Кен Фолет
Ключът към Ребека (3)

Трета глава

Изпълнен с гняв и отчаяние, Волф седеше пред къщата и гледаше как британският офицер се отдалечава.

Припомни си къщата каквато беше в момчешките му години — шумна от разговори, смях и веселие. Тук, край голямата резбована порта, винаги имаше пазач, чернокож гигант от юга, който седеше на земята, неподвластен на жегата. Всяка сутрин един свят мъж, стар и почти сляп, четеше някоя глава от Корана в двора. В хладината на колонадата от трите страни мъжете от семейството седяха на ниски дивани и пушеха с наргилета, а момчетата от прислугата поднасяха кафе в канички с дълги гърла. Още един чернокож пазач стоеше при вратата на харема, зад която жените скучаеха и дебелееха. Дните бяха дълги и топли, семейството беше богато и децата бяха доволни.

Британският офицер с неговите шорти и мотоциклет, наглото лице и любопитните очи, скрити в сянката на островърхото униформено кепе, нахълта и разби детството на Волф. На Волф му се щеше да бе видял лицето на мъжа, понеже искаше някой ден да го убие.

Мислеше за това място през цялото си пътуване. В Берлин и Триполи, и в Ел Агела, сред болката и изтощението на прехода през пустинята, страха и бързането на бягството от Асиут, вилата представляваше безопасно убежище, място, където да отпочине и да стане отново чист и здрав в края на своето пътуване. Очакваше с нетърпение да легне в банята и да сърба кафе в двора, и да води жени у дома, в голямото легло.

А сега трябваше да иде някъде далече и да стои там.

Беше останал навън цяла сутрин, ту крачеше по улицата, ту седеше под маслините, просто в случай, че капитан Нюман помни адреса и прати някого да претърси къщата; и беше купил предварително галабията в сука, защото знаеше, че дойде ли някой, ще търси европеец, а не арабин.

Показването на оригиналните документи беше грешка. Разбираше това, след като се беше случило. Бедата беше, че той нямаше вяра на фалшификатите от Абвера. При срещите и съвместната работа с други шпиони чу ужасяващи разкази за глупашки и явни грешки в документите, произведени от германското разузнаване: небрежно отпечатване, нискокачествена хартия, че дори и правописни грешки в обикновени английски думи. В шпионската школа, където беше пратен за курса по радиошифроване, най-новата мълва беше, че всеки полицай в Англия знае, че определена серия номера на купоните идентифицира притежателя им като немски шпионин.

Волф беше претеглил възможностите и беше подбрал онази, която му се видя по-малко рискована. Сгрешил беше и сега нямаше къде да иде.

Изправи се, взе куфарите и тръгна.

Замисли се за семейството си. Майка му и вторият му баща бяха покойници, но Волф имаше в Кайро трима заварени братя и една сестра. Трудно щеше да им бъде да го укрият. Щяха да ги разпитат още щом британците установяха самоличността на собственика на вилата, което можеше да стане днес; и ако братята и сестрата можеха да излъжат заради него, слугите им щяха да се разприказват. Нещо повече, той не можеше наистина да им се довери — когато вторият му баща почина, Алекс като най-голям син получи къщата и дял от наследството, макар да беше европеец, и осиновен, а не роден син. Имаше огорчение и срещи с адвокати; Алекс беше твърд и останалите така и не му простиха искрено.

Помисли да се регистрира в хотел Шепхърд. За беля, полицията със сигурност щеше да се досети за същото: в Шепхърд вече сигурно разполагаха с описанието на убиеца от Асиут. И другите големи хотели скоро щяха да го получат. Това оставяше пансионите. Дали те щяха да бъдат предупредени зависеше от това, колко изчерпателни искат да са полицаите. И понеже бяха замесени англичани, полицаите щяха да се почувстват задължени да работят педантично. Все пак, съдържателите на малките къщи за гости често биваха прекалено заети да обръщат внимание на любопитни полицаи.

Излезе от Гардън сити и се отправи към центъра на града. Улиците бяха още по-оживени и шумни, отколкото когато той беше напуснал Кайро. Имаше безчет униформи — не само британски, а и австралийски, новозеландски, полски, югославски, палестински, индийски и гръцки. Стройните елегантни египетски момичета с техните памучни рокли и тежки бижута успешно се състезаваха с червеноликите и унили европейки. На Волф му се стори, че по-малко от по-възрастните жени носеха традиционните черни роби и фереджета. Мъжете все още се поздравяваха по обичайния разточителен маниер — разперваха дясната ръка навън, преди да сключат длани с шумно пляскане, стискаха ръце поне минута или две, докато се държаха за раменете с лявата ръка и говореха развълнувано. Просяците и амбулантните търговци бяха наизлезли в големи количества, възползвайки се от притока на наивни европейци. В своята галабия Волф беше защитен, ала чужденците биваха обсаждани от сакати, жени с накацани от мухите бебета, ваксаджийчета и мъже, които продаваха всичко — от употребявани ножчета за бръснене до грамадни писалки, за които гарантираха, че съдържат мастило за шест месеца.

Трафикът беше по-тежък. Бавните, отблъскващи трамваи бяха по-претъпкани от всякога, пътниците висяха на косъм от външната страна за перилото на стъпалото, тъпчеха се в кабинката с ватмана и седяха по турски на покрива. Автобусите и такситата не бяха по-добре — изглежда имаше недостиг на автомобилни части, понеже твърде много от колите бяха със счупени стъкла, спаднали гуми, задъхващи се двигатели и нямаха фарове или чистачки. Волф видя две таксита, старичък Морис и още по-стар Пакард, най-накрая спрели да се движат и теглени от магарета. Единствените прилични возила бяха чудовищните американски лимузини на богатите паши и от време на време някой предвоенен английски Остин. Вкопчени в смъртоносно съревнование с моторните средства бяха гаритата с конски впряг, каручките с мулета на селяните и добитъкът — камили, овце, кози — без право на достъп до градския център по силата на най-неприложимия закон в египетския кодекс със закони.

И шумът — Волф бе забравил шума.

Трамваите непрекъснато звъняха със звънците си. При задръствания всички коли свиреха непрекъснато, а когато нямаше за какво да свирят, правеха го на общо основание. За да не останат по-назад, каруцарите и камиларите крещяха с пълно гърло. Много магазини и всички кафенета дънеха арабска музика от усилените до дупка евтини радиоапарати. Уличните продавачи подвикваха постоянно и пешеходците им отвръщаха да се махат. Кучетата лаеха, а из въздуха грачеха врани. От време на време всичко потъваше в рева на някой самолет.

„Това е моят град“, помисли си Волф, „не могат да ме хванат тук.“

Имаше десетина популярни пансиона, които обслужваха туристи от различна националност — швейцарски, австрийски, немски, датски, френски. Помисли за тях и ги отхвърли като твърде очевидни. Най-накрая се сети за евтина къща с мебелирани стаи, държана от монахини в Булак, в пристанищния квартал. Грижеха се главно за моряците, които се спускаха по Нил с парни влекачи и фелуки, натоварени с памук, въглища, хартия и камък. Волф можеше да е сигурен, че няма да го ограбят, заразят или убият, и че никой нямаше да се сети да го търси там.

Щом излезе от района на хотелите, улиците станаха малко по-безлюдни, но не твърде много. Не можеше да види реката, но понякога през скупчените сгради съзираше високото триъгълно платно на някоя фелука.

Странноприемницата представляваше голяма, рушаща се постройка, която е била вилата на някакъв паша. Сега над свода на портата имаше бронзово разпятие. Монахиня в черно расо поливаше цветна лехичка пред сградата. През свода Волф зърна хладен тих коридор. Днес бе извървял няколко километра с тежките си куфари — с нетърпение очакваше почивка.

От странноприемницата излязоха двама египетски полицаи.

Волф набързо мерна широките кожени колани, неизбежните слънчеви очила, армейската подстрижка, и сърцето му помръкна. Обърна гръб към тях и заговори на монахинята в градинката на френски:

— Добър ден, сестро.

Тя се надигна от поливането и му се усмихна:

— Добър ден.

Беше изненадващо млада.

— Квартира ли търсите?

— Не. Просто благословията ви.

Двамата се приближиха, Волф се напрегна, приготви отговорите си, ако го питат, и обмисли в коя посока да хване, ако се наложи да бяга; те подминаха, увлечени в спор за някакво конно надбягване.

— Господ да ви благослови — произнесе монахинята.

Волф й благодари и продължи. Беше по-зле, отколкото си го бе представял. Полицията сигурно проверяваше навсякъде. Краката на Волф вече бяха разранени, а ръцете го боляха от мъкненето на багажа. Беше разочарован, а и малко ядосан, понеже всичко в неговия град бе прочуто с неорганизираността си, и все пак изглеждаше, че те предприемаха ефикасна операция само срещу него. Свърна и отново се отправи към центъра на града. Започна да се чувства като в пустинята, все едно върви безспирно и не стига доникъде.

В далечината видя позната висока фигура — Хюсеин Фахми, стар приятел от училище. Волф за кратко се парализира. Хюсеин със сигурност щеше да го приеме, а и може би можеше да му се вярва; той обаче имаше жена и три деца, и как щеше да им обясни, че чичо Ахмед идва за дълго, но това е тайна; не бива да споменават името му пред приятелите им… А как наистина Волф би обяснил на самия Хюсеин? Хюсеин погледна към него, Волф бързо се обърна, пресече улицата и се стрелна зад един трамвай. Щом се оказа на отсрещния тротоар, той бързо тръгна по някакъв сокак, без да се обръща. Не, не можеше да търси подслон при стари училищни приятели.

Излезе от сокака на друга улица и разбра, че е близо до Немското училище. Запита се дали все още е отворено — много от немските поданици в Кайро бяха интернирани. Тръгна към него, после видя как пред сградата патрул на Полевата сигурност проверява документи. Бързо се обърна и се върна по пътя, по който беше дошъл.

Трябваше да изчезне от улиците.

Чувстваше се като плъх в лабиринт — накъдето и да се обърнеше, бе блокиран. Видя такси, голям стар Форд, а изпод капака му съскаше дим. Махна му и скочи вътре. Даде на шофьора адрес и колата се изстреля на трета скорост, явно единствената, която работеше. На два пъти спираха, та шофьорът да долее кипящия радиатор и Волф се смъкваше на задната седалка в опит да скрие лицето си.

Таксито го отведе в коптския квартал, старото християнско гето.

Плати на шофьора и слезе по стъпалата към входа. Даде няколко пиастра на старицата, която държеше грамадния дървен ключ, и тя го пусна вътре.

Гетото представляваше остров на тъмнина и покой в бурното кайровско море. Волф минаваше по тесните пасажи и смътно долавяше ниското песнопение от старите църкви. Подмина училището и синагогата, и избата, където се предполагаше, че Мария е донесла Иисус. Накрая влезе в най-малката от петте църкви.

Службата щеше да започне всеки миг. Волф остави драгоценните си куфари край една пейка. Поклони се на изобразените по стените светци, приближи олтара, коленичи и целуна ръка на свещеника. Върна се на пейката и седна.

Хорът подхвана дял от Писанието на арабски. Волф се намести на пейката. Тук щеше да е в безопасност, докато се стъмни. После щеше да опита последния си шанс.

 

 

Ча-ча беше голям нощен клуб на открито, в градина край реката. Както обикновено, беше претъпкано. Волф зачака на опашката от британски офицери и техните момичета, докато сафрагите разположат допълнителни сглобяеми маси из всеки квадратен сантиметър от пространството. На сцената някакъв комик говореше:

— Почакайте Ромел да се добере до Шепхърд — ето това ще го спре.

Волф най-сетне получи маса и бутилка шампанско. Вечерта беше топла и сценичните светлини само влошаваха положението. Публиката беше буйна — хората бяха жадни, а се предлагаше само шампанско, така че бързо се напиха. Взеха да викат за звездата на програмата, Соня ел-Арам.

Първо се наложи да послушат как една дебела гъркиня пее Ще те срещна в сънищата си и Нямам си никого (което ги разсмя). После обявиха Соня. Тя обаче не се появи веднага. Докато минутите течаха, публиката ставаше все по-шумна и нетърпелива. Най-сетне, когато сякаш бяха на ръба на метежа, изгърмяха барабани, светлините угаснаха и се спусна тишина.

Когато централният прожектор се включи, Соня стоеше в средата на сцената — неподвижна, с прострени към небето ръце. Носеше прозирни шалвари и обсипан с пайети елек, а тялото й беше покрито с бяла пудра. Музиката засвири — барабани и зурна — и Соня се раздвижи.

Волф отпиваше от шампанското и гледаше с усмивка. Соня все още беше най-добрата.

Тя бавно разлюля хълбоци, пристъпвайки от крак на крак. Ръцете й затрепериха, после раменете й се раздвижиха и гърдите й се поклатиха, а след това прочутият й корем се завъртя хипнотично. Ритъмът се ускори. Тя затвори очи. Като че всяка част от тялото й се движеше независимо от останалите. Както винаги, Волф усети — подобно на всички мъже в публиката — че е сам с нея, че представлението й е единствено за него и не е преструвка, сценичен номер, а сластните й движения са конвулсивни, тя трябва да се движи, водена към плътски екстаз от собственото си пищно тяло. Публиката беше напрегната, смълчана, запотена, омагьосана. Соня се движеше все по-бързо и по-бързо, като в транс. Музиката достигна своя връх. В последвалия миг тишина Соня извика кратко и остро, сетне падна назад, краката й бяха подгънати под нея, коленете й бяха разтворени и тя се навеждаше, докато главата й докосна дървената сцена. Остана така за малко, после светлините угаснаха. Гостите се изправиха с одобрителен рев.

Отново стана светло, а Соня си беше отишла.

Тя никога не излизаше на бис.

Волф стана от мястото си. Даде на келнера една лира — тримесечната заплата за повечето египтяни — за да го отведе зад кулисите. Келнерът му показа вратата на гримьорната на Соня и си тръгна.

Волф почука.

— Кой е?

Волф влезе.

Соня, облечена в копринена роба, седеше на високо столче и сваляше грима си. Видя го в огледалото и се обърна с лице към него.

— Здравей, Соня — рече Волф.

Тя го гледаше гневно и след продължително мълчание продума:

— Копеле такова.

 

 

Не се беше променила.

Хубава жена беше. Имаше лъскави черни коси, дълги и тежки; големи и леко изпъкнали кафяви очи с гъсти мигли; високи скули оформяха лицето, та да не изглежда обло; извит, елегантно надменен нос и сочна уста с равни бели зъби. Тялото й се състоеше само от извивки, ала тя беше с няколко сантиметра над средния ръст и затова не изглеждаше пухкава.

Очите й блестяха гневно.

— Какво правиш тук? Къде беше? Какво е станало с лицето ти?

Волф остави куфарите си и седна на дивана. Вдигна поглед към нея. Соня стоеше с ръце на хълбоците, вирнала брадичка, а гърдите й се очертаваха под зелената коприна.

— Красива си.

— Махай се оттук.

Волф я разучаваше внимателно. Познаваше я прекалено добре, та да я харесва или да не я харесва: беше част от миналото му, подобно на стар приятел, който си остава приятел, въпреки грешките, просто защото открай време е тук. Волф се питаше какво е станало със Соня в годините, откак той напусна Кайро. Дали се беше омъжила, дали си беше купила къща, дали се беше влюбила, сменила импресариото си, родила дете? Този следобед в сумрачната прохладна църква той мисли много как да подходи към нея, ала не реши нищо, понеже не беше сигурен как ще се държи тя с него. И още не беше сигурен. Изглеждаше ядосана и надменна, ала беше ли искрена? Трябваше ли той да се държи очарователно и забавно, или нападателно и насилнически, или безпомощно и умоляващо?

— Имам нужда от помощ — рече той с равен глас.

Изражението й не се промени.

— Британците ме подгониха — продължи Волф. — Наблюдават къщата ми, а из всички хотели е разпратено описанието ми. Нямам къде да спя. Искам да се нанеса при теб.

— Върви по дяволите — отвърна тя.

— Нека ти кажа защо те напуснах.

— След две години никакво извинение няма да е достатъчно.

— Дай ми минута да ти обясня. Заради… всичко.

— Нищо не ти дължа. — Тя го гледа ядно още малко, после отвори вратата. Волф си каза, че ще го изхвърли. Наблюдаваше лицето й, докато тя гледаше него и държеше вратата. После подаде глава навън и викна:

— Някой да ми донесе нещо за пиене!

Волф се поотпусна.

Соня се върна вътре, затвори вратата и му каза:

— Една минута.

— И ще стоиш над мен като надзирател? Не съм опасен. — Волф се усмихна.

— О, опасен си — отвърна тя, обаче се върна на столчето и пак се зае с лицето си.

Волф се поколеба. Другият проблем, който беше обмислял през дългия следобед в коптската църква, беше как да й обясни защо я е напуснал без да се сбогува и повече не се е свързал с нея. Само истината звучеше убедително. Колкото и да не му се щеше да споделя тайната си, трябваше да й каже, понеже беше отчаян, а тя беше единствената му надежда.

— Помниш ли, че през тридесет и осма ходих в Бейрут? — попита той.

— Не.

— Донесох ти оттам нефритена гривна.

Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Вече не е у мен.

Волф знаеше, че тя лъже, и продължи.

— Бях там, за да се срещна с един офицер от германската армия на име Хайнц. Той ме помоли да работя за Германия в предстоящата война. Съгласих се.

Соня се извърна от огледалото, с лице към Волф, и той можа да прочете в очите й нещо като надежда.

— Казаха ми да се върна в Кайро и да чакам вест от тях. И преди две години това се случи. Поискаха да отида в Берлин. Отидох. Преминах обучение, после работих на Балканите и в Леванта. Върнах се в Берлин през февруари, за да ме инструктират за нова задача. Пратиха ме тук…

— Какво ми казваш? — попита невярващо тя. — Че си шпионин?

— Да.

— Не ти вярвам.

— Виж. — Той взе единия куфар и го отвори. — Това е радио, с което да пращам съобщения на Ромел. — Затвори куфара и отвори другия. — Това са финансите ми.

Соня зяпаше спретнатите пачки.

— Боже мой! Това е богатство.

На вратата се почука. Волф затвори куфара. Влезе келнер с бутилка шампанско в кофичка лед. Като видя Волф, той попита:

— Да донеса ли още една чаша?

— Не — нетърпеливо отвърна Соня. — Върви си.

Келнерът си отиде. Волф отвори шампанското, напълни чашата, даде я на Соня, после отпи продължително от бутилката.

— Слушай — рече той, — нашата армия побеждава в пустинята. Можем да им помогнем. Трябва да са осведомени за силите на британците — брой на войниците, кои дивизии, имената на командващите, качеството на оръжията и екипировката и — ако е възможно — бойните планове. Ние сме тук, в Кайро, и можем да узнаем тези неща. После, когато германците победят, ние ще сме герои.

— Ние?

— Ти можеш да ми помогнеш. И първото, което можеш да направиш, е да ме подслониш. Мразиш англичаните, нали? Искаш ли да видиш как ги изхвърляме?

— Бих го направила за всеки, освен за тебе. — Соня допи шампанското и си наля отново.

Волф взе чашата от ръката й и отпи.

— Соня, ако ти бях пратил картичка от Берлин, британците щяха да те хвърлят в затвора. Сега вече знаеш защо и няма причина да се ядосваш. — Той сниши глас. — Можем да върнем старите времена. Ще имаме хубава храна, най-доброто шампанско, нови дрехи, пищни увеселения и американска кола. Ще идем в Берлин. Ти винаги си искала да танцуваш в Берлин. Ще бъдеш звезда. Германия е държава от нов вид — ние ще управляваме света и ти можеш да бъдеш принцеса. Ние… — Той млъкна. Нищо от казаното не достигаше до нея. Време беше да изиграе последната си карта. — Как е Фавзи?

Соня сведе очи.

— Тръгна си, кучката.

Волф остави чашата и положи длани на шията на Соня. Тя вдигна поглед към него, без да помръдне. С палци под брадичката й, той я принуди да стане. — Ще намеря за нас нова Фавзи — тихо рече той. Видя, че очите й внезапно овлажняха. Ръцете му се плъзнаха по копринената роба надолу по тялото й и погалиха хълбоците й. — Само аз разбирам от какво се нуждаеш. Сведе уста към нейната, захапа устната й и стисна, докато не вкуси кръв.

Соня затвори очи и изстена.

— Мразя те.

 

 

Във вечерния хлад Волф крачеше към лодката по пътеката край Нил. Драскотините по лицето му бяха заздравели, а вътрешностите му отново работеха нормално. Облечен беше в бял костюм и носеше две торби с любимите си храни.

Островното предградие Замалек беше тихо и спокойно. Дрезгавата шумотевица от центъра на града се долавяше едва-едва отвъд широката ивица вода. Бавната кална река леко плискаше жилищните лодки, наредени край брега. Лодките, с всякакъв вид и размер, ярко боядисани и луксозно обзаведени, се кипреха на светлината на залязващото слънце.

Лодката на Соня беше по-малка и по-богато обзаведена от повечето други. Трап водеше от пътя до горната палуба, която беше отворена за бриза, но засенена от слънцето с тента на бели и зелени райета. Волф стъпи на лодката и слезе вътре по стълбата. Беше претъпкано с мебели: столове, дивани, маси, бюфети, пълни с дреболии. Откъм носа имаше малка кухничка. Кафеникави кадифени завеси от пода до тавана разделяха помещението на две и обособяваха спалня. Оттатък спалнята, в кърмата, имаше баня.

Соня седеше на възглавница и лакираше ноктите на краката си. „Чудно колко размъкната може да изглежда“, рече си Волф. Носеше мърлява басмена рокля, лицето й изглеждаше изпито, косите й бяха невчесани. А след половин час, когато тръгне за клуб Ча-ча, щеше да изглежда като сън.

Волф остави торбите на масата и почна да вади покупките.

— Френско шампанско… английски мармалад… немска наденица… пъдпъдъчи яйца… шотландска пушена сьомга…

Соня изумено вдигна поглед.

— Никой не може да намери такива работи — война е.

Волф се усмихна.

— В Кулали има една гръцка бакалийка, където стопанинът помни добрите клиенти.

— Сигурен ли е?

— Не знае къде живея. Освен това, неговият магазин е единственото място в Северна Африка, където може да се намери хайвер.

Соня се приближи и бръкна в едната торба.

— Хайвер! — тя отвори бурканчето и почна да яде с ръце. — Не съм яла хайвер, откакто…

— Откакто аз си тръгнах — довърши Волф. Сложи бутилка шампанско в сандъка с лед. — Ако изчакаш няколко минути, ще можеш да пийнеш и студено шампанско с хайвера.

— Не мога да чакам.

— Никога не си могла.

Той извади англоезичен вестник от торбата и почна да го преглежда. Беше долнопробен вестник, пълен с официални съобщения; новините за войната бяха по-цензурирани от емисиите на радио БиБиСи, които всички слушаха, а местните репортажи бяха още по-зле — не беше законно да се отпечатват изявленията на политиците от египетската опозиция.

— Все още няма нищо за мен тук — рече Волф. Разказал беше на Соня за събитията в Асиут.

— Винаги изостават с новините — отвърна тя с пълна с хайвер уста.

— Не е там работата. Ако съобщят за убийството, ще трябва да кажат какъв е бил мотивът. А ако не кажат, всички ще се досетят. Британците не искат хората да подозират, че германците имат шпиони в Египет. Не изглежда добре.

Соня влезе в спалнята да се преоблече. Провикна се иззад завесата:

— Означава ли това, че са спрели да те търсят?

— Не. Срещнах Абдулла в сука. Казва, че египетската полиция всъщност не се интересува много, обаче имало някой си майор Вандам, който продължава да натиска. — Волф остави вестника и се свъси. Щеше му се да знае дали Вандам е офицерът, който проникна във Вила лез Оливие. Щеше му се да можеше да огледа по-добре онзи мъж, ала през улицата и засенчено от козирката на фуражката лицето на офицера беше едно тъмно петно.

— Абдулла откъде знае? — попита Соня.

— Не знам — сви рамене Волф. — Крадец е, чува разни работи.

Отиде при сандъка с лед и извади бутилката. Не беше съвсем изстинала, но той беше жаден. Наля две чаши. Соня се появи преоблечена: както Волф очакваше, тя се беше преобразила — косите й бяха съвършени, лицето й беше гримирано леко, но разумно, носеше фина вишнева рокля и подходящи обувки.

Няколко минути по-късно по трапа се чуха стъпки и почукване на люка. Таксито на Соня беше пристигнало. Тя пресуши чашата си и тръгна. Двамата с Волф не си казваха нито здравей, нито довиждане.

Волф отиде до шкафа, където държеше радиото. Извади английския роман и листа с ключа към кода. Разучи го. Денят беше двадесет и осми май. Той трябваше да добави четиридесет и две — за годината — към двадесет и осем и да отвори романа на съответната страница, която да използва за кодирането на съобщението си. Май беше пети месец, така че щеше да се използва всяка пета буква на страницата.

Реши да прати съобщение ПРИСТИГНАХ. НАСТАНЯВАМ СЕ. ПОТВЪРДЕТЕ. Като почна от началото на седемдесета страница, Волф затърси буквата П. Като броеше всяка пета буква, се падаше десета. Значи кодът му щеше да е десетата буква от азбуката, И. После му трябваше Р. В книгата третата буква след П се падаше Р. Значи Р от „пристигнах“ щеше да се замени с третата буква от азбуката, В. За редките букви като Х имаше отделен начин за представяне.

Това кодиране беше вариант на еднократното заместване, единственият тип код, който беше неразбиваем и на теория, и на практика. Подслушващият трябваше да разполага едновременно с книгата и с ключа, за да декодира съобщението.

След като кодира съобщението, Волф погледна часовника си. Трябваше да излъчи в полунощ. Разполагаше с няколко часа, преди да стане време да включи радиото, за да загрее. Наля си още една чаша шампанско и реши да дояде хайвера. Извади лъжица и взе бурканчето. Беше празно — Соня беше изяла всичко.

 

 

Пистата представляваше ивица пустиня, набързо очистена от тръни и едри камъни. Ромел погледна надолу, когато земята се надигна да го посрещне. Щорх, лекият самолет, ползван от германските командири за кратки пътувания по бойното поле, се спусна като муха с дългите си тънки предни колесници. Самолетът спря и Ромел изскочи навън.

Първо го удари жегата, после — прахът. Горе, в небето, беше относително прохладно, сега имаше чувството, че е влязъл във фурна. Веднага почна да се поти. Щом вдиша, тънък пласт прах полепна по устните и върха на езика му. Една муха кацна на големия му нос и той я пропъди.

Фон Мелентин, офицерът от разузнаването на Ромел, хукна към него през пясъка. Високите му ботуши вдигаха облаци прахоляк. Изглеждаше развълнуван.

— Кеселринг е тук — съобщи той.

— Auch, das noch — рече Ромел. — Само това ми трябваше.

Кеселринг, ухиленият фелдмаршал, въплъщаваше всичко, което Ромел не харесваше в германските въоръжени сили. Беше офицер от Генералния щаб, а Ромел ненавиждаше Генералния щаб; беше сред основателите на Луфтвафе, което така често беше проваляло Ромел в пустинната война; и най-лошото от всичко, беше сноб. Един от язвителните му коментари беше стигнал до Ромел. Като се оплаквал, че Ромел е груб към подчинените си офицери, Кеселринг рекъл:

— Може би си струва да се поговори с него за това, стига да не беше вюртембергчанин.

Вюртемберг беше провинцията, откъдето беше родом Ромел, и тази забележка изразяваше предразсъдъците, с които той се бореше през цялата си кариера.

Тръгна тежко през пясъка към командирската кола, следван по петите от фон Мелентин.

— Генерал Крювел е пленен — каза фон Мелентин. — Наложи се да помоля Кеселринг да поеме работата му. Прекара следобеда в опити да открие къде се намирате.

— Става все по-зле — кисело отвърна Ромел.

Влязоха в задната част на командирската машина, грамаден камион. Имаха нужда от сянка. Кеселринг беше приведен над карта, отпъждаше мухите с лявата ръка, докато с дясната проследяваше някаква линия. Вдигна поглед и се усмихна.

— Драги ми Ромел, слава Богу, че се върнахте — мазно рече той.

Ромел свали фуражката си.

— Водих сражение — изръмжа той.

— И аз така разбрах. Какво стана?

Ромел посочи на картата.

— Това е линията Газала. — Линията представляваше поредица четвъртити укрепления, свързани с минни полета, която вървеше от брега при Газала право на юг в пустинята около осемдесет километра. — Направихме един остър завой при южния край на линията и ги ударихме в гръб.

— Добра идея. Какво се обърка?

— Свършихме бензина и мунициите. — Ромел внезапно се почувства много уморен, седна тежко и додаде — Отново.

Кеселринг като главнокомандващ (Юг) отговаряше за снабдяването на Ромел, ала фелдмаршалът изглежда не забеляза скритата критика.

Един ординарец влезе с поднос чаши чай. Ромел отпи от своята. В чая имаше пясък.

Кеселринг продължи небрежно.

— Днес следобед имах необичайно преживяване, поех ролята на един от подчинените ви командири.

Ромел изсумтя. Знаеше, че ще последва нещо саркастично. Сега не му се щеше да се дуелира с Кеселринг. Искаше да помисли върху битката.

Кеселринг продължи:

— Установих, че ми е крайно трудно да го правя с ръце, вързани поради подчинението на Главна квартира, която не издава заповеди и с която никой не може да се свърже.

— Намирах се в сърцето на битката, давах заповеди на място.

— Все пак, трябваше да държите връзка.

— Така воюват британците — тросна се Ромел. — Генералите са на километри зад линията и държат връзка. А аз побеждавам. Ако разполагах със снабдяване, досега да съм в Кайро.

— Няма да ходите в Кайро — остро рече Кеселринг. — Отивате в Тобрук. Ще останете там, докато аз превзема Малта. Такива са заповедите на Фюрера.

— Разбира се. — Ромел нямаше да подхваща отново този спор; още не. Тобрук беше непосредствената цел. Паднеше ли това укрепено пристанище, конвоите от Европа — макар и оскъдни — можеха да идват право на фронтовата линия и така да се избегне дългият път през пустинята, който гълташе толкова много бензин. — И за да стигнем до Тобрук, ние трябва да разкъсаме линията Газала.

— Каква е следващата ви стъпка?

— Ще се оттегля и ще прегрупирам. — Ромел забеляза, че Кеселринг вдига вежди: фелдмаршалът знаеше колко много той мрази да се оттегля.

— И как ще постъпи противникът? — Въпросът на Кеселринг беше към фон Мелентин, който като разузнавач отговаряше за подробната преценка на позицията на противника.

— Ще ни преследва, но не веднага — отговори фон Мелентин. — Никога не бързат да се възползват от преимуществото си, за щастие. Рано или късно обаче ще опитат да пробият.

— Въпросът е кога и къде — каза Ромел.

— Наистина — съгласи се фон Мелентин. Явно се поколеба, после продължи. — В днешните доклади има една дреболия, която ще ви заинтересува, господин генерал. Шпионинът се свърза.

— Шпионинът ли? — смръщи се Ромел. — О, той! — Вече си спомни. Беше летял до оазиса Джало, дълбоко в Либийската пустиня, за последни инструкции на шпионина, преди той да започне дългия си маратонски преход. Волф, така се казваше. Ромел беше впечатлен от куража му, но беше песимист относно шансовете му. — Откъде се обади?

— Кайро.

— Значи се е добрал дотам. Щом е способен на това, способен е на всичко. Може би ще успее да предскаже пробива.

— Боже мой — намеси се Кеселринг. — Да не би да сте започнали да разчитате на шпиони?

— На никого не разчитам! — отвърна Ромел. — Аз съм онзи, на когото всички останали разчитат.

— Добре. — Както винаги, Кеселринг беше невъзмутим. — Както знаете, от разузнаването никога няма особена полза, а разузнавателните сведения от шпиони са най-лоши от всичките.

— Съгласен съм — рече Ромел по-спокойно. — Но имам чувството, че този може да е различен.

— Съмнявам се — отговори Кеселринг.