Кен Фолет
Ключът към Ребека (21)

Двадесет и първа глава

Вандам почука на вратата на апартамента на Елен час преди уречената й среща с Алекс Волф. Тя се появи, облечена в черна вечерна рокля, с копринени чорапи и обувки с висок ток. Около шията й имаше тънка златна верижка. Лицето й беше гримирано, косите й блестяха. Очакваше Вандам.

Той се усмихна. Виждаше позната и в същото време невероятно красива жена.

— Здравей.

— Влез. — Тя го въведе в дневната. — Сядай.

Вандам искаше да я целуне, ала тя не му даде възможност.

Той седна на дивана.

— Исках да ти съобщя подробностите за тази вечер.

— Добре — отговори тя и седна на стола срещу него. — Искаш ли питие?

— Ако обичаш.

— Обслужвай се.

Той я зяпна.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Имаме работа за вършене, нека я свършим.

Вандам се изправи, отиде при нея и коленичи пред стола й.

— Елен. Какво правиш?

Тя го изгледа гневно. Изглеждаше сякаш ей сега ще се разплаче.

— Къде беше последните два дни? — попита тя високо.

Той отмести поглед и се замисли.

— Работих.

— А аз къде бях според теб?

— Тук, предполагам.

— Именно!

Вандам не разбираше какво иска да му каже. Мина му през ум, че се е влюбил в жена, която почти не познава.

— Аз съм бил на работа, ти си била тук и затова ми се сърдиш?

— Да! — кресна тя.

— Успокой се — рече Вандам. — Не разбирам защо си толкова ядосана и трябва да ми обясниш.

— Няма!

— Тогава не знам какво да ти кажа. — Вандам седна на пода с гръб към нея и запали цигара. Наистина не знаеше какво я е ядосало, но държанието му беше преднамерено: беше готов да се смири, да се извини за стореното, каквото и да беше то, и да се сдобрят — но не и да гадае.

Поседяха една минута в мълчание и без да се поглеждат.

Елен подсмръкна. Вандам не я виждаше, обаче знаеше, че тези звуци се дължат на плач.

— Можеше да ми пратиш бележка или поне един проклет букет! — каза Елен.

— Бележка ли? За какво? Ти знаеше, че ще се видим тази вечер.

— О, Боже.

— Цветя? За какво са ти? Не е нужно повече да играем тази игра.

— Нима?

— Какво искаш да кажа?

— Слушай. Онази нощ се любихме, ако случайно си забравил…

— Не ставай смешна…

— Доведе ме вкъщи и ме целуна за лека нощ. И оттогава — нищо.

Вандам подръпна от цигарата.

— Ако случайно ти си забравила, някой си Ервин Ромел чука на вратата, а зад гърба му се редят шайка нацисти, и аз съм човекът, от когото се очаква да не ги пусне.

— Пет минути. Само толкова щеше да ти отнеме да ми пратиш бележка.

— За какво?

— Да, за какво по-точно? Аз съм пропаднала жена, нали? Отдавам се на някой мъж със същата леснина, с която изпивам чаша вода. И час по-късно не помня нищо — това ли си мислиш? Защото така ми се струва! Дяволите да те вземат, Уилям Вандам, караш ме да се чувствам долнопробна!

Не че имаше повече смисъл, отколкото в началото, ала сега Вадам долавяше болката в гласа й. Обърна се с лице към нея.

— Ти си най-прекрасното нещо, което ми се е случвало от много време насам, може би изобщо. Моля те, прости ми, че се държах като глупак — рече той и взе ръката й.

Елен гледаше към прозореца, хапеше устни, бореше се със сълзите.

— Да, такъв си. — Тя го погледна и докосна косите му. — Проклет глупак — прошепна тя и го погали. От очите й рукнаха сълзи.

— Толкова много имам да уча за теб — каза той.

— И аз за теб.

Вандам отмести поглед и почна да разсъждава на глас.

— Хората се обиждат от хладнокръвието ми. Винаги е било така. Подчинените ми — не, те го харесват. Те знаят, че когато усетят паника, когато усетят, че не могат да се справят, могат да дойдат при мен и да ми кажат каква е дилемата. И ако аз не успея да видя изход, ще им кажа какво е най-доброто, кое е малкото зло. А понеже го казвам със спокоен глас, понеже виждам дилемата и не изпадам в паника, те си тръгват уверени и правят каквото трябва. Всичко, което правя, е да изясня проблема и да не допусна той да ме уплаши; а на тях тъкмо това им е нужно. Обаче… точно това отношение често вбесява други хора — началниците ми, приятелите ми, Анджела, теб… Никога не съм разбирал защо.

— Защото понякога трябва да изпаднеш в паника, глупчо — меко отговори Елен. — Понякога трябва да покажеш, че се боиш, че нещо те е обсебило, че си бесен за нещо. Човешко е и означава, че те е грижа. Когато си толкова спокоен през цялото време, ние мислим, че просто пет пари не даваш.

— Е, хората би трябвало да разбират по-добре. Любимите — също, и приятелите, и началниците, ако ги бива. — Каза го искрено, ала някъде дълбоко в ума си знаеше, че в прочутото му хладнокръвие има нещо безжалостно и коравосърдечно.

— А ако не разбират…?

Елен вече не плачеше.

— Трябва ли да съм различен? Не. — Вандам искаше да е откровен с нея. Можеше да я излъже, за да й достави удоволствие: „да, имаш право, ще се помъча да бъда друг.“ Ала какъв смисъл имаше? Ако не можеше да бъде себе си с нея, не си струваше. Щеше да я манипулира, подобно на всички други мъже. По същия начин, по който манипулираше хората, а той не обичаше това. Затова й каза истината. — Разбери, така побеждавам — рече той с крива усмивка. — Аз съм дистанциран. Гледам всичко отстрани. Наистина ме е грижа, обаче отказвам да правя безцелни неща, символични жестове, да изпадам в напразни пристъпи на гняв. Или се обичаме, или не, и всички цветя на света са без значение. Ала днешната ми работа може да се отрази на живота ни и на смъртта ни. Мислех за теб, цял ден; но всеки път, щом си помислях за теб, отклонявах ума си към по-належащите неща. Аз работя ефикасно, поставям приоритети и не се тревожа за теб, когато знам, че си добре. Можеш ли да си представиш, че свикваш с това?

Тя му се усмихна едва-едва.

— Ще опитам.

А през цялото време Вандам се питаше: „За колко време? Искам ли тази жена завинаги? Ами ако не я искам?“

Потисна тази мисъл. Точно сега тя не беше от голямо значение.

— След всичко това искам да кажа: Забрави за тази вечер, не отивай, ще се справим без теб. Обаче не мога. Имаме нужда от теб. Ужасно важно е.

— Добре. Разбирам.

— А преди всичко, мога ли да те целуна?

— Да, моля те.

Коленичил отстрани на стола й, Вандам взе лицето й в голямата си длан. Устата й беше нежна и жадна, леко влажна. Той се наслади на усещането и вкуса. Никога не беше изпитвал такова нещо — можеше да я целува цяла нощ и да не се измори.

Най-сетне тя се дръпна, пое дълбоко дъх и каза:

— Божичко, вярвам, че си искрен.

— Можеш да си сигурна.

Елен се засмя.

— Когато го каза, за миг се превърна в стария майор Вандам — онзи, когото познавах, преди да опозная теб.

— И твоето „Божичко“ с провокативен глас беше като от старата Елен.

— Инструктирайте ме, господин майор.

— Трябва да изляза от обсега на целувките.

— Седни там и кръстосай крака. Всъщност, какво прави днес?

Вандам отиде до бюфета и намери джина.

— Един майор от разузнаването е изчезнал. Заедно с куфарче, пълно с тайни.

— Волф?

— Може. Оказа се, че този майор изчезвал по обед, по няколко пъти седмично и никой не знае къде е ходил. Подозирам, че може да се е срещал с Волф.

— И защо е трябвало да изчезне?

Вандам сви рамене.

— Нещо се е объркало.

— Какво имаше в куфарчето му днес?

Вандам се питаше колко да й каже.

— Разбивка на нашата отбрана. Толкова подробна, че според нас може да измени изхода от следващата битка. — Смит разполагаше също и с плана на Вандам за измамата, обаче Вандам реши да не го казва на Елен. Вярваше й, но имаше и инстинкти относно сигурността. — Затова е добре да пипнем Вандам тази вечер.

— Та вече може би е твърде късно!

— Не. Неотдавна се натъкнахме на дешифровка на едно от предаванията на Волф. Беше определено за полунощ. Шпионите докладват в определено време, по принцип по едно и също време всеки ден. Понякога началниците им не слушат, или поне не слушат правилната честота, така че дори и да излъчат предаването, никой не го приема. Затова смятам, че Волф ще предаде въпросната информация днес в полунощ. Стига да не го спипаме по-рано. — Вандам размисли за сигурността и реши, че тя трябва да осъзнае колко е важна работата й. — Има и още нещо. Волф използва код на базата на един роман, Ребека. Разполагам с екземпляр от романа. Ако мога да се добера до ключа към кода…

— Какво е това?

— Просто лист хартия, който му казва как да ползва книгата, за да кодира сигналите.

— Продължавай.

— Ако се сдобия с ключа към Ребека, мога да се престоря на Волф и да излъча по радиото лъжлива информация за Ромел. Това може напълно да обърне хода на действията — аз мога да спася Египет. Но трябва да разполагам с ключа.

— Добре. Какъв е планът за тази вечер?

— Както и преди. С още нещо. Ще бъда в ресторанта заедно с Джейкс и двамата ще носим пистолети.

Тя се ококори.

— Имаш оръжие?

— Не сега. Джейкс ще го донесе в ресторанта. Както и да е, там ще има още двама, плюс още шест отвън на тротоара, които ще се стараят да изглеждат безобидни. Освен това ще разполагаме с цивилни коли, готови да блокират всички изходи от улицата при едно свирване. Няма значение какво прави Волф тази вечер — ако иска да те види, ще го заловим.

На вратата се почука.

— Какво е това? — попита Вандам.

— Вратата…

— Да, знам. Очакваш ли някого? Или нещо?

— Не, не, разбира се. Почти стана време да тръгвам.

Вандам се свъси.

— Това не ми харесва. Не отваряй.

— Добре — отговори Елен. После промени намерението си. — Трябва да отворя. Може да е баща ми. Или вести от него.

— Добре. Отвори.

Елен излезе от дневната. Вандам остана да слуша. Отново се почука и Елен отвори.

Вандам я чу да казва:

— Алекс!

— Иисусе Христе — прошепна Вандам.

Чу гласа на Волф.

— Вече си готова. Колко приятно.

Дълбок, самоуверен глас. Провлаченият английски носеше едва доловима следа от неразпознаваем акцент.

— Но нали трябваше да се срещнем в ресторанта…

— Знам. Може ли да вляза?

Вандам скокна зад дивана и легна на пода.

— Разбира се… — отговори Елен.

Гласът на Волф приближи.

— Скъпа моя, тази вечер изглеждаш изключително.

„Вежливо копеле“, рече си Вандам.

Входната врата се затвори.

— Насам ли? — попита Волф.

— Хмм… да…

Вандам чу как двамата влизат в стаята и Волф казва:

— Какъв прекрасен апартамент. Микис Аристопулос сигурно ти плаща добре.

— О, аз не работя там редовно. Той ми е далечен родственик. Семейство, помагам.

— Чичо. Трябва да ти е чичо.

— А, прачичо, втори братовчед, нещо подобно. Казва ми племенница за удобство.

— Хубаво. Това е за теб.

— О, цветя. Благодаря ти.

„Майната им на цветята“, каза си Вандам.

— Може ли да седна?

— Разбира се.

Вандам усети как диванът помръдна, когато Волф отпусна тежестта си върху него. Едър мъж беше. Вандам си припомни схватката с него. Припомни си и ножа и ръката му посегна към раната на лицето му. „Какво мога да направя?“, запита се той.

Можеше да нападне Волф сега. Шпионинът беше тук, на практика в ръцете му! Бяха с приблизително еднакво тегло, равностойни съперници — ако не се брои ножът. Волф беше въоръжен с нож и онази вечер, когато беше навън със Соня, следователно го носеше винаги, носеше го и сега.

Ако се сбиеха и Волф разполагаше с това преимущество, той щеше да победи. Случи се преди, в онази алея. Вандам пак докосна страната си.

„Защо не си взех пистолета“, рече си той.

А ако Волф го победи, какво следва? Виждайки Вандам в жилището на Елен, Волф ще разбере, че тя се мъчи да го хване в капан. И какво ще й стори? В Истанбул, в подобна ситуация, той преряза гърлото на момичето.

Вандам примигна, за да пропъди ужасяващия образ.

— Забелязвам, че си си приготвила питие, преди да дойда. Може ли да ти правя компания?

— Разбира се — потрети Елен. — Какво ще обичаш?

— Какво е това? — попита Волф и подуши. — О, малко джин ще е чудесно.

„Това беше моето питие“, каза си Вандам. Слава Богу, че Елен не беше наляла за себе си — две чаши щяха да го издадат. Чу тракането на леда.

— Наздраве! — каза Волф.

— Наздраве.

— Не личи да ти харесва.

— Ледът се е стопил.

Вандам знаеше защо Елен е направила физиономия, когато е отпила — беше чист джин. „Справя се толкова добре със ситуацията“, помисли Вандам. „Какво ли планира той според нея? Сигурно вече е отгатнала къде се крие. И отчаяно се мъчи да не поглежда нататък. Бедната Елен! Отново получи повече от онова, за което се беше договорила.“

Вандам се надяваше тя да е пасивна, да възприеме линията на най-малкото съпротивление и да му вярва.

Дали Волф още имаше намерението да иде в ресторант Оазис? Вероятно. „Само да можех да съм сигурен, щях да оставя всичко на Джейкс“, помисли Вандам.

— Елен, струваш ми се нервна — рече Волф. — Да не би идването ми да обърка плановете ти? Ако желаеш, отиди да довършиш приготовленията си — не че видът ти е нещо по-малко от съвършен и сега. Просто ме остави тук с бутилката джин.

— Не, не… Е, наистина си казахме, че ще се срещнем в ресторанта…

— И ето, идвам аз и пак променям всичко в последната минута. Честно казано, дотегнало ми е от ресторанти, ала те са, така да се каже, обичайното място за срещи; затова се уговарям да вечерям с някого, а когато настъпи моментът, не мога да го изтрая и измислям нещо друго.

„Значи няма да идат в Оазис“, заключи Вандам. „По дяволите.“

— Какво искаш да правиш? — попита Елен.

— Може ли отново да те изненадам?

„Накарай го да ти каже!“, помисли Вандам.

— Добре — съгласи се Елен.

Вандам вътрешно изстена. Ако Волф разкриеше къде ще отидат, Вандам можеше да се свърже с Джейкс и да нареди да преместят засадата на новото място. Елен не разсъждаваше правилно. Обяснимо беше — тя звучеше ужасено.

— Да вървим? — каза Волф.

— Добре.

Диванът проскърца, когато Волф стана.

„Мога да го нападна сега“, рече си Вандам.

Прекалено рисковано.

Чу ги да излизат от стаята. Остана още малко на мястото си. Чу как Волф казва в антрето:

— След теб.

После входната врата се затръшна.

Вандам се изправи. Налагаше се да ги проследи и при първа възможност да се обади в Главната квартира и да се свърже с Джейкс. Елен нямаше телефон. Малцина в Кайро имаха. Пък и да имаше, сега нямаше време. Отиде до входната врата и се заслуша. Нищо не чу. Открехна малко — отишли си бяха. Излезе, затвори вратата, забърза по коридора и надолу по стълбите.

Когато излезе от сградата, съгледа двамата от другата страна на улицата. Волф държеше вратата на някаква кола за Елен. Не беше такси: Волф трябва да беше наел, заел или откраднал кола за тази вечер. Той затвори вратата след Елен и заобиколи откъм шофьорското място. Елен погледна през прозореца и срещна погледа на Вандам. Втренчи се в него. Той отклони поглед — боеше се да направи какъвто и да е жест и Волф да го види.

Вандам отиде до мотоциклета си, качи се и запали.

Колата на Волф потегли и Вандам я последва.

Движението все още беше натоварено. Вандам смогваше да оставя по пет-шест коли между себе си и Волф без риск да го загуби. Свечеряваше се, ала малко коли бяха с включени светлини.

Вандам се питаше къде ли отива Волф. Сигурно щяха да спрат някъде, освен ако Волф не си беше наумил да обикалят цяла нощ. Само да можеха да спрат някъде, където има телефон…

Излязоха от града и се отправиха към Гиза. Падна мрак и Волф включи светлините на колата. Вандам остави фаровете на мотоциклета незапалени, та Волф да не забележи, че го следят.

Беше кошмарно пътуване. Дори и денем в града карането на мотоциклет караше косите на човек да настръхнат: улиците бяха осеяни с бабуни, дупки и коварни локви масло и Вандам беше установил, че трябва да наблюдава платното не по-малко от движението. Пустинният път беше още по-зле, ала сега той трябваше да се движи без светлини и да държи под око колата отпред. Три или четири пъти едва не падна от мотоциклета.

Беше му студено. Понеже не очакваше пътуването, той носеше само униформената риза с къси ръкави, а при високата скорост вятърът режеше през нея. Колко далеч планираше Волф да отидат?

Пирамидите се мержелееха отпред.

„Там няма телефон“, рече си Вандам.

Колата на Волф забави. Щяха да си устроят пикник край пирамидите. Вандам загаси двигателя на мотоциклета и постепенно спря. Преди Волф да излезе от колата, Вандам избута мотора от шосето на пясъка. Пустинята беше равна само ако я гледаш отдалеч, така че Вандам намери една каменисто възвишенийце, зад което да остави мотоциклета. Легна в пясъка до бабуната и загледа колата.

Нищо не се случваше.

Колата си стоеше на място, двигателят не работеше, купето беше тъмно. Какво ли правеха вътре? Вандам беше завладян от ревност. Каза си да не става глупак — хранеха се и толкоз. Елен му беше разказала за последния пикник: пушената сьомга, студено пиле, шампанското. Не можеш да целуваш момиче, ако устата ти е пълна с риба. Все пак, пръстите им можеха да се докосват, когато й поднася виното.

Стига толкова.

Реши да рискува с една цигара. Дръпна се зад височинката да запали, после я скри в шепа по войнишки и се върна на наблюдателния пост.

След пет цигари вратата на колата се отвори.

Облаците се разсеяха и луната огря. Пейзажът беше оцветен в тъмносиньо и сребристо, сенчестите пирамиди се издигаха от блестящия пясък. Две фигури излязоха от колата и се отправиха към най-близката от древните гробници. Вандам видя, че Елен ходи със скръстени пред гърдите ръце, сякаш й беше студено, или пък не искаше да хване Волф за ръка. Волф леко положи ръка на раменете й и тя не възрази.

Спряха в основата на паметника и заговориха. Волф посочи нагоре, а Елен май поклати глава: Вандам предположи, че не иска да се катери. Тръгнаха край основата и изчезнаха зад пирамидата.

Вандам зачака да се покажат от другата страна. Явно им трябваше доста време. Какво правеха там отзад? Настойчивата нужда да иде и да види беше почти неустоима.

Сега можеше да се добере до колата. Заигра се е идеята да я повреди, да се върне бързо в града и да доведе екипа си. Ала по това време Волф може би нямаше да е тук; претърсването на пустинята нощем беше невъзможно, а до сутринта Волф вече щеше да се е отдалечил на километри.

Беше почти непоносимо да гледа, да чака и да бездейства, ала Вандам знаеше, че това е най-правилният избор.

Най-сетне Волф и Елен се върнаха в полезрението му. Волф все още я прегръщаше през раменете. Отидоха при колата и застанаха до вратата. Волф положи длани на раменете на Елен, каза нещо и се приведе да я целуне.

Вандам се изправи.

Елен поднесе страната си, после се извърна, изплъзна се от прегръдката му и влезе в колата.

Вандам отново легна на пясъка.

Тишината на пустинята беше нарушена от рева на колата на Волф. Вандам гледаше как тя завива в широк кръг и стъпва на пътя. Фаровете светнаха и Вандам неволно сведе глава, макар да беше добре скрит. Колата го подмина и се отправи към Кайро.

Вандам скочи, изтика мотоциклета на шосето и ритна стартера. Не запали. Той изруга — ужасяваше се от мисълта, че карбураторът може да се е напълнил с пясък. Пак опита и този път успя. Метна се на мотоциклета и последва колата.

На лунната светлина му беше по-лесно да различава дупките и бабуните по пътя, ала така беше и по-лесен за забелязване. Държеше се доста зад колата на Волф, защото знаеше, че могат да идат единствено в Кайро. Питаше се какъв ли е планът на Волф за по-нататък. Дали ще отведе Елен у дома? И ако беше така, къде щеше да отиде после? Би могъл да отведе Вандам до базата си.

„Ще ми се да имах пистолет“, каза си той.

Дали Волф щеше да отведе Елен в своята къща? Все някъде трябваше да е отседнал, да има легло в стая в сграда в Кайро. Вандам беше сигурен, че Волф планира да прелъсти Елен. Държеше се доста търпеливо и кавалерски с нея, обаче Вандам знаеше, че в действителност Волф обича бързо да получава желаното. Прелъстяването може би беше най-дребната от опасностите пред Елен. „Какво не бих дал за един телефон!“, помисли Вандам.

Достигнаха покрайнините на града и Вандам се принуди да приближи колата. За щастие, трафикът бе доста оживен. Той обмисли дали да не спре и да съобщи на някой полицай или военен, ала Волф караше бързо. Пък и какво би могло да гласи съобщението? Вандам още не знаеше къде отива Волф.

Започна да се досеща за отговора, щом прекосиха моста към Замалек. Там беше лодката на Соня, танцьорката. „Сигурно не е възможно Волф да живее тук“, рече си Вандам — „мястото беше под наблюдение вече от няколко дни. Но навярно не му се щеше да отведе Елен в истинския си дом и затова ползваше лодката.“

Волф паркира на улицата и излезе от колата. Вандам подпря мотоциклета на една стена и припряно го заключи с верига, за да не го откраднат — може би щеше да му потрябва пак тази нощ.

Последва Волф и Елен от улицата до пътеката край реката. Иззад един храст видя как повървяха малко по пътеката. Питаше се какво ли си мисли Елен. Дали е очаквала да я спаси по-рано? Дали вярва, че Вандам още я наблюдава? Дали вече губи надежда?

Спряха пред една от лодките — Вандам внимателно забеляза коя точно — и Волф помогна на Елен да стъпи на трапа. „Нима на Волф не му хрумва, че лодката може да е под наблюдение“, почуди се той. „Очевидно не.“ Волф последва Елен на палубата, после отвори люк. Двамата изчезнаха долу.

„Сега какво?“, попита се Вандам. Със сигурност това беше най-добрата му възможност да доведе помощ. Волф навярно предвиждаше да прекара известно време на лодката. Но ако това не стане? Да речем, докато Вандам търчи за телефон, нещо се обърка — Елен настоя да я върнат у дома, Волф промени намеренията си или двамата решат да идат в някой нощен клуб?

„Все още е възможно да изтърва копелето“, каза си Вандам.

Някъде наоколо трябваше да има полицай.

— Ей! — обади се майорът с висок шепот. — Има ли някой? Полиция? Аз съм майор Вандам. Ей, къде…

Иззад едно дърво се материализира тъмна фигура. Арабски глас рече:

— Да?

— Здравейте. Аз съм майор Вандам. Вие ли сте полицаят, който наблюдава тази лодка?

— Тъй вярно.

— Добре, слушайте сега. Мъжът, когото преследваме, в момента е на лодката. Имате ли пистолет?

— Не, сър.

— Проклятие. — Вандам се замисли дали двамата с арабина да не нападнат лодката сами и прецени, че не могат: на арабина не можеше да се вярва, че ще се бие с ентусиазъм, пък и в ограниченото пространство ножът на Волф щеше да предизвика бедствие. — Добре, искам да се доберете до най-близкия телефон, да позвъните в Главната квартира и да предадете съобщение до капитан Джейкс или полковник Боге, свръхспешно: да дойдат тук с хората си и да нападнат лодката незабавно. Разбрано?

— Капитан Джейкс или полковник Боге, Главната квартира, да нападнат лодката незабавно. Слушам, сър!

— Добре. Бързайте!

Арабинът се понесе в тръс.

Вандам намери място, където оставаше скрит, но можеше да наблюдава лодката и пътеката. Няколко минути след това на пътеката се появи женска фигура. Вандам прецени, че му изглежда позната. Жената се качи на лодката и той осъзна, че това е Соня.

Изпита облекчение: поне Волф не можеше да тормози Елен, докато на лодката има друга жена.

Настани се и зачака.