Кен Фолет
Ключът към Ребека (22)

Двадесет и втора глава

Арабинът беше разтревожен. „Иди на най-близкия телефон“, рече му англичанинът. Е, в някои от околните къщи имаше телефони. Но в къщите с телефони живееха европейци, които нямаше да приемат добре някой египтянин, бил той и от полицията, да тропа на вратата им в единадесет вечерта и да иска да ползва телефона. Почти беше сигурен, че ще му откажат, с клетви и ругатни: унизително изживяване. Не беше с униформа, дори не носеше семплата бяла риза и черни панталони, ами беше облечен като фелах. Нямаше и за миг да му повярват, че е полицай.

Не му беше известен обществен телефон в Замалек. Това му оставяше само една възможност: телефона в участъка. Отправи се натам, все още подтичвайки.

Освен това се притесняваше да позвъни в Главната квартира. Египетските държавни служители в Кайро си имаха неписано правило — никой никога не се свързва доброволно с англичаните. Това винаги означаваше неприятности. Диспечерите в Главната квартира щяха да откажат да прехвърлят обаждането или пък щяха да предадат съобщението чак на сутринта — и после да отричат, че въобще са го получили — или щяха да му кажат да позвъни по-късно. И ако нещо се объркаше, щеше да си изпати адски много. Освен това, откъде би могъл да знае, че онзи мъж на пътеката до реката не го лъжеше? Той не би могъл да различи майор Вандам от Адам; освен това всеки може да облече майорска униформена риза. Ами ако беше измама? Имаше определена порода английски младши офицери, които просто обичаха да си правят дебелашки шеги с добронамерените египтяни.

Той имаше стандартно решение в подобни ситуации; да предаде по-нагоре. И без това му беше наредено по този случай да докладва на командващия си офицер и на никой друг. Реши да иде до участъка и оттам да позвъни в дома на старши офицер Кемел.

Кемел щеше да знае какво да направи.

 

 

Елен пристъпи от стълбата и притеснено огледа вътрешността на лодката. Очакваше декорацията да е оскъдна, морска. Всъщност, оказа се луксозна, макар и малко натруфена. Имаше дебели килими, ниски дивани, няколко елегантни помощни масички и пищни кадифени завеси от тавана до пода, които отделяха това помещение от останалата част от лодката, навярно спалня. Срещу завесите, където лодката се стесняваше към кърмата, имаше кухничка с малки, но модерни уреди.

— Твоя ли е? — попита тя Волф.

— На приятел — отговори той. — Разполагай се.

Елен се чувстваше хваната в капан. Къде, по дяволите, беше Уилям Вандам? На няколко пъти тази вечер тя мислеше, че зад колата се движи мотоциклет, ала не можеше да погледне добре, за да не привлече вниманието на Волф. Всеки миг очакваше войници да обградят колата, да арестуват Волф и да я освободят. И когато секундите се превърнаха в часове, тя започна да се пита дали това не е сън и дали Уилям Вандам изобщо съществува.

А сега Волф отиде при сандъка за лед, извади бутилка шампанско, намери две чаши, отгърна сребристия станиол от гърлото, разви телчето, шумно отвори тапата, наля шампанското в чашите и къде, по дяволите, е Уилям?

Ужасяваше се от Волф. Имаше много връзки с мъже, някои от тях случайни, но винаги имаше доверие, знаеше, че мъжът ще е мил или поне внимателен. Сега се боеше за тялото си: оставеше ли Волф да играе с него, какви игри щеше да измисли той? Кожата й беше чувствителна, отвътре тя беше нежна, толкова ранима, толкова уязвима, легнала по гръб с разтворени крака… Да е така с някой, който я обича и ще е толкова нежен с нея, колкото е тя самата, би било радост — обаче с Волф, който искаше да употреби тялото й… тя потръпна.

— Студено ли ти е? — попита Волф, когато й подаде чаша.

— Не, не треперя…

— За твое здраве — вдигна тост той.

Устата й беше пресъхнала. Близна студеното вино, после отпи. Почувства се малко по-добре.

Волф седна на дивана и се извърна да я гледа.

— Каква прекрасна вечер. Компанията ти ми доставя такова удоволствие. Ти си омагьосваща.

„Започва се“, каза си тя.

Волф положи длан на коляното й.

Тя застина.

— Ти си загадъчна. Желана, доста резервирана, много красива, понякога наивна и понякога толкова знаеща… ще ми кажеш ли нещо?

— Предполагам — отговори Елен, без да го погледне.

С връхчето на пръста си той погали контурите на лицето й: челото, носа, устните, брадичката.

— Защо излезе с мен?

Какво искаше да каже? Възможно ли беше да подозира какво прави тя всъщност? Или просто беше поредната стъпка в неговата игра?

Погледна го и отговори:

— Ти си много привлекателен мъж.

— Щастлив съм, че мислиш така. — Пак сложи ръка на коляното й и се приведе напред да я целуне. Тя му поднесе бузата си, както вече беше направила веднъж тази вечер. Устните му докоснаха кожата й и той прошепна: — Защо се боиш от мен?

Горе на палубата се разнесе шум — бързи леки стъпки — и люкът се отвори.

Елен помисли: „Уилям!“.

Показа се обувка с висок ток и женски крак. Жената се спусна, затвори люка и слезе от стълбата. Елен видя лицето й и разпозна Соня, танцьорката.

„Какво става, за Бога“, рече си тя.

 

 

— Много добре, сержант — каза Кемел по телефона. — Постъпихте съвсем правилно, като се свързахте с мен. Лично ще се оправя с всичко. Всъщност, вече можете да се считате свободен от дежурство.

— Благодаря, началник — отговори сержантът. — Лека нощ.

— Лека нощ — каза Кемел и затвори. Катастрофа. Британците бяха проследили Волф до лодката и Вандам опитваше да организира атака. Последиците щяха да са двояки. Първо, възможността Свободните офицери да използват радиото на немеца изчезваше и отпадаше вероятността за преговори с Райха преди Ромел да завземе Египет. Второ, когато британците установяха, че лодката е шпионско гнездо, бързо щяха да разберат, че Кемел е укривал фактите и е защитавал агентите. Той съжали, че не е притиснал Соня повечко, че не я е принудил да устрои срещата след часове, а не след дни. Ала вече беше късно да съжалява. Какво да прави?

Върна се в спалнята и набързо се облече.

— Какво има? — обади се тихо жена му от леглото.

— Работа — прошепна той.

— О, не. — Тя се обърна на другата страна.

Извади пистолета си от заключеното чекмедже на писалището и го пъхна в джоба на куртката, сетне целуна жена си и тихо излезе от къщата. Влезе в колата и запали двигателя. За минута поседя да помисли. Трябваше да се посъветва със Садат, но това щеше да отнеме време. А дотогава Вандам щеше да изгуби търпение да чака край лодката и щеше да направи нещо прибързано. Първо трябваше да се справи с Вандам, бързо; после — да иде до дома на Садат.

Кемел потегли и се насочи към Замалек. Искаше време да размисли, ала тъкмо време не му достигаше сега. Трябваше ли да убие Вандам? Никога не бе убивал човек и не знаеше способен ли е на това. От години само беше удрял някого. А и как щеше да прикрие участието си? Може би оставаха дни, докато немците достигнат Кайро — наистина беше възможно, дори и на този етап, да бъдат отблъснати. Освен това щеше да се проведе разследване какво се е случило на пътеката край реката тази вечер и рано или късно обвиненията щяха да се стоварят върху Кемел. Навярно щяха да го разстрелят.

— Кураж — каза си той на глас и си припомни как откраднатият самолет на Имам избухна в пламъци, когато се разби в пустинята.

Паркира близо до пътеката. От багажника на колата извади въже. Натъпка го в джоба на куртката и взе пистолета в дясната си ръка.

Държеше го наопаки, за да удари с него. Откога не го беше ползвал? „От шест години“, припомни си Кемел, ако не се броят упражненията от време на време.

Стигна до брега на реката. Погледна сребристите води на Нил, черните силуети на лодките, смътната линия на пътеката и тъмните храсталаци. Вандам трябваше да е някъде тук. Кемел запристъпва тихо напред.

 

 

Вандам погледна часовника си на светлината от цигарата. Единадесет и половина. Явно нещо се беше объркало. Или арабският полицай беше предал съобщението неправилно, или от Главната квартира не бяха успели да намерят Джейкс, или Боге някак беше провалил всичко. Вандам не можеше да рискува Волф да предаде по радиото сведенията, с които разполагаше сега. Оставаше му само да се качи на лодката сам и да рискува всичко.

Угаси цигарата и чу стъпки някъде в храстите.

— Кой е там? — прошепна той. — Джейкс?

Появи се нечия тъмна фигура и каза:

— Аз съм.

Вандам не можа да разпознае шептящия глас, нито да види лицето.

— Кой?

Фигурата дойде по-близо и вдигна ръка.

— Кой… — повтори Вандам и тогава осъзна, че ръката се спуска за удар. Изви се и нещо го удари отстрани по главата и отскочи от рамото му. Вандам извика от болка и дясната му ръка се схвана. Ръката на другия се вдигна отново. Вандам пристъпи напред и несръчно посегна към нападателя с лявата ръка. Фигурата отстъпи и пак удари и сега ударът падна право върху темето на Вандам. Той изпита мигновена остра болка, после загуби съзнание.

 

 

Кемел прибра пистолета в джоба си и коленичи до проснатото тяло на Вандам. Първо докосна гърдите му и с облекчение усети силен пулс. Чевръсто свали сандалите на Вандам, после чорапите му, сви ги на топка и я натика в устата на изпадналия в несвяст мъж. Това щеше да му попречи да извика. После го преобърна, скръсти китките зад гърба му и ги завърза с въжето. Омота глезените му с другия край на въжето. Накрая го завърза за едно дърво.

Подир няколко минути Вандам щеше да дойде на себе си, обаче щеше да установи, че не може да помръдне. Нито да вика. Щеше да остане тук, докато някой не се препъне в него. Кога беше вероятно това да се случи? Обикновено в тези храсталаци имаше хора — младежи с приятелки и войници с техните момичета, но тази вечер със сигурност имаше достатъчно движение, та да ги подплаши. Имаше възможност някоя закъсняла двойка да забележи Вандам или да го чуе да стене… Кемел трябваше да поеме този риск, нямаше смисъл да се мотае наоколо и да се тревожи.

Реши набързо да погледне лодката. Тихо пристъпи по пътеката към Джихан. Вътре светеше, ала зад портовете бяха спуснати завески. Изкушаваше се да се качи на борда, обаче искаше първо да се посъветва със Садат, защото не беше сигурен какво трябва да се направи.

Обърна се и тръгна към колата.

 

 

— Алекс ми е разказал всичко за теб, Елен — рече Соня с усмивка.

Елен й се усмихна в отговор. Това ли беше приятелката на Волф, собственица на лодката? Волф живееше с нея? Очакваше ли я толкова рано? Защо нито един от двамата не беше ядосан, учуден или смутен? Колкото да каже нещо, Елен попита:

— Направо от Ча-ча ли идваш?

— Да.

— И как беше?

— Както винаги — изтощително, вълнуващо, успешно.

Явно Соня не беше скромна жена.

Волф й поднесе чаша шампанско. Соня я взе, без да го погледне.

— Значи работиш в бакалията на Микис? — попита тя Елен.

— Всъщност не — отговори Елен, като си мислеше: „да не би наистина да те интересува?“ — Помагах му няколко дни, това е. Роднини сме.

— Така че ти си гъркиня?

— Да.

Празните приказки дадоха на Елен увереност. Страхът й понамаля. Каквото и да се случеше, нямаше вероятност Волф да я заплаши с ножа и да я насили в присъствието на една от най-известните жени в Египет. Соня й даваше поне малко отдих. Уилям възнамеряваше да хване Волф преди полунощ…

Полунощ!

Почти беше забравила. В полунощ Волф щеше да се свърже по радиото с врага и да предаде подробностите за отбранителната линия. Къде обаче беше радиото? Тук, на лодката? А ако беше другаде, Волф трябваше скоро да излезе. Ако радиото беше тук, щеше ли той да прати съобщение пред Елен и Соня? Какво беше наумил?

Волф седна до Елен. Тя се почувства леко застрашена с двамата от двете й страни.

— Какъв щастливец съм аз — рече Волф, — седя си тук с двете най-красиви жени в Кайро.

Елен гледаше право напред, без да знае какво да каже.

— Соня, не е ли красива?

— О, да — отговори Соня, докосна лицето на Елен, после я улови за брадичката и извърна главата й. — Как мислиш, Елен, аз красива ли съм?

— Разбира се.

Елен се умисли. Ставаше все по-странно. Като че ли…

— Толкова се радвам — продължи Соня и положи длан върху коляното й.

И тогава Елен разбра.

Всичко си дойде на място: търпението на Волф, фалшивата му любезност, лодката, неочакваната поява на Соня… Елен осъзна, че съвсем не е в безопасност. Страхът й от Волф се върна, по-силен от преди. Двамата искаха да я използват и тя нямаше избор, трябваше да лежи тук, да мълчи и да не се противи, докато те правят каквото желаят. Волф с ножа в ръка…

Стига.

„Няма да се плаша. Мога да понеса да ме мачкат двама развратни стари глупци. Тук е заложено нещо повече. Забравям за безценното си телце, мисля за радиото и как да попреча на Волф да го използва.“

Тази история с тройката можеше да се превърне в предимство.

Елен тайничко погледна часовника си. До полунощ оставаше четвърт час. Вече беше твърде късно да разчита на Уилям. Тя, Елен, единствена можеше да спре Волф.

И смяташе, че знае как.

Волф и Соня си размениха погледи, като сигнал. Всеки с ръка на коляното на Елен, двамата се приведоха пред нея и се целунаха.

Тя ги гледаше. Дълга, лъстива целувка. „Какво очакват да направя“, запита се Елен.

Двамата се разделиха.

Волф целуна Елен по същия начин. Тя не се възпротиви. После усети ръката на Соня върху брадичката си. Соня обърна лицето на Елен към себе си и я целуна по устните.

Елен затвори очи и си помисли: „няма да ме нарани, няма да ме нарани“.

Наистина, не я нарани, но беше странно жена да я целува толкова нежно.

„Някак трябва да овладея тази ситуация“, рече си Елен.

Соня разтвори блузата си. Имаше големи мургави гърди. Волф сведе глава и пое зърното й с уста. Елен усети как Соня натиска главата й надолу. Разбра, че трябва да действа като Волф. Направи го. Соня изстена.

Всичко това беше за удоволствие на Соня: очевидно това беше нейна фантазия, неин каприз; сега тя се задъхваше и пъшкаше, не Волф. Елен се боеше, че Волф може всеки момент да ги остави и да отиде при радиото си. Докато механично любеше Соня, Елен мислеше как да подлуди Волф от страст.

„Трябва да го държа по-далече от радиото.“

Какъв беше ключът към всичко това? Какво искаха те всъщност?

Отмести лице от Соня и целуна Волф. Той извърна устни към нея. Елен намери ръката му и я притисна между бедрата си. Той задиша дълбоко. „Най-сетне проявява интерес“, каза си Елен.

Соня опита да ги раздели.

Волф я погледна и силно я зашлеви през лицето.

Елен зяпна от изненада. Това ли беше ключът? Явно беше някаква тяхна игра, това трябваше да е.

Волф върна вниманието си към Елен. Соня отново се помъчи да се намести между тях.

Този път Елен я удари.

Соня изстена гърлено.

„Направих го, разгадах играта, владея ги“, каза си Елен.

Забеляза, че Волф си поглежда часовника.

Внезапно се изправи. Двамата се втренчиха в нея. Елен вдигна ръце и бавно издърпа роклята над главата си, захвърли я настрани и остана по черно бельо и чорапи. Започна нежно да се докосва, прокара ръце между бедрата си и по гърдите си. Забеляза как изражението на Волф се промени — самоконтролът му изчезна и той я загледа с широко отворени очи, с копнеж. Беше напрегнат, замаян. Облиза устни. Елен вдигна левия си крак, стъпи с обувката с висок ток между гърдите на Соня и я бутна назад. После сграбчи главата на Волф и я притегли към корема си.

Соня почна да целува стъпалото й.

Волф издаде някакъв звук между стон и въздишка и зарови лице между бедрата на Елен.

Елен погледна часовника си.

Беше полунощ.