Кен Фолет
Ключът към Ребека (15)

Петнадесета глава

Елен беше ужасена. Всичко се беше объркало. Предполагаше се Волф да бъде арестуван в ресторанта, а ето го сега — в таксито с нея, мрачно усмихнат. Тя седеше неподвижно с празен ум.

— Кой беше той? — попита Волф, все още усмихнат.

Елен не можеше да мисли. Погледна Волф, отново погледна настрана и попита:

— Какво?

— Мъжът, който се затича след нас. Скочи на стъпалото. Не можах да го видя като хората, но ми се стори европеец. Кой беше той?

Елен се бореше със страха си. Той е Уилям Вандам и се предполагаше да те арестува. Трябваше да измисли някаква история. Защо някой би я последвал вън от ресторанта и би опитал да влезе в таксито?

— Той… не го познавам. Беше в ресторанта.

Изведнъж я обзе вдъхновение.

— Досаждаше ми. Бях сама. Грешката е твоя, ти закъсня.

— Много съжалявам — бързо произнесе той.

Елен се почувства уверена, след като той толкова леко повярва на историята й.

— А защо сме в такси? — попита тя. — За какво е това? Защо не вечеряме?

В гласа си тя долови плачлива нотка и не я хареса.

— Хрумна ми чудесна идея.

Той се усмихна отново и Елен сподави потреперването си.

— Ще излезем на пикник. В багажника има кошница.

Тя не знаеше дали да му вярва. Защо той направи това изпълнение в ресторанта и изпрати момченцето с бележката „Излез навън — А. В.“, освен ако не е подозирал капан? Какво щеше да направи сега, да я отведе в пустинята и да я заколи? Обзе я неудържимото желание да изскокне от фучащата кола. Тя затвори очи и се застави да мисли спокойно. Ако е подозирал капан, защо въобще е дошъл? Не, трябва да беше по-сложно от това. Явно й бе повярвал за човека на стъпалото — само че тя не можеше да е сигурна какво става зад усмивката му.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На няколко километра от града, до едно местенце на речния бряг, където можем да гледаме залеза на слънцето. Ще бъде хубава вечер.

— Не искам да отивам.

— Какво става?

— Почти не те познавам.

— Не бъди глупава. Шофьорът ще бъде с нас през цялото време — а и аз съм джентълмен.

— Трябва да изляза от колата.

— Моля те, недей.

Той леко докосна ръката й.

— Имам малко пушена сьомга, студено пиле и бутилка шампанско. Ресторантите толкова ме отегчават.

Елен се замисли. Можеше да го зареже сега и щеше да бъде в безопасност — нямаше да го види повече. Тя искаше това — завинаги да се откъсне от него. „Но аз съм единствената надежда на Вандам“ — помисли си тя. „Какво ме е грижа за Вандам? Ще се радвам да не го виждам отново и да се върна към стария спокоен живот…“

Старият живот.

Разбра, че я беше грижа за Вандам — поне достатъчно, за да й е неприятна мисълта да го зареже. Трябваше да остане с Волф, да го глези, да опита да измъкне друга среща, да опита да разбере къде живее той.

Тя внезапно каза:

— Хайде да отидем до твоето място.

Той вдигна вежди:

— Това е внезапна промяна на настроението.

Разбра, че е сбъркала.

— Объркана съм — отвърна тя. — Ти ме изненада. Защо не ме попита най-напред?

— Хрумна ми едва преди час. Не ми мина през ума, че може да те уплаши.

Елен разбра, че непреднамерено изпълняваше ролята на замаяно момиче. Реши да не прекалява с ролята си.

— Добре — каза тя. Опита се да се отпусне.

Волф я изучаваше и каза:

— Не си толкова ранима, колкото изглеждаш, нали?

— Не знам.

— Спомням си какво каза на Аристопулос в първия ден, когато те видях в магазина.

Елен си спомни — заплаши, че ще отреже оная работа на Микис, ако той я докосне отново. Трябваше да се изчерви, но не можеше да го направи по своя воля.

— Бях толкова ядосана — обясни тя.

Волф се засмя.

— Звучеше така — каза той. — Опитай да запомниш, че аз не съм Аристопулос.

Тя му се усмихна слабо:

— Добре.

Той насочи вниманието си към шофьора. Бяха вън от града и Волф започна да дава нареждания. Елен се питаше къде ли е намерил таксито — беше луксозно по египетските стандарти, някаква американска кола, с големи меки седалки, много широка; изглеждаше само на няколко години.

Минаха през няколко села, а после свърнаха по някакъв черен път. Колата следваше пукнатина по едно малко хълмче и излезе на малко плато на върха на скала. Реката беше точно под тях, и на отсрещния бряг Елен можеше да види спретнатата мозайка от обработени ниви, изопната в далечината до срещата си с кафеникавия цвят на края на пустинята.

— Хубаво ли е мястото? — попита Волф.

Елен трябваше да се съгласи. Надигнало се от отсрещния бряг ято гълъби притегли погледа й нагоре и тя забеляза, че вечерните облаци вече са поръбени в розово. Младо момиче се отдалечаваше от реката с огромна делва за вода на главата. Нагоре по течението плаваше самотна фелука, тласкана от лекия бриз.

Шофьорът излезе от колата и се отдалечи на петдесет метра. Седна, подчертано обърна гръб към тях, запали цигара и отвори вестник.

Волф извади кошница за пикник от куфара и я постави на пода на колата между тях. Той започна да вади храната и Елен го попита:

— Как откри това място?

— Майка ми ме водеше тук, когато бях момче.

Той й подаде чаша вино.

— След смъртта на баща ми майка ми се омъжи за египтянин. От време на време мюсюлманските домашни порядки й се струваха ограничаващи, тъй че ме водеше тук в някое гари и ми разказваше за… Европа и тъй нататък.

— Харесваше ли ти?

Той се поколеба.

— Майка ми си имаше начин да разваля неща като това. Винаги прекъсваше забавленията. Все казваше: „Толкова си егоистичен, точно като баща си“. На тази възраст предпочитах арабското си семейство. Доведените ми братя бяха пакостливи и никой не опитваше да ги контролира. Крадяхме портокали от хорските градини, хвърляхме камъни по конете, за да препуснат, пукахме велосипедни гуми… Само майка ми имаше нещо против и единственото, което можеше да направи, бе да ни предупреждава, че най-накрая ще бъдем наказани. Винаги казваше така: „Някой ден ще те хванат, Алекс!“

„Майката е била права“, рече си Елен, „някой ден ще пипнат Алекс.“

Тя се отпускаше. Питаше се дали Волф носи ножа, който е използвал в Асиут, и това отново я напрегна. Обстановката беше толкова нормална — очарователен мъж води момиче на пикник край реката — че за миг тя забрави, че иска нещо от него.

— Къде живееш сега? — попита тя.

— Къщата ми беше… реквизирана от британците. Живея при приятели.

Той й подаде резен пушена сьомга на порцеланова чиния, после сряза лимона на две половинки с кухненски нож. Елен гледаше сръчните му ръце. Чудеше се какво ли иска той от нея, та си дава такъв труд да й се хареса.

* * *

Вандам се чувстваше много зле. Лицето го болеше, а също и гордостта му. Големият арест излезе фиаско. Провали се професионално, беше надхитрен от Алекс Волф и остави Елен в опасност.

Седеше си у дома с наново превързана буза и пиеше джин, за да облекчи болката. Волф му се измъкна толкова лесно. Вандам бе уверен, че шпионинът не е знаел в действителност за засадата — иначе въобще нямаше да се появи. Не, просто беше вземал предпазни мерки, и те бяха проработили превъзходно.

Имаха хубаво описание на таксито. Колата се открояваше, беше доста нова, а и Джейкс беше прочел регистрационния номер. Всеки полицай или военен полицай в града го търсеше и имаше заповед да го спре на място и да задържи всички вътре. Рано или късно щяха да го намерят. Вандам беше напълно убеден, че ще се окаже прекалено късно. Въпреки това седеше на телефона.

Какво ли прави Елен сега? Навярно се намира в осветения от свещи ресторант, пие вино и се смее на шегите на Волф. Вандам си я представи — в кремавата рокля, с чаша вино в ръка, с особената си пакостлива усмивка, която обещава всичко. Провери часовника си. Може би вече са приключили с вечерята. И какво ще правят след нея? Обичайно е да идат да погледат пирамидите на лунна светлина — черното небе, звездите, безкрайната равна пустиня и ясните триъгълници на фараоновите гробници. Мястото ще е пусто, може би ако не се брои някоя друга двойка любовници. Може да се изкачат няколко нива; той да се придвижва с пружинираща стъпка напред и после да се пресегне да я повдигне, ала тя скоро ще се изтощи, косите и роклята й ще се поразбъркат и тя ще каже, че обувките й не са подходящи за планинарство; затова ще приседнат на големите камъни, все още топли от слънцето, и ще вдъхват мекия нощен въздух, докато гледат звездите. На връщане към таксито тя ще потрепери във вечерната си рокля без ръкави и той ще положи ръка на раменете й да я сгрее. Ще я целуне ли в таксито? Не, прекалено възрастен е за това. Когато опита да я съблазни, ще е по някакъв изтънчен начин. Ще й предложи ли да се върнат в неговото жилище или пък в нейното? Вандам не знаеше на кое от двете да се надява. Отидеха ли при него, Елен щеше да докладва на сутринта и Вандам щеше да успее да го арестува в дома му, с радиото, книгата и дори с миналите му радиопредавания. От професионална гледна точка така щеше да е по-добре — но това значеше и че Елен ще прекара нощта с Волф, а тази мисъл гневеше Вандам повече, отколкото би трябвало. Иначе, отидеха ли у Елен, където Джейкс ги очакваше с десет войника и три коли, те щяха да спипат Волф преди той…

Вандам стана и закрачи из стаята. Нехайно взе книгата, Ребека, онази, която според него Волф ползваше за основа на своя код. Прочете първия ред: „Миналата нощ сънувах, че отново съм отишла в Мандърли“. Остави я, после пак я взе и зачете. Историята за ранимото изтормозено момиче беше добре дошло отвличане от собствените му притеснения. Когато разбра, че момичето ще се омъжи за блестящия стар вдовец и че бракът ще бъде поразен от призрачното присъствие на първата съпруга на мъжа, той затвори книгата и отново я върна на мястото й. Какво беше разликата в годините между него и Елен? Колко дълго щеше да бъде преследван от Анджела? И тя беше хладно съвършена; Елен също беше млада, импулсивна и трябваше да бъде измъкната от живота, който водеше. Тези мисли го раздразниха, понеже нямаше да се омъжва за Елен. Запали цигара. Защо времето минаваше толкова бавно? Защо телефонът не звънеше? Как той можа да допусне два пъти за два дни Волф да се изплъзне между пръстите му?

Къде беше Елен?

По-рано пак беше изпратил жена на опасност. Случи се след другото му голямо фиаско, когато Рашид Али се измъкна от Турция под носа му. Вандам бе изпратил една жена агент да хване немеца, който беше разменил дрехите си с Али и му беше помогнал да избяга. Надяваше се да съхрани нещо от провала, като разбере всичко за човека. На следващия ден обаче жената бе намерена мъртва в едно хотелско легло. Това беше смразяващ паралел.

Нямаше смисъл да остава вкъщи. Не можеше да спи и нямаше какво друго да върши там. Щеше да отиде и да се присъедини към Джейкс и останалите, въпреки нарежданията на доктор Абътнот. Облече куртката и униформената фуражка, излезе и изкара мотоциклета си от гаража.

 

 

Елен и Волф стояха прави заедно, близо до ръба на канарата, и гледаха към далечните светлини на Кайро и към по-близките трепкащи светлинки на селските огньове в тъмните селца. Елен си мислеше как някой въображаем селянин — отруден, беден, суеверен — постила сламеника на пръстения под, завива се с грубо одеяло и намира утеха в ръцете на жена си. Елен бе оставила бедността зад гърба си — надяваше се да е завинаги — но понякога й се струваше, че заедно с нея е оставила нещо друго, нещо, без което не можеше. През детските й години в Александрия хората оставяха по червените глинени стени отпечатъци от ръцете си, за да отпъждат злото. Елен не вярваше в ефикасността на отпечатъците; но въпреки плъховете, въпреки писъците през нощта, когато лихварят биеше двете си жени, въпреки нападналите всички кърлежи, въпреки ранната смърт на много бебета, тя вярваше, че там е имало нещо, което отблъскваше злото. Търсеше това нещо, когато водеше мъже у дома си, приемаше ги в леглото си, приемаше даровете им, нежностите им и парите им; никога обаче не го намери.

Не искаше повече да прави това. Беше прекарала твърде голяма част от живота си в търсене на любов на неподходящите места. Особено не искаше да го прави с Алекс Волф. Няколко пъти си беше казала: „Защо просто не го направя още веднъж?“ Това беше студената и рационалната гледна точка на Вандам. Всеки път обаче, когато си представяше как се люби с Волф, отново съзираше видението, което я преследваше последните няколко седмици — видението как съблазнява Уилям Вандам. Просто знаеше как ще се държи той — ще я погледне с невинно учудване и ще я докосне с разширени от наслада очи; когато си помисли за това, тя моментално се оказа безпомощна пред желанието. Тя също така знаеше какъв ще бъде Волф — знаещ, егоистичен, умел и неразтърсим.

Без думи тя се извърна от гледката и тръгна обратно към колата. Време беше той да направи своя ход. Бяха свършили яденето, изпили бутилката шампанско и манерката кафе, оглозгали пилето и гроздето. Сега той щеше да очаква заслужената си награда. Тя го наблюдаваше от задната седалка на колата. Той остана миг по-дълго на ръба на скалата, после тръгна към нея и повика шофьора. Имаше уверената грация, която ръстът често изглежда даваше на мъжете. Беше привлекателен, много по-блестящ от кой да е от любовниците на Елен, но тя се боеше от него. Страхът й идваше не само от това, което тя знаеше за него, за историята му, за тайните му и за ножа му, но и от интуитивното разбиране на природата му — тя някак си разбираше, че неговият чар не е спонтанен, а манипулативен, и че ако изглежда любезен, то е защото иска да я използва.

Бяха я използвали достатъчно.

Волф влезе и седна до нея.

— Хареса ли ти пикникът?

Тя се насили да бъде радостна.

— Да, беше хубаво. Благодаря ти.

Колата тръгна. Или щеше да я покани в жилището си, или щеше да я заведе до апартамента й и да поиска едно питие преди лягане. Тя трябваше да намери насърчителен начин да му откаже. Това й се стори смешно — държеше се като уплашена девственица. Попита се — „какво правя аз, пазя се за идеалния кандидат ли?“

Твърде дълго време мълчеше. Очакваше се да бъде остроумна и оживена. Трябваше да му говори.

— Чувал ли си военните новини? — попита го тя и веднага разбра, че това не бе най-приятната тема за разговор.

— Немците все още побеждават — отвърна той. — Разбира се.

— Защо разбира се?

Той й се усмихна снизходително.

— Светът се дели на господари и роби, Елен.

Говореше, сякаш обяснява елементарни факти на ученик.

— Британците твърде дълго са били господари. Станали са мекушави и вече е ред на някой друг.

— А египтяните — те господари ли са или роби?

Тя знаеше, че трябва да мълчи; вършеше нещо опасно, но пък самодоволството му я вбесяваше.

— Бедуините са господари — отговори той. — Средният египтянин обаче е роб по рождение.

„Той вярва във всяка дума от това“ — помисли си тя и потръпна.

Стигнаха края на града. Беше след полунощ и предградията бяха тихи, въпреки че центърът все още бе оживен.

— Къде живееш? — попита Волф.

Тя му каза. Значи щеше да бъде нейното жилище.

— Трябва отново да го направим — отбеляза Волф.

— Ще ми бъде приятно.

Стигнаха Шариа Абас и той нареди на шофьора да спре. Елен се питаше какво ли ще стане сега. Волф се обърна към нея и каза:

— Благодаря ти за приятната вечер. Ще те видя скоро.

И излезе от колата.

Тя го гледаше смаяно. Той се наведе към прозореца на шофьора, даде му пари и му каза адреса на Елен. Шофьорът кимна. Волф хлопна по покрива на колата и шофьорът даде газ. Елен погледна назад и видя как Волф маха с ръка. Когато колата започна да взема ъгъла, Волф тръгна към реката.

Тя си помисли — „сега какво?“

Без задявка, без покана до жилището му, без питие преди лягане, дори без целувка за лека нощ — „каква игра играеше той, на недостъпен ли?“

Тя се мъчеше над цялата работа, докато таксито я заведе у дома. Може би такава беше техниката на Волф да опита да заинтригува някоя жена. Може би беше просто ексцентричен. Каквато и да бе причината, тя беше много благодарна. Отпусна се на седалката и си почина. Не беше задължена да избира между това да го отблъсне и да влезе в леглото му. Слава Богу.

Таксито спря пред къщата й. Внезапно три коли изръмжаха от никъде. Едната спря право пред таксито, другата след него, третата отстрани. От сенките се появиха мъже. И четирите врати на таксито бяха отворени и четири пистолета бяха насочени навътре. Елен изпищя.

После в колата се подаде една глава и тя позна Вандам.

— Тръгна ли си? — попита той.

Тя разбра какво ставаше.

— Помислих си, че ще ме застреляте.

— Къде го остави?

— Шариа Абас.

— Преди колко време?

— Пет или десет минути. Мога ли да изляза от колата?

Той й подаде ръка и тя стъпи на тротоара.

— Съжалявам, че те изплашихме — каза той.

— Това се нарича да затръшнеш вратата на конюшнята, след като конят е избягал.

— Точно така.

Той изглеждаше напълно разбит.

Тя почувства прилив на привързаност към него. Докосна ръката му.

— Нямаш представа колко щастлива съм да видя лицето ти — обясни тя.

Той я изгледа странно, сякаш не беше сигурен дали да й вярва.

Тя продължи:

— Защо не изпратиш хората си да си вървят и не дойдеш да говориш с мен вътре?

Той се поколеба.

— Добре.

Обърна се към един от хората си, капитан.

— Джейкс, искам да разпитате шофьора на таксито и да видите какво можете да узнаете от него. Нека хората си вървят. Ще ви видя в Главната квартира след час-час и нещо.

— Тъй вярно, сър.

Елен го поведе навътре. Беше толкова хубаво да влезе в апартамента си, да се отпусне на канапето, да свали обувките си. Изпитанието свърши, Волф си беше отишъл и Вандам беше тук.

— Сипи си питие — каза му тя.

— Не, благодаря.

— Какво не е наред?

Вандам седна срещу нея и извади цигарите си.

— Очаквахме той да влезе в капана, без да разбере — но той беше подозрителен или поне предпазлив, и ние го изпуснахме. Какво стана после?

Тя отпусна глава на облегалката на канапето, затвори очи и му разказа накратко за пикника. Премълча мислите си относно преспиването с Волф и не обясни на Вандам, че Волф не я е докоснал цялата вечер. Говореше накъсано — искаше да забрави, а не да помни. Когато му разказа всичко, тя му каза:

— Направи ми питие, дори ако ти няма да пиеш.

Той отиде до бюфета. Елен можеше да забележи, че е ядосан. Погледна превръзката на лицето му. Беше я видяла в ресторанта и отново преди няколко минути, когато си дойде, но едва сега имаше време да се запита какво е това.

— Какво е станало с лицето ти? — попита тя.

— Миналата нощ за малко да хванем Волф.

— О, не.

Значи се е провалил два пъти в продължение на двадесет и четири часа — не е чудно, че изглеждаше смазан. Искаше да го утеши, да го обгърне с ръце, да положи главата му в скута си и да погали косата му; копнежът беше подобен на болка. Тя реши — импулсивно, както винаги вземаше решения — че ще го вкара в леглото си тази нощ.

Той й поднесе питие. Все пак беше направил и на себе си. Когато спря да й подаде чашата, тя се протегна нагоре, докосна брадичката му с върховете на пръстите си и обърна главата му така, че да може да погледне бузата. Той я остави да гледа само секунда, после отмести главата си.

Тя не го бе виждала тъй напрегнат досега. Той прекоси стаята и седна срещу нея, изправен на крайчеца на стола. Беше пълен с потиснати чувства — нещо като гняв; когато погледна в очите му обаче, тя видя не ярост, а болка.

— Как ти се стори Волф? — попита я той.

Тя не беше сигурна към какво се стреми Вандам:

— Очарователен. Интелигентен. Опасен.

— Външност?

— Чисти ръце, копринена риза, мустаци, които не му отиват. Какво търсиш?

Той раздразнено поклати глава.

— Нищо. Всичко.

Запали още една цигара.

Тя не можеше да го достигне в такова настроение. Искаше той да дойде и да седне до нея, да й каже, че е красива, че е смела и че се е справила добре; тя знаеше, че няма смисъл да пита. При все това произнесе:

— Как се справих?

— Не знам — отвърна той. — Какво направи?

— Знаеш какво съм направила.

— Да. Много съм ти благодарен.

Той се усмихна и тя разбра, че усмивката е неискрена. Какво му ставаше? Имаше нещо познато в този гняв, нещо, което тя щеше да разбере в момента, в който го докоснеше. Не беше само усещането, че се е провалил. Беше и отношението му към нея, начинът, по който й говореше, по който седна срещу нея и особено как я гледаше. Изражението му беше… почти отвратено.

— Каза ли, че ще те види отново? — попита Вандам.

— Да.

— Надявам се да го направи.

Той опря брадичка на ръцете си. Лицето му се изопна от напрежение. От цигарата му се издигнаха струйки дим.

— Господи, надявам се да го направи.

— Той каза: „Трябва да го направим отново.“ Или нещо такова — обясни му Елен.

— Разбирам. „Трябва да го направим отново“, да?

— Нещо подобно.

— Какво точно мислиш, че е имал предвид?

Тя сви рамене.

— Още един пикник, още една среща — по дяволите, Уилям, какво ти става?

— Просто съм любопитен — отвърна той. На лицето му имаше разкривена усмивка, каквато тя не бе виждала у него преди.

— Искам да знам какво сте вършили вие двамата, освен да ядете и да пиете, на задната седалка на голямото такси и на брега на реката; нали знаеш, цялото това време заедно в тъмното; един мъж и една жена…

— Млъкни.

Тя затвори очи. Сега разбираше и знаеше. Без да отваря очи, тя каза:

— Лягам си. Можеш да си ходиш.

Секунди по-късно входната врата се затръшна.

Тя отиде на прозореца и погледна към улицата. Видя го как излиза от сградата и сяда на мотоциклета си. Запали двигателя, изръмжа по улицата със страхотна скорост и взе завоя, все едно беше на състезание. Елен бе много уморена и малко тъжна, че все пак ще прекара нощта сама, но не беше нещастна, понеже разбра гнева му, узна причината му и това й даде надежда. Когато той изчезна от погледа й, тя се усмихна слабо и произнесе тихо:

— Уилям Вандам, вярвам, че ти си ревнив.