Кен Фолет
Ключът към Ребека (27)

Двадесет и седма глава

Вандам чу как влакът изпухтя, спря и пак изпухтя. Набираше скорост и излизаше от гарата. Отпи от водата. Бутилката свърши. Върна я в коша. Дръпна от цигарата и хвърли фаса. Само неколцина селяни слязоха от влака. Вандам подкара мотоциклета и продължи по пътя.

След секунди вече беше вън от градеца, отново на правия тесен път край канала. Скоро остави влака зад гърба си. Беше пладне. Слънцето беше толкова жарко, че човек можеше почти да го докосне. Вандам си представи как протяга ръка и жегата висва от нея като лепкава течност. Пътят пред него се простираше до трепкащия хоризонт. „Ако карах в канала, колко прохладно и освежаващо щеше да е“, рече си Вандам.

Някъде по пътя той беше взел решение. На тръгване от Кайро мислеше единствено за спасяването на Били, ала в някакъв момент осъзна, че това не е единственият му дълг. Оставаше и войната.

Вандам беше почти сигурен, че в полунощ Волф е бил прекалено зает да ползва радиото. На сутринта беше дал предавателя, беше хвърлил книгата в реката и беше изгорил ключа за кода. Беше вероятно да разполага с друго радио, друг екземпляр на Ребека и друг ключ. И мястото, където те бяха скрити, беше Асиут. А ако Вандам щеше да приложи своя план за измама, той трябваше да разполага с радиото и ключа. Следователно трябваше да остави Волф да се добере до Асиут и да вземе своя резервен комплект.

Решението беше болезнено, ала Вандам го взе хладнокръвно. Трябваше да спаси Били и Елен, да; но след като Волф вземе резервното радио. Щеше да е жестоко за момчето, страшно жестоко, ала най-лошата част — отвличането — вече беше минало и не можеше да се промени. А да живее под властта на нацистите и баща му да е в концентрационен лагер също би било страшно жестоко.

Като взе това решение и вкорави сърцето си, Вандам трябваше да се увери, че Волф е във влака. И като реши как да провери, той измисли и начин, който малко да облекчи положението на Били и на Елен в същото време.

Когато стигна до следващия град, Вандам установи, че е поне с четвърт час преди влака. Селището беше като предишното — същите животни, същите прашни улици, същите мудни хора, същите няколко тухлени сгради. Полицейският участък беше на малко площадче, срещу гарата, а от двете му страни имаше голяма джамия и малка черква. Вандам спря отпред и няколко пъти властно натисна клаксона.

От сградата излязоха двама арабски полицаи: сивокос мъж в бяла униформа и пистолет в колана и невъоръжен момък на осемнадесет-двадесет години. По-старият закопчаваше ризата си. Вандам слезе от мотоциклета и излая:

— Мирно!

Двамата полицаи се изправиха и отдадоха чест. Вандам отвърна на поздрава, сетне се здрависа с по-стария.

Вандам каза на стария:

— Преследвам опасен престъпник и се нуждая от вашата помощ — каза той драматично. Очите на събеседника му блеснаха. — Да влезем вътре.

Той ги поведе. Вярваше, че е необходимо да държи инициативата здраво в свои ръце. Съвсем не беше сигурен какъв е статутът му тук и ако полицаите изберяха да не съдействат, нямаше какво особено да направи. Влезе в сградата. От входа видя маса с телефон. Влезе в тази стая, а полицаите го последваха.

— Обадете се в Главната квартира в Кайро. — Даде му номера и полицаят вдигна телефона. Вандам се обърна към младежа. — Виждате ли мотоциклета?

— Да, да — закима енергично онзи.

— Можете ли да го карате?

Младежът се развълнува от идеята.

— Много добре.

— Вървете да го изпробвате.

Момъкът погледна със съмнение началника си, който викаше в слушалката.

— Вървете — подкани го Вандам.

Младежът излезе.

Старият полицай подаде слушалката на Вандам.

— Главната квартира е на линия.

— Свържете ме с капитан Джейкс — каза Вандам по телефона и зачака.

След минута-две по линията се разнесе гласът на капитан Джейкс.

— Ало? Да?

— Вандам на телефона. На юг съм. Следвам диря.

— Тук е голяма паника, откакто началствата разбраха какво е ставало нощес. Бригадният направо е откачил, а Боге от зор обикаля като пръдня в решето. Сър, къде сте, мамицата му?

— Няма значение къде точно. Няма да се заседявам тук и за момента трябва да действам сам. За да си гарантирам максимална поддръжка от местните полицейски власти — занарежда Вандам, за да не може старият полицай да го разбере напълно, — искам да изиграете номера с четенето на конско. Готов ли сте?

— Тъй вярно.

Вандам върна слушалката на сивокосия полицай и се отдръпна. Можеше да предположи какво говори Джейкс. Полицаят несъзнателно се изправи и изопна рамене, докато Джейкс го инструктираше недвусмислено да прави всичко, което Вандам иска от него, при това да бърза.

— Слушам, сър — каза няколко пъти полицаят и заключи — Моля, бъдете сигурен, уважаеми господине, че ще сторим всичко по силите си… — И млъкна по средата. Вандам предположи, че Джейкс е затворил.

Полицаят му хвърли един поглед и каза на онемелия телефон:

— Довиждане.

Вандам приближи прозореца и погледна навън. Младият полицай караше мотоциклета из площадчето, форсираше двигателя и натискаше клаксона. Събрала се беше малка тълпа зяпачи, а няколко деца търчаха след мотора. Момъкът се хилеше от ухо до ухо. „Ще се справи“, рече си Вандам.

— Слушайте — подзе той, — ще се кача на влака за Асиут, когато той спре тук след няколко минути. Ще сляза на следващата гара. Искам вашето момче да кара дотам мотоциклета и да ме чака. Разбрано?

— Тъй вярно. Значи влакът ще спре тук?

— Не спира ли тук обикновено?

— Влакът за Асиут — не.

— Значи отивате на гарата и им казвате да го спрат.

— Слушам!

И полицаят излезе бегом.

Вандам го гледаше как прекосява площадчето. Още не чуваше влака. Имаше време за още едно обаждане. Взе слушалката, изчака телефониста и поиска да го свържат с военната база в Асиут. Щеше да е чудо телефонната система да сработи два пъти подред. Успя. Асиут отговори и Вандам поиска да го свържат с капитан Нюман. Дълго чака да го намерят. Най-сетне капитанът се обади.

— Вандам на телефона. Мисля, че съм по следите на вашия убиец.

— Много добра работа, сър! — отвърна Нюман. — Нещо да направя?

— Слушайте сега. Трябва да действаме много леко. По всякакви причини, които ще ви обясня по-късно, аз работя съвсем сам, а да се върви след Волф с голям въоръжен отряд ще е безполезно, че и по-зле.

— Разбрано. Какво ви е нужно да направя?

— Пристигам в Асиут след няколко часа. Трябва ми едно такси, една голяма галабия и едно малко момче. Ще ме посрещнете ли?

— Разбира се, няма проблем. По шосето ли идвате? Ще се срещнем на края на града, какво ще кажете?

— Добре — отговори Вандам. Чу далечно пухтене. — Трябва да вървя.

— Ще ви чакам.

Вандам затвори. Остави банкнота от пет лири на масата до телефона — един малък бакшиш не би навредил никому. Излезе на площада. Далеч на север видя дима на приближаващия се влак. Младият полицай се приближи до него на мотоциклета.

— Аз ще се кача на влака — каза му Вандам. — Карайте до следващата гара и ме чакайте там. Ясно?

— Ясно, ясно — доволно отговори момъкът.

Вандам извади банкнота от една лира и я скъса на две. Полицайчето зяпна. Вандам му даде едната половина.

— Като ме посрещнете, ще получите и другата.

— Добре!

Влакът беше почти на гарата. Вандам притича през площада. Старият полицай го пресрещна.

— Началникът на гарата спира влака.

Вандам му стисна ръката.

— Благодаря ви. Как се казвате?

— Сержант Несба.

— Ще кажа в Кайро за вас. Довиждане.

Вандам бързо влезе в гарата. Притича на юг по перона, по-далечко от влака, за да може да се качи от предния край, без някой от пасажерите да го забележи през прозореца.

Влакът приближи, бълвайки дим. Началник-гарата се зададе по перона. Когато влакът спря, той поговори с машиниста и помощника му. Вандам даде бакшиши и на тримата и се качи на влака.

Озова се в евтиния вагон. Волф навярно би пътувал в първа класа. Вандам тръгна през влака, проправяйки си път сред насядалите по пода хора и техните сандъци, щайги и животни. Забеляза, че по пода седят главно жени и деца: мърлявите дървени седалки бяха заети от мъжете с техните бутилки бира и цигари. Вагоните бяха непоносимо душни и смрадливи. Някои от жените готвеха на импровизирани печици — това определено беше опасно! Вандам едва не сгази едно малко бебе, плъпнало по мърлявия под. Имаше чувството, че ако не беше избегнал детето на косъм, щяха да го линчуват.

Мина през три евтини вагона и стигна вратата на първа класа. Отвън на дървено столче седеше пазач и пиеше чай от стъклена чаша. Пазачът се изправи.

— Чай, генерале?

— Не, благодаря. — Вандам трябваше да вика, за да може човекът да го чуе над шума от колелата. — Трябва да проверя документите на всички пътници в първа класа.

— Всички са наред, всички са добри — отвърна пазачът в опит да е полезен.

— Колко вагона са първа класа?

— Всички са наред…

Вандам се приведе и викна в ухото му:

— Колко вагона са първа класа?

Пазачът вдигна два пръста.

Вандам кимна и се изправи. Погледна вратата. Изведнъж се усъмни дали ще издържи всичко това до край. Смяташе, че Волф така и не успя да го огледа добре. Биха се на тъмно, в уличката — обаче не можеше да е напълно сигурен. Белегът на лицето можеше да го издаде, ала сега бе почти напълно скрит от брадата; все пак трябваше да се движи само със здравата страна към Волф. Истинският проблем беше Били. Вандам трябваше някак да предупреди сина си да пази тишина и да не издава, че е познал баща си. Нямаше как да го планира, там беше бедата. Просто трябваше да влезе и да мисли в крачка.

Пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Пристъпи вътре, огледа нервно и набързо хората на първите места и не позна никого. Застана с гръб към пасажерите да затвори вратата и после пак се обърна. Обхвана с поглед редиците: Били го нямаше.

Заговори на най-близките пътници:

— Господа, моля за вашите документи.

— Какво става, майоре? — попита един египетски офицер, полковник.

— Рутинна проверка, сър — отговори Вандам.

Тръгна бавно по пътеката, проверявайки документите на хората. По средата на вагона вече беше ги огледал достатъчно добре, та да е сигурен, че Волф, Елен и Били не са тук. Убеден беше, че трябва да довърши пантомимата с проверката, преди да мине в следващия вагон. Питаше се дали предположенията му не са погрешни. Може те въобще да не бяха на влака; може да не бяха тръгнали към Асиут; може би следата с атласа беше номер…

Стигна края на вагона и мина през вратата към следващия. „Ако Волф е на този влак, сега ще го видя“, помисли Вандам. „Ако Били е тук, ако Били е тук…“

Отвори вратата.

Веднага видя Били. От страданието го заболя като от рана. Момчето спеше на седалката, краката му едва достигаха до пода, тялото му беше полегнало настрани, косите му падаха на челото. Устата му беше затворена и челюстите му леко се движеха: Вандам знаеше, понеже го беше виждал и по-рано, че Били скърца със зъби насън.

Жената, която го беше прегърнала и върху чиито гърди лежеше главата му, беше Елен. Вандам имаше дезориентиращото усещане за déjà vu: напомни му за вечерта, когато видя Елен да целува Били за лека нощ…

Елен вдигна поглед.

Срещна очите на Вандам. Той видя как лицето й почва да се променя — очите й се разтвориха, устните й тъкмо щяха да промълвят нещо от изненада; и понеже беше подготвен за нещо подобно, той много бързо вдигна показалец и й даде знак да мълчи. Елен веднага разбра и сведе поглед, но Волф я беше забелязал и извъртя глава да провери какво е видяла.

Намираха се отляво на Вандам и тъкмо лявата му страна беше ранена от ножа на Волф. Вандам се обърна с гръб и заговори с хората от другата страна на пътеката.

— Вашите документи, моля.

Не разчиташе Били да е заспал.

Беше готов да му даде бърз знак като на Елен и се надяваше Били да е достатъчно бдителен светкавично да прикрие изненадата си, като нея. Но сега положението беше различно. Събудеше ли се и съзреше ли баща си, Били навярно щеше да провали всичко, преди Вандам да успее да си събере мислите.

Обърна се към Волф и каза:

— Документите, моля.

За пръв път видя врага си в лице. Хубавец беше, мръсникът. Имаше едро лице със силни черти — широко чело, извит нос, равни бели зъби, широка брадичка. Само в ъгълчетата на очите и устата личеше намек за слабост, доволство, разврат. Подаде документите си и отегчено погледна през прозореца. Документите го идентифицираха като Алекс Волф от Вила лез Оливие, Гардън сити. Железни нерви.

— За къде пътувате, господине? — попита Вандам.

— Асиут.

— По работа ли?

— На гости на роднини. — Гласът на Волф беше силен и дълбок. Вандам не би забелязал акцента, ако не се заслушваше за него.

— Заедно ли сте? — попита той.

— Това са синът ми и неговата гувернантка — обясни Волф.

Вандам взе документите на Елен и ги погледна. Щеше му се да стисне Волф за гърлото и да го тресе, докато костите му затракат. Това са синът ми и неговата гувернантка. „Копеле.“

Върна документите на Елен.

— Не е нужно да будим детето — каза Вандам, погледна седящия до Волф свещеник и взе портфейла, който той му подаде.

— Защо е проверката, майоре? — попита Волф.

Вандам пак го погледна и забеляза прясна драскотина на брадичката му, доста дълга при това: може би Елен се беше съпротивлявала.

— Мерки за сигурност, господине.

— И аз пътувам за Асиут — каза свещеникът.

— Разбирам. До манастира ли?

— Точно така. Значи сте го чували?

— Мястото, където Светото семейство е отседнало след пребиваването си в пустинята.

— Наистина. Били ли сте там?

— Още не. Навярно този път ще отида.

— Надявам се — рече свещеникът.

Вандам върна документите.

— Благодаря.

Отстъпи по пътеката към следващите места и продължи да проверява документите. Вдигна очи и срещна погледа на Волф. Волф го наблюдаваше безизразно. Вандам се питаше дали не е направил нещо подозрително. Следващия път, когато погледна, Волф отново зяпаше през прозореца.

„Какво ли си мисли Елен? Сигурно се пита какво смятам да правя“, рече си Вандам. „Все пак, би трябвало да й е трудно — да седи без да мърда и да гледа как отминавам, без да й кажа и дума. Поне вече знае, че не е сама.

Какво мисли Волф? Сигурно е нетърпелив, или злорад, или уплашен, или алчен… Не, нищо подобно“, осъзна Вандам; „беше отегчен.“

Стигна края на вагона и прегледа и последните документи. Тъкмо ги връщаше и щеше да мине обратно през вагона, когато чу вик, който прониза сърцето му.

— Това е татко!

Вандам вдигна поглед. Били тичаше по пътеката към него, препъваше се, олюляваше се наляво-надясно и удряше разперените си ръце в седалките.

Боже мой.

Зад Били Вандам видя как Волф и Елен се изправят и гледат — Волф настойчиво, Елен уплашено. Вандам отвори вратата зад гърба си, преструвайки се, че не забелязва Били, и излезе гърбом. Били влетя след него. Вандам тръшна вратата. Взе Били в прегръдките си.

— Няма нищо, няма нищо.

Волф щеше да дойде да провери.

— Отведоха ме! — заговори Били. — Пропуснах географията и наистина, наистина се уплаших!

— Вече всичко е наред. — Вандам чувстваше, че вече не би могъл да остави Били; трябваше да задържи момчето и да убие Волф; трябваше да остави плана за измамата, и радиото, и ключа… Не, трябваше да го направи. Трябваше да го направи… Потисна инстинктите си. — Слушай сега. Аз съм тук и те наглеждам, но трябва да заловя този мъж и не искам той да знае кой съм. Това е немският шпионин, когото преследвам, разбираш ли?

— Да, да…

— Слушай. Можеш ли да се престориш, че си се припознал? Можеш ли да се престориш, че не съм твой баща? Можеш ли да се върнеш при него?

Били го съзерцаваше със зинала уста. Нищо не каза, но цялото му същество казваше не, не, не!

Вандам продължи:

— Това е истинска детективска история, Били, и ние двамата, ти и аз, сме замесени в нея. Трябва да се върнеш при този човек и да се престориш, че си сбъркал; помни, че аз ще съм наблизо и че заедно ние ще можем да заловим шпионина. Това добре ли е? Добре ли е?

Били не каза нищо.

Вратата се отвори и Волф мина през нея.

— Какво е това? — попита той.

Вандам направи любезна физиономия и насили усмивка.

— Явно се е събудил от някакъв сън и ме е объркал с баща си. Вие и аз сме с еднакво телосложение… Казахте, че сте баща му, нали?

Волф погледна Били и троснато рече:

— Ама че глупост! Връщай се на мястото си веднага.

Били не помръдна.

Вандам положи ръка на рамото му.

— Хайде, млади човече — каза той. — Да вървим да спечелим войната.

Старата фраза си свърши работата. Били храбро се усмихна.

— Съжалявам, сър. Явно съм сънувал.

Вандам усети как сърцето му се разбива.

Били се обърна и се върна във вагона. Волф тръгна след него.

Вандам беше последен. Докато вървяха по пътеката, влакът забави ход и Вандам си даде сметка, че вече наближават следващата гара, където трябваше да го очаква мотоциклетът. Били отиде до мястото си и седна. Елен гледаше Вандам неразбиращо. Вандам докосна ръката й и обясни:

— Всичко е наред. Трябва да е сънувал.

Елен погледна Били, после Вандам и в очите й се появи особен блясък — беше на път да се разплаче.

Вандам не искаше да минава край тях. Искаше да седне, да говори, да направи нещо, за да продължи прекараното с тях време. Зад прозорците на влака се показа поредното прашно градче. Вандам се поддаде на изкушението, спря на вратата на вагона и каза на Били:

— Приятен ден.

— Благодаря ви, сър.

И Вандам излезе.

Влакът влезе в гарата и спря. Вандам слезе и повървя малко по перона. Застана под сянката на една тента и зачака. Никой не слезе, а двама-трима пътници се качиха в трета класа. Свирката свирна и влакът потегли. Погледът на Вандам беше прикован в прозореца до мястото на Били. Когато този прозорец мина край него, Вандам видя лицето на Били. Били вдигна ръка и махна леко. Вандам махна в отговор и лицето на Били отмина.

Вандам осъзна, че целият трепери.

Гледаше как влакът изчезва в мъглявата далечина. Когато вече почти не се виждаше, Вандам излезе от гарата. Отвън го чакаше мотоциклетът. Младият полицай от предишното градче го беше възседнал и разкриваше тайните му пред малка тълпа обожатели. Вандам му подаде втората половина на банкнотата от една лира. Момъкът козирува.

Вандам се качи на мотоциклета и подкара. Не знаеше как полицайчето ще се добере до дома, а и не го беше грижа. Излезе от града и продължи по пътя на юг. Слънцето беше подминало зенита си, ала жегата все още беше ужасна.

Не след дълго Вандам изпревари влака. Пресметна, че ще стигне Асиут тридесет-четиридесет минути преди него. Капитан Нюман щеше да го посрещне. Вандам знаеше в общи линии какво му предстои да прави, обаче подробностите щеше да доизяснява в крачка.

 

 

Караше пред влака, който носеше Били и Елен, единствените хора, които Вандам обичаше. Пак си повтори, че постъпва правилно, че прави най-доброто за всички, най-доброто за Били. Ала дълбоко в ума му един глас повтаряше: жестоко, жестоко, жестоко.