Кен Фолет
Ключът към Ребека (2)

Втора глава

Беше май и духаше хамсин, горещ и прашен южен вятър. Застанал под душа, Уилям Вандам потиснато помисли, че това ще е единственият момент на прохлада за целия ден. Спря водата и бързо се избърса. Усещаше леки болки навсякъде. Вчера игра крикет, за пръв път от години. Разузнаването към Генералния щаб състави отбор, който да играе срещу лекарите от полевата болница — нарекоха мача шпиони срещу знахари — и Вандам, който игра в защита, беше изморен, понеже докторите попиляха подаването на Разузнавателния отдел из целия парк. Днес трябваше да си признае, че не е в добра форма. Джинът му беше изпил силите, цигарите го бяха оставили без дъх, а многобройните грижи му попречиха да отдели на играта крайното съсредоточаване, което тя изискваше.

Запали цигара, изкашля се и почна да се бръсне. Винаги пушеше, докато се бръснеше — известен му беше само този способ за облекчаване на скуката от неизбежната всекидневна задача. Преди петнадесет години се закле да си пусне брада, още щом се уволни от армията, ала още беше на служба.

Облече ежедневната униформа: тежки сандали, чорапи, свободна риза и онези шорти в цвят каки, които можеха да се спускат и да се закопчават под коляното, та да предпазват от комари. Никой не го правеше и по-младите офицери обикновено режеха капаците, понеже изглеждаха смехотворно.

На пода до леглото имаше празна бутилка от джин. Вандам я погледна и се почувства отвратен от себе си: за пръв път беше взел проклетото нещо в леглото. Вдигна бутилката, затвори я и я хвърли в кошчето за боклук. После слезе долу.

Джафар беше в кухнята и правеше чай. Слугата на Вандам беше стар плешив копт, който тътреше нозе и имаше претенцията да е английски иконом. Такъв той нямаше никога да стане, ала притежаваше известно достойнство и беше честен, а Вандам беше установил, че тези качества не са чести сред египетската домашна прислуга.

— Били стана ли? — попита Вандам.

— Да, сър, веднага слиза.

Вандам кимна. На котлона бълбукаше канче с вода. Вандам пусна вътре едно яйце и нагласи часовника. Отряза две филии от хляб, приготвен по английски, и ги препече. Намаза ги с масло и ги наряза на пръчици, сетне извади яйцето от водата и го обели отгоре.

Били влезе в кухнята и рече:

— Добро утро, тате.

Вандам се усмихна на десетгодишния си син.

— Добрутро. Закуската е готова.

Момчето почна да се храни. Вандам седна срещу него с чаша чай и го загледа. Напоследък Били често изглеждаше уморен сутрин. По-рано на закуска неизменно биваше свеж. Да не би да спеше зле? Или просто метаболизмът му заприличваше повече на този на възрастните? А може би просто будуваше до късно и четеше криминалета на светлината на фенерче под завивката.

Казваха, че Били прилича на баща си, но Вандам не виждаше приликата. Можеше обаче да види чертите на майката на Били: зелените очи, деликатната кожа и едва загатнатото презрително изражение на лицето, когато някой му противоречеше.

Вандам винаги приготвяше закуската на сина си. Слугата беше напълно способен да се грижи за момчето, разбира се, и го правеше през повечето време; ала Вандам обичаше да пази този малък ритуал за себе си. Често това беше единственото време в деня, когато виждаше Били. Не говореха много — Били се хранеше, а Вандам пушеше — ала това нямаше значение: важното беше, че са заедно за малко в началото на всеки ден.

След закуска Били си изми зъбите, а Джафар изкара мотоциклета на Вандам. Били се върна с ученическа барета на глава, а Вандам сложи униформеното кепе. Както правеха всеки ден, двамата си отдадоха чест.

— Добре, сър, да вървим да спечелим войната.

И тръгнаха.

 

 

Кабинетът на Вандам беше в Сивите колони, една от групата постройки, оградени с бодлива тел, които представляваха Главната квартира Близък Изток. Когато пристигна, на бюрото му лежеше доклад за инцидент. Седна, запали цигара и зачете.

Докладът беше от Асиут, на около петстотин километра на юг, и на пръв поглед Вандам не разбра защо е разпределен за разузнаването. Патрул прибрал стопаджия европеец, който след това убил с нож един ефрейтор. Тялото било намерено предната нощ, почти веднага, след като отсъствието на ефрейтора било забелязано, обаче няколко часа след настъпването на смъртта. Мъж, отговарящ на описанието на стопаджията, купил билет за Кайро на гарата, но по времето, когато тялото на ефрейтора било открито, влакът вече бил пристигнал в Кайро и убиецът се стопил в града.

Нямаше отбелязан мотив.

Египетската полиция и британската военна полиция вече разследваха в Асиут, а колегите им в Кайро, също като Вандам, щяха да узнаят подробностите тази сутрин. Каква беше причината да се намесва разузнаването?

Вандам се навъси и пак се замисли. Европеец е прибран в пустинята. Казва, че колата му се повредила. Регистрира се в хотел. Тръгва си няколко минути по-късно и взима влака. Колата му не е намерена. Тялото на военен е намерено същата нощ в хотелската стая.

Защо?

Вандам вдигна телефона и позвъни в Асиут. На диспечерите във военния лагер им отне малко време да открият капитан Нюман, но накрая го засякоха в оръжейната и го викнаха на телефона.

— Това убийство с нож почти прилича на провалено прикритие — рече Вандам.

— Същото ми хрумна и на мен, сър — отговори Нюман. Звучеше младежки. — Затова разпределих доклада за разузнаването.

— Правилна мисъл. Кажете ми, с какво впечатление останахте от човека?

— Едър тип беше…

— Разполагам с вашето описание — метър и осемдесет, към осемдесет килограма, тъмна коса и очи — обаче това не ми казва какъв е бил.

— Разбирам — отвърна Нюман. — Е, честно казано, в началото ни най-малко не се усъмних в него. Изглеждаше капнал, което се връзваше с историята, че колата му се повредила на пътя в пустинята, а иначе си изглеждаше порядъчен гражданин: бял човек, прилично облечен, доста хубаво приказваше, с акцент, който той нарече холандски, или по-скоро африкански. Документите му бяха в ред — и досега съм съвсем сигурен, че бяха редовни.

— Но…?

— Каза ми, че наглежда бизнеса си в Горен Египет.

— Съвсем разумно.

— Да, обаче не ми приличаше на човек, чийто живот минава във вложения в няколко магазина или фабрички и памучни плантации. Много повече приличаше на самоуверен космополит — ако има пари за инвестиране, по-скоро ще го направи при някой борсов посредник в Лондон или в швейцарска банка. Просто не беше дребен собственик… Много е смътно, сър, обаче нали разбирате какво имам предвид?

— Точно така — каза Вандам. „Нюман звучи като умен момък“, помисли той. „Защо се е забил в Асиут?“

— И после ми хрумна — продължи Нюман, — че той просто се появи в пустинята, а аз наистина нямах представа откъде може да е дошъл… Затова казах на горкия Кокс да остане с него под претекст, че му помага, за да сме сигурни, че няма да офейка, преди да успеем да проверим историята му. Трябваше да го арестувам, разбира се, но, право да си кажа, сър, тогава имах само съвсем слабо подозрение…

— Не мисля, че някой ви обвинява, капитане — отговори Вандам. — Добре сте направили да запомните името и адреса от документите. Алекс Волф, Вила Лез Оливие, Гардън Сити, нали?

— Да, сър.

Вандам затвори. Подозренията на Нюман бяха в съзвучие с неговия инстинкт за това убийство. Реши да говори с прекия си началник. Излезе от кабинета, понесъл доклада за инцидента.

Разузнаването към Генералния щаб се командваше от бригаден генерал с титлата Директор на военното разузнаване. ДВР имаше двама заместници: ЗДВР (О) — за операциите — и ЗДВР (Р) — за разузнаването. Заместниците бяха с чин полковник. Началникът на Вандам, подполковник Боге, беше следващият след ЗДВР (О). Боге отговаряше за сигурността на личния състав и повечето му време минаваше в управление на апарата на цензурата. Задачата на Вандам бяха пробивите в сигурността, които не бяха направени чрез писане на писма. Той и хората му имаха няколкостотин агенти в Кайро и Александрия; в повечето клубове и барове имаше келнер на заплата при него, разполагаше с информатори сред прислугата в домовете на по-важните арабски политици, за Вандам работеше камериерът на крал Фарук, а също и най-богатият кайровски крадец. Интересуваше се кой приказва твърде много, и кой слуша; а измежду слушателите главната му мишена бяха арабските националисти. Ала изглеждаше възможно тайнственият мъж от Асиут да представлява друг вид заплаха.

Досегашната военна кариера на Вандам беше белязана от един зрелищен успех и един голям провал. Провалът стана в Турция; Рашид Али беше избягал там от Ирак. Немците искаха да го измъкнат и да го използват за пропаганда; британците искаха той да остане на тъмно; а турците, ревниво пазещи своя неутралитет, не искаха да обидят никого. Работата на Вандам беше да се погрижи Али да остане в Истанбул, обаче онзи си размени дрехите с един немски агент и се измъкна от страната под носа на Вандам. Няколко дни по-късно се обръщаше към Близкия Изток с пропагандни речи по нацисткото радио. Вандам донякъде се отсрами в Кайро. От Лондон му казаха, че имат основания да вярват, че тук има голям пробив в сигурността, и след три месеца усърдно разследване Вандам откри, че един високопоставен американски дипломат докладва на Вашингтон с несигурен код. Кодът беше сменен, а Вандам беше произведен майор.

Ако беше цивилен или даже военен в мирно време, щеше да се гордее с триумфа и да се примири с провала, и щеше да си каже „Понякога печелиш, понякога губиш.“ Ала на война грешките на офицера погубваха хора. В резултат на аферата с Рашид Али беше убита една агентка и Вандам не беше в състояние да си го прости.

Почука на вратата на подполковник Боге и влезе. Реджи Боге беше нисък набит мъж на петдесетина години, с безупречна униформа и намазана с брилянтин черна коса. Когато не знаеше какво да каже — а това биваше често — той нервно се прокашляше и си прочистваше гърлото. Седеше зад грамадно извито бюро, по-голямо от бюрото на ДВР, и преглеждаше входящите документи. Готов винаги да предпочете разговорите пред работата, той подкани с жест Вандам да седне. Взе една яркочервена топка за крикет и почна да я премята от ръка в ръка.

— Добре игра вчера — рече той.

— И вие самият не се справихте зле — отвърна Вандам. Вярно беше: Боге беше единственият приличен боулер в отбора на разузнаването и бавните му подавания докараха четири уикета за четиридесет и два ръна. — А печелим ли войната?

— Боя се, че има още дяволски лоши новини. — Сутрешното съвещание още не беше почнало, но Боге винаги научаваше новините предварително по слуховете. — Очаквахме Ромел да удари линията Газала фронтално. А би трябвало да го познаваме по-добре: човекът никога не се бие честно. Обходил е южния ни фланг, взел е щаба на Седма моторизирана и е пленил генерал Месърви.

Потискащо позната история, така че Вандам изведнъж се почувства уморен.

— Каква бъркотия — рече той.

— За щастие, не успял да се добере до брега, така че дивизиите по линията Газала не са откъснати. Все пак…

— Все пак, кога ще го спрем?

— Няма да напредне още много. — Идиотска забележка: Боге просто не искаше да критикува генералите. — А ти какво си донесъл?

Вандам му даде доклада за инцидента.

— Предложението ми е лично да разследвам това.

Боге прочете доклада и вдигна поглед. Лицето му беше безизразно.

— Не виждам смисъл.

— Прилича ми на провалено прикритие.

— Ъ?

— За убийството няма мотив, така че трябва да спекулираме — обясни Вандам. — Ето една възможност: стопаджията не е бил този, за когото се е представял, ефрейторът разкрил този факт и затова стопаджията убил ефрейтора.

— Не е бил този, за когото се е представял — искаш да кажеш, че е бил шпионин? — Боге се разсмя. — И как предполагаш, че се е добрал до Асиут, с парашут ли? Или пеш?

„Ето това е трудното, когато обясняваш нещо на Боге“, рече си Вандам — той се чувстваше задължен да се присмее на идеята, като оправдание, че не се е досетил сам.

— Не е невъзможно някой малък самолет да се промъкне. Нито пък е невъзможно да се пресече границата.

Боге подхвърли доклада над грамадното си писалище.

— Според мен, не е много вероятно — рече той. — Не губи време с това.

— Слушам, сър.

Вандам вдигна доклада от пода и потисна познатия безсилен гняв. Разговорите с Боге винаги се превръщаха в състезание по бележене на точки и най-умно беше да не се участва в това.

— Ще помоля полицията да ни осведомява за напредъка си, да ни праща копия от докладните и прочие. За досието.

— Да. — Боге никога не възразяваше хората да му пращат копия за досието: това му позволяваше да си топва пръстите в работата, без да поема отговорност. — Слушай, какво ще кажеш да устроим някакви тренировки по крикет? Вчера видях, че там имат мрежи и боут. Ще ми се да вкарам нашия отбор във форма и да устроим още няколко мача.

— Добра идея.

— Гледай да организираш нещо, нали?

— Слушам.

Вандам излезе.

На връщане към кабинета си той се питаше какво е толкова сбъркано в управлението на британската армия, та до подполковник да се издигне човек толкова празноглав, колкото Реджи Боге. Бащата на Вандам, служил като ефрейтор в първата война, обичаше да казва, че британските войници са „лъвове, предвождани от магарета“. Понякога Вандам си мислеше, че това още важи. Ала Боге не беше просто тъп. Понякога вземаше лоши решения, защото не беше достатъчно умен да вземе добри решения. Но на Вандам му се струваше, че в повечето случаи взема лоши решения, защото играе някаква друга игра, преструва се на добър или се мъчи да докаже превъзходство, или нещо подобно. Вандам не знаеше кое.

Една жена в бяла болнична престилка му отдаде чест и той разсеяно отвърна на поздрава.

— Майор Вандам, нали? — попита жената.

Той спря и я погледна. Беше сред зрителите на мача по крикет и сега Вандам си спомни името й.

— Доктор Абътнот. Добро утро.

Тя беше висока спокойна жена приблизително на негова възраст. Спомни си, че е хирург — крайно необичайно за жена, даже и във военно време — и има чин капитан.

— Вчера доста се потрудихте — рече тя.

— И днес страдам от това — усмихна се Вандам. — Но ми беше приятно.

— На мен също. — Гласът й беше нисък, прецизен. Тя беше доста самоуверена. — Ще ви видим ли в петък?

— Къде?

— На приема в Съюза.

— А. — Англо-Египетският Съюз, клуб за отегчени европейци, от време на време опитваше да оправдае името си, давайки приеми за египетски гости. — С удоволствие. Кога?

— В пет, за чай.

Вандам имаше професионален интерес: това представляваше случай, когато египтяните можеха да дочуят служебни клюки, а служебните клюки понякога съдържаха полезна за противника информация.

— Ще дойда.

— Прекрасно. Ще се видим там. — Тя се обърна.

— Чакам с нетърпение — рече Вандам на гърба й. Погледа я, докато тя се отдалечаваше, и се зачуди какво носи под болничната престилка. Беше стегната, елегантна и хладнокръвна: напомняше му за съпругата му.

Влезе в кабинета си. Нямаше намерение да организира тренировки по крикет, нито да забрави за убийството в Асиут. Боге можеше да върви по дяволите. А Вандам щеше да иде на работа.

За начало разговаря отново с капитан Нюман и му каза да се постарае описанието на Алекс Волф да бъде възможно най-широко разпространено.

Позвъни на египетската полиция и се увери, че днес те ще проверяват кайровски хотели и приюти.

Свърза се с Полевата сигурност, поделение на предвоенната Част за Отбрана на Канала, и помоли да зачестят проверките на лични документи за няколко дни.

Каза на британския главен ковчежник на армията специално да внимава за фалшиви пари.

Посъветва службата по радиоподслушването да е нащрек за нов, местен предавател; и за малко си помисли колко ще е хубаво, ако спецовете някога решат проблема с локализирането на радио чрез наблюдаване на предаванията.

Накрая нареди на един сержант от своя щаб да посети всеки радио-магазин в Долен Египет — а те не бяха много — и да разпита за всички продажби на резервни части или апаратура, които могат да се използват за направата на предавател.

После отиде във Вила Лез Оливие.

Къщата носеше това име заради малката обществена градинка оттатък улицата — там сега горичка маслинови дръвчета цъфтяха и сипеха бели листенца като прах по сухата кафява трева.

Къщата беше оградена от висока стена, прекъсната от тежка резбована дървена порта. Като стъпваше по орнаментите, Вандам се покатери през портата и скочи от другата страна. Озова се в голям двор. Наоколо варосаните стени бяха зацапани и мърляви, прозорците бяха със затворени олющени капаци. Той стигна до средата на двора и погледна празния фонтан. Яркозелен гущер се стрелна по сухото дъно.

Мястото беше необитаемо най-малко от година.

Вандам отвори един капак, счупи стъклото, пресегна се вътре да отвори прозореца и се прехвърли в къщата през перваза.

„Не прилича на къща, която е дом на европеец“, помисли той, докато минаваше през тъмните прохладни стаи. Нямаше репродукции на ловни сцени, нямаше спретнати редици ярко подвързани романи на Агата Кристи и Денис Уитли, нямаше костюм в три части от Мейпълс или Хародс. Вместо това мебелировката се състоеше от големи възглавници и ниски маси, ръчно тъкани килими по подовете и стените.

На горния етаж се натъкна на заключена врата. Отне му три или четири минути да я разбие с ритници. Зад вратата имаше кабинет.

Помещението беше чисто и спретнато, с няколко доста луксозни мебели: широк нисък диван, тапициран с кадифе, резбована масичка за кафе, три подхождащи си старинни лампи, меча кожа, красиво инкрустирано писалище и облечен с кожа стол.

На писалището имаше телефон, чиста бяла попивателна, писалка с дръжка от слонова кост и суха мастилница. В чекмеджето Вандам откри фирмени доклади от Швейцария, Германия и Съединените щати. Фин сервиз за кафе от кована мед събираше прах на малката масичка. На етажерка зад писалището имаше книги на няколко езика: френски романи от деветнадесети век, Малкия Оксфордски речник, един том, който се видя на Вандам арабска поезия, с еротични илюстрации, и Библията на немски.

Нямаше лични документи.

Нямаше писма.

В къщата нямаше нито една снимка.

Вандам седна на мекия кожен стол зад писалището и огледа стаята. Стая на мъж, дом на космополитен интелектуалец, човек, който от една страна беше внимателен, прецизен и спретнат, а от друга — чувствителен и сластен.

Вандам беше заинтригуван.

Европейско име, напълно арабска къща. Брошура за инвестиране в делови операции, книга с еротична арабска поезия. Древен кафеник и модерен телефон. Богата информация за характера и нито една следа, която да му помогне да открие човека.

Стаята беше внимателно прочистена.

Трябваше да има банкови извлечения, сметки от търговци, акт за раждане и завещание, писма от любовница и снимки на родители или деца. Мъжът беше събрал всички тези неща и ги беше отнесъл някъде, без да остави следа за самоличността си, сякаш знаеше, че някой ден някой ще дойде да го търси.

— Алекс Волф, кой си ти? — попита на глас Вандам.

Стана от стола и излезе от кабинета. Мина през къщата и през горещия прашен двор. Покатери се през портата и тупна на улицата. Отсреща един арабин в зелена раирана галабия седеше със скръстени крака на земята в сянката на маслините и наблюдаваше Вандам без любопитство. Вандам не изпита потребност да обясни, че е влязъл в къщата по служебна работа: униформата на британски офицер беше достатъчно авторитетна за почти всички в този град. Замисли се за другите източници, от които можеше да потърси сведения за собственика на тази къща: общински регистри, доколкото ги имаше; местни търговци, които са правели доставки тук, когато къщата е била обитаема; даже съседите. Щеше да натовари двама от хората си с това и да разкаже на Боге някаква история за прикритие. Качи се на мотоциклета си и ритна педала. Моторът изрева ентусиазирано и Вандам потегли.