Кен Фолет
Ключът към Ребека (25)

Двадесет и пета глава

Мирррно! — ревна Джейкс със сержантския си глас.

Кемел застана мирно.

Стаята за разпити беше гола, имаше само една маса. Вандам последва Джейкс вътре, понесъл стол в едната ръка и чаша чай в другата. Седна.

— Къде е Алекс Волф? — попита той.

— Не знам — отговори Кемел и малко се поотпусна.

— Мирно! — кресна Джейкс. — Застани мирно, момче!

Кемел отново изпълни командата.

Вандам сръбна от чая. Това беше част от представлението, начин да покаже, че разполага с цялото време на света и няма особено много проблеми, докато арестантът го е загазил сериозно. Вярно беше тъкмо обратното.

— Снощи сте получили телефонно обаждане от офицера, наблюдаващ лодката Джихан — каза Вандам.

— Отговаряй на майора! — викна Джейкс.

— Да — рече Кемел.

— Какво ви каза?

— Каза, че майор Вандам е дошъл на пътеката край реката и го е пратил да повика подкрепление.

— Сър! — обади се Джейкс. — Да повика подкрепление, сър!

— Да повика подкрепление, сър!

— А вие какво направихте? — продължи Вандам.

— Лично отидох на място да разследвам, сър.

— И после?

— Бях ударен по главата и паднах в безсъзнание. Когато се свестих, бях с вързани ръце и крака. Отне ми няколко часа да се освободя. Тогава освободих майор Вандам и той ме нападна.

Джейкс се приближи до Кемел.

— Ти си проклета лъжлива чернилка! — И Кемел направи крачка назад. — Излез напред! — пак викна Джейкс. — Ти си лъжлив дребен черньо! Какво си ти?

Кемел не каза нищо.

— Слушайте, Кемел — рече Вандам. — Нещата стоят така. Вие ще бъдете разстрелян за шпионаж. Ако ни кажете всичко, което знаете, можете да се отървете със затвор. Бъдете разумен. И така, вие дойдохте по пътеката и ме ударихте, нали?

— Не, сър.

Вандам въздъхна. Кемел си имаше своята история и се придържаше към нея. Дори и да знаеше или да беше в състояние да отгатне къде е отишъл Волф, нямаше да каже, докато претендира за невинност.

— Доколко е замесена съпругата ви във всичко това? — попита Вандам.

Кемел замълча, ала видимо се разтревожи.

— Ако не отговаряте на въпросите ми, ще се наложи да разпитам нея — обясни Вандам.

Устните на Кемел бяха стиснати в тънка линия.

Вандам се изправи.

— Добре, Джейкс. Доведете съпругата му по подозрение в шпионаж.

— Типичното британско правосъдие — обади се Кемел.

Вандам го погледна.

— Къде е Волф?

— Не знам.

Майорът излезе. Изчака Джейкс пред вратата. Когато капитанът се появи, Вандам каза:

— Той е полицай, техниката му е известна. Ще се пречупи, но не днес.

Ала Вандам трябваше да намери Волф още днес.

— Искате ли да арестувам съпругата? — попита Джейкс.

— Още не. Може би по-късно.

„И къде беше Елен?“

Изминаха няколко метра до друга килия.

— Тук всичко ли е готово? — попита Вандам.

— Да.

— Добре.

Отвори вратата и влезе. Това помещение не беше толкова голо. Соня седеше на твърд стол, облечена в груба сива затворническа дреха. До нея стоеше жена, офицер от армията, която би уплашила Вандам, ако той беше затворник. Беше ниска и набита, с грубо мъжко лице и къса сива коса. В единия ъгъл на килията имаше нар, а в другия — мивка със студена вода.

Когато Вандам влезе, жената каза:

— Стани!

Вандам и Джейкс седнаха.

— Седни, Соня — рече Вандам.

Жената бутна Соня на стола.

Вандам я погледа малко. Беше я разпитвал вече веднъж и тя се оказа по-силна от него. Този път щеше да е различно: на везните беше поставена безопасността на Елен и на Вандам му бяха останали малко скрупули.

— Къде е Алекс Волф? — попита той.

— Не знам.

— Къде е Елен Фонтана?

— Не знам.

— Волф е немски шпионин и ти му помагаш.

— Това е нелепо.

— В беда си.

Соня не отговори. Вандам огледа лицето й. Тя беше горда, уверена, не се боеше. Вандам се питаше какво точно е станало на лодката тази сутрин. Сигурно Волф беше заминал, без да предупреди Соня. Не се ли чувстваше предадена?

— Волф те предаде — каза той. — Кемел, полицаят, го предупреди за опасността; обаче Волф те остави да спиш и тръгна с друга жена. Ще продължиш ли да го защитаваш след това?

Соня мълчеше.

Волф държеше радиото си на твоята лодка. Пращаше съобщения на Ромел в полунощ. Ти знаеше това, следователно си замесена в шпионаж. Ще бъдеш разстреляна за шпионаж.

— Цял Кайро ще въстане! Няма да посмеете!

— Така ли мислиш? Какво ни е грижа, че Кайро ще въстане сега? Немците са на прага ни — нека те да потушават въстанието.

— Не смейте да ме докоснете.

— Къде е отишъл Волф?

— Не знам.

— Можеш ли да предположиш?

— Не.

— Не ни помагаш, Соня. Това ще влоши положението ти.

— Не можете да ме пипнете.

— Мисля, че е по-добре да ти докажа, че мога. — Вандам кимна на жената.

Тя държеше Соня неподвижна, докато Джейкс я завърза за стола. Соня за кратко се противеше, но беше безнадеждно. Погледна Вандам и за пръв път в очите й се появи намек за страх.

— Какво правите, мръсници?

Жената измъкна грамадни ножици от чантата си. Взе кичур от дългите и гъсти коси на Соня и го отряза.

— Не можете да направите това! — изпищя Соня.

Жената бързо почна да реже косите й. Режеше тежките кичури и ги пускаше в скута й. Соня крещеше и ругаеше Вандам, Джейкс и всички британци с такива изрази, каквито Вандам никога не беше чувал от жена.

Надзирателката взе по-малки ножици и отряза косите на Соня до скалпа.

Виковете на затворничката се укротиха до плач. Когато тя отново можеше да го чуе, Вандам каза:

— Както виждаш, вече не се вълнуваме твърде от законност и справедливост, нито пък се вълнуваме от египетското обществено мнение. Вече сме притиснати до стената. Всички може скоро да загинем. Отчаяни сме.

Жената извади сапун и четка за бръснене и насапуниса главата на Соня, после се залови да бръсне скалпа й.

— Волф получаваше сведения от някого в Главната квартира — продължи Вандам. — От кого?

— Ти си зъл — отвърна Соня.

Накрая жената офицер извади от чантата си огледало и го задържа пред лицето на Соня. Соня първо отказваше да се погледне, ала след миг отстъпи. Зяпна при вида на напълно голата си глава.

— Не. Това не съм аз — каза тя и избухна в сълзи.

Вече цялата омраза беше изчезнала; Соня беше напълно сломена.

— Откъде получаваше сведения Волф? — тихо попита Вандам.

— От майор Смит — отговори Соня.

Вандам прикри въздишка на облекчение. „Слава Богу, тя се пречупи.“

— Малко име?

— Санди Смит.

Вандам погледна Джейкс. Това беше името на изчезналия майор от МИ6 — станало беше онова, от което се бяха опасявали.

— Как получаваше информацията?

— Санди ме посещаваше на лодката в обедната си почивка. Докато двамата бяхме в леглото, Алекс проверяваше куфарчето му.

„Толкова просто“, рече си Вандам. „Иисусе, колко съм уморен.“ Смит беше свръзката между Секретната разузнавателна служба — известна още като МИ6 — и Главната щабквартира и в това си качество беше осведомен за цялото стратегическо планиране. МИ6 трябваше да знае какво прави армията, за да казва на своите шпиони каква информация да търсят. Смит отиваше на лодката направо след сутрешните съвещания в Главната квартира, с куфарче, пълно с тайни. Вандам вече знаеше, че Смит е казвал на хората в Главната квартира, че обядва в МИ6, а на началниците си в МИ6 — че обядва в Главната квартира, така че никой да не разбере, че спи с танцьорката. По-рано Вандам допускаше, че Волф подкупва или изнудва някого: никога не му беше минавало през ума, че той може да черпи информация от човек, който не подозира за това.

— Къде е сега Смит? — попита той.

— Свари Алекс да рови в куфарчето му. Алекс го уби.

— Къде е трупът?

— В реката до лодката.

Вандам кимна на Джейкс и капитанът излезе.

— Кажи ми за Кемел — обърна се той отново към Соня.

Сега й се говореше, тя искаше да каже всичко, което знае, съпротивата й беше напълно сломена; беше готова на всичко, та да се държат добре с нея.

— Дойде и ми каза, че сте поискали от него да постави лодката под наблюдение. Каза, че ще подправи докладите от наблюдението, ако аз уредя среща между Алекс и Садат.

— Алекс и кого?

— Ануар ал-Садат. Капитан в армията.

— Защо той искаше да се срещне с Волф?

— За да могат Свободните офицери да пратят съобщение на Ромел.

„Има елементи в тази история, за които не съм и помислял“, каза си Вандам.

— Къде живее Садат?

— В Кубри ал-Кубба.

— Адресът?

— Не знам.

Вандам нареди на жената офицер:

— Вървете да намерите точния адрес на капитан Ануар ал-Садат.

— Слушам. — И лицето й се разчупи в удивително приятна усмивка. Тя излезе.

— Волф държеше радиото си на твоята лодка.

— Да.

— За съобщенията си използваше код.

— Да. Имаше един английски роман, който използваше, за да състави кодовите думи.

— Ребека.

— Да.

— И имаше ключ за кода.

— Ключ ли?

— Лист, на който е посочено кои страници от книгата да ползва.

Соня бавно кимна.

— Да, мисля, че имаше.

— Радиото, книгата и ключът са изчезнали. Знаеш ли къде?

— Не — отговори Соня. Уплаши се. — Честно, не, не знам, казвам истината…

— Всичко е наред, вярвам ти. Знаеш ли къде може да е отишъл Волф?

— Той има къща… Вила лез Оливие.

— Добра идея. Други предположения?

— Абдулла. Може да е отишъл при Абдулла.

— Да. Нещо друго?

— Братовчедите му, в пустинята.

— И те къде могат да се намерят?

— Никой не знае. Те са номади.

— Възможно ли е Волф да знае къде се движат?

— Предполагам.

Вандам я погледа още малко. Тя не беше актриса: не можеше да изиграе това. Беше напълно съкрушена, не само беше готова, а нямаше търпение да предаде приятелите си и да разкрие тайните си. Казваше истината.

— Пак ще те видя — каза Вандам и излезе.

Жената му подаде листче с адреса на Садат и се върна в килията. Вандам забърза към сборното помещение. Джейкс го очакваше.

— Флотът ни отпусна двама водолази — каза той. — Ще бъдат тук до няколко минути.

— Добре — отговори Вандам и запали цигара. — Искам да атакуваш къщата на Абдулла. Аз ще арестувам този приятел Садат. Прати малък отряд във Вила лез Оливие, за всеки случай. Не допускам да намерят нещо. Всички ли са инструктирани?

Джейкс кимна.

— Знаят, че търсим радиопредавател, Ребека и набор инструкции за кодиране.

Вандам се огледа и за пръв път видя, че в помещението има и египетски офицери.

— Защо, по дяволите, имаме араби в отбора? — гневно попита той.

— Протокол, сър — отговори Джейкс. — Идея на полковник Боге.

Вандам премълча забележката си.

— Като свършиш у Абдулла, искам да се срещнем на лодката.

— Слушам.

Вандам угаси цигарата.

— Да вървим.

Излязоха в утринната светлина. Дузина джипове бяха наредени със запалени двигатели. Джейкс инструктира сержантите на нападателните екипи, после кимна на Вандам. Хората се качиха по колите и потеглиха.

Садат живееше в едно предградие на около пет километра от Кайро, по посока на Хелиополис. Домът му представляваше обикновена фамилна къща с градинка. Четири джипа изреваха навън и войниците незабавно обкръжиха къщата и почнаха да претърсват градината. Вандам почука на предната врата. Някакво куче залая шумно. Вандам почука пак. Вратата се отвори.

— Капитан Ануар ал-Садат?

— Да.

Садат беше слаб, сериозен младеж, среден на ръст. Къдравата му кестенява коса вече редееше. Беше облечен в капитанска униформа и с фес на главата, като че се канеше да излиза.

— Вие сте арестуван — каза Вандам и мина край него да влезе в къщата. На прага се появи друг младеж.

— Кой е това? — попита Вандам.

— Брат ми, Талат — отговори Садат.

Вандам огледа капитана. Арабинът се държеше спокойно и с достойнство, ала криеше някакво напрежение. „Страхува се“, прецени Вандам; „но не се страхува от мен и не се страхува от затвора; страхува се от нещо друго.“

Какво ли сделка беше сключил Кемел с Волф тази сутрин? Въстаниците имаха нужда от Волф, който да ги свърже с Ромел. Дали не го укриваха някъде?

— Коя е вашата стая, капитане?

Садат показа. Вандам влезе в стаята. Беше просто спалня, с дюшек на пода и окачена на кука на стената галабия. Вандам посочи двама британски войници и един египетски полицай и им каза:

— Добре, действайте.

Те почнаха да претърсват стаята.

— Какъв е смисълът на това? — попита тихо Садат.

— Вие познавате Алекс Волф — каза Вандам.

— Не.

— Той се нарича още Ахмед Рахма, но е европеец.

— Не съм го чувал.

Явно капитан Садат беше доста корава личност, не от вида, който лесно се пречупва и признава всичко, само защото неколцина яки войници разхвърлят къщата му. Вандам посочи от другата страна на антрето.

— Каква е тази стая?

— Моят кабинет…

Вандам се приближи до вратата.

— Но жените от семейството са вътре — каза Садат. — Трябва да ми позволите да ги предупредя…

— Те знаят, че сме тук. Отворете вратата.

Вандам остави Садат да влезе в стаята пръв. Вътре нямаше жени, но задната врата беше отворена, като че някой току-що беше излязъл. Нямаше проблем — градината беше пълна с войници, никой не можеше да избяга. Вадам видя на бюрото армейски пистолет, с който бяха затиснати няколко листа на арабски. Приближи до етажерката и прегледа книгите — Ребека не беше сред тях.

От друго крило на къщата се чу вик:

— Майор Вандам!

Вандам последва вика и отиде в кухнята. Един сержант от военната полиция стоеше до фурната, а домашното куче джавкаше по обутите му в ботуши крака. Вратата на фурната беше отворена и сержантът извади радио в куфар.

Вандам погледна Садат, който го беше последвал в кухнята. Лицето на арабина беше изкривено от горчивина и разочарование. „Значи, това е била сделката: те предупреждават Волф и в замяна получават неговото радио. Означаваше ли това, че той има и друг предавател? Или Волф беше уредил нещата така, че да дойде тук, в къщата на Садат, за да предаде съобщението си?“

— Добра работа — рече Вандам на сержанта. — Отведете капитан Садат в Главната квартира.

— Възразявам — намеси се Садат. — Уставът гласи, че офицерите в египетската армия могат да бъдат задържани само в офицерската столова и трябва да бъдат охранявани от друг офицер.

Старшият египетски полицай стоеше наблизо.

— Така е — каза той.

Вандам отново наруга Боге, задето беше замесил египтяните.

— Уставът също така гласи, че шпионите се разстрелват — каза той на Садат и после се обърна към сержанта. — Пратете шофьора ми. Довършете претърсването на къщата. После обвинете Садат в шпионаж.

Пак погледна капитана. Горчивината и разочарованието по лицето му бяха отстъпили на пресметливост. „Той преценява как да извлече най-голяма полза от ситуацията“, рече си Вандам; „Готви се за ролята на мъченик. Много е гъвкав — трябва да стане политик.“

Вандам излезе от къщата и приближи джипа. След секунди шофьорът му се появи тичайки и се метна на седалката до него.

— Към Замалек — нареди Вандам.

— Слушам. — Шофьорът запали и потеглиха.

Когато Вандам стигна при лодката, водолазите бяха приключили с работата си и сега стояха на пътеката и сваляха екипировката си. Двама войници измъкваха нещо изключително страшно от водите на Нил. Водолазите бяха привързали въжета към трупа, който бяха намерили на дъното, и сега си измиваха ръцете от цялата история.

Джейкс дойде при Вандам.

— Погледнете, сър.

Подаде му някаква подгизнала книга. Кориците бяха отпрани. Вандам я разгледа — беше Ребека.

Радиото се беше озовало у Садат; кодовата книга — в реката. Вандам си спомни пълния с овъглена хартия пепелник в лодката. Дали Волф беше изгорил ключа към кода?

Защо се беше отървал от радиото, книгата и ключа, когато имаше да праща жизненоважно съобщение до Ромел? Изводът беше неизбежен: Волф разполага с други радио, книга и ключ, скрити на друго място.

Войниците измъкнаха трупа на брега и отстъпиха, като че не искаха да имат повече нищо общо с него. Вандам застана над тялото. Гърлото беше прерязано и главата беше почти отделена от тялото. Към кръста на мъртвеца беше привързано куфарче. Вандам се приведе и гнусливо го отвори. Беше пълно с бутилки шампанско.

— Мили Боже — промълви Джейкс.

— Грозна работа, нали — рече Вандам. — Прерязва гърлото, после хвърля трупа в реката с каса шампанско да го дърпа надолу.

— Хладнокръвно копеле.

— И адски бързо с ножа — додаде Вандам и докосна лицето си. Превръзката вече беше свалена и няколкодневна брада прикриваше раната. Но не и Елен, не с ножа, моля. — Разбирам, че не си го намерил.

— Нищо не намерих. Наредих да арестуват Абдулла, на общо основание, обаче в къщата му нямаше нищо. Отбих се на връщане във Вила лез Оливие — същата работа.

— И в дома на капитан Садат. — Внезапно Вандам се почувства напълно изцеден. Струваше му се, че Волф го надиграва на всяка крачка. Хрумна му, че може би просто не е достатъчно умен, та да залови този ловък и изплъзващ се шпионин.

— Може би загубихме — каза той и потърка лице. През последното денонощие не беше спал. Питаше се какво прави тук, застанал над страховития труп на майор Санди Смит. Нямаше какво повече да се научи от него. — Мисля да ида у дома и да поспя един час — продължи той. Джейкс го погледна изненадано. — Може така мисълта ми да се проясни. Следобед отново ще разпитаме всички затворници.

— Много добре, сър.

Вандам се върна при колата си. Докато минаваше по моста между Замалек и материка, той си спомни, че Соня посочи още една възможност — братовчедите номади. Загледа лодките в широката бавна река. Течението ги водеше надолу, а вятърът ги буташе нагоре — съвпадение от огромно значение за Египет. Лодкарите все още използваха едно триъгълно платно, усъвършенствано от… Колко? Сигурно от хиляди години. Толкова много неща в тази страна се правеха по един и същи начин от хиляди години. Вандам затвори очи и видя Волф в една фелука да плава нагоре по реката, да нагажда платното с една ръка, докато с другата трака съобщения до Ромел по предавателя. Колата спря внезапно и Вандам отвори очи, усетил, че е сънувал или дремел. Защо му е на Волф да плава нагоре по реката? За да намери братовчедите си номади. А кой може да каже къде са те? Волф сигурно можеше да ги намери, ако следват всяка година един и същ път в странстванията си.

Джипът беше спрял пред къщата на Вандам. Той излезе.

— Искам да ме чакаш — каза той на шофьора. — По-добре влез. — Въведе го в къщата, после му показа кухнята. — Слугата ми, Джафар, ще ти предложи нещо за хапване, стига да не се отнасяш с него като с чернилка.

— Много благодаря, сър — отвърна шофьорът.

На масичката в антрето беше струпана поща. На плика най-отгоре нямаше марка; писмото беше адресирано до Вандам със смътно познат почерк. В горния ляв ъгъл беше написано „Спешно“. Вандам го взе.

„Има още неща за правене“, даде си сметка той. Волф може би в момента се движеше на юг. Трябваше да се сложат блокади по шосетата при всички главни градове по трасето. Трябва на всички железопътни гари да се поставят хора, които да търсят Волф. А самата река… Трябваше да има начин да се проверява корабоплаването — в случай че Волф наистина беше тръгнал с лодка, като в съня. Трудно му беше да се съсредоточи. „Можем да сложим блокади по реката, както можем по шосетата, нали така“, каза си Вандам. Нищо обаче нямаше да върши работа, ако Волф беше решил да потъне в Кайро. Ами ако той се крие в гробищата? Много мюсюлмани погребваха своите покойници в малки къщички и в града имаше цели акри с такива празни постройки: на Вандам щяха да му трябват хиляда войници да ги претърси. „А все пак може и да е необходимо“, помисли си той. „От друга страна, Волф можеше да е тръгнал на север, към Александрия, или на изток, или на запад в пустинята…“

Влезе в дневната да потърси ножа за отваряне на писма. По някакъв начин издирването на Волф трябваше да се стесни. Вандам не разполагаше с хиляди войници — те се сражаваха в пустинята. Вандам трябваше да прецени кой ход е най-вероятен. Спомни си къде беше започнало всичко — в Асиут. Може би трябваше да се свърже с капитан Нойман там. Явно в този град Волф беше влязъл от пустинята, значи можеше и да излезе оттам. Може би братовчедите му бяха недалеч от там. Вандам нерешително погледна телефона. Къде беше проклетият нож за писма? Вандам отиде до вратата и се провикна:

— Джафар!

Върна се в дневната и съгледа ученическия атлас на Били на един стол. Видя му се мърляв. Момчето сигурно го беше изтървало в локва или нещо подобно. Взе го. Атласът беше лепкав. Вандам осъзна, че е изцапан с кръв. Чувстваше се като в някакъв кошмар. Какво ставаше тук? Няма нож за писма, атласът е оплескан с кръв, номадите са при Асиут…

Джафар влезе.

— Каква е тази мръсотия? — попита Вандам.

Джафар погледна.

— Моля да ме извините, господине, не знам. Те разглеждаха атласа, докато капитан Александър беше тук…

— Кои са тези „те“? Кой е капитан Александър?

— Това е офицерът, когото вие пратихте да заведе Били на училище, сър. Името му беше…

— Замълчи. — Страхът и ужасът в миг проясниха ума на Вандам. — Капитан от британската армия е дошъл тук тази сутрин и е отвел Били?

— Да, господине, заведе го на училище. Каза, че вие сте го пратили…

— Джафар, никого не съм пращал.

Мургавото лице на слугата посивя.

— Не провери ли дали това е истински капитан?

— Ама, господине, госпожица Фонтана беше с него, така че всичко ми се видя нормално.

— Боже мой. — Вандам погледна плика в ръката си. Вече разбираше защо почеркът на плика му е познат: беше същият като на бележката, която Волф прати на Елен. Разкъса плика. Вътре имаше писмо, написано от същата ръка:

Уважаеми майор Вандам,

Били е при мен. Елен се грижи за него. Докато аз съм в безопасност, той ще е добре. Съветвам ви да останете където сте и да не предприемате нищо. Ние не воюваме с деца и аз нямам желание да наранявам момчето. В същото време, животът на едно дете е нищо в сравнение с бъдещето на моите две отечества, Египет и Германия; затова бъдете сигурен, че ако това е в съзвучие с моите цели, аз ще убия Били.

Искрено ваш,

Алекс Волф

Това беше писмо на луд човек: благовъзпитаните обръщения, правилният английски, правописът, опитът да оправдае отвличането на едно невинно дете… Вандам вече знаеше, че някъде дълбоко в себе си Волф е луд.

А Били беше в неговите ръце.

Вандам подаде писмото на Джафар, който си сложи очилата с треперлива ръка. Волф взел Елен със себе си, когато напуснал лодката. Не ще да му е било трудно да я сплаши и да я принуди да му помага: трябвало му е само да заплаши Били и при това положение Елен би била безпомощна. Ала какъв беше смисълът да отвлича момчето наистина? И къде бяха отишли? И защо беше тази кръв тук?

Джафар откровено плачеше.

— Кой беше ранен? Кой кървеше?

— Нямаше насилие — отговори Джафар. — Струва ми се, че госпожица Фонтана си беше порязала ръката.

И е размазала кръвта по атласа на Били и го е оставила на стола. Това беше знак, някакво съобщение. Вандам взе атласа и го остави да се отвори. Веднага забеляза картата на Египет с грубо надрасканата стрелка. Стрелката сочеше Асиут.

Вадам вдигна телефона и набра номера на Главната квартира. Когато телефонистът отговори, той затвори. Замисли се: ако докладвам за случая, какво ще стане? Боге ще прати ескадрон от леката кавалерия да арестува Волф в Асиут. Ще последва борба. Волф ще разбере, че губи, ще знае, че го очаква разстрел за шпионаж, без да се брои отвличането и убийството — и какво ще направи?

„Той е луд“, каза си Вандам. „Той ще убие сина ми.“

Скова се от страх. Разбира се, Волф искаше тъкмо това; това целеше с отвличането на Били — да скове Вандам. Така действаше отвличането.

Ако Вандам въвлечеше армията, щеше да последва стрелба. Волф щеше да убие Били от луда злоба. Затова имаше само една възможност.

Вандам трябваше да тръгне след тримата.

— Донеси две бутилки вода — нареди той на Джафар. Слугата се завтече. Вандам отиде в антрето, сложи си очилата за мотоциклет, после намери шал и уви устата и гърлото си. Джафар дойде от кухнята с бутилките вода. Вандам ги сложи в коша и се метна на мотоциклета. Ритна да запали и форсира двигателя. Резервоарът беше пълен. Джафар, все още разплакан, застана до господаря си. Вандам докосна рамото на стареца.

— Ще ги върна — рече той.

Прибра стойката на мотоциклета, излезе на улицата и свърна на юг.