Твърде късно си даде сметка, че един удавен майор можеше просто да е паднал в реката, обаче един майор с прерязано гърло беше несъмнено убит. Сега със сигурност трябваше да укрие трупа.

Погледна нагоре.

— Соня!

— Зле ми е!

— Няма значение. Трябва да направим така, че трупът да потъне.

— О, Боже, водата е кървава!

— Слушай ме! — Искаше да й кресне, да я стресне, за да я свести, обаче се налагаше да не повишава глас. — Донеси… донеси въжето. Хайде!

За миг Соня изчезна от полезрението му и се върна с въжето. „Безпомощна е“, прецени Волф, „трябва да й казвам точно какво да прави.“

— Сега. Вземи куфарчето на Волф и сложи нещо тежко вътре.

— Тежко… какво да бъде?

— Божичко… Какво тежко имаме? Какво? Хмм… книги, книгите са тежки, не, това може и да не е достатъчно… Знам. Бутилки. Пълни бутилки шампанско. Напълни куфарчето с бутилки шампанско.

— Защо?

— Престани да се мотаеш, за Бога, и прави каквото ти казвам!

Тя пак се скри. Волф видя през порта как Соня слиза по стълбата в дневната. Движеше се много бавно, като сомнабул.

Бързай, тлъста кучко, бързай!

Соня замаяно се огледа. Все още забавено, вдигна куфарчето от пода. Отнесе го в кухничката и отвори сандъка с лед. Вгледа се вътре, все едно се питаше какво да си извади за вечеря.

Хайде.

Извади бутилка шампанско. Застана с бутилката в една ръка и куфарчето в друга и се смръщи, сякаш не помнеше какво се очаква да направи с тях. Най-сетне лицето й се избистри. Тя положи бутилката на дъното на куфарчето. Извади следващата.

„Реди ги с гърлото към дъното, глупачка такава, та да можеш да събереш повече“, рече си Волф.

Соня прибра втората бутилка, погледна я, извади я и я обърна.

„Блестящо“, помисли Волф.

Соня успя да нареди четири бутилки в куфарчето. Затвори сандъка за лед и се огледа за още нещо, което да добави към тежестта. Взе точилото и едно стъклено преспапие. Добави и тях в куфарчето и го затвори. После се качи на палубата.

— Сега какво?

— Вържи единия край на въжето за дръжката на куфарчето.

Соня излизаше от замаяността си. Пръстите й работеха по-бързо.

— Вържи го много стегнато — нареди Волф.

— Добре.

— Има ли някой наоколо?

Соня хвърли поглед наляво-надясно.

— Не.

— Бързай.

Тя завърза възела.

— Хвърли ми въжето.

Соня хвърли долу другия край на въжето и Волф го улови. Вече се уморяваше от усилието да се задържи на повърхността и да не изтърве трупа. Трябваше да го пусне за миг, понеже за въжето му трябваха и двете ръце. Значи трябваше да рита във водата като луд, за да остане прав. Провря въжето под мишниците на мъртвеца и го издърпа. Омота торса два пъти, после върза възел. Междувременно на няколко пъти усети, че потъва, дори веднъж се нагълта с гнусна кървава вода.

Накрая свърши работата.

— Провери твоя възел — рече той на Соня.

— Здрав е.

— Хвърли куфарчето във водата — колкото можеш по-далеч.

Тя засили куфарчето над перилото. То пльосна на няколко метра от лодката — беше прекалено тежко за Соня — и потъна. Въжето бавно го последва. Частта между куфарчето и трупа се изпъна, сетне и трупът изчезна под водата. Волф наблюдаваше повърхността. Възлите удържаха. Ритна с крака под водата, където беше потънало тялото: краката му не се закачиха никъде. Трупът беше потънал дълбоко.

— Мили Боже, каква бъркотия — промълви Волф.

Изкатери се на палубата. Погледна надолу и установи, че розовината бързо се разсейва.

— Добро утро! — каза някой.

Волф и Соня се обърнаха към пътеката.

— Добро утро! — отвърна Соня и приглушено каза на Волф: — Съседка.

Съседката беше мулатка на средна възраст с пазарска кошница в ръка.

— Чух доста плискане на вода — рече тя. — Всичко ли е наред?

— Хмм, да — отвърна Соня. — Кученцето ми падна в реката и се наложи господин Робинсън да го спасява.

— Колко смело! — възкликна съседката. — Не знаех, че имате куче.

— То е малко, подарък ми е.

— Каква порода е?

Волф искаше да изкрещи: „Махай се, глупава бабичка такава!“

— Пудел — уточни Соня.

— Ще ми се да го видя.

— Може би утре, сега го заключих за наказание.

— Горкичкото.

— По-добре да сменя тези мокри дрехи — обади се Волф.

— До утре — каза Соня на съседката.

— Приятно ме беше да се запознаем, господин Робинсън — сбогува се жената.

Волф и Соня слязоха вътре.

Соня се стовари на дивана и затвори очи. Волф свали мокрите си дрехи.

— Това е най-лошото нещо, което ми се е случвало — рече Соня.

— Ще оцелееш.

— Поне беше англичанин.

— Да. Би трябвало да подскачаш от радост.

— Ще го направя, щом стомахът ми се успокои.

Волф влезе в банята и отвори крановете на ваната. Когато излезе, Соня го попита:

— Струваше ли си?

— Да. — Волф посочи военните документи, които още лежаха на пода, където ги беше изпуснал, когато Смит го изненада. — Това тук направо пари. Най-доброто, което някога ни е донасял. С него Ромел може да спечели войната.

— Кога ще го пратиш?

— Довечера, в полунощ.

— Довечера ще доведеш Елен тук.

Волф я зяпна.

— Как можеш да мислиш за това, след като току-що убихме човек и потопихме трупа му?

Соня го изгледа предизвикателно.

— Не знам. Знам само, че много ме възбужда.

— Боже мой.

— Ти ще я доведеш. Дължиш ми го.

Волф се позамисли.

— Ще се наложи да го направя, докато тя е тук.

— Аз ще я занимавам, докато ти работиш с радиото.

— Не знам…

— По дяволите, Алекс, дължиш ми това!

— Добре.

— Благодаря ти.

Волф влезе в банята. „Соня е невероятна“, помисли той. „Издига покварата до нови висини на изтънченост.“ Потопи се в горещата вода.

— Но сега Смит няма да ти носи повече тайни — провикна се Соня от спалнята.

— Не мисля, че ще ни бъдат нужни след предстоящата битка — отговори Волф. — Смит изпълни предназначението си.

Взе сапуна и почна да отмива кръвта.