Кен Фолет
Ключът към Ребека (26)

Двадесет и шеста глава

„Мили Боже, на гарата цареше страшна бъркотия. Предполагам, че всичко живо иска да се изнесе от Кайро, в случай че бомбардират града. Нямаше билети първа класа за Палестина, нямаше даже и правостоящи. Съпругите и децата на англичаните бягаха като плъхове. За щастие, влаковете на юг не бяха толкова търсени. Компанията за резервации, разбира се, твърдеше, че места няма, но те винаги така си приказват. Няколко пиастра тук, няколко там и все ще се намери едно място. Или три места. Опасявах се, че мога да загубя Елен и момчето на перона сред стотиците селяни — босоноги, с мърляви галабии, понесли сандъчета вързани с връв, пилета в кошници, седнали право на перона да закусят, дебела майка в черно поднасяща варени яйца и пита, и варен ориз на съпруга и синовете си, братовчеди и дъщери и сватове. Умно от моя страна — да уловя момчето за ръка; ако то е близо до мен, Елен ще ме следва. Умна идея. Аз имам умни идеи. За Бога, аз съм умен, по-умен от Вандам. Пукни се от яд, майор Вандам. Аз държа твоя син. Някой е повел коза на връвчица. Смешно, да возиш коза във влак. Що за работа ли е това, да чистиш в трета класа в края на пътуването. Питам се кой ли я върши. Някой беден фелах, друг род, друга раса, роден в робство. Слава Богу, че имаме билети за първа класа. Открай време се возя в първа класа. Мразя мръсотията. Божичко, гарата беше мръсна. Продавачи по пероните — цигари, вестници, мъж с грамаден кош с хляб на главата. Харесват ми жените, които носят кошници на главите си — изглеждат толкова грациозни и горди, че те карат да поискаш да го направиш с тях веднага, както са прави. Харесват ми жените, които обичат да го правят, които си губят ума от удоволствие, които викат, Gesundheit! Погледни само Елен, както си седи до момчето, толкова уплашена, толкова красива, искам скоро пак да го направя с нея, забрави Соня; искам да го направя с Елен тук, във влака, пред всичките тези хора, да я унижавам и момчето на Вандам да гледа в ужас, ха! Погледни градските покрайнини с къщите от непечени тухли, които се подпират една на друга да не паднат, крави и овце по тесните прашни улици. Винаги съм се питал какво ли ядат тези градски овце с тлъстите им опашки — къде пасат? Няма водопровод в тези мрачни къщурки край железопътната линия. Жени по праговете чистят зарзават, седнали със скръстени крака в прахоляка. Котки. Толкова са грациозни котките. Европейските котки са други, по-мудни и много по-дебели; не е чудно, че тук котките са свещени — толкова са красиви, а и котенцето носи късмет. Англичаните харесват кучета. Противни животни са това кучетата; нечисти, без достойнство, лигавят се, джафкат, душат. Котката е по-горна и го знае. Толкова е важно да си по-горен. Човек е или господар, или роб. Аз държа главата си изправена, като котка; вървя наоколо без да обръщам внимание на множеството, зает със собствените си тайнствени задачи, и използвам хората така, както котката използва стопанина си — не благодари и не приема привързаност, взема каквото й се предложи като право, а не като подарък. Аз съм господар. Немски нацист, египетски бедуин, роден владетел. Колко часа има до Асиут — осем, десет? Трябва да се движа бързо. Да намеря Исмаил. Той трябва да е при кладенеца или недалеч от него. Да взема радиото. Да предам съобщението в полунощ. Пълната британска отбрана, какъв удар, ще ми дадат медали. Немците владеят Кайро. Божичко, ще вкараме този град в пътя. Каква комбинация, немци и египтяни — ефикасност денем, чувственост нощем. Ако оцелея, ако се добера до Асиут, ако се свържа с Ромел. Тогава Ромел ще може да пресече последния мост, да сломи последната защитна линия, да се втурне към Кайро, да унищожи британците. Каква победа само. Ако успея. Какъв триумф! Какъв триумф! Какъв триумф!“

 

 

„Няма да ми стане лошо, няма да ми стане лошо, няма да ми стане лошо. Влакът ми го повтаря, като трака по релсите. Вече съм прекалено голям да повръщам във влака. Повръщах, когато бях на осем. Тате ме заведе в Александрия, купи ми сладки и портокали и лимонада, ядох прекалено много, без да се замислям, направо ми призлява като си помисля, тате каза, че не съм виновен, той е виновен, обаче на мене все ми прилошаваше, даже и да не съм ял, днес Елен купи шоколад, а аз й казвам «Не, благодаря», доста съм голям и отказвам шоколад, децата никога не отказват шоколад, я гледай, виждам пирамидите, една, две и онази малката — стават три, значи е Гиза. Къде отиваме? Той трябваше да ме заведе на училище. После извади ножа. Ножът е извит. Ще ми отреже главата. Къде е татко? Трябва да съм на училище, първия час имаме география, контролно за норвежките фиорди — всичко научих снощи. Не трябваше да си правя труда, пропуснах този час. Вече са свършили. Господин Джонстън събира контролните. И казваш на това карта ли, Хигинс? Прилича ми на изображение на ухото ти, момче! Всички се смеят. Смайт не може да напише правилно Москенстраумен. Напиши го петдесет пъти, момко. Всички се радват, че не са на мястото на Смайт. Старият Джонстън отваря учебника. След това, арктическата тундра. Иска ми се да съм на училище. Искам Елен да обвие ръката си около мен. Искам този да спре да ме гледа така, толкова самодоволен, мисля, че е луд, къде е татко? Ако не мисля за ножа, все едно го няма. Не трябва да мисля за ножа. Ако се концентрирам върху това да не мисля за ножа, все едно мисля за ножа. Как човек спира да мисли за нещо? Непреднамерено. Непреднамерени мисли. Всички мисли са непреднамерени. Ето, за секунда спрях да мисля за ножа. Ако видя полицай, ще изтичам при него и ще викна — спасете ме, спасете ме! Ще бъда толкова бърз, че той няма да успее да ме спре. Мога да тичам като вятъра, бърз съм. Може да видя някой офицер. Може да видя някой генерал. Ще се провикна, «добро утро, господин генерал!» Той ще ме погледне изненадан и ще каже: «Е, млади човече, та ти си прекрасно момче!» «Извинете, сър», ще кажа аз, «аз съм синът на майор Вандам и този човек ме отвлича, а баща ми не знае, съжалявам, че ви притеснявам, но имам нужда от помощ.» «Какво?» — отвръща генералът. «Я вижте, сър, не можете да правите това със сина на един британски офицер! Не е честно, да знаете! Изчезнете, чувате ли? За какъв се вземате, по дяволите? А и няма какво да размахвате това ножче към мен, та аз имам пистолет! Ти си смело момче, Били.» Аз съм смело момче. По цял ден в пустинята гинат хора. У дома падат бомби. В Атлантическия океан подводници потапят кораби, хората падат в ледените води и се давят. Момчетата от Кралските военновъздушни сили ги свалят над Франция. Всички са смели. Горе главата! Дявол да я вземе тая война. Така казват — дявол да я вземе. После влизат в кокпита, слизат в бомбоубежището, атакуват следващата дюна, изстрелват торпеда по подводниците, пишат писма до дома. Мислех си, че това е вълнуващо. Сега знам повече. Въобще не е вълнуващо. Гадно е.“

 

 

„Били е толкова блед. Изглежда болен. Мъчи се да е смел. А не трябва, трябва да се държи като дете, да вика, да плаче, да капризничи. Волф няма да може да се справи с това. Били обаче няма да направи това, разбира се, защото е възпитан да бъде твърд, да сподавя плача, да преборва сълзите, да има самоконтрол. Той знае как би се държал баща му, а какво прави едно малко момче — подражава на баща си. Гледай Египет. Канал край железопътната линия. Горичка от фурми. Някакъв мъж се е привел в нива, галабията му е запретната над гащите, работи си нещо по посевите; магаре пасе, то е толкова по-здраво от окаяните си събратя, които виждаме да теглят каручки в градовете; три жени седят край канала и перат, бъхтят прането в камъните, та да стане по-чисто; мъж препуска на кон, той ще да е местният ефенди; само най-богатите селяни имат коне; в далечината тучната зеленина рязко свършва с верига прашножълти хълмове. Египет е само петдесетина километра широк всъщност — останалото е пустиня. Какво да правя? Този хлад дълбоко в гърдите ми, щом погледна Волф. Как гледа Били. Блясъкът в очите му. Неуморен е — поглежда през прозореца, в купето, към Били, към мен, пак към Били, все с този блясък в очите, блясъкът на победата. Би трябвало да успокоя Били. Ще ми се да знаех повече за момчетата. Имам четири сестри. Каква лоша мащеха ще съм за Били. Искам да го докосна, да го прегърна, да го притисна набързо или даже да го гушна, но не съм сигурна, че той го иска, може дори да му стане по-зле. Сигурно мога да го отвлека с някоя игра. Нелепа идея. Или може би не е толкова нелепа. Ето училищната му чанта. Ето една тетрадка. Той ме гледа с любопитство. Каква игра? Морски шах. Четири линии за мрежата; мое кръстче в центъра. От погледа му, когато взема молива, вярвам, че го прави с налудничавата идея да ме успокои! Негова нула в ъгъла. Волф грабва тетрадката, проверява я, свива рамене, връща я. Мое кръстче, нула на Били. Играта ще е без победител. Следващия път трябва да го оставя да победи. Мога да играя, без да мисля. Жалко. Волф има резервно радио в Асиут. Може би трябва да остана с него и да му попреча да използва радиото. Някаква надежда! Трябва да отведа Били, после да се свържа с Вандам и да му кажа къде съм. Надявам се Вандам да е видял атласа. Може слугата да го е видял и да се е обадил в Главната квартира. Или пък атласът е останал на стола цял ден, незабелязан. Може Вандам да не се прибере днес. Трябва да отведа Били далеч от Волф, далеч от този нож. Били слага кръст в центъра на нова мрежа. Аз слагам нула и надрасквам припряно Трябва да избягаме — бъди готов. Били слага още едно кръстче и отговаря Добре. Моя нула. Кръстче на Били и Кога? Моя нула и На следващата гара. Третото кръстче на Били дава линия. Той я отбелязва и ми се усмихва тържествуващо. Победил е. Влакът забавя ход.“

 

 

Вандам знаеше, че влакът е още пред него. Спря на гарата в Гиза, недалеч от пирамидите, да попита преди колко време е минал влакът; спря и зададе същия въпрос и на следващите три гари. Сега, след час път, нямаше нужда да спира и да пита, защото шосето и железопътната линия вървяха успоредно, от двете страни на канал, и той щеше да види влака, когато го догонеше.

При всяко спиране отпиваше по глътка вода. С фуражката, очилата и шала около устата и гърлото беше защитен от най-големия прах, но слънцето беше ужасно горещо и Вандам беше непрестанно жаден. Накрая осъзна, че има лека треска. Реши, че може да се е простудил предната нощ, лежейки с часове край реката. Дъхът в гърлото му гореше и мускулите на гърба го боляха.

Трябваше да се съсредоточи върху пътя. Това беше единственото шосе, което вървеше по цялата дължина на Египет, от Кайро до Асуан, следователно беше в по-голямата си част павирано, а и през последните месеци армията направи някои ремонти, ала все пак се налагаше да внимава за бабуни и за дупки. За щастие, шосето беше право като стрела и Вандам виждаше далеч напред добитъка, каруците, керваните и стадата овце. Караше много бързо — освен в селата и градовете, където във всеки един момент някой можеше да излезе на пътя. Той не би убил дете, за да спаси дете, пък било то и неговото.

Досега беше задминал само две коли — тежък Ролс Ройс и очукан Форд. Ролсът се управляваше от униформен шофьор, на задната седалка имаше двойка възрастни англичани; в стария Форд имаше поне дузина араби. Вандам вече беше доста сигурен, че Волф пътува с влак.

Внезапно чу далечна свирка. Погледна напред и вляво от себе си видя — на малко по-малко от два километра — да се издига стълб бял дим, несъмнено от парен локомотив. „Били!“, рече си той. „Елен!“ Подкара по-бързо.

Колкото и да е странно, димът го накара да се замисли за Англия, за плавни хълмове, безкрайни зелени поля, четвъртита камбанария, която надзърта над горичка от дъбови дървета, железница в долината и пуфтящ локомотив, който изчезва в далечината. За миг той беше в тази английска долина и вкуси влажния утринен въздух; после видението отмина и той отново беше под стоманено синьото африканското небе, сред оризищата, палмите и далечните кафяви скали.

Влакът влизаше в град. Вандам вече не познаваше имената на селищата — географията му не беше толкова силна, а и почти беше загубил представа за изминатото разстояние. Градът беше малък. Сигурно три-четири тухлени сгради и пазар.

Влакът щеше да стигне там преди него. Вандам беше направил своите планове, знаеше какво ще прави; но му трябваше време, за него не беше възможно да връхлети на гарата и да скочи във влака без подготовка. Стигна града и забави скорост. Улицата беше задръстена от малко стадо овце. На прага на една къща старец пушеше чибук и наблюдаваше Вандам — европеец на мотоциклет беше рядка гледка, но не и изключителна. Вързано за дърво магаре изрева по мотоциклета. Бивол, който пиеше от ведро, дори не го погледна. Две кирливи парцаливи хлапета притичаха край него, хванали въображаеми дръжки, и избръмчаха „бръм, бръм“ като мотори. Вандам видя гарата. От площада не можеше да види перона, скрит от дълга ниска постройка, обаче можеше да наблюдава изхода и да забележи всеки, който излезе. Щеше да чака отвън докато влакът потегли, в случай че Волф слезе; после щеше пак да тръгне и да достигне следващата гара със значителна преднина. Спря мотоциклета и угаси двигателя.

 

 

Влакът минаваше бавно през прелеза. Елен видя търпеливите лица на хората зад портата, които чакаха да прекосят линията. Дебелак на магаре, малко момченце с камила, конски файтон, група мълчаливи старици. Камилата приседна, момчето почна да я бие през муцуната с пръчка и после сцената бавно се изниза от погледа. След миг влакът щеше да влезе в гарата. Храбростта на Елен я изостави. „Не сега“, каза си тя. „Нямах време за планиране. Следващата гара, нека го оставя до следващата гара.“ Ала тя беше казала на Били, че ще опитат да избягат на тази гара. Ако нищо не направеше, Били вече нямаше да й вярва. Трябваше да стане сега.

Опита да измисли план. Кое беше най-важното за нея? Да отведе Били далеч от Волф. Само това имаше значение. Да даде на Били възможност да избяга и после да опита да попречи на Волф да го преследва. Изведнъж в ума й се яви ярък, жив спомен от детството, от сбиване в една мръсна улица в Александрия: едно голямо момче, побойник, я удря и друго момче се намеси, бори се с него и й викна „Бягай, бягай!“, а тя стоя и гледа боя, ужасена, ала омагьосана. Не можа да си спомни как е свършило това.

Огледа се. „Мисли бързо!“ Намираха се в отворено купе, петнадесет или двадесет реда седалки. Двамата с Били седяха един до друг, по посока на движението. Волф беше срещу тях. Мястото до него беше празно. Зад него беше изходът към перона. Останалите пътници бяха смесица от европейци и богати египтяни, всичките в западно облекло. На всички им беше горещо, бяха уморени и изнервени. Неколцина спяха. Стюардът поднасяше чай в стъклени чаши на група египетски офицери в далечния край на вагона.

През прозореца Елен видя малка джамия, после френско съдилище, после гарата. Няколко дървета растяха в песъчливата почва до бетонения перон. Някакъв старец седеше по турски под дърво и пушеше цигара. Шест арабски войничета с момчешки вид се купчеха на една пейка. Бременна жена носеше бебе на ръце. Влакът спря.

„Не още“, каза си Елен; „не още.“ Моментът да се действа щеше да дойде, когато влакът потегли отново — така Волф щеше да разполага с по-малко време да ги хване. Тя седеше неспокойно. На перона имаше часовник с римски цифри. Беше спрял на пет и пет. Към прозореца приближи мъж, който предложи плодови напитки, и Волф го отпъди с махване на ръка.

Свещеник в коптско расо се качи на влака и зае мястото до Волф, като вежливо рече:

— Vous permettez, M’sieur?

Волф се усмихна очарователно и отговори:

— Je vous en prie.

Елен пошепна на Били:

— Когато свирката свирне, тичай към вратата и слизай от влака.

Сърцето й заби бързо — вече го беше направила.

Били не каза нищо.

— Това какво беше? — попита Волф. Елен отмести поглед. Свирката свирна.

Били колебливо погледна Елен.

Волф се свъси.

Елен се хвърли върху него и протегна ръце към лицето му. Внезапно бе обзета от гняв и омраза към него заради унижението, тревогите и болката, които й беше причинил. Волф отбранително вдигна ръце, ала това не я спря. Сама се изуми от силата си. Издра лицето му с нокти и от раните шурна кръв.

Свещеникът викна изненадано.

Зад гърба на седалката на Волф Елен видя как Били дотичва до вратата и се мъчи да я отвори.

Тя падна върху Волф и удари лице в челото му. Пак се надигна и опита да издере очите му.

Волф най-сетне смогна да нададе гневен рев. Оттласна се от седалката и блъсна Елен назад. Тя го сграбчи за ризата с две ръце. Тогава той я удари. Ръката му се вдигна от под кръста, сви се в юмрук и се стовари в челюстта й. Елен не подозираше, че от един удар може да боли толкова много. За миг не можеше да вижда. Пусна ризата на Волф и падна на седалката си. Зрението й се възвърна и тя видя как Волф се насочва към вратата. Стана.

Били беше отворил вратата. Тя го видя как я бутва и скача на перона. Волф скочи след него. Елен хукна към вратата.

Били се носеше като вятър по перона. Волф търчеше подире му. Неколцината египтяни, които стояха наоколо, гледаха с умерена почуда и не правеха нищо. Елен слезе от влака и хукна след Волф. Влакът помръдна, готов да тръгне. Волф затича по-бързо.

— Бягай, Били, бягай! — извика Елен.

Били погледна през рамо. Вече беше почти на изхода. Там стоеше кондуктор в мушама и зяпаше. Елен си помисли, че няма да го пуснат, защото той няма билет. „Няма значение“, осъзна тя, понеже влакът вече се движеше, а Волф трябваше да се качи отново. Волф погледна влака, но не забави. Елен забеляза, че той няма да залови Били и си рече: „успяхме!“ И тогава Били падна.

Беше се подхлъзнал върху нещо — пясък или листо. Напълно загуби равновесие и полетя заради ускорението. После тежко падна на земята. Волф светкавично се озова до него и се наведе да го вдигне. Елен ги настигна и скочи на гърба на Волф. Волф се препъна и отслаби хватката си. Елен го стискаше здраво. Влакът се движеше бавно, ала постоянно. Волф улови ръцете на Елен, разкъса хватката й, после тръсна широките си рамене и я стовари на земята.

За миг тя остана да лежи вцепенена. Вдигна поглед и видя, че Волф е преметнал Били през рамо. Момчето напразно викаше и го удряше по гърба. Волф притича няколко крачки редом с движещия се влак, после скочи вътре през една отворена врата. Елен искаше да остане на място и никога вече да не види Волф, но не можеше да изостави Били.

С труд затича край влака. Някой се пресегна навън и й подаде ръка. Тя я улови и скочи. Вече беше във влака.

Провали се злощастно. Отново беше там, откъдето започна. Чувстваше се разбита.

Последва Волф през купетата до местата им. Не поглеждаше лицата на хората, край които минаваше. Видя как Волф здраво плесва Били по дупето и го тръшва на мястото му. Момчето тихо плачеше.

Волф се обърна към Елен.

— Ти си глупаво, побъркано момиче — рече той на висок глас, та да го чуят останалите пътници.

Грабна я за ръката и я придърпа близо до себе си. Зашлеви я с длан, после с опакото и пак, и пак. Болеше, но Елен нямаше сили да се противи. Най-сетне свещеникът се изправи, докосна рамото на Волф и каза нещо.

Волф я пусна и седна. Елен се огледа. Всички я зяпаха. Никой не би й помогнал, понеже тя беше не само египтянка, а и жена — жените, както и камилите, трябва да се бият от време на време. Когато срещаше погледите на другите пътници, те смутено отклоняваха очи към вестниците, книгите и гледката през прозорците. Никой не й продума.

Елен рухна на мястото си. Безполезен, празен гняв вреше в нея. Почти. Почти бяха избягали.

Прегърна детето и го придърпа до себе си, почна да го гали по косата. След малко момчето заспа.