Кен Фолет
Ключът към Ребека (28)

Двадесет и осма глава

Влакът влезе в гарата и спря. Елен видя надпис, който обявяваше — на арабски и на английски — Асиут. Потресено си даде сметка, че са пристигнали.

Във влака видът на милото и угрижено лице на Вандам й донесе огромно облекчение. За кратко тя изпита еуфория — убедена беше, че със сигурност всичко свършва. Наблюдаваше пантомимата с проверката на документите в очакване Вандам всеки момента да извади пистолета, да разкрие самоличността си или да нападне Волф. Постепенно си даде сметка, че няма да е толкова просто. Беше удивена и доста уплашена от леденото спокойствие, с което Вандам върна родния си син при Волф, а и куражът на самия Били й се видя невероятен. Духът й се сломи още повече, когато видя как Вандам маха от перона на заминаващия влак. Каква игра играеше той?

Разбира се, Вандам още мислеше за кода Ребека. Трябва да имаше някакъв план да спаси нея и Били и в същото време да вземе ключа за кода. Щеше й се да знае как. За щастие, Били явно не се тормозеше от подобни мисли: татко му държеше ситуацията под контрол и очевидно на момчето не му минаваше през ум, че бащините му планове могат да се провалят. Беше се поокопитил, проявяваше интерес към земите, през които минаваше влакът, и дори попита Волф откъде се е сдобил с ножа си. И на Елен й искаше да вярва така в Уилям Вандам.

И Волф беше в добро настроение. Случката с Били го уплаши и той гледаше Вандам тревожно и враждебно, но видимо се успокои, когато той слезе от влака. След това настроението му се менеше от скука до нервно възбуждение. Сега, когато пристигнаха в Асиут, възбудата надделя. „Някаква промяна настъпи у Волф през последното денонощие“, рече си Елен. Когато го срещна за пръв път, той беше много спокоен и внимателен. Лицето му рядко издаваше някаква спонтанна емоция, освен загатната надменност, чертите му общо взето бяха доста неподвижни, движенията му бяха почти апатични. Сега всичко това беше изчезнало. Волф шаваше, озърташе се неспокойно и през няколко секунди ъгълчето на устата му мръдваше едва доловимо, като че той се канеше да се усмихне или пък да се свъси на собствените си мисли. Уравновесеността, която по-рано сякаш беше част от най-дълбоката му същност, сега се оказа напукана фасада. Елен допускаше, че причината за това е ожесточаването на борбата му с Вандам. Онова, което беше започнало като смъртоносна игра, се бе превърнало в смъртоносна битка. Любопитно беше, че Волф, безсърдечният, се отчайваше, а Вандам ставаше все по-спокоен.

„Поне докато не стане прекалено спокоен, по дяволите“, мислеше си Елен.

Волф се изправи и взе куфара си от поставката за багаж. Елен и Били го последваха от влака на перона. Градът беше по-голям и по-оживен от онези, през които минаха, и гарата беше претъпкана. Щом слязоха от влака, веднага почнаха да ги блъскат пътниците, които искаха да се качат. Волф, с цяла глава по-висок от повечето хора, се заозърта за изхода, съгледа го и почна да си проправя път през множеството. Внезапно някакво мърляво босоного хлапе в зелена раирана дреха се развика:

— Взема такси! Взема такси!

Волф добронамерено сви рамене, посмути се и остави малчугана да го заведе до изхода.

Показаха билетите и се озоваха на площада. Беше късен следобед, ала тук, на юг, слънцето още бе жарко. Около площада се издигаха доста високи сгради, една от които се наричаше Гранд хотел. Пред гарата имаше опашка конски файтони. Елен се огледа наоколо — тя почти очакваше да види отряд войници, готови да арестуват Волф. Нямаше следа от Вандам. Волф каза на арабчето:

— Автомобил, искам автомобил.

Имаше едно такова такси, стар Морис, паркиран на няколко метра зад конските коли. Момчето ги поведе натам.

— Седни отпред — нареди Волф на Елен. Даде на момчето една монета и седна на задната седалка с Били. Шофьорът носеше слънчеви очила и арабска кърпа на главата, та да се пази от слънцето.

— Карай на юг, към манастира — заръча му Волф на арабски.

— Добре — отвърна онзи.

Сърцето на Елен прескочи един удар. Тя познаваше този глас. Втренчи се в шофьора. Това беше Вандам.

 

 

Вандам се отдалечи от гарата и се замисли — „дотук добре, ако не броим арабския“. Не му беше минало през ума, че Волф може да заговори таксиджията на арабски. Вандам знаеше езика съвсем слабо, но можеше да дава — значи и да разбира — указания за посоката. Би могъл да отговаря едносрично и със сумтене или на английски, понеже арабите, които поназнайваха английски, винаги гледаха да го вкарат в употреба, дори и когато европейците ги заговаряха на арабски. Всичко щеше да е наред, стига на Волф да не му се приискаше да обсъжда времето и реколтата.

Капитан Нюман беше набавил всичко, което Вандам поиска, включително дискретност. Даже зае на майора своя револвер, Енфийлд .380 с шест патрона, който сега лежеше в джоба на панталоните на Вандам под взетата, също назаем, галабия. Докато чакаше влака, той проучи предоставената от Нюман карта на Асиут и околностите, затова имаше представа как да се добере до пътя, който водеше на юг от града. Подкара през сука, като натискаше клаксона повече или по-малко непрестанно, по египетски маниер, караше опасно близо до грамадните дървени колела на каруците и изтикваше овцете от пътя с калниците на колата. От сградите от двете страни на улицата се изсипваха дюкяни, кафенета и работилници. Непавираният път беше покрит с прахоляк, мръсотия и фъшкии. Вандам хвърли едно око на огледалото за обратно виждане и забеляза, че на задната броня се возят четири-пет хлапета.

Волф каза нещо и този път Вандам не го разбра. Направи се, че не чува. Волф повтори. Вандам долови думата за гориво. Волф му сочеше някакъв гараж. Вандам почука по стрелката на таблото, която сочеше пълен резервоар.

— Кафия — рече той. — Достатъчно.

Волф като че прие отговора.

Преструвайки се, че нагажда огледалото, Вандам открадна един поглед към Били, питайки се дали той е познал баща си. Били се беше втренчил в тила му с доволно изражение. „Не проваляй играта, за Бога“, рече си Вандам.

Оставиха града зад себе си и се отправиха на юг по шосето през пустинята. Отляво имаше напоявани ниви и горички, а отдясно — стена от гранитни скали, оцветени в бежово от ситния пясък. Атмосферата в колата беше особена. Вандам долавяше напрежението на Елен, еуфорията на Били и нетърпението на Волф. Той самият беше много напрегнат. Доколко това настроение проникваше у Волф? На шпионина му трябваше само един по-внимателен поглед да познае, че таксиджията всъщност бе мъжът, който проверяваше документите във влака. Вандам се надяваше Волф да е зает с мисли за своето радио.

— Рух алямънак — нареди Волф.

Вандам знаеше, че това е „Завий надясно“. Напред имаше обръщало, което сякаш водеше право в скалата. Забави колата и взе завоя, после установи, че е тръгнал към проход през хълмовете.

Изненада се. По-натам по пътя на юг лежаха няколко селца и прочутият манастир, както сочеше картата на Нюман, ала зад хълмовете беше само Западната пустиня. Ако Волф бе закопал радиото в пясъка, нямаше никога да го намери. А може и да беше по-умен. Вандам се надяваше да е така, защото проваляха ли се плановете на Волф, проваляха се и неговите планове.

Пътят тръгна нагоре и старата кола с усилие преодоля наклона. Вандам смени скоростите на два пъти. Колата взе височината на втора. Вандам погледна безкрайната пустиня. Щеше му се да разполага с джип. Почуди се колко ли далеч трябва да стигне Волф. Добре беше да се върнат в Асиут преди да падне мрак. Не можеше да си позволи да му задава въпроси, защото рискуваше да се издаде, че не знае арабски.

Пътят се превърна в пътека. Вандам подкара през пустинята с най-високата скорост, която се осмели да развие, и зачака инструкции от Волф. Право напред слънцето се търкулна към крайчеца на небето. След час подминаха малко стадо овце, които пасяха рехавите трънаци под надзора на мъж и малко момче. Волф се надигна на седалката и почна да се оглежда. Не след дълго пътят се пресече с поточе. Вандам предпазливо подкара колата по брега на пресъхнала река.

— Рух ашшмалак — нареди Волф.

Вандам зави наляво. Трудно беше да се управлява колата. С изумление видя групи хора, шатри и добитък в речното корито. Приличаше на някакво тайно общество. Към два километра по-натам стигнаха и до обяснението на присъствието им — кладенец.

Кладенецът беше белязан с ниска окръжност от непечени тухли. Четири недодялани ствола се кръстосваха над кладенеца и крепяха груба макара. Четирима-петима мъже непрестанно вадеха вода и изпразваха кофите в четири радиално разположени улея около кладенеца. Край улеите се тълпяха камили и жени.

Вандам приближи колата.

— Андак — каза Волф.

Вандам спря колата. Обитателите на пустинята не проявиха любопитство, макар че за тях навярно бе рядкост да видят автомобил. Вандам заключи, че тежкият живот не им оставя време да разглеждат такива чудатости. Волф взе да разпитва един от мъжете насечено на арабски. Последва кратък разговор. Мъжът посочи напред.

— Дугри — нареди Волф на Вандам. Вандам подкара колата.

Най-сетне стигнаха голям стан и Волф накара Вандам да спре. Имаше няколко скупчени шатри, овце в кошара, няколко спънати камили и два огъня за готвене. Изведнъж Волф пъргаво се пресегна напред, изключи мотора на колата и измъкна ключа. Без да каже и дума, той излезе навън.

 

 

Исмаил седеше край огнището и приготвяше чай. Вдигна поглед и рече:

— Мир на теб, братовчеде.

— И на теб здраве и Божия благодат и благословия — отвърна Волф според обичая.

— Как е твоето здраве?

— Бог да те благослови, добре съм, слава Богу — рече Волф и приклекна в пясъка.

— Заповядай — и Исмаил му подаде чаша.

— Нека Аллах преумножи твоя късмет.

— И твоя.

Волф отпи от чая; беше горещ, сладък и много силен. Спомни си как тази напитка го крепеше по време на пътуването му през пустинята… сякаш не бе само преди два месеца?

Когато Волф привърши, Исмаил вдигна длан до главата си и рече:

— Нека да е твоето, господине.

— Дай Боже и твоето да е.

Официалностите приключиха.

— Ами приятелите ти? — попита Исмаил и кимна по посока на таксито, спряло по средата на коритото, неуместно сред овцете и камилите.

— Не са приятели — обясни Волф.

Исмаил кимна. Не полюбопитства. „Въпреки всичките вежливи въпроси за здравето на събеседника“, каза си Волф, „номадите всъщност не се вълнуваха какво правят гражданите: животът им бе различен до неразбираемост.“

— У теб ли е още сандъкът ми?

— Да.

„Исмаил ще потвърди, независимо дали багажът е у него или не“, каза си Волф, „така е по арабски.“ Исмаил не хукна да носи куфара. Не беше способен да бърза. „Бързо“ значеше до няколко седмици, „веднага“ значеше утре.

— Трябва да се върна в града днес — рече Волф.

— Обаче ще спиш в моята шатра.

— Уви, не.

— Значи ще се присъединиш към нас за вечеря.

— Уви, отново, слънцето вече е ниско, а трябва да се върна в града, преди нощта да е паднала.

Исмаил скръбно поклати глава с вид на човек, който размишлява върху някакъв провал.

— Дошъл си за сандъка.

— Да. Донеси го, братовчеде, моля те.

Исмаил се обърна към един мъж, който стоеше до огнището. Мъжът каза нещо на един младеж, а младежът прати някакво хлапе да донесе сандъка. Исмаил предложи на Волф цигара. Волф от любезност прие. Исмаил запали цигарите с главня от огъня. Волф се запита откъде са се взели цигарите. Детето донесе сандъка и го подаде на Исмаил. Исмаил посочи Волф.

Волф го взе и го отвори. Облекчението го заля, когато зърна радиото, книгата и ключа към кода. По време на дългия и тежък път еуфорията го бе напуснала, ала сега се върна и той се почувства пиян от усещането за власт и за предстояща победа. Пак се убеди, че ще спечели войната. Затвори капака на куфара. Ръцете му трепереха.

Исмаил го гледаше с присвити очи.

— Много е важен за теб този сандък.

— Важен е за целия свят.

— Слънцето изгрява и залязва. Понякога вали. Живеем, после умираме.

Той вдигна рамене.

„Исмаил не би разбрал“, рече си Волф, „но други ще разберат.“ Той се изправи.

— Благодаря ти, братовчеде.

— Върви си в безопасност.

— Бог да те пази.

Волф се обърна и тръгна към таксито.

Елен видя как Волф се отдалечава от огъня с куфар в ръката.

— Връща се — каза тя. — Сега какво?

— Ще иска да се върне в Асиут — обясни Вандам, без да я поглежда. — Тези радиостанции нямат батерии, налага се да бъдат включвани, той трябва да отиде някъде, където има електричество, което означава Асиут.

— Мога ли да дойда отпред? — попита Били.

— Не — отвърна Вандам. — Тихо сега. Още малко.

— Страх ме е от него.

— И мен.

Елен потръпна. Волф влезе в колата.

— Асиут — нареди той.

Вандам протегна ръка с дланта нагоре и Волф пусна ключа в нея. Вандам подкара колата и я обърна.

Вървяха по уадито, покрай извора, и свърнаха на пътя. Елен си мислеше за куфарчето, което Волф държеше на коленете си. То съдържаше радиото, книгата и ключа за кода Ребека — колко абсурдно, че толкова много зависи от това кой държи това куфарче в ръце, че тя трябваше да излага на риск живота си заради него, че Вандам трябваше да изложи на опасност сина си заради него. Тя се почувства много уморена. Сега слънцето беше ниско зад тях и най-малките предмети — камъни, храсти, туфи трева — хвърляха дълги сенки.

— Карай по-бързо — каза Волф на арабски. — Стъмва се.

Изглежда Вандам разбра, понеже увеличи скоростта. Колата подскочи и се заклати на неравния път. След няколко минути Били каза:

— Зле ми е.

Елен се обърна и го погледна. Лицето му беше бледо и напрегнато, седеше вдървено изправен.

— Карай по-бавно — каза той на Вандам, после го повтори на арабски, все едно изведнъж си е спомнил, че човекът не говори английски.

Вандам забави за миг, но Волф нареди:

— Карай по-бързо.

Той се обърна към Елен:

— Забрави за детето.

— Копеле такова — обърна се тя към Волф.

— Спри колата — повтори Били.

Волф не му обърна внимание, а Вандам трябваше да се прави, че не разбира английски.

На пътя имаше ниска гърбица. Колата я покри бързо, издигна се на петнадесетина сантиметра във въздуха и се приземи с раздрусване. Били извика:

— Тате, спри колата! Тате!

Вандам натисна спирачките.

Елен се опря на таблото и извърна глава, за да види Волф.

За части от секундата той бе замаян от изненада. Очите му отидоха към Вандам, после към Били, после отново към Вандам; в изражението му тя видя най-напред недоумение, после смайване, после страх. Тя знаеше, че той си мисли за инцидента във влака, за арабчето на гарата, за кафията, закрила лицето на шофьора; после видя как той се усети, как разбра всичко за миг.

Колата спираше със скърцане и хвърли пътниците напред. Волф си върна равновесието. С бързо движение той обви лявата си ръка около Били и придърпа момчето към себе си. Елен видя как ръката му влиза в ризата, след което измъкна ножа.

Колата спря.

Вандам се огледа наоколо. Елен видя как в същия момент ръката му отиде до страничния прорез на галабията и замръзна, щом той погледна към задната седалка. Елен също се обърна.

Волф държеше ножа на няколко сантиметра от нежната кожа на гърлото на Били. Очите на Били бяха обезумели от страх. Вандам изглеждаше смазан. В ъгълчетата на устата на Волф имаше намек за безумна усмивка.

— По дяволите — каза той. — Почти ме пипна.

Всичките го гледаха мълчаливо.

— Свали глупавата шапка — каза той на Вандам.

Вандам свали кафията.

— Нека предположа — произнесе Волф. — Майор Вандам.

Той явно се наслаждаваше на момента.

— Колко е хубаво, че взех сина ти за гаранция.

— Свърши, Волф — каза Вандам. — Половината британска армия е по петите ти. Можеш да ме оставиш да те заведа жив или да се оставиш те да те убият.

— Не вярвам да казваш истината — отговори Волф. — Не би довел военните да търсят сина ти. Би бил притеснен, че тия каубои ще гръмнат не когото трябва. Смятам, че началниците ти дори не знаят къде си.

Елен беше сигурна, че Волф е прав, и я обзе отчаяние. Нямаше представа какво ще направи Волф сега, но бе сигурна, че Вандам е загубил битката. Погледна го и видя поражение в погледа му.

Волф продължи:

— Под галабията си майор Вандам носи панталони в цвят каки. В един от джобовете на панталона или в пояса ще намериш пистолет. Извади го.

Елен бръкна през страничния отвор в галабията на Вандам и намери пистолета в джоба му. Запита се: „как Волф е разбрал?“, и после: „предположил е“. Тя извади оръжието.

Погледна към Волф. Той не можеше да вземе пистолета от нея, без да пусне Били, а ако пуснеше Били дори за миг, Вандам щеше да направи нещо.

Волф обаче бе помислил за това.

— Отвори пистолета, та цевта да падне напред. Внимавай да не натиснеш спусъка по погрешка.

Тя се зае с оръжието.

— Вероятно ще намериш палец до цилиндъра.

Тя намери палеца и отвори пистолета.

— Извади патроните и ги пусни вън от колата.

Тя го направи.

— Остави оръжието на пода на колата.

Тя го остави.

Волф изглеждаше облекчен. Отново единственото оръжие беше ножът му. Той се обърна към Вандам.

— Излез от колата.

Вандам седеше неподвижно.

— Излез — повтори Волф. С внезапно точно движение той поряза месестата част на ухото на Били с ножа. Излезе капка кръв.

Вандам излезе от колата.

Волф нареди на Елен:

— Седни на шофьорското място.

Тя прескочи лоста на скоростите.

Вандам беше оставил вратата на колата отворена. Волф каза:

— Затвори вратата.

Елен затвори вратата. Вандам стоеше край колата и гледаше вътре.

— Карай — каза Волф.

Колата бе угаснала. Елен постави механизма за смяна на скоростите в неутрално положение и завъртя ключа. Двигателят се закашля и угасна. Надяваше се, че няма да тръгне. Завъртя ключа още веднъж; стартерът отказа още веднъж.

— Докосни педала на газта, докато завърташ ключа — каза Волф.

Тя направи каквото й каза той. Двигателят тръгна и заръмжа.

— Карай — каза Волф.

Тя потегли.

— По-бързо.

Тя ускори.

Погледна в огледалото и видя как Волф отдръпва ножа и освобождава Били. Зад колата, вече на петдесетина метра зад тях, Вандам стоеше на пустинния път, а силуетът му чернееше на фона на залеза. Стоеше неподвижен.

— Той няма вода! — каза Елен.

— Няма — отвърна Волф.

Тогава Били побесня.

Елен го чу да вика:

— Не можеш да го оставиш!

Обърна се и забрави за пътя. Били се бе нахвърлил върху Волф като побесняла дива котка, удряше, драскаше и някак си риташе; викаше несвързано, лицето му бе маска от детски гняв, а тялото му се движеше конвулсивно като при припадък. Волф се бе отпуснал, мислейки, че кризата е приключила, и за момент не можеше да се съпротивлява. В тясното пространство, с Били толкова близо до него, той не можеше да нанесе подходящ удар, тъй че издигна ръце да се защити и напираше срещу момчето.

Елен погледна към пътя. Докато се обръщаше назад, колата се бе отклонила и сега предното ляво колело ореше през песъчливата трева край пътя. Тя се мъчеше да завърти кормилото, но то сякаш доби своя воля. Тя натисна спирачката и задницата на колата започна да се плъзга настрана. Твърде късно тя вида дълбоката бразда, която пресичаше пътя веднага пред тях. Плъзгащата се кола удари браздата с широката си страна, и от удара костите на Елен се разтресоха. Машината сякаш подскочи нагоре. Елен подскокна на седалката, а когато се върна на мястото си, без да иска натисна педала на газта. Колата хвръкна напред и започна да се плъзга в противоположната посока. С ъгълчето на зрението си тя видя как Волф и Били се друсат безпомощно и продължават да се бият. Колата излезе от пътя в мекия пясък. Таксито рязко намали и Елен удари чело в кормилото. Колата се наклони настрана и сякаш полетя. Тя видя как пустинята се спуска рязко край нея и разбра, че автомобилът се преобръща. Помисли си, че ще се затъркаля. Падна настрана и сграбчи кормилото и лоста на скоростите. Колата не се преобърна по гръб, а остана на страната си, като монета, изпусната с ръба напред в пясъка. Лостът остана в ръката й. Тя се отпусна върху вратата и отново удари главата си. Колата не се движеше.

Тя застана на четири крака, все още държеше счупения лост и погледна в задната част на купето. Волф и Били бяха вкопчени един в друг, като Волф беше отгоре. Докато гледаше, Волф се помръдна.

Надявала се беше, че е мъртъв.

Едното й коляно бе на вратата, а другото на прозореца. От дясната й страна покривът на колата стоеше вертикално. От лявата й страна беше седалката. Тя гледаше през пространството между облегалката и покрива.

Волф стъпи на крака.

Били изглеждаше в безсъзнание.

Елен се чувстваше дезориентирана и безпомощна, коленичила на страничния прозорец на колата.

Волф стоеше на задната лява врата и хвърли тежестта си към пода на колата. Тя се залюля. Той повтори; колата се олюля още. При третия опит машината се наклони и с трясък стъпи на четирите си колела. Елен бе замаяна. Тя видя как Волф отваря вратата и излиза от колата. Застана отвън, приклекна и извади ножа. Тя видя как Вандам се приближава.

Коленичи на седалката и гледаше. Не можеше да се движи, докато главата й не е спряла да се върти. Видя Вандам да прикляка като Волф, готов да скочи, ръцете му издигнати за защита. Беше зачервен и задъхан — тичал бе след колата. Двамата правеха кръгове. Волф леко накуцваше. Зад тях слънцето бе огромен оранжев глобус. Вандам тръгна напред, после — странно — сякаш се задържа. Волф замахна с ножа, но беше изненадан от сдържането на Вандам и ударът му не улучи. Юмрукът на Вандам се стрелна. Волф се сепна назад. Елен видя, че носът на немеца кърви.

И двамата отново бяха един срещу друг, като боксьори на ринга.

Вандам ритна, но Волф беше извън обсега му. Волф замахна с ножа. Елен видя как той засегна панталоните на Вандам и пусна кръв. Волф замахна отново, но Вандам бе мръднал настрана. На крачола на панталона му се образува тъмно петно.

Елен погледна към Били. Момчето лежеше неподвижно на пода на колата със затворени очи. Елен пропълзя в задната част и го вдигна на седалката. Не можеше да каже дали е жив или мъртъв. Докосна лицето му. Той не се помръдна.

— Били — произнесе тя. — О, Били.

Отново погледна навън. Вандам беше се опрял на едно коляно. Лявата му ръка висеше неподвижно от покритото с кръв рамо. Държеше дясната ръка пред себе си в защитна стойка. Волф се доближи към него.

Елен изскочи от колата. Все още държеше счупения лост в ръка. Видя как Волф отново раздвижва ръка, готов отново да удари Вандам. Тя се втурна към Волф и се запрепъва в пясъка. Волф замахна към Вандам. Вандам се дръпна настрани и избегна удара. Елен издигна лоста високо във въздуха и го стовари с цялата си сила върху тила на Волф. Той сякаш замръзна за миг.

— О, Боже — изрече Елен.

И го удари отново.

Удари го и трети път.

Той падна.

Тя го цапна отново.

После хвърли лоста и коленичи до Вандам.

— Добра работа — слабо изговори той.

— Можеш ли да се изправиш?

Той опря ръка на рамото й и се изправи на крака и отбеляза:

— Не е толкова зле, колкото изглежда.

— Дай да видя.

— Почакай минутка. Помогни ми с това.

Със здравата си ръка той хвана Волф за крака и го задърпа към колата. Елен грабна ръката на припадналия и затегли. Когато Волф лежеше край колата, Вандам вдигна ръката му и я постави на стъпалото с дланта надолу. После вдигна крак и стъпи върху лакътя. Ръката на Волф изпука. Елен побеля. Вандам обясни:

— За да е сигурно, че няма да създава неприятности, когато се свести.

Наведе се към задната част на колата и постави ръка на гърдите на Били.

— Жив е — каза той. — Слава Богу.

Очите на Били се отвориха.

— Всичко свърши — обясни Вандам.

Били затвори очи.

Вандам седна на предната седалка на колата.

— Къде е лостът на скоростите? — попита той.

— Счупи се. С него го ударих.

Вандам завъртя ключа. Колата подскокна.

— Добре — още работи — каза той. Натисна дръжката и отново завъртя ключа. Двигателят потегли. Той освободи дръжката и колата тръгна напред. Той угаси.

— Мобилни сме — продължи Вандам. — Истински късмет.

— Какво ще правим с Волф?

— Ще го набутаме в багажника.

Вандам отново погледна Били. Момчето беше в съзнание, с широко отворени очи.

— Как си, синко? — попита майорът.

— Съжалявам — отвърна Били, — но ми стана лошо.

Вандам погледна Елен.

— Ти трябва да караш — обясни той. В очите му имаше сълзи.