Кен Фолет
Ключът към Ребека (16)

Шестнадесета глава

При третото обедно посещение на лодката от страна на майор Смит, Волф и Соня бяха изработили рутина без засечки. Волф се криеше в бюфета при идването на Смит. Соня го посрещаше в дневната с готово питие за него в ръка. Тя го караше да седне там и да остави чантата си на пода, преди да влязат в спалнята. Минута или две по-късно тя започваше да го целува. По това време можеше да прави с него каквото иска, понеже той бе парализиран от желание. Тя събуваше късите му панталони и скоро след това го въвеждаше в спалнята.

За Волф бе ясно, че досега на майора не му се е случвало нищо подобно — той беше роб на Соня, докато тя му позволяваше да се люби с нея. Волф бе благодарен — нещата не биха били тъй лесни с по-разумен човек.

Щом чуеше леглото да скърца, Волф излизаше от бюфета. Изваждаше ключовете от джоба на късите панталони и отваряше чантата. До него бяха приготвени бележникът и моливът.

Второто посещение на Смит бе разочароващо и Волф се запита дали все пак Смит не вижда бойни планове само от време на време. Този път обаче той отново попадна на злато.

Генерал сър Клод Окинлек, Върховен главнокомандващ за Близкия Изток, бе поел прекия контрол над Осма армия от генерал Нийл Ричи. Само това би било добра новина за Ромел като признак за паниката на Съюзниците. То можеше да помогне и на Волф, понеже значеше, че сега сраженията се планираха в Кайро, а не в пустинята, при което беше по-вероятно Смит да получи копия.

Съюзниците се бяха оттеглили на нова отбранителна линия при Мерса Матрух и най-важният документ в чантата на Смит беше обобщението на новата диспозиция.

Новата линия започваше в крайбрежното село Матрух и вървеше на юг в пустинята до склона Сиди Джамза. Десети корпус се намираше в Матрух; после идваше голямо минно поле, дълго двадесет километра; после по-слабо минирано поле, петнадесет километра; после склонът; после, на юг от него, Тринадесети корпус.

С половин ухо към шумовете от спалнята, Волф огледа позицията. Картината беше доста ясна; линията на Съюзниците беше силна и в двата края и слаба по средата.

Според теориите на Съюзниците, най-вероятното движение на Ромел беше удар покрай южния край на линията — класически маньовър за заобикаляне в неговия тил, по-осъществим заради залавянето на 500 тона гориво в Тобрук. Такова действие щеше да бъде отблъснато от Тринадесети корпус, съставен от Първа бронирана дивизия и Втора новозеландска дивизия, последната — обобщението го отбелязваше — току-що дошла от Сирия.

Както и да е, снабден с информацията на Волф, Ромел можеше вместо това да удари слабия център на линията и да прекара частите си през пробива, като поток, който пробива преградата в най-слабата й точка.

Волф се усмихна на себе си. Чувстваше, че играе голяма роля в борбата за германски контрол над Северна Африка; намираше това за изключително приятно.

В спалнята гръмна коркова тапа.

Смит винаги изненадваше Волф с това колко бързо прави любов. Корковата тапа беше сигнал, че всичко е приключило, и Волф имаше няколко минути, в които да подреди, преди Смит да е дошъл да си търси панталоните.

Той върна книжата в чантата, заключи я и върна ключа в джоба на късите панталони. Вече не се връщаше в бюфета — веднъж му стигаше. Пъхна обувките си в джоба на панталона и безшумно, само по чорапи, изкачи стълбата на пръсти, мина по палубата и после по трапа до пътеката. След това обу обувките и отиде да обядва.

 

 

Кемел учтиво се здрависа и каза:

— Надявам се раната ви да зараства бързо, господин майор.

— Седнете — предложи Вандам. — Превръзката е по-голяма неприятност от раната. Какво носите?

Кемел седна, кръстоса крака и оправи ръба на черния си памучен панталон.

— Реших да донеса доклада от наблюдението лично, въпреки че се притеснявам, че в него няма нищо интересно.

Вандам взе предложения му плик и го отвори. Той съдържаше само един напечатан на машина лист. Майорът започна да чете.

Соня се беше прибрала вкъщи — вероятно от клуб Ча-ча — в единадесет часа предната нощ. Била е сама. Показала се е към десет на следващия ден, като са я видели на палубата по пеньоар. В един е дошъл пощальонът. Соня е излязла в четири и се е върнала в шест с чанта с името на един от по-скъпите магазини за облекло в Кайро. По същото време наблюдателят е бил сменен от човека за нощта.

Вчера Вандам получи по куриер подобен отчет от Кемел за първите дванадесет часа от следенето. Следователно, в продължение на два дни поведението на Соня е било обичайно и напълно невинно, като нито Волф, нито някой друг я е посещавал на лодката.

Вандам бе горчиво разочарован.

Кемел продължи:

— Хората, които използвам, са съвършено надеждни и докладват директно на мен.

Вандам изръмжа и после се застави да се държи любезно:

— Да, разбира се — каза той. — Благодаря ви, че дойдохте.

Кемел стана.

— Няма нищо — каза той. — Довиждане.

И излезе.

Вандам седеше в мрачно настроение. Отново прочете доклада на Кемел, като че ли можеше да има указания между редовете. Ако Соня беше свързана с Волф — а Вандам все още вярваше, че тя по някакъв начин е — връзката явно не беше близка. Ако се срещаше с някого, това сигурно ставаше не на лодката.

Вандам отиде до вратата и извика:

— Джейкс!

— Сър!

Вандам седна и Джейкс влезе. Вандам каза:

— Отсега нататък искам да прекарвате вечерите си в клуб Ча-ча. Наблюдавайте Соня и гледайте с кого сяда след представлението. Подкупете и един от келнерите, за да ви казва кога някой отива в гримьорната й.

— Тъй вярно, сър.

Вандам го освободи с кимване и добави с усмивка:

— Разрешено ви е да се забавлявате.

Усмивката бе грешка — болеше. Поне вече не опитваше да живее на разтворена в топла вода глюкоза — Джафар му поднасяше картофено пюре и сос, които можеше да яде от лъжица и да преглъща, без да дъвче. Поддържаше се с това и с джин. Доктор Абътнот също така му заяви, че пие твърде много и че пуши твърде много, и той обеща да ги намали — след войната. На себе си каза — „след като пипна Волф“.

Ако Соня нямаше да го отведе до Волф, то само Елен можеше да го направи. Вандам беше засрамен от избухването си в апартамента й. Беше ядосан на собствения си провал и мисълта за нея и Волф го побърка. Поведението му можеше да бъде обяснено само като пристъп на лошо настроение. Елен бе прекрасно момиче, което рискуваше главата си, за да му помогне, и той й дължеше най-малкото любезност.

Волф бе казал, че ще се срещне отново с нея. Вандам се надяваше, че скоро ще се свърже с нея. Все още се чувстваше ирационално ядосан при мисълта, че двамата са заедно; сега, когато връзката през лодката се оказа безрезултатна, Елен беше единствената му надежда. Седна на бюрото си в очакване телефонът да звънне, ужасѐн от нещото, което искаше най-много.

 

 

Късно следобед Елен излезе да пазарува. Апартаментът й започна да й изглежда клаустрофобичен, след като прекара по-голямата част от деня в размотаване, неспособна да се съсредоточи върху каквото и да е, ту нещастна, ту щастлива; ето защо тя облече жизнерадостна раирана рокля и излезе в слънчевия следобед.

Харесваше пазара за плодове и зеленчуци. Беше оживено място, особено в тази част на деня, когато търговците опитваха да се отърват от останките от стоката си. Спря да купи домати. Продавачът хвана един леко натъртен домат и драматично го захвърли, преди да напълни книжната кесия със здрави домати. Елен се засмя, защото знаеше, че одрасканият домат ще бъде върнат щом тя се отдалечи и отново ще бъде изложен на показ, та цялата пантомима да може да бъде разиграна за следващия клиент. Попазари се малко за цената, но продавачът беше уверен, че не е изцяло отдадена на каузата, и тя плати почти всичко, което той поиска в началото.

Купи и яйца — реши да направи омлет за вечеря. Хубаво беше да носиш кошница с храна, повече, отколкото можеш да изядеш за едно ядене — така се чувстваше сигурна. Можеше да си припомни дните, в които нямаше нищо за вечеря.

Тя напусна пазара и тръгна да оглежда магазините за рокли. Купуваше повечето си дрехи импулсивно — имаше сигурни идеи какво харесва, и ако планираше разходка за купуването на нещо специфично, не можеше да го намери. Искаше някой ден да има собствен шивач.

Запита се дали Уилям Вандам може да си позволи това за жена си?

Помислеше ли си за Вандам, ставаше щастлива, докато не помислеше за Волф.

Знаеше, че стига да поиска, може да се измъкне, като просто откаже да се вижда с Волф, като откаже да си уговори среща с него и откаже да отговори на посланието му. Не бе задължена да изпълнява ролята на стръвта в капан на убиец с нож. Продължи да се връща към тази идея и да се притеснява от нея, като от разклатен зъб — „не съм длъжна“.

Изведнъж изгуби интерес към роклите и се запъти към къщи. Щеше й се да може да направи омлет за двама, но и за омлета за един трябваше да е благодарна. Имаше една незабравима болка в стомаха, когато след лягането без вечеря човек се събужда сутринта без закуска. Десетгодишната Елен тайно се бе питала колко време отнема на хората да умрат от глад. Сигурна беше, че детството на Вандам не е било спохождано от такива тревоги.

Когато влезе във входа на кооперацията, един глас произнесе:

— Абигаил.

Тя замръзна от сепване. Това беше гласът на призрак. Не смееше да погледне. Гласът отново се появи:

— Абигаил.

Тя се застави да се обърне. От сенките се появи фигура — дрипаво облечен стар евреин, със сплъстена брада, с изпъстрени с жилчици крака в сандали от автомобилна гума…

— Татко — каза Елен.

Той стоеше пред нея, сякаш се боеше да я докосне, и просто гледаше.

— Все още толкова красива и не си бедна… — каза той.

Тя импулсивно направи крачка напред, целуна бузата му и отново отстъпи назад. Не знаеше какво да каже.

— Дядо ти, моят баща, умря — съобщи той.

Тя го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. Всичко беше нереално, въображаемо, като сън.

Вътре в апартамента тя каза:

— Трябва да ядеш — и го заведе в кухнята. Постави тиган на котлона и започна да бърка яйцата. С гръб към баща си тя го попита:

— Как ме намери?

— Винаги съм знаел къде си — обясни той. — Твоята приятелка Есме пише на баща си, с когото понякога се виждам.

Есме беше позната, не толкова приятелка, но Елен се натъкваше на нея веднъж на два или три месеца. Никога не бе споменала, че пише у дома. Елен обясни:

— Не исках да ме каниш да се върна.

— А какво трябваше да ти кажа аз? „Ела си у дома, твой дълг е да умреш от глад заедно със семейството си.“ Не. Но знаех къде си.

Тя наряза домати в омлета.

— Ти би казал, че е по-добре да се умре от глад, отколкото да се живее неморално.

— Да, бих казал това. И нямаше ли да съм прав?

Тя се обърна да го разгледа. Глаукомата, отнела зрението на лявото му око преди години, вече се разпространяваше върху дясното. Тя пресметна, че той е на петдесет и пет — изглеждаше на седемдесет.

— Не, нямаше да си прав — отвърна тя. — Винаги е по-добре да си жив.

— Може би е.

Изненадата трябва да се е изписала на лицето й, понеже той обясни:

— Вече не съм толкова уверен в тези неща, колкото едно време. Остарявам.

Елен раздели омлета и го постави в две чинии. Сложи хляб на масата. Баща й си изми ръцете и благослови хляба:

— Благословен бъди, Господи Боже наш, Владико на всемира…

Елен се изненада, че молитвата не я вбеси. В най-мрачните моменти на самотния си живот, тя бе проклинала баща си и религията му и им се бе гневила за това докъде я докараха. Беше опитала да култивира едно безразлично отношение, може би леко презрение; не беше успяла съвсем обаче. Сега, докато го гледаше как се моли, тя си помисли: „И какво правя аз, когато този човек, когото мразя, се показва на прага? Целувам го по бузата, въвеждам го вътре и му поднасям вечеря.“

Започнаха да ядат. Баща й явно е бил много гладен, защото лакомо погълна храната си. Елен се чудеше защо ли е дошъл. Само за да й каже за смъртта на дядо й? Не. Може би и за това, но щеше да има още.

Тя попита за сестрите си. След смъртта на майка им и четирите, всяка по свой начин, скъсаха с баща си. Две отидоха в Америка, една се омъжи за сина на най-върлия враг на баща си, а най-младата, Наоми, избра най-сигурното освобождаване и умря. Елен бе озарена от мисълта, че баща й е съсипан.

Той я попита как се справя. Тя реши да му каже истината.

— Британците опитват да арестуват един човек, немец, когото смятат за шпионин. Моята работа е да се сприятеля с него… аз съм стръвта в капана. Но… мисля, че повече няма да съм в състояние да им помогна.

Той спря да се храни:

— Страхуваш ли се?

Тя кимна.

— Той е много опасен. Убил е с нож един войник. Миналата нощ… трябваше да се срещна с него в ресторант, а британците щяха да го заловят там, но нещо се обърка и аз прекарах цялата вечер с него, а когато свърши, англичанинът…

Тя спря и си пое дълбоко дъх:

— Както и да е, повече не бих могла да им помагам.

Баща й продължи с яденето:

— Обичаш ли този англичанин?

— Той не е евреин — предизвикателно отвърна тя.

— Отказал съм се да съдя всички — отговори той.

Елен не можеше да го възприеме. Нищо ли не бе останало от стария човек?

Свършиха с храната и Елен стана, за да му направи чаша чай.

Той започна:

— Немците идват. Ще стане много зле за евреите. Аз се измъквам.

Тя се намръщи.

— Къде ще ходиш?

— Йерусалим.

— Как ще стигнеш дотам? Влаковете са претъпкани, за евреите няма квота…

— Ще вървя пеш.

Тя го зяпна и не вярваше, че е сериозен, не вярваше, че би се шегувал с нещо такова.

— Пеш?

Той се усмихна.

— Било е правено преди.

Тя видя, че е сериозен, и му се ядоса.

— Доколкото си спомням, Мойсей не го е направил.

— Може би ще успея да се кача при някого.

— Това е лудост!

— Не съм ли бил винаги малко луд?

— Да! — изкрещя тя. Внезапно гневът й спадна. — Да, винаги си бил малко луд и аз би трябвало да съм наясно, вместо да опитвам да ти променям мислите.

— Ще моля Бог да те запази. Тук ще имаш възможности — ти си млада и красива, и може би няма да разберат, че си еврейка. Аз обаче, безполезен старец, който мърмори еврейски молитви… мен ще изпратят в лагер, където със сигурност ще умра. Винаги е по-добре да си жив. Ти го каза.

Тя опита да го убеди да остане с нея, поне за една нощ, но той не искаше. Тя му даде пуловер и шал и всички пари, които имаше вкъщи; каза му, че ако изчака един ден, тя ще може да изтегли повече пари от банката и да му купи хубаво палто; той обаче бързаше. Тя плака, изплака си очите и плака отново. Когато той си излезе, тя погледна през прозореца и го видя да върви по улицата, старецът, който излиза от Египет в пустошта по стъпките на Децата Израилеви. Нещо бе останало от стария човек — ортодоксията му бе омекнала, но все още имаше желязна воля. Стопи се в тълпата, а тя се дръпна от прозореца. Когато си помисли за смелостта му, тя разбра, че не може да изостави Вандам.

 

 

— Тя е интригуващо момиче — каза Волф. — Не мога да я разбера напълно.

Той седеше на леглото и гледаше как Соня се облича.

— Малко е нервна. Когато й казах, че излизаме на пикник, тя доста се уплаши; каза, че не ме познавала, все едно се нуждаеше от придружител.

— С теб се е нуждаела — отвърна Соня.

— И все пак може да бъде много земна и пряма.

— Доведи ми я вкъщи. Аз ще я преценя.

— Това ме притеснява.

Волф се намръщи. Мислеше на глас.

— Някой опита да скочи в таксито с нас двамата.

— Просяк.

— Не, беше европеец.

— Просяк-европеец.

Соня спря да реши косата си и изгледа Волф в огледалото.

— Този град е пълен с луди хора, знаеш го. Слушай, ако имаш притеснения, просто си я представи как се върти в това легло между теб и мен.

Волф се усмихна. Картината бе привлекателна, но не и неустоима — това беше фантазия на Соня, а не негова. Неговият инстинкт му казваше да не се показва сега и да не си урежда срещи с никого. Соня обаче щеше да настоява — а той все още имаше нужда от нея.

Тя продължи:

— Кога ще се свързвам с Кемел? Той вече би трябвало да знае, че живееш тук.

Волф въздъхна. Още една среща; още една претенция към него; още една опасност; още едно лице, чиято закрила му беше необходима.

— Обади му се тази вечер от клуба. Не съм се разбързал за тази среща, но трябва да го държим добре разположен.

— Окей.

Тя беше готова и таксито й я чакаше.

— Уговори си среща с Елен.

И Соня излезе.

Волф осъзна, че тя вече не е във властта му по начина, по който беше някога. Стените, които строиш за своя защита, също така те затварят. Можеше ли да си позволи да я предизвика? Да, ако имаше недвусмислена и пряка опасност. Той обаче изпитваше единствено неопределена изнервеност и интуитивна наклонност да не се набива на очи. А Соня можеше и да обезумее достатъчно, за да го предаде, ако наистина се ядосаше. Длъжен бе да избере по-малкото зло.

Стана от леглото, намери хартия и писалка и седна да напише бележка за Елен.