Кен Фолет
Ключът към Ребека (29)

Двадесет и девета глава

Внезапно наблизо се разнесе рев на самолет. Ромел вдигна очи и съгледа британските бомбардировачи, които летяха ниско и се приближаваха откъм най-близката редица хълмове. Войниците ги наричаха „бомбардировачите от партийното събрание“, понеже летяха в съвършения строй на демонстрационните самолети като на предвоенните паради в Нюрнберг.

— Прикрийте се — изкрещя Ромел. Той изтърча до някакъв окоп и се хвърли вътре.

Шумът бе тъй силен, че приличаше на тишина. Ромел лежеше със затворени очи. Изпитваше болка в стомаха. Бяха му изпратили лекар от Германия, но той знаеше, че единственото нужно му лекарство е победата. Беше отслабнал много — сега униформата висеше върху тялото му, а якичките му изглеждаха твърде широки. Косата му оредяваше бързо и на някои места побеляваше.

Днес беше 1-ви септември и всичко се стече страшно зле. Привидно слабата точка на съюзническата отбрана все повече приличаше на засада. Минните полета бяха гъсти, където трябваше да са редки; почвата бе подвижен пясък, а очакваха твърд терен; хребетът Алам Халфа, когото трябваше да овладеят лесно, бе силно укрепен. Стратегията на Ромел бе погрешна; разузнавателните му данни бяха погрешни; шпионинът му беше сбъркал. Бомбардировачите минаха над главите им. Ромел излезе от окопа. Адютантите и офицерите му излязоха от укритията си и отново се събраха около него. Той вдигна предпазните си очила и огледа пустинята. Десетки машини стояха неподвижни в пясъка, като много от тях яростно горяха. „Стига само неприятелят да атакува“, помисли си Ромел, „ние можем да се бием с него.“ Съюзниците обаче не помръдваха, добре окопани, и удряха немските танкове, все едно вадят риби от каца.

Това не беше добре. Авангардните му части бяха на по-малко от тридесет километра от Александрия, но бяха заседнали. „Тридесет километра“, каза си той. „Още тридесет километра, и Египет щеше да бъде мой.“ Той погледна офицерите около себе си. Както винаги, израженията им отразяваха неговото — в техните лица той виждаше това, което те виждаха в неговото.

То бе поражение.

 

 

Той знаеше, че е кошмар, но не можеше да се събуди.

Килията беше метър и осемдесет на метър и двадесет, а половината от нея бе заета от леглото. Под него имаше нощно гърне. Стените бяха иззидани от гладък сив камък. Малка електрическа крушка висеше на кабел от тавана. В единия край на килията имаше врата. В другия край имаше малко квадратно прозорче, поставено малко над височината на погледа; от него той можеше да види яркосиньото небе.

В съня си той си помисли: „скоро ще се събудя, и тогава всичко ще бъде наред. Ще се събудя и тогава до мен на копринен чаршаф ще лежи хубава жена, аз ще докосна гърдите й“, когато си го помисли, той се изпълни със силно желание: „тя ще се събуди и ще ме целуне, и ще пием шампанско…“ Но не можа да досънува това и отново се появи сънят за затворническата килия. Някъде наблизо постоянно биеше басов барабан. Войници маршируваха под ритъма му. Той бе ужасяващ, ужасяващ — бум-бум, бум-бум, трам-трам, барабанът и войниците и сивите стени на килията, и далечният, изкушаващ квадрат от синьо небе, и той бе толкова уплашен, толкова ужасѐн, че накара очите си да се отворят и се събуди.

Огледа се неразбиращо. Беше буден, напълно буден, несъмнено, сънят бе свършил; и все пак все още се намираше в затворническа килия. Тя беше метър и осемдесет на метър и двадесет, а половината от нея бе заета от леглото. Той стана от леглото и погледна под него. Имаше нощно гърне.

Изправи се. После, спокойно и тихо, започна да удря главата си в стената.

 

 

Йерусалим, 24-ти септември 1942 г.

Скъпа Елен,

Днес отидох до Западната стена, която наричат и Стена на плача. Застанах пред нея с много други евреи и се молих. Написах квитла и я поставих в една цепнатина в стената. Дано Бог изпълни молбата ми.

Това е най-хубавото място на света, Йерусалим.

Разбира се, че не живея добре. Спя на матрак на пода в малка стая с още петима души. Понякога намирам малко работа — почиствам в една работилница, където един от съквартирантите, млад мъж, кара дървен материал за дърводелците. Аз съм много беден, както винаги, но сега съм беден в Йерусалим, което е по-добре от това да си богат в Египет.

Прекосих пустинята в британски военен камион.

Попитаха ме какво съм щял да направя, ако не са ме били взели, и когато отвърнах, че щях да ходя пеш, сигурно са ме взели за луд. Това обаче е най-смисленото нещо, което някога съм правил.

Трябва да ти кажа, че умирам. Болестта ми е нелечима дори и да можех да си позволя лекари, и ми остават само седмици, може би месец или два. Не тъгувай. Никога не съм бил по-щастлив през целия си живот.

Трябва да ти кажа какво написах в своята квитла.

Помолих Бог да даде щастие на дъщеря ми Елен. Вярвам, че Той ще го направи. Сбогом,

Баща ти

 

 

Резенчетата шунка бяха тънки като хартия и навити на чудесни цилиндърчета. Кръглите питки бяха печени вкъщи сутринта. Имаше стъклена купа с картофена салата, приготвена с истинска майонеза и хрупкав накълцан лук. Имаше и бутилка вино, бутилка сода и торбичка портокали. И кутия цигари, от неговите.

Елен започна да поставя храната в кошницата за пикник.

Тъкмо беше затворила капака и чу почукването на вратата. Свали престилката, преди да отвори.

Вандам влезе, затвори вратата след себе си и я целуна. Обви ръцете си около нея и я прегърна болезнено силно. Винаги го правеше и винаги болеше, но тя не се оплакваше — те почти се бяха загубили и бяха благодарни, когато бяха заедно.

Отидоха в кухнята. Вандам вдигна кошницата и попита:

— Божичко, какво държиш вътре, кралските регалии ли?

— Какви са новините? — попита Елен.

Той знаеше, че тя има предвид новини за войната в пустинята, и започна:

— Силите на Оста са в пълно отстъпление — цитирам.

Тя си помисли колко спокоен беше в последните дни. Даже говореше различно. В косата му се появяваше малко сиво и той се смееше много.

— Мисля, че си един от тези мъже, които се разхубавяват с възрастта — отбеляза тя.

— Чакай докато ми изпадат зъбите.

Излязоха. Небето беше странно черно и Елен изненадано каза „О!“, когато стъпи на улицата.

— Днес настъпва краят на света — произнесе Вандам.

— Никога досега не съм виждала нещо такова — отвърна тя.

Седнаха на мотоциклета и тръгнаха за училището на Били.

Небето притъмня още повече. Първите дъждовни капки паднаха, докато минаваха покрай хотел Шепърдс. Елен видя как един египтянин разтвори носна кърпичка над феса си. Капките бяха огромни; всяка попиваше през роклята й направо до кожата. Вандам обърна возилото и спря до хотела. Докато слизаха, облаците рукнаха.

Стояха под навеса на хотела и гледаха бурята. Огромното количество вода беше невероятно. За минути канавките преляха и тротоарите се оказаха под вода. Срещу хотела бакалите вървяха през водата, за да затворят кепенците. Колите просто трябваше да спрат на местата си.

— В града няма обща канализационна система — отбеляза Вандам. — Водата няма къде другаде да отиде, освен в Нил. Погледни.

Улицата бе станала река.

— Ами моторът? — попита Елен.

— Проклетото нещо ще го отнесе — отговори Вандам. — Ще трябва да го донеса тук.

Той се поколеба, после изтърча на тротоара, хвана мотора за дръжките и го избута през водата до стъпалата на хотела. Когато се върна под навеса, дрехите му бяха напълно подгизнали, а косата бе залепнала за главата му като излизащ от кофа парцал. Елен му се засмя.

Дъждът продължи дълго време. Елен попита:

— Ами Били?

— Ще трябва да държат хлапетата в училище, докато дъждът спре.

Най-накрая влязоха в хотела за по едно питие. Вандам поръча шери; бе отказал джина и твърдеше, че не му липсвал.

Най-после бурята свърши и те отново излязоха; трябваше да чакат още, за да се оттече водата. Най-накрая имаше само около пет сантиметра вода и слънцето се показа. Шофьорите започнаха да опитват да подкарат колите си. Мотоциклетът не бе твърде мокър и запали от първия път.

Слънцето се появи и улиците започнаха да изпускат пара, докато караха към училище. Били чакаше отвън.

— Ама че буря! — въодушевено каза той. Качи се на мотора и седна между Елен и Вандам.

Отидоха в пустинята. Елен се държеше здраво със затворени очи и не видя чудото, докато Вандам не спря мотора. Тримата слязоха и се огледаха занемели.

Пустинята бе покрита с цветя.

— Очевидно е заради дъжда — каза Вандам. — Но…

От нищото се бяха появили милиони насекоми и сега пчели и пеперуди се стрелкаха забързано от цвете на цвете и събираха внезапно появилата се паша.

— Семената трябва да са били в очакване в пясъка — каза Били.

— Това е — съгласи се Вандам. — Семената са стояли там с години и са чакали това.

Всички цветя бяха малки, като миниатюри, но много ярко оцветени. Били направи няколко крачки от пътя и се наведе, за да разгледа едно. Вандам прегърна Елен и я целуна. Започна като малка целувка по бузата, но се превърна в дълга любовна прегръдка.

Най-накрая тя се откъсна от него и се засмя.

— Ще притесниш Били — каза му тя.

— Ще трябва да свикне с това — отвърна Вандам.

Елен спря да се смее.

— Наистина? — попита тя. — Наистина ли?

Вандам се усмихна и я целуна отново.