Кен Фолет
Ключът към Ребека (17)

Седемнадесета глава

Съобщението дойде в деня, след като бащата на Елен замина за Йерусалим. Някакво момченце се появи на прага с плик. Елен му даде бакшиш и прочете писмото. То бе кратко: „Скъпа Елен, нека се срещнем в ресторант Оазис в осем часа вечерта следващия четвъртък. Очаквам го нетърпеливо. С привързаност, Алекс Волф.“ За разлика от говоренето, в писането му имаше скованост, която изглеждаше немска — но може би ставаше дума за въображението й. Четвъртък — вдругиден. Не знаеше дали да се радва или да се плаши. Първата й мисъл беше да се обади на Вандам; после се подвоуми.

Беше станала много любопитна за Вандам. Знаеше толкова малко за него. Какво вършеше, когато не ловеше шпиони? Дали слушаше музика, колекционираше марки или ловуваше патици? Интересуваше ли се от поезия, архитектура или от килими от антикварни магазини? Как изглеждаше домът му? С кого живееше? Какъв цвят бяха пижамите му?

Искаше да заличи разправията им, а искаше и да види къде живее той. Сега имаше оправдание да се свърже с него, но вместо да му телефонира, щеше да отиде до дома му.

Реши да смени роклята, после реши първо да се изкъпе, после реши и да си измие косата. Докато седеше в банята, размишляваше коя рокля да облече. Припомни си срещите си с Вандам и опита да възпроизведе кои дрехи е носила. Той никога не бе виждал бледорозовата рокля с бухнали ръкави и копчета отпред — беше много красива.

Тя си сложи малко парфюм, после — коприненото бельо от Джони, което я караше да се чувства много женствена. Късата й коса вече беше суха и тя седна да се среше пред огледалото. Тъмните фини къдрици блестяха след къпането. „Изглеждам очарователно“, помисли си тя, и се усмихна прелъстително на себе си.

Излезе от апартамента и взе със себе си бележката на Волф. Вандам можеше да се поинтересува да види почерка му. Той се интересуваше от всеки свързан с Волф детайл — може би защото не се бяха срещали лице в лице, освен в тъмното или на разстояние. Писмото бе много спретнато, лесно за четене, почти като изработено от художник — Вандам щеше да направи някакво заключение от това.

Тя тръгна за Гардън сити. Беше седем часът, а Вандам работеше до късно, тъй че тя имаше време на разположение. Слънцето все още бе силно и тя се наслаждаваше на топлината върху ръцете и краката си, докато ходеше. Групичка войници й подсвирна и в слънчевото си настроение тя им се усмихна, тъй че те я следваха няколко пресечки, преди да се отклонят към някакъв бар.

Тя се чувстваше весела и дръзка. Каква добра идея да отиде до дома му — толкова по-добре от това да седи сама вкъщи. Твърде дълго време беше сама. Тя съществуваше за мъжете си, само когато те имаха време да я посетят; тя беше направила навиците им свои собствени, тъй че щом ги нямаше, тя чувстваше, че няма какво да прави, няма никаква роля, не е никоя. Като правеше това, като отиваше да го види, без да е поканена, тя се чувстваше самата себе си, вместо участник в съня на някой друг. Това почти я замая.

Намери къщата лесно. Беше малка вила във френски колониален стил, цялата в колони и високи прозорци, а белият й камък отразяваше вечерното слънце с болезнен блясък. Тя мина по късата алея, натисна звънеца и зачака в сянката на портика.

На вратата дойде възрастен плешив египтянин.

— Добър вечер, госпожо — поздрави я той като английски иконом.

Елен се представи:

— Бих желала да се срещна с майор Вандам. Казвам се Елен Фонтана.

— Майорът все още не се е завърнал у дома, госпожо.

Прислужникът се колебаеше.

— Може би бих могла да изчакам — предложи Елен.

— Разбира се, госпожо — и той отстъпи, за да я пусне.

Тя прекрачи прага. Огледа се нервно. Намираше се в прохладно, настлано с плочки антре с висок таван. Преди да може да го възприеме, слугата я заговори:

— Оттук, госпожо.

Въведе я в приемната.

— Казвам се Джафар. Моля, повикайте ме, ако желаете нещо.

— Благодаря, Джафар.

Той си излезе. Елен бе развълнувана да бъде в къщата на Вандам и оставена да разглежда сама. Приемната имаше голяма мраморна камина и множество твърде английски мебели; тя си каза, че той не я обзавеждал лично. Всичко беше чисто, подредено и не много използвано. Какво казваше това за характера му? Вероятно нищо.

Вратата се отвори и влезе момче. Много хубаво, с къдрава кафява коса и гладка кожа на дете преди пубертета. Приличаше на десетинагодишен. Изглеждаше й донякъде познат.

— Добър вечер, аз съм Били Вандам — представи се той.

Елен го изгледа ужасена. Син — Вандам имаше син! Сега разбираше защо й изглежда познат — приличаше на баща си. Защо така и не й мина през ума, че Вандам може да е женен? Мъж като него — очарователен, любезен, хубав, умен — едва ли би достигнал до края на тридесетте си години без да бъде хванат. Колко глупава е била да си мисли, че може да е била първата, която го е пожелала! Почувства се толкова глупава, че се изчерви.

Тя стисна ръката на Били.

— Здравей — каза тя. — Аз съм Елен Фонтана.

— Никога не е ясно кога татко се връща у дома — обясни Били. — Надявам се, че няма да чакате твърде дълго.

Тя все още не си беше възвърнала самообладанието.

— Не се притеснявай, няма значение, не е нищо…

— Ще желаете ли питие или нещо друго?

Беше много учтив като баща си, с формалност, която някак обезоръжаваше. Елен му отвърна:

— Не, благодаря.

— Е, ще трябва да вечерям. Извинете, че ви оставям сама.

— Не, не…

— Ако имате нужда от нещо, просто викнете Джафар.

— Благодаря.

Момчето излезе и Елен приседна тежко. Беше дезориентирана, сякаш в собствения си дом е намерила врата за стая, за която не е знаела, че се намира там. Забеляза фотография на мраморната полица на камината и стана, за да я разгледа. Беше портрет на млада жена в началото на двадесетте си години, хладна, с аристократична външност и леко надменна усмивка. Елен се възхищаваше на роклята й — нещо копринено и отпуснато, спускащо се на елегантни гънки по стройната й фигура. Косата и гримът на жената бяха съвършени. Очите бяха смайващо познати, ясни, проницателни и светли — Елен разбра, че Били имаше такива очи. Следователно това беше майка му — жената на Вандам. Тя бе, разбира се, точно от вида жена, която би била негова съпруга — класическа английска красавица с излъчване на превъзходство.

Елен усещаше, че е била глупава. Жени като тази се редяха на опашка да се съберат с мъже като Вандам. И той би ги подминал всичките, само за да се влюби в египетска куртизанка! Тя си преговори нещата, които я разделяха от него — той бе уважаван, а тя — с лоша репутация; той бе британец, а тя египтянка; той — вероятно християнин, а тя еврейка; той бе от добро семейство, а тя — от бордеите на Александрия; той бе почти на четиридесет, а тя — на двадесет и три… Списъкът беше дълъг.

В рамката на снимката бе поставена сгъната страница от списание. Хартията бе стара и пожълтяваше. Елен видя, че е от списанието Татлър. Чувала беше за него — жените на полковниците в Кайро го четяха много, понеже съобщаваше за събитията от живота на лондонското общество — увеселения, балове, благотворителни обеди, откривания на галерии, проявите на английското кралско семейство. Снимката на госпожа Вандам заемаше по-голямата част от страницата, а печатният абзац под образа съобщаваше, че Анджела, дъщерята на сър Питър и лейди Биърсфорд, е сгодена и ще се омъжи за лейтенант Уилям Вандам, син на господин и госпожа Джон Вандам от Гейтли, Дорсет. Елен отново сгъна изрезката и я върна на мястото й.

Семейният портрет бе завършен. Привлекателен британски офицер, хладна, самоуверена жена-англичанка, интелигентен очарователен син, красива къща, пари, класа и щастие. Всичко останало беше мечта.

Тя се заразхожда из стаята и се запита дали в нея няма още изненади в запас. Помещението, разбира се, е било обзаведено от госпожа Вандам със съвършен, безкръвен вкус. Шарената декорация на завесите се съчетаваше с убития цвят на тапицерията и елегантния раиран тапет. Елен се запита как ли изглежда спалнята им. Предположи, че и тя ще бъде обзаведена с вкус. Може би основният цвят ще е синьо-зелен, оттенъкът, наречен „нилска вода“, макар и въобще да не изглеждаше като калните води на реката. Имаха ли двойни легла? Надяваше се. Никога нямаше да го разбере.

До едната стена бе опряно малко право пиано. Може би понякога вечер там сядаше госпожа Вандам и изпълваше въздуха с Шопен, докато Вандам седеше в креслото отсреща и я гледаше с обич. Може би Вандам си акомпанираше, докато й пееше романтични балади със силен тенор. Може би Били имаше учител и с неохота свиреше гами всеки следобед след училище. Тя прегледа купчината нотни листа на седалката на столчето на пианото. Беше права за Шопен — имаха всички валсове в книжка.

Тя взе някакъв роман от капака на пианото и го отвори. Прочете първия ред: „Миналата нощ сънувах, че отново съм отишла в Мандърли.“ Първите изречения я заинтригуваха и тя се запита дали Вандам чете книгата. Може би можеше да я заеме — беше добре да има нещо от него. От друга страна, струваше й се, че той не е голям читател на романи. Не искаше да заема книгата от жена му.

Влезе Били. Елен внезапно върна книгата и се почувства нерационално виновна, сякаш е шпионирала. Били забеляза жеста:

— Тази не е хубава — каза той. — Става дума за глупаво момиче, което се страхува от иконома на мъжа си. Няма действие.

Елен седна, а Били седна срещу нея. Очевидно щеше да я развлича. Беше миниатюра на баща си с изключение на ясните сиви очи. Тя го попита:

— Чел си я, нали?

— Ребека? Да. Но не ми хареса много. Все пак винаги ги чета до края.

— Какво обичаш да четеш?

— Най-много обичам текове.

— Текове?

— Детективски романи. Прочел съм всичко от Агата Кристи и Дороти Сейърс. От всички обаче най-много харесвам американските — С. С. ван Дайн и Реймънд Чандлър.

— Наистина?

Елен се усмихна.

— И аз харесвам детективски истории — чета ги непрестанно.

— О! Кой е любимият ви тек?

Елен се замисли.

— „Мегре“.

— Не съм го чувал. Как се казва авторът?

— Жорж Сименон. Пише на френски, но някои от книгите вече са преведени на английски. В повечето действието се развива в Париж. Много са… сложни.

— Бихте ли ми дала някоя? Толкова е трудно да намериш нови книги — прочел съм всички в тази къща и в училищната библиотека. Разменям си с приятелите, но те харесват истории за деца, които изживяват приключения по време на ваканцията, нали разбирате.

— Добре — отвърна Елен. — Да си разменим. Какво имаш да ми дадеш? Май не съм чела никакви американски романи.

— Ще ви дам Чандлър. Вижте, американските са много по-близки до живота. Омръзнаха ми книгите за английски провинциални домове и за хора, които вероятно не могат да убият и муха.

„Странно е“ — рече си Елен — „едно момче, за което английският провинциален дом би могъл да е част от живота му, да намира американските истории за частните детективи «по-близки до живота».“ Тя се поколеба, после попита:

— Майка ти чете ли детективски истории?

Били отвърна оживен:

— Майка ми загина миналата година на Крит.

— О!

Елен постави ръка на устата си; усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Значи Вандам не беше женен!

Миг по-късно тя се засрами, че първо това й е дошло наум, а съчувствието към момчето след това. Тя каза:

— Били, толкова е лошо за теб. Съжалявам.

Истинската смърт внезапно нахлу в повърхностните им приказки за истории за убийства и тя се почувства неловко.

— О, няма нищо — каза Били. — Война е.

И ето, той пак беше като баща си. За малко, докато говореше за книги, бе изпълнен с момчешки ентусиазъм, но сега маската беше сложена и тя беше по-малка версия на носената от баща му — любезност, благоприличие, отношението на внимателен домакин. Война е — чул е някой друг да го казва и го е възприел като своя собствена защита. Тя се питаше дали предпочитанието му към „близките до живота“ убийства като обратното на невероятните престъпления в провинциални къщи не е от времето на смъртта на майка му. Сега се оглеждаше наоколо в търсене на нещо, може би на вдъхновение. Миг по-късно щеше да й предложи цигари, уиски, чай. Достатъчно мъчно беше да се сетиш какво да кажеш на наскърбен възрастен човек; с Били тя се чувстваше безпомощна. Реши да говори за нещо друго.

— Предполагам, че както баща ти работи в Главната квартира, получаваш повече новини за войната от останалите от нас — неловко произнесе тя.

— Да, но обикновено не ги разбирам наистина. Щом си дойде у дома в лошо настроение, знам, че сме загубили още някоя битка.

Той започна да гризе един от ноктите си, после пъхна ръце в плитките си джобове.

— Ще ми се да бях по-голям.

— Искаш да се биеш?

Той я изгледа яростно, сякаш подозираше, че тя го подиграва.

— Аз не съм от хлапетата, които си мислят, че това е голямо забавление, като в каубойските филми.

— Сигурна съм, че не си — промърмори тя.

— Просто се боя, че немците ще победят.

Елен си каза — „о, Били, ако беше с десет години по-голям, щях да се влюбя и в теб“.

— Може и да не е толкова зле — каза тя. — Те не са чудовища.

Той я изгледа скептично — тя би трябвало да може повече от това да го ласкае. Той каза:

— Те само ще ни направят това, което ние сме правили на египтяните в продължение на петдесет години.

Беше сигурна, че това е още една от мислите на баща му.

— Но тогава всичко ще е било напразно — продължи той. Отново загриза нокътя си и този път не спря. Елен се чудеше какво би било напразно — смъртта на майка му? Собствената му борба да бъде смел? Двегодишната въртележка на пустинната война? Европейската цивилизация?

— Е, все още не е станало — немощно произнесе тя.

Били погледна часовника на полицата на камината.

— Трябва да си лягам в девет.

Изведнъж отново беше дете.

— Тогава по-добре отивай.

— Да — и той се изправи.

— Мога ли да дойда и да ти пожелая лека нощ след няколко минути?

— Ако желаеш — и той излезе.

Какъв ли живот водеха в тази къща? Елен се чудеше. Мъжът, момчето и старият прислужник живееха тук заедно, всеки с грижите си. Имаше ли смях, доброта и привързаност? Имаха ли време да играят игри, да пеят песни и да излизат на пикник? В сравнение с нейното детство това на Били беше изключително привилегировано; при все това се притесняваше, че това може да е едно ужасно възрастно домакинство за порастването на едно момче. Неговата младежка и старческа мъдрост бе очарователна, но приличаше на дете, което не се забавлява много. Тя изпита пристъп на състрадание към него — дете без майка в чужда, обсадена от вражески армии страна.

Тя напусна приемната и се качи нагоре. На първия етаж имаше три или четири спални, с тясна стълба към втория етаж, където трябва да спеше Джафар. Една от вратите беше отворена и тя влезе.

Не приличаше много на спалнята на малко момче. Елен не знаеше много за момчетата — имаше четири сестри — но очакваше да види модели на самолети, пъзели, влакче, спортни принадлежности и може би някое старо и забравено плюшено мече. Нямаше да се изненада и да види дрехи на пода, конструктор на леглото и чифт мръсни футболни обувки на гладката повърхност на бюрото. Стаята спокойно можеше да бъде мястото за спане на някой възрастен. Дрехите бяха спретнато сгънати на стол, плотът на скрина беше чист, учебниците бяха грижливо наредени на бюрото, а единствената налична играчка беше картонен модел на танк. Били беше в леглото, със закопчана до врата раирана пижама и с книга на одеялото до себе си.

— Харесвам стаята ти — престорено рече Елен.

— Хубава е — отвърна Били.

— Какво четеш?

— Мистерията на гръцкия ковчег.

Тя седна на ръба на леглото.

— Добре, не оставай буден до твърде късно.

— Трябва да угася лампата в девет и половина.

Тя изведнъж се наведе напред и го целуна по бузата.

В същия момент вратата се отвори и вътре влезе Вандам.

 

 

Привичността на сцената беше шокираща — момчето в легло с книгата си, светлината от нощната лампа пада по същия начин, жената се е навела да целуне момчето за лека нощ. Вандам стоеше, гледаше и се чувстваше като някой, който знае, че сънува, но все още не може да се събуди.

Елен стана и каза:

— Здравей, Уилям.

— Здравей, Елен.

— Лека нощ, Били.

— Лека нощ, госпожице Фонтана.

Тя мина покрай Вандам и излезе от стаята. Той седна на крайчеца на леглото, в направената от нея вдлъбнатина в завивките.

— Забавляваше ли нашата гостенка? — попита той.

— Да.

— Добър мъж.

— Харесва ми — чете детективски истории. Ще си разменяме книги.

— Чудесно. Направи ли си домашните?

— Да — френска лексика.

— Искаш ли да те изпитам?

— Няма нужда, Джафар ме провери. Струва ми се, че е много хубава, нали.

— Да. Работи върху нещо за мен — то е малко поверително, тъй че…

— Устните ми са запечатани.

Вандам се усмихна:

— Това е работата.

Били сниши глас.

— Тя да не е, нали знаеш, таен агент?

Вандам постави пръст на устните си.

— И стените имат уши.

Момчето погледна подозрително.

— Нещо ме пързаляш.

Вандам мълчаливо поклати глава.

— Божичко! — отвърна Били.

Вандам стана:

— Гасиш осветлението в девет и половина.

— Тъй вярно. Лека нощ.

— Лека нощ, Били.

Вандам си излезе. Той затвори вратата и му хрумна, че целувката на Елен за лека нощ вероятно е повлияла на Били по-добре от неговите бащински приказки като мъж с мъж.

Той намери Елен в приемната да забърква мартини. Стори му се, че би трябвало да се раздразни повече от начина, по който тя се разпореждаше в дома му, ала беше твърде уморен, за да заема пози. С благодарност се отпусна в някакъв стол и прие питието.

— Натоварен ден? — попита Елен.

Целият отдел на Вандам работи по новите процедури по сигурност на радиосъобщенията, въведени след залавянето на немското подслушвателно поделение на Хълма на Иисус, но той нямаше да каже на Елен за това. Освен това усещаше, че тя играе ролята на домакиня, а нямаше право да го върши.

— Какво те доведе насам? — попита той.

— Имам среща с Волф.

— Чудесно!

Вандам незабавно забрави за всички дребни грижи.

— Кога?

— Четвъртък — и тя му подаде лист хартия.

Той разгледа съобщението — безапелационна подкана, написана с четим, изискан почерк.

— Как го получи?

— Едно момченце го донесе на вратата ми.

— Разпита ли момчето? Къде са му дали съобщението, кой му го е дал и тъй нататък?

Тя клюмна.

— Въобще не се сетих да го направя.

— Няма значение.

Волф така или иначе е взел предпазни мерки; момчето не би знаело нещо ценно.

— Какво ще правим? — попита Елен.

— Същото като предишния път, само че по-добре.

Вандам опита да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше. Би трябвало да е просто. Човекът си урежда среща с момиче, тъй че отиваш на мястото на срещата и арестуваш мъжа, когато се появи. Но Волф беше непредсказуем. Нямаше отново да се измъкне с номера с таксито — Вандам щеше да обкръжи ресторанта с двадесет или тридесет души и няколко автомобила, подготвени заграждения на улиците и тъй нататък. Другият обаче можеше да опита различен трик. Вандам не можеше да си представи какво — и това беше проблемът.

Сякаш прочела мислите му, Елен каза:

— Не искам да прекарвам още една вечер с него.

— Защо?

— Ужасява ме.

Вандам изпита вина — не забравяй Истанбул — и потисна съчувствието си.

— Но последния път той не направи нищо лошо.

— Не опита да ме съблазни, тъй че не се налагаше да му отказвам. Но ще опита, а се притеснявам, че няма да приеме „не“ за отговор.

— Ние си научихме урока — привидно уверено възрази Вандам. — Този път няма да има грешки.

Той тайничко бе изненадан от простото й упорство да не влиза в леглото на Волф. Беше предполагал, че за нея подобни неща не значеха много по един или друг начин. Следователно я беше преценил погрешно. Съзирайки я в тази нова светлина някак много се ободри. Той реши, че трябва да бъде честен с нея.

— Трябва да перифразирам това — обясни той. — Ще направя всичко във възможностите си, за да гарантирам, че този път няма да има грешки.

Джафар влезе и каза:

— Вечерята е сервирана, сър.

Вандам се усмихна; Джафар играеше ролята си на английски иконом в чест на дамската компания.

Той се обърна към Елен:

— Яла ли си?

— Не.

— Какво имаме, Джафар?

— За вас, сър, бульон, бъркани яйца и кисело мляко. Позволих си да опека пържола за госпожица Фонтана.

— Винаги ли ядеш така? — обърна се Елен към Вандам.

— Не. Това е заради бузата ми — не мога да дъвча.

Той стана.

Когато отидоха в трапезарията, Елен попита:

— Все още ли боли?

— Само когато се смея. Вярно е — не мога да разтягам мускулите от тази страна. Свикнах да се усмихвам само с едната страна на лицето.

Седнаха и Джафар поднесе супата.

Елен започна:

— Синът ти ми е много симпатичен.

— И на мен.

— Държи се като по-голям.

— Смяташ ли, че това е нещо лошо?

Тя сви рамене:

— Кой знае?

— Преживял е някои неща, които трябва да са само за възрастни.

— Да.

Елен се поколеба.

— Кога загина жена ти?

— На двадесет и осми май, хиляда деветстотин четиридесет и първа година, вечерта.

— Били ми каза, че е станало на Крит.

— Да. Тя работеше като анализатор на криптография за авиацията. Беше временно назначена на Крит, когато немците нахлуха на острова. Двадесет и осми май бе денят, когато британците разбраха, че са загубили битката, и решиха да се измъкват. Явно е била ударена от заблуден снаряд и е загинала моментално. Разбира се, ние опитвахме да извеждаме живи хора, а не трупове, тъй че… Няма гроб, разбираш ли. Няма паметник. Нищо не е останало.

— Още ли я обичаш? — тихо попита Елен.

— Мисля, че винаги ще я обичам. Смятам, че с хората, които наистина обичаш, е така. Няма значение дали си тръгват или загиват. Дори и да се оженя отново, ще продължа да обичам Анджела.

— Бяхте ли много щастливи?

— Ние…

Той се сепна, не искаше да продължи, а после разбра, че колебанието също е отговор.

— Бракът ни не беше идиличен. Аз бях отдаден… Анджела ме обичаше.

— Смяташ ли, че ще се жениш отново?

— Хм. Англичаните в Кайро не спират да ми пробутват копия на Анджела.

Той сви рамене. Нямаше отговор на въпроса. Елен явно разбра, понеже се умълча и започна да яде десерта си.

После Джафар им поднесе кафе в приемната. Обикновено по това време Вандам започваше да пие сериозно, но тази вечер не искаше. Изпрати Джафар да си легне и двамата пиха кафето си. Вандам пушеше цигара.

Поиска да слуша музика. Навремето обичаше музиката, ала напоследък тя бе напуснала живота му. Сега, при нахлуването на мекия нощен въздух през отворените прозорци, при извиващия се дим на цигарата му, той искаше да чува ясни, хубави ноти, хармонии и изтънчен ритъм. Отиде до пианото и погледна музиката. Елен го наблюдаваше мълчаливо. Той започна да свири „На Елиза“. Прозвучаха първите няколко ноти, с характерната, разрушителна простота на Бетховен; после мелодията. Умението да свири се върна при него изведнъж, все едно не беше спирал никога. Ръцете му знаеха какво да вършат по начин, който винаги му се беше струвал някак си чудодеен.

Когато песента свърши, той се върна до Елен, седна до нея и я целуна по бузата. Лицето й беше мокро от сълзи. Тя произнесе:

— Уилям, обичам те с цялото си сърце.

 

 

Те си шепнат.

— Харесвам ушите ти — казва тя.

— Никой не ги е лизал досега — отвръща той.

— Харесва ли ти? — киска се тя.

— Да, да — въздиша той. — Мога ли…?

— Да разкопчаеш копчетата — тук — така е добре — ах.

— Ще изключа лампата.

— Не, искам да те виждам…

— Има луна.

Щрак.

— Виждаш ли? Лунната светлина е достатъчна.

— Върни се тук бързо…

— Ето ме.

— Целуни ме отново, Уилям.

Известно време не говорят. После:

— Може ли да махна това? — пита той.

— Нека ти помогна… тук.

— О! О, толкова са красиви.

— Толкова се радвам, че ги харесваш… ще го направиш ли по-силно… смучи малко… ах, Господи…

Малко по-късно тя казва:

— Нека усетя твоите гърди. Проклети копчета — скъсах ти ризата…

— Да върви по дяволите.

— О, знаех, че ще е така… Виж.

— Какво?

— Кожите ни на лунната светлина — ти си толкова блед, а аз съм почти черна, виж…

— Да.

— Докосни ме. Гали ме. Стискай, щипи, пипай, искам да усетя ръцете ти по цялото си тяло…

— Да…

— … навсякъде, ръцете ти, там, да, особено там, о, ти знаеш, ти знаеш точно къде, о!

— Толкова си мека отвътре.

— Това е сън.

— Не, истина е.

— Не искам да се събуждам.

— Толкова мека…

— А ти си толкова твърд… Мога ли да го целуна?

— Да, моля… Ах… Господи, хубаво е, Господи…

— Уилям?

— Да?

— Сега, Уилям?

— О, да.

— … Свали ги.

— Коприна.

— Да. Бъди бърз.

— Да.

— Толкова дълго го бях желал…

Тя въздъхва, а той издава звук, подобен на плач, а после в продължение на много минути се чува само дишането им, докато най-накрая той започва да вика, а тя заглушава виковете му с целувки, а после и тя го усеща, обръща лице към кушетката, отваря уста и крещи в облегалката, а той не е привикнал и мисли, че нещо не е наред и пита:

— Всичко е наред, всичко е наред, всичко е наред…

… най-накрая тя се отпуска и за малко лежи със затворени очи, изпотена, докато дишането й се нормализира, после го поглежда и казва:

— Значи така трябвало да бъде!

Той се смее, тя го гледа озадачено, тъй че той обяснява:

— И аз си мислех точно това.

После и двамата се смеят и той казва:

— Извършил съм доста неща след… знаеш, след… но не мисля някога да съм се смял.

— Толкова се радвам — отвръща тя. — О, Уилям. Толкова се радвам.